Изкуство – Сцена

1 1 1 1 1 Оценка 70% (4 гласувания)

„Все по-важно от това в кого се оглеждам ми става кой се оглежда в мен…“
Вкусът на Твоето тяло, с. 207

За книгата на Мила Искренова „Вкусът на Твоето тяло“ не може да бъде написана рецензия. Тя стои извън възможностите на тази критична форма.

Ето защо това е есе за една необичайна личност, олицетворила себе си в книга от необичаен за България жанр. Като имам предвид недоверчивата и своенравна читателска публика на тази страна, най-голямото предизвикателство пред мен е в какъв тон да бъде есето. На всичко отгоре, балетът и произтичащото от него постмодерно танцово изкуство никога не са ме привличали. А това е книга от балерина за живота на танца. Две признания на Мила ми дадоха смелост и, надявам се, ми подсказаха подходящия тон. Първото е, че балетът е еротично изкуство, т. е., през него се филтрират сексуални енергии. А моята представа за човешката енергия е, че е сексуална по своята природа. Второто е, че „фатална за [нея] е зодията Близнаци“, под която съм се родил и аз.

Какво ме предизвика да прочета „Вкусът на Твоето тяло“? Като оставим настрана почти съвършеното заглавие, тук се колебая между прозата и личността, но не защото някои определят Мила Искренова като „култова“, „дама“, „отшелник“ и други безсъдържателни епитети. След като я прочетох, везните се наклониха към личността. Книгата е сложна и противоречива – такава е и Мила. Но историята става още по-сложна, защото, както казва самата тя, „да си жена в [България …] и да се опитваш да правиш изкуство […] е свръхизпитание на куража и волята“. В същото време, поради яркото присъствие на твореца Искренова в културния пейзаж на страната, прочитът на тази книга много лесно може да се подхлъзне към патоса и сантиментите. Мен ме заинтересува историята на тази жена и тук ще се опитам да я преразкажа от моята гледна точка.

Откровеност

Самонаблюдението е талант, даден на малко хора и ти, Мила, го притежаваш, може би дори в излишък. Саморазкриването пред публика, когато не е проява на елементарен ексхибиционизъм, означава да изложиш на показ резултатите от самонаблюденията си – нещо, на което се решават нищожен процент от самонаблюдаващите се. От Големите артисти, които са писали автобиографии, се броят на пръсти онези, които – от суета или от чувството, че животът им не е бил морално безупречен – са си позволили да кажат всичко за себе си.

На този фон е поразителна откровеността, с която ти си се опитала да кажеш всичко каквото знаеш за себе си. Напълно съм убеден, че нищо не си скрила съзнателно. Ти си цялата в тази книга, до степента, в която се познаваш. Но, както при всеки сложен артист, и при теб несъмнено има и други неща, до които самата ти не си още стигнала. За това в книгата има немалко податки. И още по-важно, има внушение, че това не е краят на твоя път и че предстоят промени. Става дума не толкова за личностни промени, а за посоките, по които ще се развива твоята хореография.

Да бъдеш откровен в България е проява на смелост. Да си жена и да разкриеш себе си с пълна откровеност е проява на героизъм. Свалям ти шапка, Мила!

Откровеността е стилът на твоята изповед. Но не става дума за откровение; откровението е моментен акт на слабост, чрез който някой търси съчувствие. Ти си откровена, защото си силна. И твоят стил на откровеност придобива особена сила от факта, че си публикувала без редакция дневниците на Мила на 24 години, когато за много неща си се лутала, когато си била уязвима, незряла, наивна, непълноценна, в плен на илюзии и все още недооценена балерина, на която предстои да се докаже. И следват трийсет години, маркирани с най-важните емоционални преживявания, с узряването и фундаменталните конфликти, за да се стигне до последния сегмент от книгата: интервютата, чиито контраст с дневниците рамкира неизбежните различия между публичната ти персона и интимната ти същност. В интервютата казваш нещата „като за пред хората“ и читателят може да измери колко от себе си си била готова да разкриеш, когато е ставало дума за танцовото изкуство.

Защо си решила да сглобиш тази книга от отделните отломки, така че тя да слее интимната ти същност с публичната персона остава в мен като въпрос, на който нямам отговор. Но сам по себе си този факт е многозначителен и заслужава особено внимание.

Сюжет

„Ако трябва, ще измисля целия си живот, за да остана в него.“
Вкусът на Твоето тяло, с. 213

В тази книга има четири персонажа: Мила-Жената, Мила-Артиста, Мъжете и България. Главният от тях не е Мила-Артиста, а – Мила-Жената.Тази Мила преживява два големи конфликта: с Мъжете и с България. Нейното творение, най-добрата й приятелка и в края на краищата нейно спасение и упование е Мила-Артиста. Колкото повече се установява характерът на Артиста, толкова по-дълбоко и по-категорично Жената намира себе си. С възрастта двете постепенно, но неизбежно се разделят, всяка поела своя път. Но това са два паралелни пътя: артистичният става (и ще става) все по-широк и проходим, женският – все по-тесен и тъжен.

 Малко след 40-те (2001-2003) Жената преживява „най-страшната криза в живота си – [… смъртта на] баща ми, с който си отиде цял един свят“. На излизане от кризата, Жената е оптимистична и вдъхновена от творческата енергия на Артиста. Изгубила много надежди – че ще срещне Единствения Мъж, че ще има деца, че светът ще я приеме такава, каквато е – тя решава, че „ще прав[и] всичко с любов“. Три години по-късно установява, че „[к]огато загубиш всичко, намираш себе си.“ Тази констатация е отбелязана осем месеца след есето „Вкусът на Твоето тяло“ (писано на 17 януари, 2006), което е дало заглавието на цялата книга.

„Вкусът на Твоето тяло“ звучи едновременно еротично и енигматично. И ако, според литературния канон, заглавието е най-краткият преразказ на съдържанието на текста, над който стои, тук трябва да търсим – но дали ще намерим? – ключа към книгата на Мила.

Избраното от Мила заглавие – първото впечатление, което ни лъхва от всяка книга – предизвестява пределната откровеност, която ни очаква. То заявява, че вътре става дума за сетивни усещания, за тялото. Но само по себе си е ребус. Чие тяло? На Мила или на някой друг? Защо е главната буква на Твоето? Знаейки заниманията на автора, човек може да си помисли, че става дума за тялото на танцьора. Но алегорията отива много по-далеч от танцуващото тяло, което се възприема с очите. Вкусът на тялото се възприема с устните, езика и обонянието. За мен това е метафора на две тела, които се допират едно до друго. И си казвам, това е книга за секс и любов.

Прочитът на есето обаче не дава много повече обяснителни ключове, вместо това едва ли не задълбочава енигмата. В него става дума за полусънната представа на Жената за един мъж, който идва при нея – като у дома си – и се случва нещо, което нито единия от двамата не очаква. Сцената, като че ли на репетиция, е заснета от една и съща гледна точка няколко пъти, сякаш режисьорът е искал да сравни ефекта на различните изходи. В първия едър план, мъжът неочаквано „забива ножа в сърцето“ на Жената. (Важно е да се отбележи, че до този момент Жената не е споменала за наличието на нож, но думата въпреки това е членувана.) При втория, пак без да е споменат нож при видението на влизащия в стаята мъж, който се приближава до леглото на Жената, докато тя се преструва, че спи, тя „забива ножа в сърцето“ му. В третия Жената отваря очи „… и преди да те видя забивам устни в устните ти. Уста в устата ти. Сърце в сърцето ти. Ти си изненадан. Аз също.“

Между виденията си Жената описва колко обича и харесва тялото си, след това, със същите думи – колко обича и харесва тялото на мъжа. Двете тела накрая се сливат. И в предпоследния, шести епизод, „Страстта бавно изтича през пръстите ми. […] Желанието е мое, то ми принадлежи, превръщам го в мечта, в сън, в огън, в жажда, в копнеж да усетя вкуса на твоето тяло… Господи!“ Прилагателното „твоето“ тук е с малка буква. Но с каква интонация е изречено „Господи“? Като възклицание на пределна емоция или като названието на Бог, чието тяло Жената си представя?

Амбивалентността в това есе има няколко пласта: единият е чисто сексуалният – неосъщественото желание; другият е опитът на Жената да намери мъжа вътре в себе си; третият – да пренесе страданието от своите неосъществими желания към религиозната вяра. Според мен, най-вероятното послание в „Твоето“ е, че Мила е постигнала с въображението си всичко мъжко, което Мъжете – реалните мъже – не са успели да й дадат. Нейното тяло, което носи спомена за мъжките тела и към което тя се обръща като Жената, която го обича. То е същото танцуващо тяло, с което Артиста се изразява и което ще продължи да има вкус и след като Жената е изхвърлила от живота си Мъжете.

В паралелна сюжетна линия вървят отношенията на Мила-Артиста с България. Артиста излиза извън България, усеща силата на цивилизацията в Европа, чува зова на имиграцията. Но се връща и остава. Веднъж установила се тук, без Мъжете, без деца, тя се отдава на танца с първичната чувствителност, която е заложила в нея България. Историята на Мила обаче не завършва с хепиенд. Краят е едно листче от бележник, на което тя е написала с писалка „Bulgaria – my bad dream. България се превърна в кошмар. Обичах тази страна, моята родна страна…“

Мъжете

„Има един мъж в живота ми, който съм аз.“
Вкусът на твоето тяло, с. 171

Мила, изхвърлила ли си Мъжете наистина? Или си се примирила с факта, че онзи, който си търсела от самото начало – идеалът, обединяващ всички мъжки роли в едно – не съществува? И си запълнила празнотата с въображаемото мъжко тяло, което си открила вътре в себе си? Такова тълкуване ми се струва напълно валидно, тъй като никъде в книгата ти няма сигнали, че Мила-Жената е бисексуална. Напротив, потребността от мъжкото начало е дотолкова силна, че е трябвало да го намериш. Няма един мъж в твоя живот, следователно, ти ставаш този единствен мъж.

Най-важният от всички Мъже е баща ти. За него споменаваш на няколко места, съвсем лаконично, но си му посветила най-важните думи. „Мъжете, които обичам … Те са заместниците на баща ми, в различни моменти. Тези, които са ми давали сигурност и защита. На които съм имала доверие. На които съм се възхищавала за качествата, таланта, умението да живеят, да се радват на живота, да го творят, да променят реалността с присъствието си, да бъдат себе си при всички обстоятелства, рицари, кавалери, всеотдайно пожертвувателни герои, защитници на висша кауза, мечтатели… Обичам тези мъже и всеки мъж в това състояние. Това е най-еротичното излъчване на мъжа – позата на героя. Романтичният герой.“

В младежките ти дневници, мъжете са X., Y., и Z. Възпитана в подчинение, ти се оказваш емоционално зависима от тяхното внимание. Чакаш Х – „Х., обожавам те. Ще те пазя вечно докато те има!“ Връзката между сексуалните ти желания и любовта е все още несигурна. Интелигентността ти е подсказвала много неща, но душата ти тогава е била по-силна. Лошите неща се дължат „на неупотребен секс“, но „[б]лагодарение на волята низките енергии могат да се трансформират в страсти от по-висш тип, което само по себе си е най-доброто освобождаване от сексуалната зависимост“. От една страна, „трябва да бъд[еш] съвършена“, от друга Z. има власт над теб, а Х. те наблюдава, когато си в чужбина, сред непознати. Съзнаваш, че си „в периода на женската слабост и неудовлетвореност“, искаш „да се спас[иш] от сексуалните си желания“ и си нареждаш: „Трябва да бъда съвършена.“

Да, Мила, любовната криза от пролетта и лятото на 1985 преминава – уроците й са научени – и ти все повече обръщаш внимание на Артиста. Една година по-късно обаче, все още главната ти задача е „Да си намеря достоен и равностоен партньор. […] Имам нужда от един умен, силен, интелигентен и лишен от комплекси мъж. […] Човек, който да ми бъде приятел и любовник, да ме разбира и обича такава, каквато съм, да ми помага и да ме закриля, да се привличаме физически и духовно и да си вярваме. […] Остава търпеливо да го дочакам.“

Поставям на нов ред последната фраза от това описание, защото тя отваря цяла друга глава от живота ти: „Нещо ми казва, че той ще бъде чужденец. Само да дойде!“

И преди да продължа, не мога да издържа на изкушението да запиша нещо, което, при всяко следващо препрочитане на дневниците ти, се превръща от мъгляво усещане в убеждение. Ти пишеш както танцуваш. Понеже си повече хореограф, отколкото танцьор, още по-точно е да се каже, че пишеш както си въобразяваш танца. Може на мнозина това да се стори банално. Но понеже досега не бях срещал точно това, намирам го за невероятно постижение. Цял един живот – цял един неизмислен роман – е предаден с по една дума тук, друга дума там; думи, които са в движение, но се свързват през пространството на книгата, за да предадат вътрешните движения на душата. Сякаш без да си планирала, ти си изградила образа на една много цялостна личност. Нейните колебания, амбивалентност, очаквания, страхове, усилия, интелигентност и… воля. Воля за трансформация – през натрупването на спомени, знания и опит с живота на танца – към все по-интегрална личност.

Не съм видял нито един танц, поставен от теб, нямам представа от тялото ти, но като човек, който живее с литературата, през тази книга – която не е нито роман, нито документална проза, нито поезия, но е композирана с невероятен финес и усет за драматизъм – усетих и преживях всичките твои хореографски постижения като че ли ги прожектираш на екран.

Жената

„Книгата ми е „много женска“, защото в нея съм наистина аз
с моята най-интимна същност, която дори „социализмът“
и „капитализмът“ не успяха да променят и изтрият.“
От авторската бележка към книгата на сайта на издателството „Скалино“

Момичето, обладано от своята първична сексуалност, разочаровано (колко непълноценна дума в твоя случай!) от мъжете, постепенно се превръща в Жена, която на 26 години обобщава себе си така: „23.11.86. Мили Боже, Благодаря ти за всички уроци, които ми даде досега. Зная, че остава още малко време до часа на моето щастие. Първо, ще си оправя къщата. После ще се появи Човекът, когото обичам. След това ще се омъжа и ще имам деца, две. Сега трябва да бъда само спокойна и да изчакам съдбата си…“ Човекът тук не е просто Мъжа, а синтез на мъжкото. Жената чака съдбата си. Удивителна смиреност! Но тя няма да продължи дълго. През 1988 настъпва развръзката между нея и Х. и тук се стопява надеждата за дете „(Не успях. Бях прекалено силно влюбена. Може би по-късно. След време. За да имам син. Ако е рекъл Господ…)“, но – и примирението пред съдбата.

Цялата сексуална енергия се пренасочва към изкуството. 1990-те са години на постановки, учене, срещи с Големи танцьори, постановки, учене … до пълно изтощение. В дълбокото подводно течение обаче онези мечти са все още живи. На 21 май 2001, след „тези ужасно тежки и подмолни години“, между „генералните решения“, които Мила смята, че трябва да вземе за живота си, са „5. Да се омъжа. 6. Да родя две деца – момче и момиче.“

„На 04.08.2001 почина баща ми.“

Тази дата разделя живота на Мила на две. През времето след този вододел, Жената става самостоятелна и самоуверена. В едно есе, написано като поема и озаглавено „Мъжете“ (дори не ме напуска подозрението, че е писано специално за тази книга, т. е., съвсем неотдавна) Тя прави списък на Мъжете, но вече от положението си на наблюдател – добронамерен и критичен, неангажиран емоционално, сякаш всички сметки с мъжете са вече разчистени: „Мъжете, които харесвам, са интелектуалци. […] Мъжете, които ме привличат физически, са силни мъже. Със силни тела. С живи тела. […] Мъжете, пред които се прекланям, са мъдреци-деца. […] Мъжете, с които флиртувам безотговорно, са агресивните мъже, към които изгубих интерес доста рано. […] Мъжете, които обичам […] Благодарна съм на всички.“

В този списък има нотка на отмъщение, но едновременно с това и на опрощение. Рядко се среща толкова откровено женски – без да е отявлено феминистки – поглед върху мъжете, в който няма колебание, няма подчинение, няма преклонение, няма очаквания. Има превъзходство. Естествено, личността на Мила Искренова сама по себе си е протест срещу мъжкото самодоволство и насмешка над мъжката агресия. Но това не я прави феминистка в оригиналния смисъл на думата. Тя не е част от движение за освобождаване на жената. Тя е освободена по начало. И с присъствието си, непреодолимата си сексуалност и обезоръжаваща интелигентност тя е модел на свободна жена.

Това, бих казал, е действително балкански феномен. На това географско място не се е появил и няма изгледи да се появи феминизъм като социално движение. В същото време тук се появяват жени, които са по природа свободни и които надвишават мъжете по всички показатели. Тези жени успяват да съществуват като самостоятелни единици сред една мъжко-шовинистична култура, която смята себе си за естественото състояние на нещата. Тези жени дори сякаш не изпитват нужда да вдигат лозунги за равенство. А трябва! Мила, в своята изповедна проза, също е нямала намерение да бъде рекламен афиш на феминизма, но ние, читателите, сме длъжни да подчертаваме нейната освободеност от зависимостта спрямо Мъжете, с която тя е пример за останалите български жени.

Любов

„Бельото съдържа тайния живот на тялото.“
Вкусът на Твоето тяло, стр. 194

Признавам, Мила, че тази фраза ме покърти. Само жена, която се интересува от тялото като инструмент за творчество и обръща внимание на важните подробности, може да каже нещо толкова вярно по такъв прост начин. Усетът ми подсказва, че „тайния живот“ на Твоето тяло, преди да бъде инструмент за творчество, е инструмент на любовта. В края на краищата те се сливат, както се сливат у тебе мъжкото и женското тела. Но за да изпитат любов. „Любовта,“ казваш ти, „е била винаги основната сила, която ме е движела във всичко, което правя – добро или лошо.“

Артиста

„Най-фатално красивото и ужасно обстоятелство
в живота на артиста е, че той е ОТРАЖЕНИЕ на света,
такъв какъвто е – красив и ужасен.“
Вкусът на Твоето тяло, стр. 213

Напускам образа на Мила-Жената не без известна тъга. Жената е противоречива, непоследователна – и в това е нейната притегателна сила. Тук не бих могъл да цитирам всички неща, които Мила е казала за Жената, любовта и Мъжете, ако искам да остана верен на своето собствено, може би твърде мъжко, чувство за хармония и последователност в един текст. Но съзнавам, че тя не се е побояла да покаже своята несигурност и противоречивост в развитие. И именно така трябва да се чете тази книга: тя е съставена от фрагменти (дори има отделна глава, наречена Фрагменти), но те няма да бъдат разбрани правилно, ако не се вземат в контекста на цялото. В бележката си към книгата на сайта на издателство „Скалино“, което е имало дързостта да публикува тази толкова необикновена книга, Мила казва, между другото: „Тази книга ме прави силно уязвима… зная го, но го искам, защото истината се постига с уязвимост – тя предизвиква реалността към спонтанност.“

Зашеметяващо е, че толкова вярна мисъл е изказана от жена, която живее в България, страната на лицемерието и анти-спонтанността. Уязвимостта на Мила, според мен, е спойката на цялото. И онзи, който не я долови от самото начало, още от заглавието дори, и не се изпълни с безмерно уважение към твореца, който показва душата си без грим, няма защо да чете тази книга. От друга страна в книгата няма нито една сълза, нито един сантимент – друго доказателство за силата на Мила (Жена и Артист едновременно). И за чувството й за мярка. По тънката лента между разглезените елити и хората, които „не знаят какво е про-лив“, очертана наскоро особено сполучливо от Милен Русков, се върви много трудно, особено когато си фалшив или попаднал не на мястото си. А Мила е точно обратното: автентична до невярване и абсолютно адекватна на сложното изкуство, на което се е посветила.

По традиция за артистите сме свикнали да мислим като последователни, целеустремени и кохерентни личности. Обществената заблуда е, че щом направят нещо значително, те вървят по прав възходящ път към неща още по-значителни. В книгата си Мила не спестява криволиченията, съмненията, неграмотността на институциите и публиката, самозаблудите на самия творец, както и случайностите – като например възможността да отиде в Центъра Лабан в Лондон или в Сицилия, където успява да види на живо танца на Пина Бауш. Тя дори се ръкува с Пина, но не превръща това в самореклама. Напротив, чувството, че Пина е постижима само с оригинално въображение и работа пронизва всичките й спомени и оценки, изразени в интервютата.

Кое всъщност прави Мила Голям артист? (Позволявам си това прилагателно, в което влагам качеството изключителност, без да ангажирам никого с него; но вярвам, че, прието или не от критиката и непризнателната местна публика, то напълно отразява театралния хореограф Мила Искренова.) Прави я чувството й за мярка. Както в книгата й няма нито една сълза, така няма и неадекватно прехвърляне на мярката. Нито един фалшив, писклив или неуместен тон. Тя знае цената си. Тя знае потта, с която се постига модерния танц. Тя знае, че тялото й е единственият инструмент за танц, както животът й е единственият ресурс за създаване на изкуство.

Макар и работеща в България, Мила е един световен творец. Казвам това само въз основа на равносметката, която е направила в книгата, но съм убеден, че не прекрачвам никаква мярка. Естествено, ще има хора, които ще твърдят, че това е пресилено, след като не съм гледал нито една нейна постановка. Но самата книга е един невероятен хореографски успех, постигнат със слово. Поради естествено съществуващото кръстосване между отделните изкуства, Артиста, за разлика от Жената, е в състояние да ме убеди, че преливането от една форма на изкуство към друга е въпрос на владеене на изразните средства – а не безпомощност или отчаяние.

България

„Независимо, че се прибрах в България физически,
ментално останах външен наблюдател
.“
Лично признание

И ето, Мила, че стигнах до най-дълбокия конфликт: между Артиста и България. Ако твоят конфликт с Мъжете е личен и може да се преживее и разреши пред прозореца, от който гледаш сама към отсрещните калкани, конфликтът ти с България е публичен. Творецът е публична фигура и ти отлично го съзнаваш. Преди да продължа, искам да отбележа една подробност, която на мен съвсем не ми изглежда незначителна. На много места, може би по-често отколкото, че търсиш любовта, ти споменаваш, че искаш да имаш свой дом.

За мен няма съмнение, Мила, че ти си имигрант в собствената си страна. И съзнаваш добре това. И си го приела. След завръщането си от Испания, ти отбелязваш в дневника си: „16.12.02. Разбрах какво ме потиска основно тук – усещането, че се връщам назад във времето, в миналото, а както наскоро разбрах, това води до разболяване – особено за хора като мене, които по принцип живеят повече в бъдещето. Пълен анахронизъм и пълно изкривяване на съзнанието на редица хора – и по-млади също… Значи трябва да намеря средата и обкръжението, които да ме спасят от това усещане и да са адекватни на моите разбирания. Останалите просто… I’m very sorry… but… ужасно много НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВАТ… Доколкото мога ще им помагам, но само ако пожелаят. И трябва да съм доста „над нещата“.“

По различни поводи по-късно ти изразяваш с други думи същото, до болка познато и на мен, усещане, някъде придружено с чувството за вина (което ти се вменява от социалния контекст), другаде – с чувството за дълг.

Това е имигрантският конфликт – между родината и отхвърлянето й – който е характерен за България и други неразвити страни. В него няма нюанси, той е хиперболизиран до кръв. Този конфликт отсъства при преместването на хората от Запада по света, защото те се чувстват граждани на света и на родината си едновременно. За тях това е въпрос на свободен избор. За нас не е. В тяхното съзнание, те са цивилизоваността и напредъка. В нашето – ние не сме. Недоволствата, които са ги накарали да емигрират, са от културен или политически характер. Нашите недоволства ги преживяваме като съдбоносни. Като окончателен разрив между майката и детето й. И, колкото и да е контра-интуитивно, разрешаването на имигрантския конфликт е от много по-голямо значение за България, отколкото за нас имигрантите. Въпреки че нашите животи са непоправимо счупени. Въпреки че ние страдаме – по начина, по който ти го предаваш.

Всички искаме да имаме дом: къща, колиба или дворец, където да сме ние, адекватни на себе си и не-публични. Искаме България да опровергае като погрешно нашето решение да я напуснем. И всеки от нас намира своите индивидуални аргументи да обясни своето състояние. Ето ги твоите, Мила, в публичен коментар към твой приятел, който е емигрирал в Канада: „… аз не страдам от никакъв вид „патриотизъм“ или пр., който да ме задържа тук. Имам обаче, както ми казаха, „кармично задължение“ към хора – едното много лично, другото не толкова.... Това не зависи от мене – когато приключат и се почувствам съвсем свободна, може да предприема някакви по-категорични действия. Но аз съм пътувала достатъчно и зная, че в момента никъде „не е цветя и рози“... Всичките ми колеги имат грижи и пътуват като номади, за да оцелеят, а аз не мога да приемам ангажименти, които не са на нивото ми ... Иначе сърцето ми е отворено за света, както винаги.“

След това изказване, бих изменил на съвестта си, ако се съглася с теб, Мила, че си егоист и правиш нещата от егоизъм – има такова твърдение в книгата ти. След това изказване у мен няма съмнение, че знаеш цената си и мястото си в йерархиите на културите. И твоят личен конфликт е между творчеството ти и културната ти идентичност от една страна и свободата да ги изразяваш и те да бъда оценени по достойнство, от друга.

Нашите съдби, скъпа Мила, са резултат от нашите избори. Дали сме ги правили свободно или под натиск, те са наши и ние трябва да живеем с тях. За мен няма по-голям натиск от обичта ми към родината. Но въпреки натиска, избрах да я напусна. Това не беше смърт. Тя не ме е напуснала и с нея в сърцето, аз съм отворен за целия свят. Това състояние е сложно и, допускам, необяснимо. То е ненужно, създадено е насила. То е, освен всичко, променливо. Болката в него идва от това, че то не е състояние между мен и някаква абстракция, наречена държава, а – човешко състояние, невъзможно да бъде споделено с живите хора, които живеят в нея. Аз не съм отхвърлил никого. Мен ме отхвърлят.

Аз продължавам да съществувам. Ти също.

Продължение

Щях да завърша това есе приблизително по този начин, но в момента, когато стигах до края, Мила, някак телепатично, публикува във Фейсбук един свой коментар. Не виждам по-добър край от нейния:

След като излезе „Вкусът на Твоето тяло“ започнах да осъзнавам различни, понякога неочаквани неща. Едно от тях е, че един от дълбоко неосъзнатите мотиви да я „събера“ е на само „да събера себе си“, но и да оставя една неопровержима следа за нещата, които са съществували тук в културен план. Това е продиктувано от страха, даже от ужаса, който процесите на безотговорното самозатриване на културна идентичност ми създават в последно време – някакъв вид противодействие, може би обречено, но все пак изпълнено.

Това не е край, нито е просто отговор на моето недоумение по-горе. В моите очи, това е продължение.

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор
Посетители: 199

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 19 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни