Изкуство – Музика

1 1 1 1 1 Оценка 97% (6 гласувания)

 

2016 01 Glenn Gould

 

Глен Гулд беше пианист. Това кратко и скучно като лекарски бюлетин заявление, с което започва монографията „Глен Гулд: изпълнителят и произведението“, изглежда излишно само на пръв поглед. Склонността на съвременната медийна култура да уголемява периферно-събитийното за сметка на същественото води до изкривяване на перспективата, и в случая с Гулд на преден план често излизат неговите идиосинкразии и прищевки, а не изкуството му. В немалка степен популярният интерес към него идва тъкмо откъм периферията, за което допринесе, разбира се, и самият той, като по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно (в това отношение рожба на своето време) играеше с предизвикателно безгрижие ролята на капризната звезда.

Литературата за Гулд е вече доста обемиста и книгата на канадския музиколог Кевин Базана не е първата сериозна монография, посветена на изкуството му.[1] Никоя друга работа обаче не постига такъв баланс в цялостното представяне и анализа на пианисткия стил и мисловния свят на канадския пианист.

Гулд и пианото – това е оста, около която е организиран трудът на Базана. Авторът подчертава, че никой друг артист не е размишлявал толкова много над изкуството на интерпретатора, никой друг не е подчинявал пианистката си практика така целенасочено на стремежа да постави изпълнителя на едно равнище с композитора. В този смисъл Гулд представлява интерес и извън рояла.

Базана обаче се отнася скептично към претенциите на Гулд като композитор, писател или философ, заявявайки, че въпреки някои интересни идеи, Гулд не се издига над средното равнище. Той предпочита да остави без коментар любимото самоопределение на сънародника си: „Аз съм композитор, който свири на пиано“.

Авторът не поставя обичайния въпрос кой беше Глен Гулд, защото смята, че това дали е бил шут или гений, провокатор или позьор, или дори всичко това заедно е несъществено; Базана иска да ни каже, че има една-единствена причина, заради която си струва да се интересуваме от Гулд – той беше един феноменален пианист.

За мото на своята монография Базана е избрал думите на Гулд: „Пиано не се свири с пръстите, а с главата“. В тях е събрана цялата философия на музикалната интерпретация според Глен Гулд, намерила от своя страна конгениален интерпретатор в лицето на Кевин Базана. Неговата работа е образец на модерен музикално-исторически анализ, за който никоя похвала не е излишна. По-долу съм се опитал да изведа главните линии в дисекцията, на която Базана подлага изкуството на интерпретацията.

Естетиката на Глен Гулд почива на принципа, че музиката е на първо място духовен и едва на второ място акустичен феномен – звукът е средство за транспортиране на музиката, но не обезателно неин атрибут. За Гулд музикалното произведение е абстрактно построение, което може да бъде напълно разбрано и без изпълнението му: произведението съществува независимо от сетивното му възприятие.

На пръв поглед подобно мислене предизвиква удивление – та нали Гулд бе преди всичко музикант-изпълнител. В действителност противоречието е само привидно: който схваща музиката като нещо абстрактно не е длъжен обезателно да пренебрегва конкретното ѝ проявление, тоест звука – ръцете на пианиста служат на духа на музиката, а не обратното.

Абстрактното понятие за музиката на Гулд може да бъде наречено „идеализъм“; този идеализъм намира отражение и в конкретната му пианистична дейност. При разучаването и изпълнението Гулд се опира повече на своя анализ на произведението, отколкото на паметта или на пръстите си. Още от съвсем млад той пренебрегва тактилното разучаване на пиесите. Той уверява, че се упражнява преди всичко „на ум“, за да не се влияе от инструмента, и дори твърди, че свири по-добре, когато дълго време не се е докосвал до рояла. Предвид неговата необикновена виртуозност, някои отхвърлят изявленията му като чист мит, но въпросът може би не е толкова спорен, колкото изглежда. Изпълнители като Падеревски, Серкин или Рихтер трябваше постоянно да се упражняват, за да бъдат във форма, докато други (например, Крайслер или Гизекинг) можеха явно да минат и без „черната работа“. Гулд спада към втората група.

Но дори и виртуозите, които като възрастни могат да не се упражняват, на младини полагат огромна работа върху инструмента – както признава Крайслер, както е било и при Гулд. Естествено, техниката му може и да не изисква голяма поддръжка, но без поддръжка все пак не става. Когато през 1957 изпълнява в Москва „Вариации“ оп. 27 от Веберн, той най-невъзмутимо се извинява преди това на публиката, че от две години не бил упражнявал тази творба – което веднага бива забелязано.

Идеализмът на Гулд се долавя най-силно в репертоара му. Гулд няма амбицията да формулира някаква обща теория на музиката; неговите теоретични възгледи могат най-спокойно да бъдат извлечени от подбора на творбите, които записва. За него най-добрата музика е тази, чиито звукови качества не са неин градивен елемент, както и онази, чиято структура не е свързана с конкретен тембър или изпълнителска практика.

Заедно с Шопенхауер, Шьонберг и много други Гулд споделя предубежденията към текстовете и програмите в инструменталната музика, а интересът му към операта е чисто музикално-исторически. Неговите предпочитания клонят силно към австро-германската традиция: от фамилията Бах и Хайдн през Бетовен, Брамс и Вагнер до Шьонберг, Хиндемит, Кренек. Двата основни стълба на неговия репертоар и източници на музикални ценностни мащаби са Бах и Шьонберг. Докато Бах стои в центъра на интереса му към контрапункта, Шьонберг е представител на структурната плътност на новата музика. Макар Бах да заема централно място в репертоара на Гулд, в интелектуално отношение по-важна роля играе може би Шьонберг, същият онзи Шьонберг, който пише: „Както не е необходимо книгите да се четат на глас, за да бъдат разбрани, също така излишно е да се изпълнява и музиката, тъй като нейната логика се съдържа изцяло в нотния лист; абсолютно излишен, въпреки непоносимата му арогантност, е и изпълнителят – освен доколкото неговата интерпретация прави музиката достъпна за широката публика, която не е в състояние да я чете в печатна форма“.

Гулд е привърженик на плътно структурираната, сложна музика, при която развитието на музикалния материал създава впечатлението за непрестанна променливост, но без да се пренебрегва цялостното единство на творбата; поради тази причина той обича твърде различни композитори. Обратната страна на неговото австро-германско пристрастие е непоносимостта му към италианската музика, най-вече италианската опера, както и неговата „всеобща франкофобия“. Той не се интересува от Купрен или Скарлати, Дебюси и Равел, както и от онези представители на ранната модерност (Барток, Стравински, Прокофиев), които залагат именно на звуковите качества на пианото. Да не говорим за клавирната музика на ранния романтизъм: Гулд обвинява Шуберт, Шопен, Шуман, Менделсон, Лист, че „влизат в капана на инструмента“ и забравят „абстрактния свят извън него“. Той просто не разбира каква е функцията на виртуозната филигранна работа на Шопен и затова не може да се запали по нея. Нищо чудно, че неговият Шопен е по-безкръвен от този на Рубинщайн, а интерпретацията му на Скрябин никога не достига експлозивната сила на Хоровиц.

Гулд няма голям успех с тези записи, защото се чувства длъжен да „коригира“ музиката, респективно туй, което смята за нейни ексцеси или недостатъци. От подобни „коригирани“ версии се раждат някои от неговите най-експериментални (и най-неудачни) интерпретации. Той прави всичко възможно да потисне чувствения, игровия елемент и да наложи на творбата своя аналитичен отпечатък. От друга страна той изпълнява подчертано експресивно така високо ценената от него „абстрактна“ музика. Под пръстите на Гулд Бах, например, звучи много по-свободно и разчупено, отколкото го изпълняват други пианисти.

Защо интерпретаторът се опитва да наложи своя отпечатък върху творбата? Аз мисля, че при Гулд интерпретацията винаги е посветена на една по-висша цел. Често се усеща, че той не просто интерпретира произведението, а дискутира по него. Ако няма какво да каже по определена творба, той изобщо не се захваща с нея. С една дума: Гулд заостря до крайност общото място, че всяко изпълнение е само по себе си опит за тълкуване.

Убеждението му, че музикантът-изпълнител е творческа сила, комуто се полага същият респект както на композитора, напомня на една разпространена през романтизма теза, намерила своето продължение в пост-модерността; а именно, че читателят не е пасивен реципиент на текста, а го „довършва“ и „досъздава“. Близостта на Гулд до тази идея проличава най-ясно при неговите екстремни интерпретации (например, соната 331 на Моцарт), където той се впуска в най-ожесточена схватка с композитора, за да наложи собствената си творческа личност.

Интерпретацията, която канадският пианист дава на сонатите на Моцарт, стига до предела и в този смисъл разкрива най-пълно подхода му. Неговите Моцартови изпълнения отразяват и спорното му мнение изобщо за стила и историческото значение на Моцарт. Сонатният цикъл на Моцарт е най-остро критикуваната продукция на Гулд. Един критик пише: „Трудно е да се разбере какво иска да докаже Гулд – освен ако е верен слухът, че той просто мрази тази музика“. Гулд често сравнява Моцарт с Хайдн, чиито сонати предпочита. Противно на Хайдн, Моцарт не развива достатъчно материала, не съотнася орнаменталното към структурното – пише той, критикувайки също липсата на истинско формово развитие у Моцарт. Най-общо казано, музиката на Моцарт издавала светски, а не философски темперамент: сонатите му се стремели единствено към чиста наслада и нищо повече. Противно на разпространеното мнение, Гулд смята ранните му сонати за подценявани, а късните за надценявани. Един странен, изопачен Моцарт, обикновено в непривично бързо темпо – такъв е виенският класик в интерпретацията на Глен Гулд. И все пак изпълненията му бликат от свежест, енергия и завладяващ виц – те забавляват именно с непочтителността си.

Той отхвърля музиката, която клони към театралност или изтъкване на индивидуална виртуозност, или пък е предназначена за масовата публика – музика, с други думи, която насърчава хедонистичното отношение към живота. В тази категория той поставя различни видове музика – от виртуозната клавирна литература на романтизма през италианската опера до редица работи от „героичния“ период на Бетовен. Записът му на „Апасионата“, един от най-критикуваните в цялата дискография на Гулд, изразява неговата преценка за тази творба; пианистът е против нейната реторика, която той се опитва да преодолее, като замазва или пародира смущаващите го елементи. Той сякаш се опитва да прокуди „апасионатния“ дух от сонатата; резултатът – изтъкване на музикалните съставни елементи за сметка на цялостната драматургия на произведението.

Един друг аспект на моралните представи на Гулд, с важни практически последствия, засяга категоричното му отрицание на конкуренцията като умствена настройка и конкретна дейност. „Убеден съм – казва той в едно интервю, – че не парите, а конкуренцията е коренът на всяко зло“. Оттук неговото противопоставяне на всевъзможни фестивали и конкурси, оттук и неприязънта му към концертната зала, която той уподобява на циркова арена с „гладиаторски“ отсенък. В усилията на концертиращия артист да „покори“ публиката (и музиката), във факта, че публиката държи особено много на демонстрациите на виртуозност, Гулд открива дух, пронизан от конкурентното мислене, който едновременно обижда и вреди на музиката. „При концертите на живо – казва той, – се чувствам унижен като във вариете“.

Многобройни аспекти на свиренето и мисленето на Глен Гулд се развиват след оттеглянето му от концертния подиум през 1964. Най-провокационните и най-характерни страни на стила му се проявяват именно в самотата на студиото. Гулд се стреми да държи под контрол всички аспекти на изпълнението и клони към отказ от конвенционалните пианистични решения на музикалните проблеми. Не случайно самата медия звукозапис оказва голямо влияние върху работата му.

Специалистите вероятно винаги ще са на различно мнение в преценката си за музикалното развитие на канадския пианист. Някои го смятат за голям пианист, но не приемат крайностите му и затова смятат за най-добри най-конвенционалните му работи от 50-те и началото на 60-те години. Но без значение дали се смята, че в течение на кариерата му неговата продукция става все по-интересна и важна или пък все по-невъздържана и екстравагантна – не може да се отрече, че интелектуалните и стилистични характеристики на Гулд изпъкват най-ярко именно след оттеглянето му от концертната зала.

Последователността и хомогенността на естетиката, които Гулд транспортира директно в изкуството си, обясняват така въздействащата сила на неговите изпълнения. Те правят дори най-спорните му работи достойни за внимание и дискусия. Екстремното темпо, абсурдните изкривявания, тотално преобразените творби: Гулд успява да придаде убедителност на своите ексцентрични изпълнения, защото той е убеден в тях, защото те отразяват така неподправено естетическите му идеи и естествено защото притежава техниката, необходима, за да ги възпроизведе на рояла. Въздействието на Гулд се дължи на успешната спойка между теория и практика, спойка, която би могла да стимулира продуктивни дискусии по широк кръг от въпроси на музиката.

Най-голямото постижение на Гулд – макар често да се твърди обратното – не е в работата му като автор, критик или философ, а в неговото изкуство на интерпретацията. Красотата на свиренето му може да е модулирана от неговата логика, но не и подкопана от нея; или както казва Николас Спайс: „Студена бе естетиката на Гулд, не интерпретациите му“. Който се съмнява, нека чуе финала на „Италианския концерт“ на Бах в първия му запис от 1959.

Ако творчеството на Гулд се състоеше само от неговите текстове, радиодокументации и композиции, Глен Гулд щеше да бъде една маловажна музикална фигура. В сравнение с универсален учен като Фуртвенглер, дори с колеги-пианисти като Розен и Куерти, Гулд е явно по-незавършеният музикант – може би по-голям музикант пред пианото, но аматьор извън него. Докато Фуртвенглер и Куерти свързват интерпретационно изкуство на най-високо равнище с истинско призвание на композитори, Гулд като композитор си остава дилетант; а в сравнение с изследванията на Розен върху музикалната история и стила, текстовете на Гулд са като изпитните работи на някой студент.

Ала способността му да развива и изразява идеи непосредствено чрез клавиатурата никога не му изневерява. Впрочем гневните тиради на Гулд по адрес на пианото могат да се изтълкуват и като израз на разочарованието му от факта, че преобладаващата част от неговите най-интересни мисли е в зависимост от пианото в много по-голяма степен, отколкото му се иска.

Въпреки това дискусията около значението на Глен Гулд е белязана и от възприемането му като автор и мислител. Неговите съчинения и идеи имат редица убедени застъпници (от Бруно Монсенжон до Едуард Саид). Те образуват наистина едно доволно хомогенно цяло, но що се отнася до оригиналност, интелектуална острота и стилова сигурност, понякога са изненадващо неравни. Гулд няма пълноценно образование по музикология, философия или естетика и познава само отделни книги от тези дисциплини. Неговите текстове притежават всички типични белези за капризите на един блестящ, но своенравен дух, който се опитва да пристъпи извън границите на обичайния си терен. Показателно е, че на критиката на своите съчинения той реагира по-раздразнено, отколкото на критиката на своя начин на свирене.

Същевременно не бива да се надценяват и недостатъците им. Някои от текстовете на Гулд трябва да бъдат признати като оригинални, дори влиятелни работи. Неговите далновидни теории за звукозаписа и медиите изобщо, тирадите му срещу музикалната история като история на прогреса, съчиненията му за ролята на композитора, музиканта и слушателя, ранното му застъпничество за музиката на Модерността, острата критика по адрес на конвенционалните представи за ролята и репертоара на професионалните пианисти – с тези работи Гулд дава ценен принос към актуалните теми на музикалния живот след Втората световна война.

Ако в заключение се опитаме да дадем цялостна оценка на постиженията на Глен Гулд, изглежда уместно да се отнесем към интерпретациите и изявленията му така, както ги вижда самият той: като предложения, идеи, аргументи, експерименти – не като идеални интерпретации или общовалидни констатации. Работата му разкрива както недостатъците, така и предимствата на този подход. Към първите спадат неизбежните погрешни схващания и неубедителните продукции, следствие обикновено от своенравни мисловни експерименти. Към предимствата спадат поразителната свежест, отличаваща много негови интерпретации, отказът да се придържа към конвенционалните очаквания, диалектичното развитие. При него човек се сеща за Барт, Маклуън и други постмодерни теоретици, които в стремежа си да поднесат на човечеството нови идеи, драговолно поемат риска на неизбежните заблуждения.

Както би трябвало да е видно от казаното дотук, Глен Гулд беше един значим артист. Но значението му не се свежда само до качеството на изпълненията му: неговото творчество като цяло поражда собствени дискурси, които могат да бъдат оценявани независимо от критичната реакция към отделни интерпретации. Неговите записи на Моцартовите сонати, например, при всички възражения към отделни интерпретации, може да се разглеждат като широк критичен дискурс посредством медиума на пианото – дори като модел за практическото реализиране на подобен дискурс. Творчеството на Гулд предлага много примери за подобни естетически дискурсивни пластове.

С една дума: Глен Гулд изисква от нас известни корекции в мерките, с които се борави при оценката на интерпретаторската практика, мерки, които често се предпоставят като нещо саморазбиращо се. Това е страничен продукт на убедителната сила, с която изразява своите необикновени виждания. Както казва Уърдсуърт, съзидателният поет „трябва сам да развие у читателите си вкуса, според който иска да бъде възприеман“.

Kevin Bazzana, Glenn Gould: The Performer in the Work. Oxford University Press.

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

 


[1] Шест години по-късно Базана публикува втора книга за Гулд: Wondrous Strange: The Life and Art of Glenn Gould (2003).

Стоян Гяуров
Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).
Други статии от този автор
Посетители: 201

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 20 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици