Изкуство – Живопис

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Gurlit 01Около девет часа вечерта, на 22 септември 2010, бързият влак от Цюрих за Мюнхен пресича границата при Ландау и баварските митнически служители се качват, за да проведат рутинна проверка на пътниците. На този граничен пункт се прехвърлят големи количества „черни“ пари, за да бъдат внасяни в швейцарски банкови сметки – и офицерите са специално подготвени да внимават за подозрителни пътници.

Както случката се описва по-късно в Der Spiegel, докато минавал през вагоните, един от служителите срещнал немощен, добре облечен, белокос мъж, пътуващ сам, и попитал за документите му. Старецът представил австрийски паспорт, в който пишело, че това е Ролф Николаус Корнелиус Гурлит, роден в Хамбург през 1932. Според репортажа той казал на служителя, че целта на пътуването му била бизнес с някаква художествена галерия в Берн. Гурлит се държал толкова нервно, че служителят решил да го обискира, за което го помолил да го придружи до тоалетната във вагона. Там той открил у стареца найлонов плик с 9,000 евро в блестящо-нови банкноти.

Макар че не бил извършил нищо незаконно – суми, по-малки от 10,000 евро не се нуждаят от специално деклариране на границата – поведението на възрастния човек, както и новичките банкноти, пробудили подозрението на служителя. Той върнал документите на Гурлит и го съпроводил обратно до мястото му, но си записал данните му за по-нататъшно разследване – нещо, което поставило в ход експлозивното разкриване на трагична мистерия, чиито корени се простират около сто години назад.

Едно мрачно наследство

Корнелиус Гурлит се оказал призрак. Бил споменал пред служителя, че има апартамент в Мюнхен, макар че адресната му регистрация – тоест там, където плащал данъци – била в Залцбург. Според репортажите, в Мюнхен – или където и да било другаде в Германия – нямало почти никакви данни за неговото съществуване. Митническите и данъчни служители, следващи препоръката на граничния офицер, не открили никаква държавна пенсия или здравна застраховка, никакви регистри за занятие, никакви банкови сметки – Гурлит очевидно никога не бил работил – и дори не бил записан в мюнхенската телефонна книга. Това бил един наистина невидим човек.

И все пак, след малко повече ровене, те успели да открият, че в продължение на повече от половин век той живеел в Швабинг, един от по-богатите квартали на Мюнхен, в апартамент на стойност около един милион долара. А освен това внимание предизвиквало и името му. Гурлит. За хората, познаващи културната среда от времето на хитлеровото управление в Германия, и особено за ония, които работели в областта на издирването на т. нар. Raubkunst – ограбените от нацистите предмети на изкуството – името Гурлит било особено важно: Хилдебранд Гурлит е бил музеен уредник, който, макар и според нацистката класификация да е бил мелез от втора степен, тоест една четвърт евреин, успял да стане един от най-важните прекупвачи на изкуство за нацистите. По времето на Третия райх той успял да натрупа голяма колекция от Raubkunst, най-вече от еврейски търговци и колекционери. Следователите започнали да се чудят дали има някаква връзка между Хилдебранд Гурлит и Корнелиус Гурлит. Във влака Корнелиус споменал някаква картинна галерия. Дали през цялото време той не е живял от потайни продажби на произведения на изкуството?

Следователите започнали да се питат какво ли би могло да се открие в апартамент 5 на „Артур Кутчер Плац“ нр. 1. Може би получили сведения и от клюкарите сред мюнхенския артистичен свят. „Всеки, който беше поне малко осведомен, беше чувал, че Гурлит има голяма колекция от ограбени картини“, каза ми съпругата на един притежател на галерия за модерно изкуство. Не те действали предпазливо. Съществуват стриктни закони за частна собственост, нарушаване на лична сфера и други юридически въпроси, като се започне с факта, че в Германия няма закон, който да забранява на частни лица или институции да притежават ограбено по времето на нацистите изкуство. Чак през септември 2011, цяла година след случката във влака, един съдия издал разрешение за обиск на апартамента на Гурлит, на основание подозрения в укриване на данъци и незаконно присвояване. Но властите все още се колебаели дали да пристъпят към действия.

Gurlit 03Но след това, три месеца по-късно, Корнелиус продал картина, един шедьовър на Макс Бекман на име Укротителят на лъвове, чрез аукционната къща Лемперц в Кьолн, за сумата от 864,000 евро. И, което било още по-интересно, парите от продажбата били разделени приблизително 60-40 с наследниците на еврейския търговец на картини Алфред Флехтхайм, който е притежавал няколко галерии за модерно изкуство в различни германски градове, плюс Виена, през 1920-те години. През 1933 Флехтхайм забягва в Париж, а след това в Лондон, като оставя след себе си художествената си колекция. Умира като бедняк през 1937. Семейството му се е опитвало да възстанови правата върху колекцията (част от която е и Укротителят на лъвове) в продължение на много години.

Като част от споразумението с наследниците на Флехтхайм, според един от адвокатите им, Корнелиус Гурлит признал, че Бекман е бил продаден през 1934 на баща му, Хилдебранд Гурлит, при неизгодни условия. Това експлозивно откритие дало сериозно потвърждение на предположението, че в апартамента на Гурлит вероятно може да има и други произведения на изкуството.

Gurlit 04Но обискът е извършен едва на 28 февруари 2012. Когато полицията и митническите/данъчни служители влезли в апартамента (около 100 кв. м.), те открили поразително хранилище със 121 рамкирани и 1,285 не-рамкирани картини, включително и произведения от Пикасо, Матис, Реноар, Шагал, Макс Либерман, Ото Дикс, Франц Марк, Емил Нолде, Оскар Кокошка, Ернст Кирхнер, Дьолакроа, Домие и Курбе. Имало един Дюрер. Един Каналето. Цялата колекция струвала може би повече от един милиард долара.

Както гласи репортажът от Spiegel, в продължение на три дни на Гурлит било наредено да седи и гледа без много приказки, докато служителите опаковали и отнасяли картините. Находките били отнесени в държавно хранилище в Гархинг, на около 10 километра извън Мюнхен. Прокуратурата не направила никакво публично изявление за изземането и държала цялата история под солиден похлупак, докато се обмисляло как да се процедира по-нататък. Било ясно, че след като откриването на картините стане известно, ще се надигне страхотна олелия. Германия сигурно щяла да бъде затрупана с различни искове и дипломатически натиск от всички страни. В този безпрецедентен случай изглежда никой не знаел какво точно трябва да се прави. Историята със сигурност щяла да отвори стари рани и битки в културната област – неща, които не са зараснали и вероятно никога няма да зараснат.

Gurlit 05През следващите дни Корнелиус седял отчаяно в празния си апартамент. Изпратен бил психологически съветник, който да проверява състоянието му. Междувременно колекцията си стояла в Гархинг, без никой да знае какво да прави, чак докато информацията била подшушната на Focus, германско новинарско издание, вероятно от човек, който е бил в апартамента на Гурлит, може би някой от офицерите или носачите, които са били там в 2012, защото той или тя предоставил описание на вътрешността му. На 4 ноември 2013 – 20 месеца след изземането и повече от три години след случката във влака – списанието публикува на заглавната си страница новината за онова, което изглежда ще се окаже най-голямото разкриване на ограбено от нацистите изкуство за 70 години – и това в апартамента на един градски самотник в Мюнхен, който е живял с него в продължение на десетилетия.

Скоро след публикуването на историята във Focus медиите обкръжават апартамента на Артур Кутчер Плац – и с живота на Корнелиус Гурлит като отшелник е свършено.

Естетическо прочистване

Историята за това как колекцията се озовава в мюнхенския апартамент на Корнелиус Гурлит е трагична сага, която започва през 1892 с публикуването на книгата Entartung (Израждане) от германския лекар и социален критик Макс Нордау. В нея той постулира, че някои от новите видове изкуство и литература, появяващи се в Европа от fin de siècle, са продукти на болни умове. Като примери за такова изграждане Нордау указва някои от собствените си bêtes noires: членовете на френската Парнаска поетическа школа, символистите, както и последователите на Ибсен, Уайлд, Толстой и Зола.

Син на будапещенски равин, Нордау вижда в заплашителното разрастване на антисемитизма друго указание за това, че европейското общество се изражда – един аргумент, който Хитлер, чиято идеология е силно повлияна от писанията на Нордау, изглежда е пропуснал. С идването си на власт през 1933 Хитлер обявява „безпощадна война“ срещу „културното разложение“. Той нарежда естетическо прочистване на entartete Künstler, „изродените хора на изкуството“ и техните произведения, които за него включват всичко, което се отклонява от класическия репрезентационизъм.[1] А това означава не само новите тогава експресионизъм, кубизъм, дадаизъм, фовизъм, футуризъм и обективен реализъм, но и вече салонно-приетите импресионизъм на Ван Гог, Сезан и Матис, както и мечтателните абстракции на Кандински. За нацистите всичко това е болшевистко изкуство. И макар че голяма част от него всъщност се прави не от евреи, за Хитлер то все пак си остава подривно-еврейско-болшевистко по чувствителността и целите си, и допринасящо за моралния разпад на Германия. Артистите са културни юдео-болшевики, а цялата сцена на модерното изкуство е доминирана от еврейски търговци, притежатели на галерии и колекционери. Така че то трябва да бъде премахнато, за да може Германия да се върне на правилния път.

Може би има някакъв елемент на отмъщение в начина, по който Хитлер – чиято мечта да стане художник не стига доникъде – разрушава животите и кариерите на успешните артисти от своето време. Но не само живописта – всички форми на модерното изкуство са набелязани за атака в неговата кампания за естетическо прочистване. Експресионистките и други авангардни филми са забранени – което причинява истинско преселение в Холивуд на талантливи филмови творци като Фриц Ланг, Били Уайлдър и други. „Анти-германски“ книги като творбите на Кафка, Фройд, Маркс и Хърбърт Уелс са изгаряни публично; джазът и други видове атонална музика са забранени, макар че това не е приложено чак толкова строго. Писатели като Бертолт Брехт, Томас Ман, Стефан Цвайг и др., отиват в изгнание. Този погром срещу изкуството поражда онзи Weltanschauung[2], който прави възможна и появата на расовия мироглед.

Изложбата на изроденото изкуство

Гурлитови са известно семейство от асимилирани германски евреи, с поколения от артисти и хора на изкуството, стигащи назад чак до ранния деветнадесети век. Корнелиус всъщност е третият Корнелиус, след пра-пра-чичо си, който е бил композитор и след дядо си – историк на бароковото изкуство и архитектура, който е написал почти сто книги и е баща на баща му, Хилдебранд. По времето, в което Хитлер идва на власт, Хилдебранд вече е уволнен като уредник и директор на две художествени институции: един музей а изкуството в Цвикау, за „провеждане на художествена политика, противопоставяща се на здравите народни чувства на Германия“ чрез изложения на някои спорни модерни художници, и Kunstverein-а в Хамбург, не само поради художествените му вкусове, но и защото е имал баба-еврейка. Както Хилдебранд пише в едно есе двадесет и две години по-късно, той е започнал да се страхува за живота си. Оставайки в Хамбург, той открива собствена галерия, която се придържа към старото, по-традиционно и сигурно изкуство. Но заедно с това потайно изкупува забранено изкуство на изгодни цени от евреи, напускащи страната или нуждаещи се от пари, за да плащат убийствения данък върху изнасянето на капитал и, по-късно, специалния данък върху еврейските имоти.[3]

Gurlit 07През 1939 Йозеф Гьобелс, райхсминистърът на Публичното просвещение и пропагандата, виждайки възможност „да се спечелят някакви пари от тоя боклук“, създава комисия за конфискуване на „изродено изкуство“ от публични институции и частни колекции. Работата на комисията достига връхната си точка в „Изложбата на изродено изкуство“ през същата година, която се открива в Мюнхен само ден след „Изложбата на великото германско изкуство“ на одобрени от режима творби в стил „кръв и земя“, представяни в монументалния, нов Дом на германското изкуство на Принцрегентенщрасе. „Онова, което виждате тук, са осакатените произведения на лудост, нахалство и липса на талант“, казва по време на откриването Адолф Циглер, председателят на Райхскамерата за визуални изкуства в Мюнхен и уредник на изложбата „Изродено изкуство“. Изложбата привлича два милиона посетители – средно по 20,000 души дневно – и почти четири пъти повече от броя на ония, които отиват да видят „Изложбата на великото германско изкуство“. [4]

В една брошура, издадена от Министерството на образованието и науките през 1937, по повод „Изложбата на изродено изкуство“, се обявява: „Дадаизмът, футуризмът, кубизмът и другите ‚изми‘ са отровното цвете на еврейското паразитно растение, пораснало на германска почва… Примери като тези ще бъдат най-мощното доказателство за необходимостта от радикално решение на еврейския въпрос“.

Година по-късно Гьобелс създава Комисията за експлоатация на изроденото изкуство. Хилдебранд, въпреки еврейската си наследственост, е назначен като един от четиримата членове на комисията поради експертните си познания и връзките си с художествения свят извън Германия. Работата на комисията е да продава изроденото изкуство зад граница, като набраните средства биха могли да се използват за „достойни цели“ като закупуване на стари майстори за гигантския музей – планирало се той да бъде най-големия в света – който фюрерът възнамерявал да построи в Линц, Австрия. На Хилдебранд е разрешено да закупува „изродени картини“ сам, доколкото ги плаща в твърда валута – една възможност, от която той се възползва изцяло. През следващите няколко години той ще изкупи повече от 300 произведения на „изроденото изкуство“ почти на безценица. Херман Гьоринг, известен грабител, в края на краищата ще придобие около 1,500 парчета Raubkunst – сред които произведения на Ван Гог, Мунк, Гоген и Сезан – на стойност около 200 милиона долара непосредствено след войната.

Най-голямата кражба на изкуство в историята

Gurlit 02Както се разказва в Der Spiegel, след падането на Франция през 1940, Хилдебранд често посещава Париж, оставяйки в Хамбург жена си Хелен и децата – Корнелиус, по онова време на осем години, и сестра му Бенита, която е с две години по-малка – и отсядайки обикновено или в Hotel de Jersey, или в апартамента на любовницата си. Той започва сложна и опасна игра на оцеляване и забогатяване, в която разиграва всички: съпругата си, нацистите, съюзниците, еврейските артисти, търговците и притежателите на картините – всичко това уж за да им помага да бягат и спасяват произведенията си. Въвлечен е във всевъзможни гешефти с висок риск, но и с висока печалба, подобно на богатия парижки търговец, изкупуващ творби на изкуството от бягащите евреи, когото Ален Делон играеше във филма от 1976 Monsieur Klein.

Освен това Хилдебранд влиза в напуснатите домове на богати еврейски колекционери и изнася картините им сам. Придобива един шедьовър – Седнала жена от Матис (1921) – който Паул Розенберг, приятелят и търговец на картини на Пикасо, Брак и Матис, е оставил в банков трезор в Либурн, близо до Бордо, преди да забегне за Америка, през 1940. Други творби Хилдебранд изкупува на наложени разпродажби в аукционната къща Друо в Париж.

С карт блаш лично от Гьобелс, Хилдебранд се носи високо. Може и да се е съгласил на сделката с дявола защото, както сам твърди по-късно, не е имал друг избор, ако е искал да остане жив, а след това постепенно е бил корумпиран от парите и съкровищата, които е насъбрал – един достатъчно добре познат път. Но може би е по-точно да се каже, че той води двоен живот: от една страна давайки на нацистите онова, което те желаят, а от друга, правейки каквото може, за да спасява изкуството, което обича, пък и събратята си евреи. Или може би троен живот, защото в същото време той натрупва истинско състояние в произведения на изкуството. Лесно е за един съвременен човек да осъжда такива предателства в свят, който за нас е невъобразимо увреден и ужасяващ.

През 1943 Хилдебранд става един от главните изкупвачи на изкуство за бъдещия хитлеров музей в Линц. Творбите, подходящи за фюрерския вкус, се доставят в Германия. Те включват не само картини, но и гоблени и мебели. Хилдебранд получава пет процента комисионна върху всяка транзакция. Ловък и неразгадаем човек, той винаги е добре дошъл на масата, понеже разполага с милиони райхсмарки за харчене, предоставени му от Гьобелс.

От март 1941 до юни 1944, за Германия отпътуват 29 големи доставки, включващи 137 товарни вагони с 4,174 сандъка, съдържащи 21,903 художествени предмети от всякакъв вид. Нацистите ограбват около 100,000 произведения само от евреите във Франция. Общият брой на произведения, ограбени по това време, се оценява на около 650,000. Това е най-голямата кражба на изкуство в историята.

Една много германска криза

Gurlit 08В деня преди да излезе статията във Focus, аугсбургският главен прокурор, Райнхард Немец, който отговаря за разследването, изнася набързо подготвена пресконференция и прочита внимателно формулиран за пресата текст, последван от друг, две седмици по-късно. Но вредата вече е нанесена; шлюзите на публичния гняв са широко отворени. Офисът на канцлерката Ангела Меркел е залят от оплаквания и отказва да направи изказване за разследване, което тече в момента. Германия внезапно попада в международна криза и се оказва изправена пред сериозни законови трудности. Как е могло германското правителство да бъде толкова безчувствено, да удържа тази информация в продължение на година и половина и да я представи на обществеността едва когато е принудено на това от статията във Focus? Колко безсрамно е, 70 години след войната, Германия още да няма закон за реституция на произведенията на изкуството, откраднати от нацистите?

Сред наследниците на жертвите на Холокоста има огромен интерес да си възвърнат ограбените произведения на изкуството, да получат поне някаква форма на компенсация за ужасите, причинени на семействата им. Проблемът, обяснява Уесли Фишер, директор на Конференцията за еврейски материални искове срещу Германия, е в това, че „голям брой хора изобщо не знаят какво точно липсва от колекциите им“.

Милиардерът на козметичната индустрия и дългосрочен активист в полза на възстановяването на ограбеното изкуство Роналд Лаудер призовава за незабавно публикуване на целия списък на колекцията, както го правят и Фишер, Ан Вебер, основателка и съпредседателка на намиращата се в Лондон Комисия за ограбено изкуство в Европа, а също и Дейвид Роулнад, нюйоркски адвокат, представящ наследниците на Курт Глейзър. Глейзър и съпругата му Елза са били едно от главните поддръжници, колекционери и влиятелни познавачи на изкуството от Ваймарския период, а също и приятели с Матис и Кирхнер. Според нацистките закони, забраняващи на евреи да заемат постове на държавни служители, Глейзър е уволнен като директор на Пруската държавна библиотека през 1933. Принуден да се раздели с колекцията си, той забягва в Швейцария, след това в Италия, а накрая в Америка, където умира в Лейк Плесид, щата Ню Йорк, през 1943. Лаудер казва, че „творбите, ограбени от евреите, са последните затворници от Втората световна война. Трябва да разбирате, че всяка художествена творба, открадната от някой евреин, е включвала и поне една смърт“.

На 11 ноември правителството започна да поставя някои от картините на Гурлит на уебсайта lostart.de и той беше залян от вълна от посещения, в резултат на което сайтът блокира. До днес са изложени 458 произведения и е обявено, че около 590 от общия брой 1,280 може би са били ограбени от еврейски притежатели. Изследването на произхода на картините далеч не е приключило.

Gurlit 09Германските реституционни закони, касаещи ограбено изкуство, са изключително сложни. Всъщност нацисткият закон от 1938, който е позволявал на правителството да конфискува „изродено изкуство“, все още не е отменен. Германия е подписала Принципите за конфискувано от нацистите изкуство, по време на Вашингтонската конференция от 1998. Там се казва, че музеите и други публични институции, притежаващи Raubkunst, трябва да го върнат на законните му притежатели или техните наследници. Но съгласието с тези принципи е доброволно и само шепа институции в която и да е от подписалите споразумението страни, са направили нещо. Но дори и така Принципите не се отнасят до „изроденото изкуство“ в Германия, нито пък до произведения, притежавани от отделни личности като Корнелиус. Роналд Лаудер ми каза, че „в музеите на Германия се намира голямо количество ограбено изкуство, по-голямата част от която не е част от изложенията им“. Той е призовал за създаване на комисия от международни експерти, които да претърсят германските музеи и държавни институции, и през февруари германското правителство обяви, че ще създаде независим център, който да започне да оглежда по-внимателно музейните колекции.

До днешна дата Корнелиус не е обвинен в никакво престъпление, като се започне с въпроса за законността на отнемането – което най-вероятно не се покрива от разрешението за обиск, чрез което властите са влезли в апартамента. Освен това има закон за 30-годишна давност при предявяването на искове върху открадната собственост, а Корнелиус е притежавал картините в продължение на повече от 40 години. Те се намират в склад, в опаковано състояние. Многобройни страни предявяват искове към онези, които са били представени на правителствения уебсайт. Неясно е дали законът изисква от или позволява на правителството да възвръща ограбеното изкуство на законните му притежатели, или то трябва да бъде върнато обратно на Корнелиус поради незаконно изземване или под защитата на статуса за давност.

Gurlit 06„Сигурно не е щастлив човек, щом е живял в лъжа толкова много години“, казва Нана Дикс, внучката на „изродения артист“ Ото Дикс, имайки пред вид Корнелиус. Самата Нана също е художничка и ние прекарахме три часа в ателието й в Швабинг, на по-малко от километър разстояние от апартамента на Корнелиус, разглеждайки репродукции от творби на дядо й, както и в разговори за забележителната му кариера – как той документира по превъзходен начин ужасите, които е преживял на фронтовите линии и през двете войни, като в един момент Гестапо му е забранило да рисува или дори да купува материали за рисуване. Дикс, който е от скромен произход (баща му е работел в леярна работилница в Гера) е един от великите и недостатъчно известни артисти на 20 век. Само Пикасо е успял да се изрази по такъв майсторски начин в толкова много стилове: експресионизъм, кубизъм, дадаизъм, абстрактен, гротескен хипер-реализъм. Мощните, изгарящи образи на Дикс отразяват – както Хилдебранд Гурлит описва обезпокояващото модерно изкуство, което е събирал – „борбата да се приеме онова, което ние всъщност сме“. Според Нана Дикс, 200 от основните му произведения все още се считат за изчезнали.

Призракът

Gurlit 11Само часове след публикацията във Focus сензационната история на Корнелиус Гурлит и неговото едномилиардно тайно скривалище на произведения на изкуството е подхваната от основните медии по цял свят. Всеки път, когато се покаже извън жилището си, в лицето му се набутват микрофони и камерите започват да бръмчат. След като папараците го изтормозват, той прекарва десет дни в празния си апартамент без да го напуска. Според Der Spiegel той е ходил на кино за последен път през 1967. Не е гледал телевизия от 1963. Четял е вестници и е слушал радио, така че е имал известна представа за това какво се случва по света, но реалният му опит с обкръжаващия свят е бил силно ограничен и основните събития по света са му били силно чужди. Пътувал е рядко – преди години е ходил до Париж, веднъж, заедно със сестра си. Казва, че никога не се е влюбвал в реален човек. Картините са били целия му живот. А сега тях ги няма. Мъката, която е преживял през последната година и половина, сам в празния апартамент, е невъобразима. Загубата на картините му, казва той пред Йозлем Гезер, репортерът от Der Spiegel – това е единственото интервю, което е дал – го е покрусила повече от загубата на родителите, на сестра му, която е починала от рак през 2012. Той обвинява майка си за това, че ги е донесла в Мюнхен, мястото на злото, където е започнало всичко, с неуспешния опит на Хитлер за преврат през 1923. Настоява, че баща му се е обвързал с нацистите единствено за да спаси тези скъпоценни произведения на изкуството, а Корнелиус е считал за свой дълг да ги предпазва, по същия героичен начин, по който го е правил и баща му. Постепенно картините са станали целия негов свят, една паралелна вселена, пълна с ужас, страст, красота и безконечно очарование, в която той е бил зрител. Бил е като герой от руски роман – интензивен, обсебен, изолиран и все по-отдалечен от реалността.

Щурмът на крепостта

Gurlit 12След като бомбардировачите на съюзниците изличават центъра на Дрезден през февруари 1945, вече е ясно, че с Третия райх е свършено. Хилдебранд е имал един нацистки колега, барон Герхард фон Пьолниц, който е помагал на него и на още един търговец на картини, Карл Хаберщок, да правят сделки, докато Пьолниц е бил във военновъздушните сили, разположени в Париж. Фон Пьолниц поканил двамата да донесат личните си колекции и да потърсят убежище в неговия живописен замък в Ашбах, северна Бавария.

На 14 април 1945, само седмици преди самоубийството на Хитлер и окончателната капитулация на Германия, съюзническите войски навлизат в Ашбах. Те откриват Хаберщок и колекцията му, както и Гурлит, с 47 сандъка, пълни с „предмети на изкуството“, в замъка. Намесват се американските военни специалисти по ограбено изкуство, така наречените „Monuments Men“ – около 345 мъже и жени с експертни познания в областта на изкуството, които са натоварени със задачата да издирват и предпазват от изчезване европейските паметници и културни ценности (и които са тема на скорошния филм на Джордж Клуни). Двама мъже, капитан и редник, са назначени да оценят творбите, намиращи се в замъка Ашбах. Хаберщок е записан в списъците на американските тайни служби като „водещият търговец на изкуство за нацистите“, „най-активният германски прекупвач в Париж“ и „разглеждан във всички отдели като най-важната фигура в германската търговия с изкуство“. Той е бил ангажиран в кампанията срещу „изроденото изкуство“ от 1933 до 1939, а през 1936 е станал личен прекупвач на предмети на изкуството за Хитлер. Хилдебранд Гурлит е описван като „търговец на изкуство от Хамбург с връзки сред висшите нацистки кръгове“, който е „един от официалните агенти за [музея в] Линц“, но който, бидейки отчасти евреин, е имал проблеми с партията и е използвал Тео Хермсен – добре известна фигура сред нацисткия свят на търговци на изкуство – като подставено лице, до смъртта на Хермсен през 1944.

Gurlit 10Хаберщок е арестуван, а колекцията му иззета, а Хилдебранд е поставен под домашен арест в замъка, като остава в това положение чак до 1948. Картините му са иззети за оценяване. Хилдебранд обяснява, че те са законно негови. Повечето то тях идвали от баща му, страстен колекционер на модерно изкуство, казва той. Описва поединично начините, по които всяка картина е станала част от колекцията му и, според Der Spiegel, фалшифицира произхода на онези, които са били откраднати или придобити чрез изнудване. Например, сред картините се е намирала и една от родения в България художник Жул Паскин. Хилдебранд твърди, че я е наследил от баща си, но всъщност я е купил на много по-ниска от реалната цена през 1935 от Юлиус Фердинанд Волф, еврейския издател на един от главните дрезденски вестници. (Волф е отстранен от поста си през 1933 и през 1942 ще се самоубие, заедно със съпругата и брат си, преди да бъдат изпратени в концентрационен лагер). Подробната документация на картините, твърди Хилдебранд, се е намирала у дома му в Дрезден, който е бил унищожен по време на съюзническите бомбардировки. За щастие той и жена му, Хелен, са получили убежище в замъка Ашбах на барон фон Пьолниц и са успели да напуснат Дрезден преди голямата бомбардировка. Той твърди, че останалата част от колекцията му е трябвало да бъде оставена в града и е била унищожена.

Хилдебранд убеждава американските експерти, че е жертва на нацистите. Те са го уволнили от два музея. Наричали са го „мелез“, защото е имал еврейска баба. Правил е всичко възможно, за да спаси онези великолепни и важни картини, които инак биха били изгорени от СС. Уверява ги, че никога не е купувал дори и една картина, която не му е била предлагана доброволно.

По-късно през 1945 барон фон Пьолниц е арестуван, а в замъка заедно с Гурлитови се настаняват и повече от 140 измършавели, травматизирани бивши обитатели на концентрационни лагери, повечето от тях по-млади от 20 години. Замъкът Ашбах е превърнат в лагер за бездомни хора.

Накрая американците връщат 165 от картините на Хилдебранд, но задържат останалите, за които е ясно, че са били откраднати, а разследването на неговите военновременни дейности, както и на колекцията му, е приключено. Онова, коте те не знаят е, че Хилдебранд е лъгал за оставянето на колекцията си в Дрезден – голяма част от нея всъщност е била скрита в една воденица във Франкония, както и на друго тайно място, в Саксония.

След войната, с колекция, останала до голяма степен незасегната, Хилдебранд се премества в Дюселдорф, където продължава да търгува с предмети на изкуството. След като репутацията му се възстановява, той е избран за директор на Kunstverein, уважаваната художествена институция на града. Онова, което му се е налагало да върши през войната, се превръща във все по-блед спомен. През 1956 Хилдебранд загива в автомобилна катастрофа.

През 1960 Хелен продава четири картини от колекцията на починалия си съпруг, една от тях портрет на Бертолт Брехт от Рудолф Шлихтер, и купува два апартамента в скъпа новопостроена сграда в Мюнхен.

За детството на Корнелиус не се знае много. Когато съюзниците пристигат в замъка, той е на 12 и, заедно със сестра си, е изпратен в училище с пълен пансион. Корнелиус е бил изключително чувствително и боязливо момче. Следвал е история на изкуството в университета в Кьолн, но по неизвестни причини не е завършил учението си. Изглежда се е чувствал доволен да води живот на самотен човек на изкуството в Залцбург, пише сестра му до една приятелка през 1962. Шест години по-късно Корнелиус започва да разпределя времето си между Залцбург и Мюнхен. Вероятно някъде тогава започва да прекарва все повече време в апартамента в Швабинг, сред любимите си картини. В продължение на 45 години той изглежда не е поддържал контакти с никого освен със сестра си, до смъртта й преди две години, както и с личния си лекар във Вюрцбург, малко градче на три часа път с влак от Мюнхен, когото е посещавал на всеки три месеца.

Raubkunst и реституция

След като картините са иззети, Майке Хофман, историчка на изкуството в изследователския център за „изродено изкуство“ към Свободния университет в Берлин, е натоварена със задачата да провери произхода им. Хофман е работила с картините в продължение на година и половина и е идентифицирала 380 от тях, които са ясно „изродени“ творби, но задачата очевидно не е по силите на само един човек. Ето защо се свиква международна група под ръководството на Ингеборг Берггрийн-Меркел, вече пенсионираната заместник-председателка на Германската комисия за култура и медии. Берггрийн-Меркел твърди, че творбите, чиято принадлежност към групата Raubkunst е потвърдена, веднага се поставят на правителствения сайт за Изгубено изкуство. Една от картините на сайта, най-ценната от колекцията в апартамента на Корнелиус – с цена, варираща между 6 и 8 милиона долара (макар че някои експерти я оценяват на стойност 20 милиона, ако бъде продадена на търг) – е онзи Матис, който е бил откраднат от Паул Розенберг. Наследниците на Розенберг притежават документ за покупка от 1923 и са предявили иск пред главния прокурор. Една от наследничките е внучката на Розенберг Ан Синклър, бивша съпруга на Доминк Строс-Кан и добре известна френска политическа коментаторка, която ръководи френското издание на Huffington Post. През декември германското телевизионно предаване Kulturzeit съобщава, че за същия Матис са предявени повече от 30 различни искове, което пък илюстрира проблема, който ми описа Роналд Лаудер: „Когато ги поставите в Интернет, всеки си казва, ‚Ей, чичо ми имаше една картина, която изглеждаше точно като тази‘.“

Берггрийн-Меркел казва също, че специалната група не разполага с пълномощия да връща картини обратно на първоначалните им собственици или техните наследници. В германското законодателство няма нищо, което да принуждава Корнелиус да ги връща. Главният прокурор смята, че 310 от картините са „без съмнение собственост на обвиняемия“ и могат да му бъдат върнати обратно незабавно. Президентът на Централния съвет на евреите в Германия, Дитер Грауман, отговаря, че прокурорът трябва да премисли отново плановете си за връщане на които и да било картини на Гурлит.

През ноември, новоназначеният баварски министър на правосъдието Винфрид Баусбак каза, че „всички служители на федерално и местно ниво, замесени в тази история, е трябвало да посрещнат това предизвикателство с по-голяма спешност и с повече ресурси, още от самото начало“. През февруари едно преразглеждане на Закона за давност, направено то Баусбак, беше предложено на германския парламент. Стюърт Изънстат, специалният съветник на държавния секретар Джон Кери по въпросите на Холокоста, който е автор на Принципите за международни норми за реституция на творби на изкуството от Вашингтон 1998, настоява Германия да премахне 30-годишния срок на давност върху откраднати творби на изкуството. В края на краищата, как би могъл някой да предяви искове върху картините на Корнелиус, ако съществуването им би било неизвестно?

Да защищаваш и да служиш

Хилдебранд Гурлит, заплитащ героичния си разказ в едно непубликувано есе, написано през 1955, една година преди смъртта му, казва, „тези картини означаваха за мен… най-доброто в живота ми.“ Той си припомня как майка му го е завела на първата изложба на художествената група „Die Brücke“, през 1905 (едно от ключовите явления за експресионизма и модерното изкуство), и как „тези варварски, страстно-мощни цветове, тази грубост, оградена от най-прости дървени рамки“ били „като удар през лицето“ за средната класа. Той пише, че е гледал на картините, намиращи се в колекцията му „не като на моя собственост, а по-скоро като един вид владение, което трябваше да надзиравам“. Корнелиус е живял с усещането, че е наследил от баща си задачата да защищава картините, също както баща му ги е защищавал от нацистите, от бомбите, от американците.

През късния декември, малко преди 81-вия си рожден ден, Корнелиус е въведен в една клиника в Мюнхен, където остава и досега. Местният съд в Мюнхен е назначил негов попечител, който не може да взема решения вместо него, а по-скоро има задачата да му разяснява различните законови аспекти на ситуацията. Корнелиус е наел трима адвокати и специална фирма за кризисен мениджмънт на работа с обществеността, които да се занимават с медиите.

А след това, на 10 февруари, австрийските власти откриха около 60 други картини, сред които и такива на Моне, Реноар и Пикасо, в дома на Корнелиус в Залцбург. Според новия му представител пред обществеността, Щефан Холцингер, Корнелиус е помолил апартаментът да бъде прегледан, за да не бъде открадната някоя от картините. Една седмица по-късно беше създаден специален сайт, www.gurlitt.info, който да представя развоя на събитията от гледната точка на Гурлит.

Братовчедът на Корнелиус, Екехарт Гурлит, който е фотограф и живее в Барселона, казва, че Корнелиус е бил „самотен каубой, самотна душа и трагична фигура. Той не го е правил заради парите. Ако беше така, то отдавна щеше да е продал картините“. Той ги е обичал. Те са били целия му живот.

Без такива почитатели изкуството е нищо.


Източник



[1] Движение в изкуството, защищаващо представянето (репрезентацията) на обектите по реалистичен начин. Социалистическият реализъм също е вид репрезентационизъм. Бел. пр.

[2] Мироглед. (нем.) Бел. пр.

[3] Печалната история на „данъка върху изнасянето на капитали“ може да бъде проследена по-подробно в Уикипедия. Нека тук споменем само, че този данък, първоначално въведен през 1931 и предназначен за удържане на изнасянето на всякакви капитали от Германия, по-късно се превръща в основно средство за изнудване и ограбване на напускащите страната евреи и преминава през шест етапа на повишения, като от първоначалните 25% (1931) достига до 96% през 1939 г. Бел. пр.

[4] Не на последно място и защото, за разлика от повечето изложби по онова време (включително и „Изложбата на великото германско изкуство“), тя е напълно безплатна. Бел. пр.

 

Алекс Шуматов

Алекс Шуматов е американски журналист и автор, дългогодишен сътрудник на множество реномирани американски издания сред които New Yorker и Vanity Fair.

Посетители: 133

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 1 час
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 7 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 1 ден
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 1 ден
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици