Изкуство – Музика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (8 гласувания)

 

2017 12 Coltrane

 

Когато положението се оплеска, трябва да си спомниш за любимите си неща. Няма къде да ходиш. Приблизително така разсъждава и гувернантката Мария фон Трап в мюзикъла (а после и филма) „Звукът на музиката“. По време на бурята тя събира децата в спалнята и им говори за мустачки на котета, за сладки понита и ябълков щрудел. „Моите любими неща“ e една от ония лъчезарни, засмени композиции на Роджърс и Хамърстайн, които разчитат на наивната си, подкупваща красота, за да се загнездят в ушите на слушащия. И като останат там, да се превърнат в класика. Съвсем закономерно впрочем.

Но това, което Джон Колтрейн прави с точно тази класика, е зашеметяващо. Той обръща „Моите любими неща“ с хастара навън. 14-минутната му версия от едноименния албум не звучи бодро и захаросано като оригинала, а е ненадейно тайнствена и мистична. Мощта ѝ не търпи възражения и е толкова притегателна, че влиянието ѝ избива на съвсем неочаквани места – например, вдъхновява солата в „Light My Fire“ на Доорс. Няма сладки понита и котета. Има нещо необяснимо и мрачно, дори агресивно, което обаче изневиделица поражда любов – както винаги става при Колтрейн. По всичко личи, че този човек свири с гняв, звукът му много по-често е израз на чиста, метежна сила, отколкото на лекота и нежност. И въпреки това чувството, което посява у слушащия, неизменно е любов. Как?

Усещането за яд може би идва от изобилието, което се изсипва върху слуха. Колтрейн не млъква. В този смисъл Майлс Дейвис е негова противоположност, с умелото манипулиране на паузата и тишината, с височайшата меланхолия на тона си. Дейвис е лаконичен гений. Колтрейн е бъбрив, но не така, както е бъбрива посредствеността, вечно обясняваща се и не казваща нищо. „Многотията“ в неговото звучене е стихийна сила, сякаш самата природа. Известен е случаят, в който Дейвис му направил забележка за твърде дългото соло по време на една от сесиите им заедно и Трейн отвърнал: „Не знам как да се спра“. Майлс, бидейки Майлс, без да се замисля, му казал: „Ами опитай да извадиш шибаната тръба от устата си.“

Извън музиката ролите им се разменят – Дейвис говори, а Колтрейн мълчи. В едно от малкото интервюта, които дава приживе, саксофонистът отрича „обвиненията“ в твърде агресивен маниер на свирене, като казва: „Аз просто опитвам толкова много неща едновременно, че явно започва да звучи ядосано“. Всъщност няма значение дали това е вярно. Произведения като „Blue Train“, „Giant Steps“ и „A Love Supreme“ може да са плод на съзидателен гняв или пък на хармонично единение с Вселената; на западна дисциплина или на източно опиянение; на чисто сърце или на интоксикиран разсъдък. Все едно. Колтрейн си остава ненадминат архитект на любовта. Сложните му музикални конструкции са част от строежа на Върховната любов – монументално здание, което завършва през 1965-а с едноименната си сюита, безспорно негов най-голям шедьовър. След това му остават още само две години живот – в тях той ще се заеме да разруши всичко старо, традиционно и закостеняло и ще стане толкова авангарден, че по-ранните експерименти на Орнет Колман звучат направо консервативно в сравнение с това, което прави Колтрейн в албуми като „Ascension“. За новите му търсения отново си има и възвишено обяснение – те съответстват на философските и религиозните му интереси; има си и прозаично – от 1965-а Трейн започва да употребява LSD. Не зная кое от двете е изиграло по-голяма роля, но това пак е вторичен, невъзпитан въпрос. По-важното е, че експериментите му не са самоцелни, нямат общо с прищявката да звучиш поновому. Те са неподправени, смели опити да се намери решение на фундаментален проблем – как Джон Колтрейн и останалите хора на света да се спасят и да станат щастливи? Отговорът по подразбиране е любовта. Средството е музиката. Нещо повече, тя е особено подходящо средство, тъй като предава любовта на възприематаля много по-директно и непосредствено от едно разсъдъчно изкуство, каквото е поезията например. Стихотворението изисква и от автора, и от читателя да спре за малко. Музиката изисква обратното – тя се случва в настоящия момент и настоява на движението.

Но ако имаш много за казване, как да вкараш цялата тази рефлексия в обема на момента? Изглежда това е задачата на джаза. Изкуството е проява на свободната воля по дефиниция, но когато всичко се случва сега, отговорността за решенията ти нараства. Свободен си, но е трудничко – какво ще избереш да направиш? Понякога този товар се оказва твърде тежък и търсиш начини да излъжеш времето. А понеже не е възможно действително да излъжеш времето, започваш да лъжеш тялото. Наскоро гледах интервю с Гари Барц относно масовата употреба на хероин сред джаз музикантите през 50-те и 60-те години на миналия век. Той каза нещо любипитно: „Може би единственият позитивен ефект е, че забавя момента – струва ти се, че чуваш всичко и така имаш повече време да вземаш решения.“ Естествено, забавянето е илюзорно, то не може да се задържи.

Колтрейн разбира това и през 1957-а, след като изживява по собствените си думи „истинско духовно пробуждане“, надмогва съвсем сам тежката си, десетгодишна зависимост към хероина и алкохола. След което успява да намери нови, този път автентични начини да разшири момента и да го запълни с колкото може повече ноти и откровения. Геният на Колтрейн е тъкмо в това: той подчинява цялата си виртуозност на духовните си търсения, на вземането на смели, нови решения, които разтеглят момента като дъвка и възкачват слушателя до едни извънвремеви пространства, обиталища на любовта и истината. Макар и позитивни, тези пространства са самотни и, доколкото са отдалечени от безопасния квартал на пошлостта, не са за всеки. Там няма нито филмова щастлива развръзка, нито божествена награда, нито пък трагичен край. Има ги само тези двете – любов и истина. В техния район се нанася зрелият Колтрейн.

Блусът и джазът са най-важните постижения на американската култура – именно защото са диаметрално противоположни на мелодраматичния наратив с обещан хепиенд, който се повтаря под най-различни форми и залива всичко, навсякъде в тази велика страна. Блусът и джазът оспорват мелодраматичния наратив, без обаче да стигат нито до трагизъм, нито до най-лошата крайност – цинизма. Трагичен джаз не може изобщо да съществува, тъй като тази музика е винаги въпрос на свободен избор и на attitude. В нея можеш да правиш каквото си искаш, стига само да го правиш готино. Респективно, дори мъката ти е cool. На това най-добре ни учи Майлс Дейвис.

Джон Колтрейн се хвърля в друга посока, още по-нова и неизследвана. И е бил да прав да бърза. В един известен джаз стандарт се пее „Дните стават къси, щом септември дойде“. Роден точно в деня на есенното равноденствие, Колтрейн изглежда е имал иманентен усет за това, за застигащата го стрелка и нуждата да запълни максимално 40-те години, които са му отредени под небето. Един от собствените му стандарти се казва „Равноденствие“.

Днес, половин век след смъртта му, сякаш знаем още по-малко за него. И навярно така е справедливо, говорейки за фигура, в която светлината и мрака са по равно, нищо не е само бяло или само черно. Ако джазмените бяха досократици, Колтрейн щеше да е Хераклит. Пленителната му сложност неизменно ще ни провокира – всеки път по нов, вълнуващ начин.

„Колтрейн е светец“, казват едни. „Колтрейн уби джаза“, твърдят други. Трети си мълчат, за да не изтърсят още някоя подобна глупост. Всички са прави, разбира се. В Сан Франциско наистина има църква, която е канонизирала музиканта и на входа те посреща икона на „Св. Джон Колтрейн“ във византийски стил. А в края на кариерата му някои хора наистина си излизат ядосани от залите, защото това, на което са свидетели, е вече нещо отвъд не само джаза, но и музиката въобще – и е напълно основателно да им се струва неслушаемо. Но каквото и да е то, за него не стига само дарбата. Иска се и особен вид сила – да преодолееш собствените си зависимости, за да научиш околните на независимост. Едно от любимите ми неща.

Оригиналната публикация на това есе е във втори брой на списание „АРТизанин“.

Източник

Иван Ланджев

Иван Ланджев (1986) е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ „Св. Климент Охридски“), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2009), носител на Наградата за дебют „Южна пролет“ (2011), на наградата „Памет“ (на името на Георги Рупчев) (2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“ (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: „По вина на Боби Фишер“ (2010) и „Ние според мансардата“ (2014).

Посетители: 70

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 1 ден
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 2 дни
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 3 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... преди 6 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Наистина... преди 2 седмици
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                             ... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... преди 3 седмици
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... преди 4 седмици
  • гост писа Още
     За неуспешната... преди 4 седмици
  • Владо писа Още
    Тук, в тази... преди 4 седмици
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... преди 4 седмици
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... Четвъртък, 16 Август 2018
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... Вторник, 14 Август 2018
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... Понеделник, 13 Август 2018
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... Понеделник, 13 Август 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря за... Понеделник, 13 Август 2018
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... Понеделник, 13 Август 2018
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... Понеделник, 13 Август 2018
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... Неделя, 12 Август 2018
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... Неделя, 12 Август 2018