Изкуство – Живопис

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
(Istanbul Dali cats and rolling heads)

Истанбул – 14 милионен град – три империи – два континента – един художник – и много котки. Истанбул е град на котките – доста отворени, без въобще да се смущават от човешкото обкръжение, те се разхождат по улиците, парковете, заведенията, ресторантите, магазините, къщите, дворовете и се държат така, сякаш знаят, че имат 9 живота. И като става дума за множество животи, в древен Египет, където котките също са били на почит, безсмъртието е билo висша цел на една единствена Наука, която обединявала цялото древно познание. Символ на този копнеж по вечност е птицата Феникс, която на всеки хиляда години пристига в град Хелиополис, за да изгори и да се прероди от пепелта си. Най-вероятно, вдъхновен от тази легенда, испанският художник-сюрреалист Салвадор Дали измисля думата „фениксология – за да опише измислената от него псевдонаука (която се оказва не чак толкова псевдо), чиято единствена цел е победа над смъртта. Херодот казва: „Всички се страхуват от времето, но дори времето се страхува от пирамидите“. Е, има един човек, който не се страхува от времето – и затова го разтопява; един човек, който рисува „персистенцията на паметта“, един човек, който мумифицира духа си и мистифицира личността си, който има мустаци, стърчащи към небето, който умее да естетизира дори лайното и пръднята, който не се колебае да се нарече гений, който не се срамува да признае, че е влюбен в парите и златото, който обожава скандала, който се държи като фараон и който с творбите си задава неразрешимите загадки на сфинкса. Един художник, който от дете иска да бъде крал; и е кралят-слънце на своя свят („Сюрреализмът, това съм аз“). Един фениксолог в Истанбул.

Един сюрреалист в Истанбул – най-голямата изложба на Салвадор Дали извън родната му Испания включваше 270 произведения на художника, докарани директно от меката на меките часовници – музея-театър, построен в негова чест в родния му град Фигерас – 33 маслени платна, графики, рисунки, литографии, снимки, писма, дневници, издания, изрезки от вестници и други документи бяха изложени в залата на Sakip Sabanci University Museum на брега на Босфора. С повече от 90 000 посетители само през първата седмица след откриването й през септември, изложбата чупи всички рекорди по посещаемост в града.

Ние пристигаме рано сутринта в деня след Коледа, който минава в предчувствие за Дали и в сблъскване с елементи от неговия свят. Слизаме от трамвая в центъра в 6 сутринта и ни посреща Синята джамия, осветена в призрачна оранжева светлина, и грачещите корморани, които кръжат около минаретата – като оживяла сюрреалистична картина или като кадър от някой фентъзи филм. Хостелът, където спим, е само на 2 пресечки оттам – над вратата виси надписът „World peace is inevitable“[1]. И някак усещам, че до края на престоя ни ще се убедим в това.

Първият ден се запознаваме с румънец, актьор на 32 години – последната пиеса, в която е играл, е „Принцеса Турандот“, предстои му „Тартюф“ – вечерта очакваме да ни превърне във вампири или поне да ни вземе бъбреците – и не защото е румънец и вероятно потомък на популярния граф, а защото е живял 7 години в центъра на Ню Йорк – където, по неговите думи, всички са много повече вампири, отколкото в Румъния. Румънецът се казва Стефан и има имен ден в деня, в който се запознаваме. Развежда ни из Истанбул, разказва ни за живота си в Манхатън, в Букурещ, в родния му град, за Дракула, колебаем се къде да обядваме – в Европа или в Азия, возим се на кораб по Босфора, черпи ни дюнери, фрешове от нар и портокал и баклави, говорим си за изкуство, за театър, за Дали, за Бог. В деня, след като си тръгва, отиваме до „Свети Стефан“, желязната (единствена в света) българска църква на брега на Златния рог, където вниманието ми грабват две обезглавени мраморни статуи на ангели. Едва ли е случайно – Дали е обсебен и от отрязани глави, и от небесни обитатели. Разпитвам с надежда човека, който продава свещици на входа, но уви – няма някаква мистична история около обезглавяването им. Главите им просто са се изтърколили някъде назад по херодотовата линия на историята. Междувременно, докато хапваме всякакви турски лакомства (които се рекламират с постери на Мона Лиза, която се тъпче с баклави), зарибени от Стефан, започваме постоянно да си вземаме фреш от нар – друг повтарящ се елемент в много картини на Дали, най-известната от които „Сън, предизвикан от полета на пчела около нар секунда преди събуждането“.

След нашето събуждане на другия ден най-сетне успяваме да се доберем до изложбата (която между другото се случва по същото време, когато в София гостуват картини на Пикасо, а в Милано – на Мaгрит). Музеят се намира на около час път с автобус от центъра. Вали проливен дъжд, точи се дълга опашка. На вратата ни проверяват далеч по-сериозно, отколкото на границата или при преминаването ни от Азия в Европа през Босфора. Оказва се, че затова си има причина – отново триумф за Дали, който обожава скандала и продължава да го предизвиква дори и след смъртта си. Някакъв фанатичен 21-годишен мюсюлманин счупил витрините пред две от картините и ги залял с кръвта си, крещейки: „Защо има картини на голи жени?“. Младежът бил задържан в психиатрично заведение, а един от организаторите на изложбата сравнил случая с подобен в Париж, където някой хвърлил яйце (а не баклава) по Мона Лиза. Дали сигурно ликува.

Както и да е, стените в музея също са в кървавочервено по подобие на фасадата на музея-театър във Фигерас. Изложбата е разположена на три етажа, разделени по периоди и теми: ранно творчество във Фигерас, Мадрид и Академията, Париж и Сюрреалистите, САЩ и славата, Ядрен мистицизъм, връщане към Класиката. На видеоекрани се прожектират филмовите проекти, създадени с участието на художника – „Андалуското куче“ и „Златният век“ на Луис Бунюел и „Destino“ – анимационният филм на Дисни, нарисуван изцяло от Дали, който съдържа най-любимите мотиви от картините му (включително балетен танц с търкалящи се глави). Из залите и извън тях са разпръснати копия на известния диван-устни на Мей Уест, проектиран от Дали (който се появява и в една от картините му: „Mae West’s Face Which Can Be Used as a Surrealist Apartment“). На самия вход стои огромна снимка на художника – с палто и куфар в ръка на палубата на кораб, на спасителния пояс на който пише New York. В очите му се чете онази увереност, че спасителен пояс няма да му трябва, а напротив – ще преплува без усилие не само до публиката в САЩ, но и до брега на вечността.

Специално място е отредено на прочутия портрет на Фройд – човекът, вдъхновил цял един период от творчеството и живота на Дали, а и повлиял цялото течение на сюрреализма. След срещата си с него Дали споделя в своята втора автобиография, че той прилича на бургундски охлюв. „Последствието е очевидно: ако искате да изядете мисълта му, трябва да я извадите с игла. Само тогава излиза цяла.“ Дали, между другото, е бил обсебен и от акта на ядене, и от храната като символ – и това се вижда в картините му. Нар и диня в „Intra-Atomic Equilibrium of a Swan’s Feather“ – толкова истински, че ти се струва, че можеш да изцедиш сока им. А когато след четири часа на крак в изложбената зала застанеш пред „Две парчета хляб, изразяващи любовното чувство“ и устата ти се напълни със слюнка, се сещаш за онази приказка – че любовта на мъжа минава през стомаха.

Но вместо да отидеш да се наядеш, се качваш на втория етаж, където са разположени илюстрациите му към най-различни книги: „Божествена комедия“ на Данте, „Дон Кихот“ на Сервантес, първата му автобиография „Тайният живот на Салвадор Дали“ и книгата му „10 рецепти за безсмъртие“, която съдържа възгледите му за вечността и фениксологията. Под витрини пък са разположени издания, на които Дали е автор – първият му и единствен роман „Скрити лица“, книгата с поеми „Покоряване на ирационалното“, Мистичният Манифест (в който описва вижданията си за модерното изкуство), „10 рецепти за безсмъртие“ – все издания, които са му стрували скъпо, не са му носели никаква печалба и е печатал в малки тиражи за себе си, близки приятели и богати диви фенове на творчеството му. След като върху него се е изсипал „дъжд от злато“, както самият той казва, Дали е можел да си позволи да експериментира и в други области на изкуството – литература, кино, театър, опера – в които се е хвърлял с хъс и ентусиазъм, но не е имал особени успехи. И все пак, не можеш да очакваш успеха във всичко, с което се захванеш, дори и да си Дали.

В експозицията има проекти за декори за операта „Лудият Тристан“ (написана от него по мотиви от легендата за Тристан и Изолда), много първоначални версии на известни картини – подготовки преди същинската работа, и множество снимки, които проследяват развитието му от самото му детство във Фигерас до преклонна възраст в дома му в Порт Лигат. През цялото това време очите все повече се ококорват, а мустаците постепенно се изправят и насочват към космоса. Дали като млад: рошава коса (а на една снимка – след скъсването на всички връзки със семейството си – и с бръсната глава), разкопчани ризи, развлечени широки ленени панталони и хипарски вид – в компанията на Федерико Гарсия Лорка, Луис Бунюел, Пол Елюар и жена му (и бъдеща съпруга на самия Дали) Гала. Някъде сред тези снимки е вмъкнат и текстът на „Ода за Салвадор Дали“ от Лорка, както и множество портрети на Гала. По-късно, от периода му в САЩ: Дали в лъскави скъпи костюми със сака и вратовръзки сред Уолт Дисни, Алфред Хичкок, Грегъри Пек, Ингрид Бергман (и разбира се – Дали на корицата на „Times Magazine“ – първи стъпки към световна слава). Към финала - една от последните фотосесии в живота му: Дали с побеляла коса, седнал във величествен фотьойл, със скиптър в ръка и кралско наметало.

Освен като крал, в късните си периоди, след като надмогва сюрреализма, Дали се е изживявал и като Спасител на изкуството от унищожителните тенденции на модерността – като възродител на класиката и традициите на Ренесанса. Всъщност, Салвадор на испански означава точно това – Спасител. И това ми напомня за една от най-впечатляващите графики от изложбата – надраскана върху малко изпокъсано парче пожълтяла хартия – съдържа запазената далианска марка – мек часовник, а отстрани с криви букви Дали е написал: „Dalinian. A clock decomposes itself very quickly. Sometimes the hours bleed like Christ.[2] Тези думи така се врязаха в паметта ми, че когато се върнах в България, написах нещо съвсем кратко за Дали, меките часовници, времето, вечността и Гала:

Царска цитадела с мек часовник

Силата се състои в това да предизвикаш срам, а не състрадание

Гала Дали

отвън съм далианска царска крепост

със зъбери и ров и кули и тъмници

отвътре мекият биологичен часовник на плътта ми

тиктака в такт със сладострастието на остаряването

Последната вечер: два часа преди да потегли автобусът ни, пушим наргиле в типично заведение и сме настанени до група турски младежи. Говорим си, те ни пеят турски народни песни, разменяме си всякакви модерни форми на комуникация – сайтове, MySpace, Facebook, Skype и мейли; накрая за довиждане те ни казват: „God bless you“, което затваря рамката с надписа над вратата на хостела „World peace is inevitable“. Неизбежно е.

Часовете неусетно изтичат като кръвта на Христос и ние потичаме обратно към България с чувството, че не само в картините, но в цялото пътуване е имало далианска мистерия, интуиция, философия, еротика, егоизъм, хермафро(й)дитизъм, бог, религия, безсмъртие, вечност.


 

Източник


[1] Световният мир е неизбежен

[2] Далианско. Часовник се разлага много бързо. Понякога часовете кървят като Христос.

Ясен Василев
Ясен Василев е роден през 1988. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“. В момента следва Драматургия в НАТФИЗ. Автор на проекта „Делюзии“ (Януари 2008, Хамбара) – поезия и проза в диалог – съвместно с Мина Стоянова. Автор на експерименталния пърформанс „Когато часовниците се топят“ (май, 2008, Аулата на СУ) по авторски текстове и стихове на Гео Милев (ще се играе на 6 февруари в къщата-музей Гео Милев в Стара Загора). В момента работи по текстовете от предстоящия авторски пърформанс „Dirtify“.
Посетители: 123

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 1 ден
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 4 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 3 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 3 седмици