Изкуство – Сцена

1 1 1 1 1 Оценка 100% (7 гласувания)

 

2016 07 benno besson
Бено Бесон

 

Николина Томанова си науми да покани Бено Бесон за постановка при нас. Каквото поиска. Бено Бесон беше режисьор и ръководител на „Фолксбюне“ в Берлин. Голяма сграда, голяма трупа, прочути представления, знаменит режисьор. Бил е актьор и асистент на Бертолт Брехт. Швейцарец. Преди това е работил в Париж и е играл в първите абсурдистки постановки – Йонеско. След няколко писма, получила уклончиви отговори, Николина решава да изпрати хора. Митко Гочев е бил стажант при Бено докато е следвал в Берлин. С голямо желание прие. За мен пък беше издействала командировка от общината – пътуване до там. И така двамата с Митко сме в Берлин. И сме поканени на обяд в дома на Бено на брега на река Шпрее. Цялата фамилия се е събрала. Внимавам как се храня, искам да направя добро впечатление. И когато Митко заговаря за предложението на театър „София“ аз казвам (бях си го намислил сам): „Мисля, че да поставите пиеса в страна, където бушуват по-първични страсти би ви обогатило.“ (или нещо в този смисъл). Казах го на френски. Аз говоря нахакано френски, превеждам си българския словоред. И Бено Бесон не веднага, но дойде. Не заради моето изречение. Разбира се. Но може и то да е изиграло роля. Постави „Както ви харесва“ от Шекспир. След като я поставил вече в Берлин, в своя театър. Аз играх Точилко – шут в двора на аристократа. Помня как ми каза: „Английската дума за шут означава и луд. Точилко е луд, който знае обаче, че с лудостта си си изкарва прехраната. Но наистина е луд. А не лигльо. Господарите му го търпят и се забавляват с лудостта му“. Това беше решаващо напътствие. Митко беше асистент и преводач. От него лъхаше любов към актьорите и беше предан на Бено. И понеже всички тълкувания и обяснения на Бено ни препращаха към обществото, в което живеехме, почнах да си мисля на кой от смешниците сатирици от онова време бих могъл да приличам. Сетих се за Радой Ралин. Ето, казах си, него го търпят. Подиграва им се, смее им се в лицето, а го търпят. Е да, спират му книги, но ходи свободен и си говори остротите. И си получава заплата. Спомних си и за един, който ходеше много бързо по улиците на София с две патерици под мишниците и непрекъснато протестираше срещу нещо на висок глас. Грижата ми беше да се докарам до истински идиот. И също – как да излиза, че аз сътворявам засуканите шекспирови умотворения в момента. Аз. А те са доста засукани. И тогава разбрах (ходех на Витоша, търсех безлюдни места, където можех да викам и да се кълчотя), че не можеш да почнеш която и да е реплика без преди това да ти е блеснал в ума смисъла на цялата. Трябва да ти идва светкавично. Не беше никак лесно. Но толкова силно исках да ме харесат и Бено, и Митко…Усетих, че става, че успявам само когато съм добре загрял, когато съм достигнал висока степен на възбуда. Научих се да загрявам преди всяка репетиция и предложих на Бено след антракта, в началото на втората част, която започваше с мене, да загрявам на сцената пред публиката и да не проговарям преди да съм се докарал до вътрешен бяс. И той прие.

А как почнахме репетициите? Нямаше репетиции „на маса“ (в стая). Направо на сцена. С пиесите в ръка. А най-в началото Ецио Тофолути – художникът на Бено – струпа зад сцената две камари: едната – дрехи от гардероба, от всякакви епохи, а другата – всевъзможни предмети и украшения от реквизитната на театъра. Всеки от нас трябваше да си избере това, което му харесва за ролята. И облечени и украсени, с разни атрибути в ръце, един по един заставахме пред Бено и Ецио, и Митко, и другата асистентка – немкиня, и фотографа – и те обсъждаха, сменяха дреха, опитваха така, опитваха иначе. Ецио сам ровеше из камарите и ни събличаше, обличаше. Фотографът снимаше. И решаваха кое да остане, какво ново да се шие, да се купи. И после винаги репетирахме облечени във вече установеното, а Ецио издебваше моменти да се качи на сцената и бързо (за да не пречи) ни прошепваше да свалим, или да прибавим някоя пелерина или шапка. И винаги осветлението беше театрално, с прожектори (а не дежурна лампа). След репетицията, на която се появих със залепен изкуствен нос, Бено искаше всеки път да репетирам така – с носа.

Премиерата беше гръм, бум. Пиесата се игра 3-4 сезона. Салоните бяха винаги пълни Но нито една рецензия в нито един вестник, по нито едно радио или телевизия. Нито една. Абсурдно, но факт. И никога по-късно не се появи някъде мнение. Никой не написа нищо. Няма, не е имало такава постановка.

Не съм гледал отдолу, но знаех: играем представление от друг тип театър, отишъл далеч напред. Нямащ нищо общо с българските романтични представи за „ренесансовия Шекспир“. Театър метафоричен, ироничен, разказвателен, и жесток, и скептичен и абсурдистки; съвременен и злободневен. Театрален театър.

Бено беше дълбоко засегнат. Покъртен, удивен. Как е възможно? Нито един отзив?

Когато се видяхме в Авиньон година по-късно на театралния фестивал (беше ни поканил двамата с Йоана Попова, Бено представяше там своя нов „Хамлет“) и го попитах няма ли пак да дойде при нас, каза: „Във вашата социалистическа монархия? Никога!“

Имах телефона на Ецио Тофолути. Ецио Тофолути е родом от Венеция и си живее там. През септември тази година (2015) седяхме в привичния му квартален ресторант край тесен канал и неговата лодка се полюшваше привързана до нас, а той рисуваше за моите спътнички върху хартията – покривка за маса – декора на нашата „Както ви харесва“. Рисуваше дебелите корабни въжета, висящи отгоре, от чигите – и трескав показваше как въжетата стават изведнъж гора, изведнъж – дворцова зала с колони, изведнъж – самотно дърво, и се хвалеше как, като гостувахме в Берлин (Бено ни заведе да играем в неговия „Фолксбюне“) му хрумнало върху огромната сцена да построи абсолютно точно малката сцена на „театър София“ с нейните размери, с порталите, със суфитите, с наклонения под, със всичко, така че нищо в нашата игра да не се променя, та да можем да покажем на берлинчани колко прекрасна творба сме сътворили. Да, така беше – сцена в сцената. Помнеше всичко, всичко. Беше обикнал това свое приключение, хората от тогава.

A пък аз разказах как след първото ни берлинско представление Бено ми каза. „Ти игра като проститутка.“ Като съм чул смеховете на берлинските артисти от първите редове в залата, съм заиграл като долен комедиант, само с мисълта как да ги разсмея още, играл съм за себе си, продажно, без да мисля за другите. Развалил съм цялото. Бях попарен. Бено не се сърдеше, не. Каза: „Нищо. Все някога трябваше да минем през това.“

Бено Бесон почина на 84 години в Париж. Няма го и Митко Гочев. Той умря след операция в Берлин.

Ние седяхме около масата с рисунките, слънцето залязваше, недалеч се полюшваше лодката на Ецио, защото току що бе минала гондола и бе направила вълни и си говорехме за тях двамата. И за онзи театър „София“.

Ицко Финци
Ицхак (Ицко) Финци, разбира се, не се нуждае от особено представяне, но може би не всички знаят, че покрай многото си други дарби той притежава и таланта на оригинален, добър разказвач. Тук го представяме именно в това му амплоа.
Други статии от този автор
Посетители: 201

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 19 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни