Изкуство – Музика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Дъблин,  едно време, преди няколко седмици…

 

На парти съм в една дъблинска кръчма около Нова Година. Чашите се чукат, сблъскват и трошат в келтски гуляй: въртящи се врати, сладурани на всякакви години, семейни вражди – потушавани и разпалвани. Малцова радост и джинджифилово отчаяние са подредени на опашка, за да бъдат сервирани на това празненство, по повод една четвърт хилядолетие, откак Артър Гинес за пръв път е налял кадифена тъмнина в халба за бира.

Интересно настроение. Новите ирландски пари са вече заложени и изгубени; опашката на Келтския тигър е подвита между краката му, докато строители и банкери се смеят неловко и тежко над миналата година, и преглъщат трудно в очакване на новата. От високоговорителите се чува глас, който за момент пробужда всички: Франк Синатра пее My Way. Неговата ода на предизвикателството става на четиридесет години тази година и всички припяват, по купища различни причини. Аз съм поразен от единственото качество, което липсва в неговия глас: сантименталност.

Дали този глас като стиснат юмрук е ключ към следващата година? В мъглата от несигурност около твоя бизнес живот, любовен живот, живот изобщо, защо гласът на Синатра е такава сирена – такава сигурност в нервни времена, позволяваща да бъдеш романтичен, но махаща розовите очила от носа ти, ако се оставиш да бъдеш отнесен твърде надалеч.

Призив за достоверност.

Един глас, който казва: „Не ме лъжи сега.“

Който казва: „Мила, ако има някой друг, кажи ми го сега.“

Легендарен, а не съчиняващ легенди. Честност, на която можеш да окачиш шапката си.

И докато годината се изтъркулва (а заедно с нея и множество пияници), емоцията в помещението се клатушка между надежда и страх, очакване и тревога. Където и да отидеш, този глас те взема за ръка.

А сега отново съм у дома в Дъблин, отпушвайки бутилка добро вино, подготвен за оцета, в който то може да се превърне, ако семейството и приятелите попрекалят, както самият аз вероятно ще направя. Точно до малката винена изба, оформена като ниша в стената, аз гледам нагоре към едно видение в жълто: една картина, която Франк ми изпрати след като пях Ive Got You Under My Skin заедно с него за албума Дуети от 1993. Картина от собствената му ръка. Лудо жълто платно от виолетови концентрични кръгове, въртящи се около пустинна равнина. Франсис Албърт Синатра, художник, модернист.

Бяхме прекарали известно време заедно в дома му в Палм Спрингс, което си беше тръпка – да гледаш навън към пустинята и хълмовете, без нито една жива душа на километри наоколо. Но с множество разговори за Майлс Дейвис. И множество разговори за джаз. Тогава той ми показа картината. Помислих си, че кръговете са като диаметъра на рог или чашата на тромпет, така че му го казах.

„Картината се казва Джаз и можеш да я имаш.“

Казах му, че съм чувал, че той бил оказал голямо влияние върху Майлс Дейвис.

А дребният голям ми отговаря:

„Обикновено си нямам работа с мъже, които носят обици.“

„Майлс Дейвис никога не е похабявал нито една нота, момче – нито пък дума за някой глупак.“

„Джазът е нещо, засягащо момента, в който си. Да бъдеш модерен не означава да бъдеш в бъдещето; това означава да бъдеш в настоящето.“

Мисля си за всичко това сега, в тази нова година. Големият взрив на поп музиката ми казва, че всичко се отнася до момента – винаги свежо платно и никога да не прекаляваш с боята. Чудя се какво ли би казал той за времето, което беше нужно на мен и приятелите ми от групата, за да довършим албумите – той, с прословутото му нетърпение към режисьори, продуценти, изобщо към всички, които се мотаят. Сигурен съм, че има право. Да обитаваш изцяло момента в онова нищожно късче време, след като си натиснал „запис“ е нещото, което го прави вечен. Ако, като Франк, пееш така, сякаш няма да пееш никога повече. Ако, като Франк, пееш така, сякаш никога не си го правил преди.

Ако.

Ако искате да чуете най-несантименталния глас в историята на поп музиката да се пропуква, все пак – шшшш – то намерете версията на одата на Франк за безсънието One for My Baby (and One More for the Road), скрита в Дуети. Изслушайте я докрая и ще чуете великия мъж да се пречупва, когато наистина хълца при стиха Това е дълъг, дълъг, дълъг път. Не ви будалкам.

Като онези на Боб Дилан, Нина Симоне и Павароти, гласът на Синатра се подобрява с възрастта, с годините, които е прекарал ферментирайки в напукани, пропити от уиски дъбови бъчви. Като комуникатор, да улучваш нотите е само част от историята, разбира се.

Певците, повече от другите музиканти, зависят от онова, което знаят – в противоположност на онова, което не знаят, за света. И докато в това има опасност – загуба на наивност, например, която си има своята собствена, особена сила – то способността да се интерпретира обикновено само печели в хода на един добре малтретиран живот.

Искате ли пример? Ето ви един. Вземете две версии на Синатра, пеещ My Way.

Първата е записана през 1969, когато Председателят на съвета[1] каза на Пол Анка, който беше написал песента за него: „Напускам бизнеса. Писна ми от него. Изнасям се, по дяволите.“ В това изпълнение песента е самохвалство – повече сбогуване, отколкото послание – представящо целия мачизъм, който един мъж може да покаже по повод грешките, които е направил по пътя оттук до където и да било.

В по-късния запис Франк е на 78. Аранжиментът на Нелсън Ридл е същия, думите и мелодията са точно същите, но този път песента се е превърнала в разкъсваща сърцето, убийствена песен на поражението. Високомерието на певеца е изхвърлено през прозореца. (Този певец, т. е. аз, е в локвата). Песента се е превърнала в извинение.

С каква цел? Двойственост, сложност. Имах късмета да пея в дует с един мъж, който разбираше двойствеността, който притежаваше таланта да чува две противоположни идеи в една и съща песен, и мъдростта да знае коя от двете страни да разкрие в определен момент.

Това е нашият момент. И какво чуваме?

В кръчмата, по повод тази нова година, докато помещението се изпълва от оглушителен рефрен – Направих го по моя начин – аз и цялата къща, пълна с ирландски подстрекатели, чуваме в този паметник на американската песен и двете страни на певеца и песента, високомерие и скромност, сини очи и червено.


Източник
 



[1] Прякор, с който Синатра е известен след като през 1961 г. основава фирмата Reprise Records. Бел. пр.

Боно
Боно, водещ вокалист на групата U2 и съосновател на фондацията за защита на човешките права ONE, е съпровождащ колумнист за New York Times.
Посетители: 202

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Петров писа Още
    Център на статията е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Между другото (ах, колко... преди 2 дни
  • Анани Ананиев писа Още
    Само още един цитат от... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Уважаеми Анани, Франсис... преди 2 дни
  • Анани Ананиев писа Още
    Умолявам Ви, вие,... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    За White Barde: да, всичко това... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Невежество любезно, как... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Искам само да добавя, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още

    За хората, търсещи... преди 3 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Ангел Николов, историк:... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само, който не е преживял... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Една хубава статия.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Нетърпелива дамата,... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Моят коментар след... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Да, проф. Дуранкев, няма... преди 4 дни
  • Dino писа Още
    Пълен цинизъм ! ... Моля, в... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Икономическото развитие... преди 5 дни
  • Николаи писа Още
    " Битието определя... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сюзън Зонтаг с едно есе,... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Една важна добавка към... преди 1 седмица
  • Камен Евтимов писа Още
    Живко Желев е подкрепил... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    До г-жа Ангелова,... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Чудесен избор на... преди 1 седмица
  • Гост от Егея писа Още
    До гост от... преди 2 седмици
  • Гост от Виена писа Още
    Ах, проклетото "първо... преди 2 седмици