Изкуство – Сцена

1 1 1 1 1 Оценка 85% (13 гласувания)

 

01

 

Голяма част от културната ни история все още не може да се измъкне от клишетата, наслоени през периода преди 1989 г. Затова навярно всеки би се съгласил, че постановка за Гео Милев в посткомунистическа България би трябвало да представлява събитие в театралното изкуство. Възможност за едно ново осмисляне на големия български поет. За жалост, постановката „Гео“ на Иван Добчев, изиграна в „Народен театър“, е събитие само от пародиен характер. Събитие, което нанася нови клишета и нов цвят пропаганда.

Забравете всичко, ама всичко, което сте чели от и за Гео. Вижте какъв е Гео на Добчев – объркан, почти смахнат индивидуалист, написал поемата „Септември“ след като изпива цяла тенекия с вино. Наистина ли авторът е бил подобен човек?

Нямаме претенции настоящият текст да бъде четен строго като театрална критика, а като исторически и политически анализ на съдържанието на постановката[1], сравнявайки идеите в творчеството на Гео и времето, в което пише, с представеното в „Народен театър“.

Гео – „сепаративен егоист“

Поетът излиза на сцената от ада с тирада за разликата между интелектуалците и интелигенцията. Първите не се занимават с политика, а политиката се занимава с тях. Докато вторите са служители на властта, придворни на диктатора. Гео продължава с цитати от Ницше, „най-големият мъдрец на модерността“ и казва, че творецът винаги трябва да бъде един пръст над масата!

Ролята, изиграна от иначе талантливия актьор Леонид Йовчев, е на човек, следващ романтичната традиция за разрив между творец и маса, между качеството и количеството, между самоназоваващи се за „добри“ и „гении“ и „лошите“, „обикновените“. Поетът е представен по-скоро като отдалечен от реалността, занимаващ се не с изкуство за живота, а с изкуство заради самото изкуство. За подобно разделение много упорито настоява и Георги Каприев, написал първата рецензия на постановката и отъждествил я като „връх на няколкогодишно търсачество“. Милев не просто стои над и встрани от масата, но и от политиката изобщо, според Добчев и Каприев. „Интелектуалецът (винаги в единствено число)… сочи пътя, по който има смисъл да се върви.“, за разлика от интелигенцията, която обслужва масите. В постановката няма и помен от идеологическите сблъсъци на времето, политическата активност всред хората и в крайна сметка политическото убийство на поета[2].

Гео – пиян рецитал

В друго централно действие поемата „Септември“ е снишена до подигравка. Текстът се рецитира от пияния и залитащ Гео. Животът е илюзорен. Пред поета в стройна редица като черноризци са застанали анархистите, следващи всяка дума на диригента си Милев. Два метра зад поета е антагонистът Гешев с чадър в ръка, мъдър, тежък и мрачен, слуша и от време на време подсказва как да бъде продължена поемата. Гешев – лицето на държавната репресия – подсказва радикалните думи на поемата, заради която е убит Гео. Това не може да бъде нищо друго, освен пародия.

 

02

 

В търсене на Гео

Смятаме за ненужно да цитираме поемата „Септември“, за да докажем нейната политичност и социалната ѝ критика. Затова ще се върнем назад, към периодите преди предложеното от Добчев „пиянство“ и запознанството с анархистите, тези мрачни герои на постановката.

В статията „Българският народ днес“, публикувана в списание „Везни“ през 1921 г., четем:

Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа.

Гео не само заема позицията на критикуващ политическата класа, но е и в защита на народа, „в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще“. Милев вижда потенциала не в партийните дейци, чиято вечна цел е само „борба за власт“, а в народа и излизането от неговите недра на „нови хора“, които ще „донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ“ от села и градове.

Този иначе толкова безидеен и профанен, поне според постановката, Гео Милев, всъщност търси политическо и обществено обновление в държавата, начертавайки как това ще се случи. Дотолкова е един пръст над масата Добчевият Гео, че истинският Гео определя масата за носител на новото и бъдещето.

В статията „И свет во тме светится…“, публикувана в списание „Пламък“, четем:

Днес не е време на розови сънища и лазурни блянове. Времето е жестоко – и праща поезията в изгнание. Днес има само Народ и Човек. Човекът пред лицето на Народа. Човекът посред Народа. Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само – Човек. Човек посред Народа. Ний не можем да останем глухи зрители пред народната трагедия – унесени в нашите неземни блянове, потопени в нашите дребни чувства.

Лявото при Гео

В голяма част от прозата и поезията си Гео Милев описва света двуполюсно. От едната страна са бедните, робите, пролетариите, а от другата – фабрикантите, държавниците, кокетните буржоа.

Още в „Грозни прози“, писани докато е в Германия (1918-1919), Гео изобразява реалността амбвивалетно – от едната страна са улиците в крайните квартали, манифестациите на пролетариите, бунта и гибелта им:

По всички ъгли… вестникопродавци с тежък сноп вестници под мишница. Старци с късо продупчено на лактите палто, жени с големи скъсани обуща, които зеят от края на тротоарите право срещу кресливите витрини на магазините. Беднота от скверните улички на предградията. Пролетарии. („Смърт“)

От другата страна са държавниците, военните, фабрикантите, капиталистите:

Трикольорни рапсодии на мъртвото време. Конквистадори на цивилизацията. Хусари на плячката. Легални легати на мира. Преторианци на позора. („Савонарола“)

Старият живот… Вечно забързани търговци и запотени борсови спекуланти, ароматни дами с кученца, слугини с кошници, гувернантки, водещи детски колички… („Марсилеза“)

Зловещото тракане на картечниците… Картечниците псуват разярени. („Любов“)

Фигурата на утопичното бъдеще е Червената обетована земя на свободата:

Всички пътища водят в Рим. Само един води в рая: пътя на Свободата… Хиляди знамена, безброй – развени над нашето празнично шествие. Другари, братя, народ… Червените знамена на май и труда, и великото бъдеще…Червената обетована земя на Свободата. Ханаан на Труда. („Май“)

Политическите сблъсъци в Германия не са пропуснати от автора. Споменати са убийствата на Роза Люксембург и Карл Либкнехт, дейци на крайнолявата немска партия „Спартакус“ и погребението им, което започва с милионно шествие с червени знамена. („Погребение“)

Едно голямо червено знаме, издигнато над покрива, все още се развява и гордо плющи сред воя на зимния вятър… („Марсилезата“, 193)

В своето „Експресионистично календарче за 1921“, поетът работи отново по посочената дихотомия. Там използва символи („знамена“, „пролетта“, „комини“, „червения щит“, „борба“), дълбоко свързани с левите идеи:

Хиляди фабрични комини застягат лазурния кръг на кръгозора…
Ето сивите знамена на глада, наведени за молебен сред бранните поля на пролетта.
Начало!
Ето червения щит на слънцето в нашите черни ръце.
Ний го издигаме смело – напред – към борба.
Слънцето.
И в този миг: ето първия пролетен гръм.

В месец юли Гео пише за страшния „рев на глада и праведния гняв!“. В месец август: за духовна свобода, човешкото братство и всемирното равенство. През ноември се градят барикадите от сандъци, бурета, бали с хартия: о плющене на жилавите мускули – барикади, с червени знамена над тях… И разрязва времето между Вчера и Утре, между Старото и Новото, между робовладелците и робите, между демокрацията и утопията. Ние градим барикади, ний копаем вал: между Вчера и Утре. Спартакус!

В поемата „Ад“ сред крайните квартали крачат пролетариите с кухи кореми, „изпъната кожа на стар барабан“:

Глад!
Глад!
Глад!
Глад,
без да чакаме
Глад,
неоплаквани
Глад
е съдбата ни
Глад!
Глад!
Глад!
Глад!

В същия град, друг свят живее чрез „богатство дружно с разврата…

от полуголи моми,
горди
лордове,
сити
банкери,
офицери,
велможи,
и прочее скотове
– О!“

Още от началото на работата си в списание „Пламък“, Гео често навлиза в социално-политически полемики. Самото списание е скъсване с традицията в българската литература и с интелигенцията, която „свива раболепно своето знаме и отстъпва към топлия приют на еснафските идеали и кариеризма.“ С първия брой на „Пламък“ обявява във възвание задачите:

Да бъде факел, който озарява пътя към това ново бъдеще – бъдеще, в което човешкият дух ще отхвърли от себе си всяка тирания на тъмното и безочливо хищното в живота, за да се възправи най-сетне напрегнат от творчески устрем посред светлото съзнание за своята върховна човечност.

Сред темите, често обсъждани в списанието са какво е „народ“, „демокрация“, „анархизъм“, „държава“, „общество“, „ленинизъм“.

Например, според литературната историчка Сирма Данова, за Гео Милев демокрацията не е нищо друго освен идеология на господството. „Той разглежда Закона за защита на държавата като неин продукт. Изобщо Америка в текстовете на Гео Милев е името на добре контролираните от църквата модерни произведения: икономиката и законите.“

Макар списание „Пламък“ да е определено като списание за критика, то неговата издателска политика е съсредоточена в политически теми. Често в „Пламък“ са обсъждани въпроси, свързани с движението на анархистите и идеите им („Анархизмът“, „Психология на анархиста и социалиста“, „Теория на анархизма“) и институционална критика („Държава и църква“, „Полицейска критика“, „Отворено писмо до ген. Борис Вазов“, „Олимпиада“). Зад проекта „Пламък“ стои всъщност анархистът Георги Шейтанов, подписващ се като Георги Василев, също герой от постановката на Добчев.

 

03
Георги Шейтанов

 

Анархисти без мисли

Шейтанов, облечен в черно, се движи с други шушукащи помежду си фигури. Това са анархистите, вдигнали държавата на крак. Представени по-скоро като карикатурни образи, лишени от плътност и съдържание. В Добчевия спектакъл сблъсъкът между държавата и анархистите е показан политически коректно като война между „наши“ и „ваши“. В един от монолозите си Шейтанов се вайка, че са допуснали това разделение. От страх постановката да не придобие политически измерения, тя превръща героите си в кухи кукли на конци, влияещи се от своите емоции или от някакъв определен ход на съдбата, а не от идеите, зад които стоят. Така самите им идеи, описвани в текстове, манифести, критика и поезия увисват. „Без бог! Без господар!“ Какви идеи ще са това, ако са инструменти на човешка емоция, на борба за надмощие?

Убиването е едно от основните действия в постановката. Убиването без смисъл, естетическото убийство или убийството като удоволствие, като емоционален реваншизъм. Окарикатурените анархисти убиват професора, който не ги харесва. Той изнася лекция пред студентите и казва, че тия анархисти трябва да бъдат избити. Шейтанов и негов другар го изчакват пред университета и го гръмват. Защо той не ги харесва? Защо анархистите отиват да слушат точно него? Какви са идеите зад едната и другата омраза? В Добчевия спектакъл няма да научим, а ще се объркаме – дали гледаме холивудски екшън-филм или български театър. А лишаването от причината за убийствата, от политическото, е лишаване от контекста на времето.

Обявеното от режисьора „мистериално“ представление крие неподозирани мистерии. Най-голямата от които бе – това Гео и Шейтанов ли са?

Както писа в края на 2015 г. театралната критичка Гергана Пирозова, да попитаме зрителите: „А Вие какво разбрахте за Гео?“.

Всъщност, ако не са запознати с историята на периода, на тях няма да им стане ясно какво е анархизъм, срещу кого и за какво са били анархистите тогава. Не става ясно защо държавата ги подгонва, нито защо македонстващите убиват Шейтанов. Анархизмът в постановката е действие, а не идея. Насилието от държавата е, за да се тури ред в страната, защото навсякъде дебнат комунисти, но какви са идеите на тази държава, на нейното насилие? Ред и сигурност, но не „от“ кого, а „за“ какво?

Гео – употребяваният

Тук е уместно да споменем, че според повечето литературни историци още отпреди 44-та година творчеството на Гео е същевременно изкуство за самото изкуство и изкуството за живота. След 44-та изкуството за живота е описано като постепенно осъзнаване на марксистко-ленинистките идеи, а поезията и публицистиката му, неотговарящи на политическата конюнктура, са пропускани. Така, съвсем очаквано, преди 89-та „Септември“ е основното произведение, около което се разказва творчеството на Гео. То е връхната точка, описваща кървавите събития в България и поводът поетът да стане жертва, превръщайки се в култова фигура. „Септември“ е изкуство за живота и изкуство, заради което се губи живот.

Както видяхме, в постановката на Добчев пътят е наобратно – „Септември“ е снето до подигравка, а основните идеи, проповядвани от сцената на театъра, са индивидуалистичните за сметка на груповите, елитаристките за сметка на социалните.

В обширно изследване за Гео Милев Никита Нанков, литературовед и преподавател в САЩ[3], пише, че наблюдава как след 1989 г. тълкуванията представят автора „предимно като модернист и пренебрегват силните леви тенденции в творчеството му“. Според Нанков тези интерпретации на Гео са „също така ограничени, идеологически егоистични и наративно манипулативни, както и баснята за блудния син (интерпретациите преди 1989-та, бел. ред.). В някои отношения левият наратив и наследилите го посткомунистически интерпретации са така близки, както позитивът и негативът на една фотография – мисловните им схеми са сходни, само знаците им са противоположни.“

В същия дух е критиката на Гергана Пирозова към Добчевия Гео: „Кога се събудихме отново в 1948 г. Кога? Аз тук хич няма да коментирам театралния език на Добчев, защото той е нещо тленно и временно, но защо преправяме Гео, за да го намърдаме в днешния ден.“

Проблемът на постановката възниква оттам, че сякаш е зададена цел от творческия екип да се оголят от политическото историческите личности на едно провокативно и пропито именно от такива идеи време. Историческите фигури са използвани, но не и полемизирани. Делата им остават в потайното, в нагона и в жаждата. Ние не разбираме защо Гео Милев е това, което е. Не разбираме какво се крие зад действията му и темите, засегнати в творчеството му. Единствените идеи, грубо прокламирани, са индивидуалистичната и консервативната. Творецът като един, масата като нисше множество. Интелектуалецът като живеещ за и чрез себе си. Така, за да не бъде политическа, постановката е засегнала всъщност единствено коректното политическо на днешния ден. Плашеща е и близостта между показания Гео и публично оповестяваните консервативни и елитаристки идеи на режисьора Добчев, за когото например „зимните (дълбоко социални) протести“ от 2013 г. на „човека-маса“, ни връщат „към пещерата, към монголоидната орда, която знае само да плячкосва, но не и да сее и оре…“, а Френската революция, падането на Берлинската стена са просто бунтове, но не и съзидателни – „съзидатели могат да бъдат знаещите, просветените в законите на тая цивилизация, която тук, у нас, е християнска.“

В този смисъл, постановката не казва почти нищо за Гео, но много за режисьора, за съвременното изкуство и театралните ни среди. А те, разпилени и днес във вражда между двореца на диктатора и орязването на средства за провинциалните театри, са непробудни в розовите си сънища и блянове. Наместо да превърне постановката „Гео“ във възвръщане на социалната критика, Добчев замита Милевата критика. А тази критика можеше да бъде съвсем на място днес:

Понеже не ни съблазняват милостите на държавата; понеже чувството ни води не в пътищата на кариеризма; понеже съвестта ни вика против ония парвенюта на деня, които получават места на директори и началници или седалища в комисии за насърчение на родното изкуство; понеже предчувстваме престъпник у всеки, който не е при Народа; понеже предчувстваме престъпление във всеки компромис между отделната личност и народа – затова ще останем там, дето е Народът.

* * *

Настоящата статия нямаше за цел да покаже какъв е бил Гео Милев. Използваните цитати от неговото творчество са, за да докажем колко е противоположен поетът на представения в спектакъла образ. Нашата задача днес бе да осмислим постановката като пример как зад лозунга театър без политика, се крие всъщност грубото пренаписване на историята. В заключение, може би по-вярно ще бъде да кажем, че „Гео“ на Добчев не е пародия, а обида – към поета, анархистите и, най-вече, към зрителите.

 

04
Карикатура от Саловей

 

Източник

 


[1] Уточняваме, че настоящият анализ е на съдържанието на постановката, но не и на книгата „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов.

[2] Същият наратив присъства в рецензията на театралната критичка Виолета Дечева, която счита за голямо предимство, че спектакълът не е политнал към „анархо-левичарство или просто към евтини партийнополитически референции“, а към „най-старата опозиция“ интелектуалецът/мислител срещу властника. Виж: http://www.kultura.bg/bg/article/view/24300

[3] Нанков преподава в Washington University, Сейнт Луис, Университета в Блумингтън, Индиана, и Университета на Пуерто Рико.

Ивайло Динев

Ивайло Динев изследва социални и граждански движения на Балканите, албанското минало и настояще. Бил е председател на три студентски организации, получавал е отличия и награди за поезия, публикувал е статии в „The Economist“, „European alternatives“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, и др. Учи магистратура по Културна антропология, дипломиран бакалавър по Минало и съвремие на Югоизточна Европа. Председател на „Виа Балканика“ и главен редактор на електронното издание JAM.

Други статии от този автор
Посетители: 200

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 19 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни