Изкуство – Сцена

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

– Всички в къщи ме корят заради вас. Простете ми наистина!

Не се опитах и да търся думи в отговор на извинението му. Усмихнах се неловко – бях обсаждала домашния телефон на Апостол Карамитев повече от десет пъти. Разговарях с близките му, с него. В последния момент все не успяваше да дойде в Радио София.

– Сигурно е още в болницата – отговаряха от дома му. – Той всяка сутрин ходи там.

Знаех, че го търсят и от вестниците, телевизията, за честването на петдесетгодишнината му, което трябваше да стане след няколко дни.

Знаех, че още имаше и снимки в „Сватбите на Йоан Асен“.

– И сега се безпокоях, че ще дойда не навреме. Нали знаете, в болницата…

Качвахме се към студиото. Вървеше енергично както винаги, само в лицето му срещах някакво напрежение, умора. Екипът в студиото не беше влязъл още, понечих да се извиня, той ме прекъсна съучастнически:

– Напротив, чудесно! Аз съм малко уморен, а и тези болки…

Предложих да го свържа с моя близка, която се беше излекувала с билки.

– Разбира се, нека да запиша телефона ви. Човек трябва всичко да опита, нали?

Влязохме в студиото. Още по телефона бях пояснила какво ме интересува в рамките на моето предаване.

– Знаете ли, нека да се условим така – не ме прекъсвайте! Искам да го излея ей така, на един дъх. А сетне…

Много развълнуван, загледан през прозореца, той импровизираше.

Разказваше за пътя. Изминатия. Бъдещия. Ние слушахме притихнали. При разказа за последната – несъстоялата се – среща с Петко Атанасов, той с мъка се бореше със сълзите си…

Един ден… кой знае… може би!

Един ден… кой знае… може би!

Скромността на твореца, който знае, че все има непобедени върхове, ли носеше този рефрен?

Насмешка над дързостта човешка да дава уверен отговор за утрешния ден!

Или предчувствие за близкото сбогуване?

Крадешком бършехме очите си.

– Благодаря ви. И обезателно ще ви потърся за билките. Човек трябва всичко да опита, нали?

– Стремежът ви към най-доброто, към съвършеното съпътства целия ви път. Кое е недостигнатото, което искате да прибавите към вече стореното, другарю Карамитев? Правите постановки във Висшия театрален институт с вашите студенти, зрителят ви очаква като режисьор и в професионалния театър. Споделете с нас нещо за своето време в малкото свободни мигове.

Апостол Карамитев: Как да ви кажа… 50 години – това е една хубава възраст, красива възраст, желана възраст, но неудобното е, че на човек започват да му задават такива едни въпроси като вашите и той трябва сега да помисли и много хубаво, така прегледно… угледно да отговаря. Това е едната страна, външната страна, а другата страна е, че и без да му задават такива въпроси, като стигне на 50-годишна възраст, човек сам сяда и си задава много въпроси във връзка с много, много неща. Аз не знам дали точно ще отговоря на конкретните ви въпроси, но вашите въпроси са повод да може би и аз да си помисля, да направя някаква равносметка на живота си, която е неизбежна в такива моменти.

Как да ви кажа, на мен ми е много неудобно да говоря за миналото, защото аз миналото не го обичам. От нищо не се срамувам и за нищо не съжалявам, но миналото си е минало – хубаво, добро, било е. Може би защото професията ми е такава, та и за бъдещето си не обичам много да говоря, макар че мисля за него. Не обичам да говоря затова, защото нашата професия е такава, че трябва да чакаш да те види режисьор в дадена роля, да те поканят да играеш в даден филм, директорът да реши, че е удобна еди коя си пиеса за даден сезон, в който ти би могъл да се проявиш, и тъй нататък, така че нашите планове са винаги много зависими от други хора и колчем съм правил планове, винаги не е ставало точно това, което съм си мислил, затова и за бъдещето хайде да не говорим, макар че мислим.

И ми остава само това проклето и хубаво настояще… Знам ли, цял живот настоящето е запълвало живота ми, и то настояще, изпълнено само с работа.

50 години… като си помисля, много бих искал да видя и да преценя какво в живота ми е било победа, какво е било поражение и стигам до едно тъжно заключение: че много от победите, за които така съм тържествувал, когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни, и обратното – много от пораженията, много от това, което е било неуспех за мен, с времето се оказва[т] големи победи, победи над себе си, над собствената си гордост и над собствените заблуждения.

Знам ли, работа, работа, работа – това е бил животът ми, това е и наверно това ще бъде. Аз не знам вече кое е добро и кое лошо. Аз вече не знам живота, миналия ми, аз не знам кое е победа, кое е поражение и не искам да знам.

Пак ви казвам: за нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам, но само едно знам – господи, що нещо ме чака занапред! За да, както е казал поетът:

За да останеш,
за да си потребен,
за да те има
и след теб дори.[1]

Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие.

Това щастие е дадено човеку от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци и е предназначено за хора, за човеци.

Някога, преди много години, в моите бурни младини аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. 50-те години, които изживях, многото погребения, на които присъствувах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мен, че аз не съм пъпът на Вселената и че светът не се върти около мен. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее. [И] може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде може би само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре. Може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка, [но] и това е живот. Това е може би предназначението ни – това, което сме взели от хората, да го върнем на хората, за да, както е казал поетът:

За да останеш,
за да си потребен,
за да те има
и след теб дори.

Какво да кажа на конкретните ви въпроси?… Ах, ах… Чакат ме и като професионален режисьор на професионална сцена. Разбира се, че и това ще стане и… Мисля го, подготвям го, кога – знам ли. Някога, на младини, обичах да казвам с голяма самоувереност, че „що са години пред мен, са все мои“. Е, сега вече нямам тая дързост да говоря така.

Знам, че всички години, които са зад мен, не са мои, но пък знам и друго – че тия, които ми остават, трябва да бъдат изцяло мои. На мен ми се иска да ви кажа още нещичко, което така ме е впечатлило и се е запазило в паметта ми. Някаква история, ние – възрастните хора, винаги говорим все такива истории за нашето минало.

Бях съвсем млад актьор… Да, вече като възрастни, все говорим за „когато бях млад“… Бях съвсем млад актьор, току-що влязъл в театъра, беше първата ми премиера и, разбира се, в гримьорната ми имаше много цветя, имаше много поздравления, трескава премиерна атмосфера, благопожелания, завист, въобще – театър. И моята гримьорна, разбира се, беше изпълнена с такива и „почитатели“, и „доброжелатели“ в кавички, но аз независимо от многото хора забелязах, че нашият голям актьор Петко Атанасов, седнал на едно столче в ъгъла на гримьорната, навел се, облегнал се на своето бастунче, ме гледаше с много ирония (защото той знаеше цената на всичко това) и с много обич. Тогава бях млад и колкото и да бях самоуверен, все чаках да ми кажат, че съм талантлив, все чаках да ми кажат, че ме бива. Все чаках да кажат тая хубава дума – дарба имаш. И аз тогава, като го гледах, така си казвах: „ако някой ми каже нещо умно, ако някой ми каже, че наистина съм талантлив – това ще е той!“ Чаках да се изнижат всички и наистина – той търпеливо изчака да мине цялата тая шумотевица и след това дойде при мен и ми каза кротко, с много ирония и много обич: „Виж какво, мойто момче, аз сега няма да те поздравя, защото е много лесно да направиш първата си роля и е много трудно да направиш десетата си роля. Сега си млад, даже всички твои недостатъци минават за нещо ново.

Когато всички те знаят, когато всички вече знаят и недостатъците ти, тогава вече да бъдеш интересен и нов… След десетата роля… Е, тогава ще си поговорим. А това, дето чакаш сега да ти го кажа, тая думичка де…“

Той разбираше много добре какво аз чаках да ми каже. „Какво да ти кажа, тя е нещо, дето хем го имаш, хем го нямаш. То е нещо, много лесно за изгубване, то само от теб зависи, зависи от това, какъв човек ще станеш. А ти не мисли за думичката, ти мисли за десетата роля“.

И си отиде.

И наистина, започнах своето странстване от роля в роля. Често виждах бай Петко Атанасов – стои зад кулисите по репетиции и ме гледа.

И аз току намеря някакъв начин, мина покрай него и все чакам да ми каже нещичко, да ми даде някакъв съветец, а той само току-така ме погледне изкосо и избоботи: „Блъскай си главата, блъскай се!“ И друго нищо не ми казваше.

На десетата роля[2] бай Петко Атанасов дойде в гримьорната ми. Беше ги сам броил, аз не го бях канил. Дойде и ми каза: „Ако продължаваш така да работиш, един ден, може би, кой знае… Важна е следващата десета роля. Айде свърши нея, пък тогава ще си поговорим“. И си отиде.

Аз продължих да странствам с настървение от роля в роля, а на следващата десета[3] роля бай Петко вече го нямаше… Но аз стоях в гримьорната си и като че ли го чувах пак да ми говори: „Важна е следващата десета роля. И тогава ти мисли за нея, за следващата десета роля. И когато я направиш, тогава ще си поговорим. И ако продължаваш все така да работиш, може би, един ден, кой знае…“

Аз станах на 50 години. Какво е минало, не знам. Важни ми са следващите десет години, следващата десета роля, следващата десета постановка, следващият десети випуск, който трябва да пусна от ВИТИЗ.

А тогава, един ден, може би, кой знае…

Публикация Мария КАРАМИХАЙЛОВА
„Пламък“ / г. ХVІІІ/, бр. 3 от 1975, с. 156-158.

Послепис на съставителя:

Т. нар. „Завет“ на Апостол Карамитев – най-искрената му и пълна предсмъртна изповед – стана популярен благодарение на записа на Мирчо Сливенски от 14.Х.1973 за БНР и горната публикация на Мария Карамихайлова в сп. „Пламък“. Оформено за фон с Requiem на Моцарт, част от интервюто бе включено и в грамофонната плоча „Театрален портрет“ (коментар – Васил Стефанов), издание на „Балкантон“ ВАА 1399 от 1974.

Тук подробностите на характерния за Карамитев изказ са съобразени с оригиналния магнетофонен запис. Това е неговото слово и никакви корекции на редактор не са допустими. Напр. той казва „човеку“, а не „на човека“, „наверно“, а не „навярно“ както е в сетнешната редакция.

Жив съм (съст. Алберт Бенбасат). Изд-во „Слово“, В. Търново 2001,  с. 39-40.

 



[1] Вж. стихотворението на Веселин Ханчев „Посвещение“ (26.ІІІ.1958) – публ. В „Септември“ 1958, кн. 5.

[2] „Десетата“ роля (само два години по-късно) е тази на Владимир Дорохин в „Стари другари“ от Леонид А. Малюгин (премиера – 27.ХІІ.1949, постановка и дебют на Гриша Островски). Играе се общо 54 пъти.

[3] Следващата „десета“ роля, т.е. 20-та е Христофоров във „В полите на Витоша“ от Яворов (прем. 11.ХІ.1956, пост. Ст. Сърчаджиев). Най-дълго играният на сцената на Народния театър спектакъл – 12 години, общо 250 пъти до 1968. // Роденият на 20.І.1889 в Пловдив Петко АТАНАСОВ Мавродиев умира на 7.ІІІ.1956 в София.

Апостол Карамитев
Апостол Милев Карамитев е български театрален и филмов актьор, много популярен през 60-те години на 20 век.
Посетители: 120

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Борислав Гърдев писа Още
    Това, че Вагенщайн е... преди 3 часа
  • Valpet писа Още
    Наистина, това е... преди 19 часа
  • Емил Коен писа Още
    Филмът е наистина... преди 21 часа
  • Стефан Дечев писа Още
    И аз да кажа нещо за... преди 21 часа
  • Кунев писа Още
    Златко, не се ли срамуваш... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Добре направи, че... преди 1 ден
  • Рафаело Казаков писа Още
    Златко: за пръв път... преди 2 дни
  • Мария Касимова-Моасе писа Още
    Нямам проблем с тезата в... преди 2 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Този текст ме кара да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хората се поразпалиха,... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Разреших си да го постна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Да, това е смислена... преди 3 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Само че де факто тази... преди 3 дни
  • Екатерина Чамурлийска писа Още
    Браво! преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Това е вярно, де юре. Де... преди 3 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Все пак - можете да... преди 3 дни
  • Емил Измирлиев писа Още
    Браво, Златко!!! Прави ти... преди 3 дни
  • Николай Василев, Гренобъл писа Още
    " Както казва... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Чудовищата са... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 4 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 4 дни
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 4 дни
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 6 дни