Изкуство – Живопис

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В едно парижко предградие през октомври 2005 двама тийнейджъри от африкански произход бягат от полицията и се опитват да се скрият в къщичката на електрически трансформатор. Електричеството ги убива моментално. Бунтовете, избухнали в отговор на полицейското насилие скоро се разпространяват по съседните квартали, а по-късно и в бедните квартали из цяла Франция. Когато медиите идват, за да документират събитията в Клиши-су-боа, те се срещат и с един допълнителен, неочакван вид конфронтация: зад една от безбройните горящи коли се намира чернобяла фотография, залепена на една от стените на голяма сграда, заемаща цялата й широчина. В центъра й, заобиколен от група момчета, застанали в агресивни пози, гледа чернокож мъж, няколко пъти по-голям от естествен ръст, насочил към зрителя нещо, което на пръв поглед изглежда като оръжие. При по-внимателно вглеждане това се оказва видеокамера. Излезте, сякаш казва той, ние записваме това и ще ви разкажем историята по начина, по който сами я виждаме.

В долния десен ъгъл на плаката се виждаше подпис, твърде изтънчен, за да бъде просто значката на някой уличен артист, но подобен на нея: калиграфски символ по японски образец, съставен от буквите „J“ and „R“, а под него Интернет-адрес. Внезапно, сред всичкия страх и дългогодишна омраза, започнаха да се задават въпроси за това странно произведение на изкуството. Как се е появило тук? Кой беше, както се изрази един вестник, „този камикадзе-артист“, JR? 

Изминали са повече от пет години; днес вече той е лепил подобни портрети навсякъде по света, а публиката все още не знае пълното му име. Той настоява да бъде наричан JR – това са реалните му инициали. Нарича себе си фотографьор, което го поставя някъде между фотографа и графити-художника. Обичайният му начин на работа е да се появи в някой бедняшки квартал в Кения или фавела в Бразилия – място, където преди това се е случило нещо, споменато в медиите, с което е грабнало вниманието му – и да го обърне с главата надолу, като фотографира жителите, а след това облепя сградите им с резултатите от работата си, в такива огромни размери, че очите им могат да се видят чак откъм небето. Често работи през нощта и изчезва, когато е готов. Така че, когато инсталацията му се превърне в новина от първите страници, няма кой друг да обясни случилото се освен самите хора, чиито гласове никой преди това не си е давал труда да чуе.

Както казва една жена от Кибера, квартал в Найроби, участваща в документалния филм на JR Жените са герои: „Фотографиите не могат да променят нашата околност. Но ако хората ме видят там, те ще ме попитат: ‚Коя си ти? Откъде си?‘ А тогава аз ще се почувствам горда.“

За пръв път срещнах JR един следобед през миналия ноември в студиото му в Париж. Най-близката станция на метрото носи името на Александър Дюма и екипът, който работи тук, носи в себе си нещо мускетарско: JR, неговата дясна ръка Емил Абинал и третият, техния „философ и гуру“, Марко Береби. Тримата току-що се връщаха от пътуване за лепене на плакати в Шанхай и се приготвяха за пресконференция, в която щяха да говорят за позитивните последствия от акцията им в Близкия изток. Те още никога не бяха имали външни хора в студиото и то се нуждаеше от малко почистване – едно жълто Кавазаки беше паркирано точно по средата му. Окачено на една от стените, между големи фотографии от инсталациите на JR, се виждаше малко шкафче, в него две оскубани четки за лепене на плакати, дълга дръжка и кутия със сухо лепило. „Ние коленичим и се молим пред това всеки ден“, каза JR.

Седнахме в един ъгъл, за да разговаряме за наградата TED, която той беше спечелил месец по-рано. Всяка година от 2005 насам, организацията TED със седалище в Ню Йорк дава награда от 100.000 долара на известни фигури като Боно, Бил Клинтън и Джейми Оливър, от които се очаква да използват парите за да изпълнят „едно желание да променят света“. Сега на 28 години, JR е най-младият получател на наградата.

„Дори не знам откъде са научили за работата ми“, каза той, все още възбуден от новината. „Онова, което ми харесва при TED е, че те не са, ‚Хей, взимай този чек и си прави кефа‘. При тях е, ‚Направи нещо с това, и ние ще ти помогнем‘. Мисля, че това е най-хубавата награда, за която някога съм чувал.“ Докато още не е обявил плановете си, контурите на следващия му проект са тайна, но той вероятно ще прилича на предишните му акции, както самият той ги нарича; само че, казва той, този път нещата ще бъдат по-големи.

Особеностите на неговите акции са също толкова разнообразни, колкото и местата, където те се случват. Когато JR и неговият екип се появят, те още не знаят „дали нещо ще се случи – човек просто трябва да отиде там и да напише историята докато тя още се случва“, казва той. В Бразилия е свършил снимките за по-малко от месец; в Кения е трябвало първо да снима, после да се върне в Париж за да направи снимките на плакати, а после да отиде отново в Кения, за да ги залепи. Лепенето може да отнеме между 8 и 12 дни и да включва екип от около 10 приятели, които работят заедно с JR в продължение на години.

Понякога той работи с разрешение; понякога без. През 2009 кметът на четвъртия арондисман[1] в Париж му дал разрешение да превземе Ил Сен-Луи – нещо, което не е било правено откак Кристо опакова Пн-Ньоф преди 25 години – но това било всичко. За финансирането той трябвало да се погрижи сам. Стотина или повече доброволци, привлечени за проекта чрез устна пропаганда, приятелство или просто случайност, помагали, носейки огромни ивици хартия от скеле на скеле, режейки и лепейки около 900 метра плакати по стените на моста.

Близкият изток бил сцената на най-големия му нелегален проект, през 2007. В четири израелски и палестински селища JR налепил серии от портрети на израелци и палестинци, с една и съща работа. Местните жители начаса започнали да дискутират какво търсят по стените им портретите на техните предполагаеми врагове; един предварително нает туристически агент организирал екскурзии, водещи и през двете страни. „Част от работата са разговорите, които следват“, казва JR.

Подобни разговори се започнали и в Кения, където хората вземали със себе си портретите от покривите, когато се местели от едно място на друго. В Кения, когато свършихме с първите покриви“, разказва JR, „един от съседите каза: ‚Защо спряхте? Защо направихте неговия покрив, но не и моя?‘ Той се усмихва, обмисляйки отговорa си. „Не можеш да им кажеш: ‚Така го изисква графичната концепция.‘ Трябва да отговориш: ‚Ще дойда отново‘ Така че артистичният проект получава и социално допълнение.“

Ако сте виждали портретите на децата от гетото от Клиши, които JR е налепил из по-богатите парижки квартали в средата на 2000-те, сигурно сте си помислили, че по някакъв начин те са свързани с Найк/ (И действително, мащабите и начина на работа на неговите образи имат толкова много общо със света на рекламата, че те предизвикват въпроса: Какво се рекламира тук?) Така че сигурно е неизбежно това, че към него са се обръщали повечето големи маркови фирми. Той е отказал на всички, независимо от това дали са му предлагали да финансират работата му, да дарят пари или да му дадат безплатно чифт маратонки.

„Това е нещо, за което си струва да се мисли“, казва той. „Не че имам нещо против да работя с големите фирми, но работата трябва да има същия смисъл за хората, какъвто има за мен или за фирмата, а досега някак не успявам да реша това уравнение. Така че предпочитам да работя с по-малки крачки.“

„Ще ви дам един пример“, продължава той. Една компания за спортни стоки предложи да финансира изграждането на футболно игрище в Провиденсия, най-старата фавела в Бразилия. „И те искаха да правят нещо истински голямо, да докарат националния отбор да играе срещу хлапетата, да провеждат първенства там. Помислих си: ОК, но те вече си имат футболно игрище. Не е от най-хубавите на света, но все пак си го имат. А що се отнася до идеята да докарат големите спортни звезди – дори журналистите трябва да идват във фавелата в бронирани коли; те могат да слязат от тях там, но работата им изисква да ползват бронирана кола – така че представете си как атлетите пристигат, съпроводени от цяла армия бодигардове, докато бедните хлапета се опитват да ритат футбол на новото си игрище… И си помислих, вместо да направим нещо добро, тук само ще създадем някакво чудовище. Така че в края на краищата им отговорих: ‚Всъщност не.‘“

Съпротивата му срещу подобни неща е изправила хората от TED пред „едно предизвикателство, което се опитваме да посрещнем заедно“, по думите на Ейми Новограц, директорката на комитета по наградата.

Общността на TED включва някои от най-богатите фигури от Силиконовата долина, Холивуд и други места, а известните им конференции се спонсорират от имена като Кока-Кола, Голдман Сакс, Левис и Ролекс. Но поради настояването на JR да няма фирмено спонсорство, Новограц планира да помоли хората да „се включат анонимно или като отделни личности.“ Те работят по онова, което Новограц нарича „пре-продукцията на едно желание.“ Тя добавя, че нещата сигурно ще се проточат, отбелязвайки, че е „нужна повече от една година, за да се промени светът“.

Стилът на JR е малко Белмондо, малко Бъди Холи – очилата му не са маркови – и той говори жаргона на модерен, млад парижанин. C’était ouf!, е начинът, по който той често описва някое вълнуващо или изключително събитие. „Nickel“, което е съкращение от „nickel-chrome“, се използва свободно за всичко, което означава „страхотно“.

„Израснал съм в предградията“, казва JR. „Едно спокойно предградие, без напрежение, с хора от работническата и средната класа, живеещи заедно.“ Не казва нищо за семейството и родителите си. Настояването за анонимност е напълно конкретно: той обяснява, че когато го снимат, носи очила. И макар че много хора знаят истинското му име, те обикновено не го разкриват, тъй като това би му попречило да работи така свободно.

Ако го попитате защо върши това, което върши, той ще ви отговори, че никога не си е задавал този въпрос. „Мисля, че това идва от няколко различни неща“, казва той. „Първо, истинско любопитство към света. Когато бях малък, не пътувах много – от предградията до Париж беше вече истинско пътешествие. Освен това идва и фактът, че едно от нещата, които ме засягат най-тежко е несправедливостта. Аз съм от смесен произход – моите хора идват от Северна Африка, източна Европа, Испания – а хората от днешното поколение, ние всички сме малко отвсякъде. Родителите ми са родени в чужбина. Аз съм роден във Франция, но се чувствам удобно навсякъде – просто не виждам границите.“

Уличното изкуство има много дълга история на преследване от страна на властите. Ако изкуството на Баскиа е породило Банкси, невидимия британски графити-артист, то сигурно е нормално да се попита какво идва след него. Всеки който е виждал документалния филм на Банкси Изход през магазина за играчки, номиниран за Оскар тази година, сигурно автоматично ще си помисли, че зад това изкуство сигурно се крие някаква история за новите дрехи на краля. И сигурно никой не се безпокои повече от подозренията в шарлатанизъм от самия JR.

През януари го срещнах на слизане от влака от южна Франция, където Жените са герои току що беше показан на цяло едно село. И докато вървяхме от Гар дьо Лион до апартамента му, той изрази загрижеността си от цените на неговото изкуство. Чрез Стив Лазаридис, бившият галерист на Банкси в Лондон, JR продава отделни творби – големи снимки, залепени на дърво или на груби метални плоскости – за около 50.000 до 70.000 долара. По този начин той финансира акциите си. JR тъкмо планираше да направи няколко нови неща за хората, които биха желали да подкрепят проекта TED, защото иска хората да получат нещо в замяна на парите си, но се безпокоеше от следното: само седмица преди това една от неговите картини беше се продала на аукцион в Лондон за цена четири пъти по-висока от онази, която колекционерът платил 18 месеца по-рано. Това е нещо, което JR се опитва да избягва. „Искам да продавам на хора, които купуват нещата, защото биха желали да бъдат част от по-големия проект“, твърди той, „а не защото искат да препродават след това“. Той смята стремителния възход на Банкси за твърде поучителен. Самият той се безпокои от евентуално падение след възхода и просто желае цените на неговите неща да си остават стабилни. „Наблюдавам пазара много внимателно, защото не искам да спекулирам“, казва той. „С удоволствие поемам други рискове – да поставям плакати там, където това е нелегално, да се катеря по много високи сгради, но…“ Когато го попитах какво му се вижда толкова рисковано в печеленето на много пари, той отговори: „Не знам. Просто го чувствам така.“

Стив Лазаридис ми каза: „JR не желае изкуството му да бъде само за пари. Той работи с по-различен морал. Но след като веднъж то е излязло от ръцете ни, не може да се направи особено много.“ Лазаридис отказва да прави сравнения между JR и Банкси. („Няма особено много прилики“, казва той.) И добавя: „Светът щеше да бъде по-добро място, ако в него имаше повече хора като JR,“

Но тези високи цели не дават отговор на един труден въпрос. Колкото по-скъпо става изкуството му, толкова по-силен става и контрастът между света, в който то се прави и онзи, в който то се продава. Колко време може да продължава така, без да плаща на моделите си?

„Мисля, че да се плаща на хората би отнело целия смисъл на работата“, отговори JR когато му поставих въпроса директно. „Това би отнело душата на проекта. Хората няма вече да го правят по същите причини.“

Но ако забогатее, няма ли да изпитва чувство на вина?

Той се смее. „Само поради това, че човек е бял по тези места, той вече е богат! Независимо от това дали баща ви е главен директор на Рено или има магазинче в предградията, за тях това е едно и също: ти си чужденец, значи си богат. Те няма да размишляват върху банковите ти сметки.“

„Онова, на което те се надяват много повече, отколкото на пари, е култура. Те високо ценят мисълта да представят един по-различен образ на самите себе си пред света.“

Източник



[1] Административна единица в Париж; голям квартал. Бел. пр.

Габи Ууд
Габи Ууд е редовен сътрудник на лондонския The Observer. Освен това тя пише за Guardian и London Review of Books. Тя е автор на документалното изследване The Smallest of All Persons Mentioned in the Records of Littleness.
Други статии от този автор
Посетители: 129

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 1 час
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 7 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 1 ден
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 1 ден
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици