Изкуство – Музика

1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)

Where Are We Now?

But I am a seer
I am a liar
I am a seer
But I am a liar

2014 08 Dajnov Bowie

Завършвайки първия вариант на тази книга, точно на 65-тия рожден ден на Боуи (8 януари 2012), написах следното:

Истината е, че след края на Reality Tour никой не знае, къде е Боуи и с какво се занимава.

Вече едно десетилетие няма нов албум. На пръстите на едната ръка могат да се броят музикалните му изяви – като гост на концерта (или за албума) на някой приятел като Скарлет Джохансен или Дейвид Гилмор. От време на време попада в обектива, седнал в публиката на някоя церемония по връчването на награди. Последната му официална снимка е от 2009 година, когато отива на премиерата на първия филм на сина си Дънкан (бивш Джо, бивш Зоуи). Последното му участие в BowieNet е от 2004 година.

Странното е, че липсват обичайните в такива случаи слухове – да е умрял, полудял или върнал се към злоупотреба с наркотици. Различните сайтове, свързани с него продължават редовно да информират за „Боуи-събития“, които обаче предимно се изчерпват с концертни турнета на „трибют“ групи, организирането на културологични Боуи-семинари в различни университети, излъчването на негови филми или появата на нови компилации и ДиВиДи. Последната истински голяма новина беше издаването, в началото на 2010 година, на двоен албум и ДиВиДи от Reality Tour, свършил осем години по-рано.

Цяло десетилетие без Боуи? Наистина: какво, по дяволите, става? Не може звезда от неговата величина просто да изчезне. Нали ходи по магазини и изложби – и все някой го пита, какво става и той дава някакъв отговор? Нали има жена и деца, които също неминуемо отговарят на въпросите на свои приятели и познати?

Наемането на частен детектив най-вероятно би дало отговор на въпроса – къде е Боуи и с какво се занимава? Остава обаче по-важният въпрос: защо млъкна? Защо най-разностранният музикален талант и най-влиятелен композитор след Бийтълс е престанал да произвежда музика? Защо дори не отговори на интернет кампанията, подета от цяла плеяда звезди, предвождани от Бой Джордж, които на 65-тия му рожден ден го призоваха да „се върне“?

Нещо някъде е спряло да се случва и гейзерът е престанал да изригва. Какво е спряло? Някаква следа можем да открием в следното обобщение на Дейвид Бъкли: „Същността на приноса на Боуи към популярната музика е неговият невероятен талант да анализира и подбира идеи, които са отвън на основния поток – от изкуството, литературата, театъра и киното – и да ги вкарва вътре, така че природата на музиката да търпи постоянна промяна.“

И оттук: ако отвън на „основния поток“ вече няма идеи – или ако самият основен поток го няма – става много трудно да си представим, какво би правил Дейвид Боуи. Може би затова не прави нищо.

Вече десетилетие в „основния поток“ на поп музиката се подвизават някакви захаросани шансонетки, предимно имащи едно име, заливащи ни с „хитове“-еднодневки, които веднага се забравят. Различните подразделения на рокендрола са по-резистентни и от време на време произвеждат значими нови артисти (Джо Бонамаса, например), но нов саунд на практика няма. Няма го и чувството, че нашата музика е музиката на свободата и на младостта – че тепърва набира скорост и енергия. Напротив, заели сме отбранителна позиция и по рок-концерти предимно се „преброяваме“ – колко сме останали, колко млади лица са се появили в публиката, чиято средна възраст клони към 40.

„Отвън“ също няма кой-знае какво. Визуалното изкуството вече три десетилетия се върти в изморените форми на абстракцията и „инсталациите“. Деймиън Хърст, с когото Боуи се учи да рисува преди две десетилетия, продължава да е „младият бунтар“ на изкуството.

Най-доброто от киното е добре забравено старо – както личи от възторга, с който критиците и Комитетът по Оскарите посрещна чернобелия ням филм „Артистът“ през пролетта на 2012 година. А най-добрата нова литература представлява различни сглобки от старата.

Светът наистина е счупен. Който е успял да се хване за някаква отломка – успял. Вкопчил се е като удавник за дъска и чака да стигне до заветния бряг. Отломките обаче се носят върху без-брежните блатни води на „риалитита“, на фундаментализми и на войни, на финансови кризи произведени от алчността на един файтон банкери и от шмекеруването на шепа крадливи правителства.

Боуи не е бог, а просто артист, който – според статия в „Крийм“ от 1974 година – е хроникьор на разпадащия се на парчета свят. Той не може да създаде нов такъв там, където всички смисли са изчезнали. Само обикновените хора, веднъж върнали си властта, с която техните предводители са злоупотребили, могат да породят света наново. Движения като Occupy и Anonymous са добро начало. Само начало – но все пак обещание за някакъв смисъл и изход…

Всъщност, точно такава ситуация – на разпаднал се на парчета свят – ражда Боуи в началото на 70-те. Важното е сред хаоса да се привижда изход: сред отломките да се оголят носещите колони на продължаващото по нов начин битие – и тогава идва времето на Боуи.

Появата на перспективата за нова подредба на света може отново да извади музиката от Дейвид Боуи. Той пак ще бъде пръв, защото той винаги пръв надушва задаващата се промяна. Отново пръв ще я обясни; и това обяснение ще зададе формите, в които ще се влее енергията на промяната.

Всъщност, ако още му се занимава, моментът може би вече е назрял – или, според текста на последното му парче, „времето е сега“. Точно сега, през критичната 2012 година е време за албум, наречен, например, Anonymous…

Впоследствие се оказва, че малко след като съм размишлявал по този начин, Тони Висконти, дългогодишният продуцент на Боуи се е разхождал из улиците на Ню Йорк и, виждайки хора с фанелки на звездата (често срещана гледка в града) си е казвал: „Само ако знаехте, какво слушам в момента…“ В слушалките, пъхнати в ушите му, вървят различните варианти на следващия албум, записван в пълна тайна в продължение на две години – The Next Day.

Оказва се, че докато всички са се чудели, дали Боуи се е оттеглил, той е събрал група и подготвял албум с мощта на водородна бомба. За целта мобилизира обичайните заподозряни от последните две десетилетия – Тони Висконти като продуцент и басист, Джери Ленард и Ърл Слик на китари, Захари Алфорд на барабани, Стив Елсън на саксофон.

Резултатът е доста по-мащабен от онова, което предполагах, че може да се случи. Боуи не се захваща с една само тема от разбъркания ни свят, като например с Анонимните или движението Окупирай. Ни повече, ни по-малко, най-великият композитор след Бийтълс изработва албум, който коментира проблемите и на Първия, и на Втория (нашия), и на Третия свят. Вместо да получим албум от типа – „какво става в душата ми по повод световната бъркотия“, получаваме цялостен преглед на самия объркан свят.

„Хроникьорът на разпадащия се на парчета свят“ очевидно не е издържал на дезинтеграцията на наследеното от 20-ти век статукво в началото на 21-ви. След „Reality“, деконструкцията на света набира скорост. Затлачват се войните в Ирак и Афганистан. Профучава бурята на „Арабската пролет“, оставяйки след себе си смес от хаос, надежда и фундаментализъм. Без траен резултат остават протестите срещу световната олигархия. Набират сили онези крайни крила в политиката, които не само с удоволствие биха унищожили Дейвид Боуи, но и биха изтрили самата памет на изгражданите от него светове.

Светът за пръв път разбира, че покрай Боуи нещо ще се случва, когато на 66-тия му рожден ден, 8 януари 2013 г., в официалния му сайт излиза кратко съобщение за предстоящ албум. Докато всички се чудят, за какво иде реч, в средата на февруари 2013 година, се появява видео на първия сингъл от албума, Where Are We Now? Към края на месеца, след като вече е обявено, че вече съществува нов албум, на сайта се появява и вторият сингъл, The Stars (Are Out Tonight). Когато албумът официално излиза, на 8 март, той веднага стига до номер едно в британската класация и номер две – в американската. Музикалната критика е във възторг, а вестник Independent дори го обявява за най-добрия му досега.

Албумът звучи като симбиоза между Diamond Dogs и Lodger – и това не е случайно. От Diamond Dogs идва визията за един разпадащ се, макар поставен по тотален контрол свят, а от Lodger е взет образът на призрачния, никъде не принадлежащ наблюдател, който констатира края на света и знае, че нищо не може да направи, за да го спаси.

Имайки това предвид, никак не е случайна визуалната естетика на албума. Корицата представлява черно-бял вариант на корицата на „Heroes“ (фотопортрет на самия Боуи), която е деконструирана, като по средата – скривайки лицето – е поставен бял квадрат. Посланието е ясно. Докато в „Heroes“ Боуи обяснява, че всеки може да бъде герой, дори само за един ден, то в днешния свят ни е отнета самата възможност да бъдем герои, та дори за един ден. Нямаме възможността и да се крием от разрухата на света в различни фантазийни образи, както прави самият Боуи през 70-те. Не се намираме нито във вчерашния ден, когато сме могли да бъдем герои; нито в по-вчерашния, когато сме могли да се опаковаме (и реконструираме) в измислени идентичности и светове. Живеем в следващия ден. И единственото, което можем да правим, е да констатираме, без жал и без илюзии, в какъв свят живеем. Да бродим от трагедия в трагедия като наблюдателни призраци, без да участваме или помагаме – както правят Lodger-ите в английската литература.

Парчетата в албума описват трагедиите и процесите на разпад в Първия, Втория и Третия свят, а в последното парче всичко това се обобщава в една цялостна драма, в която надеждата угасва последна.

Макар пето по ред в албума, парчето Where Are We Now не напразно излиза като първи сингъл. В него особено ясно личи чернобялата стилистика на албума, връщаща слушателя към разделения от Стената Берлин от „берлинския период“ на Боуи от втората половина на 70-те. Този път обаче няма нищо величествено или героично в любимия на твореца град. Напротив, отчетливо безсилието на лирическия герой. Още в първите строфи той гордо споделя способността си да… прави нещо елементарно и напълно не-героично, което милиони хора в Европа правят всеки ден – да вземе влака (от Поцдамер плац). След което се хвали: „Ти не знаеше / че мога да сторя това“. И веднага обезсмисля цялото занимание с рефрена „Просто разхождам мъртвите“. Заедно с натрапчивия припев „Къде сме сега?“, този рефрен държи парчето на територията на безнадеждността до неговия край. Едва в последните строфи се появява идеята, че може да има надежда – но тя не е в промяната на света, а в благодарността за простото съществуване в него:

„Докато има слънце
докато има слънце
докато има дъжд
докато има дъжд
докато има огън
докато има огън
докато ме има мен
докато те има теб.“

Титулното парче на албума, разположено на първо място в подредбата му, разгръща панорамата на края на цивилизацията в западния свят. Текстът, подпрян от фънк ритъм и пронзителни китари, трупа един върху друг образи на преследвани от тълпата поети, на духовници „замръзнали в омраза“, които обслужват прищявките на властта, на хора, умиращи на колене защото за съществуването на Бог знаят само от Дявола. Припевът изключва всякаква надежда:

„Ето ме
не съм напълно мъртъв
тялото ми захвърлено да гние в хралупата на дърво
чиито клони хвърлят сенки по ешафода за мен
утрешния ден, и утрешния, и следващия ден.“

В парчето If You Can See Me, започващо като балада и развиващо се към пронзителен „индъстриал“, Боуи свързва темата за тоталния контрол с темата на безграничното потребление още в първите строфи:

„Ако ти ме виждаш и аз те виждам
мога да обуя твоите нови сини обувки
би трябвало да облека твоята стара червена рокля…“

Веднага след това, при появата на пронзително пиано, Боуи съсича американската потребителска мечта, описвайки я като „отникъде към нищото“. В апокалиптичния си край, композицията минава от намеци към брутални констатации:

„Аз ще взема земите ти и всичко под тях
праха от студени цветя в затвор от тъмен прах
Аз ще изтребя твоя род, който произхожда от неверието
Аз съм духът на алчността, повелителят на кражбата
Аз ще изгоря всичките ти книги и проблемите, създавани от тях
Ако ти ме виждаш и аз те виждам…“

Във втората половина на цитирания заключителен пасаж отчетливо се чува презрението на Боуи към идеологията на банкерите от 1980-те („Алчността е добродетел“), довела до световната финансова криза на 2000-те. Очевидна е и неговата констатация, че в един свят, който е загърбил книгите в полза на видео-образите, тоталното следене става неизбежно.

Най-безмилостните констатации за деградацията на Първия (смятан за най-цивилизован) свят намираме в композицията I’d Rather Be High. В нея великите писатели на 20-ти век са просто излегнали се на плажа богати безделници, а политиката се обсъжда само от подпийнали богати дами. Светът изглежда загубил смисъла си, след като го е разменил срещу лъскаво безделие. Само изглежда, обаче, защото зад фасадата на безгрижието се крият войните, водени от Америка в Третия свят. Това се вижда от припева, който показва същия този свят през очите на простия войник, изпратен в пустинята, за да стреля:

„Предпочитам да съм напушен
предпочитам да летя
предпочитам да съм умрял
или напълно полудял
Вместо да насочвам тези пушки към ония хора в пясъка
Предпочитам да съм напушен“

Всичко това е поставено върху музикална подложка от джазиран шафъл и лирични китари, което прави особено словещи разгъващите се в парчето послания.

Въпросът за войната фигурира и в парчето How Does The Grass Grow? „Как расте тревата? Кръв, кръв, кръв!“ – това е един вид ритмична мантра, която британските войници са обучавани да скандират, докато тренират изкормване на противника с щик. Споменаването, в парчето, на „винилови полички“ и „Рига“ ситуира сюжета някъде в Източна Европа. Но вплитането в композицията на рефрена от инструментала Apache на групата Shadows прехвърля проблема и към територията на „Запада“ и избиването на американските индианци. Припевът разкрива мнението на Боуи за трагичното безсмислие на войната:

„Как расте тревата?
Кръв, кръв, кръв
В какво лежат момчетата?
В кал, кал, кал“

„Странно ли? Много отвъд странното,“ е заключението за парчето на вестник „Индипендънт“.

Не е обаче задължително да има война, за да съществуват заплашени хора в днешния разпаднал се свят. В парчето You Feel So Lonely You Could Die (очевидна препратка към Heartbreak Hotel на Елвис) Боуи разгръща апокалиптични картини на различни начини за убиване на мирни хора. Тук отново се реферира към Вторият свят – и в частност, към България – в пасажа:

„Ще дойде иглата на убиеца
в претъпкан влак
обзалагам се, че се чувстваш толкова самотен
че можеш да умреш.“

В случая е повече от очевидна референцията към убийството на българския писател-дисидент Георги Марков в Лондон от тайните служби на българския комунистически режим през 1978 година – 35 години преди излизането на албума. Няколко месеца по-късно, през септември, българските власти прекратяват „по давност“ разследването на убийството, което водят вяло и имитативно от самия край на комунизма.

Другото емблематично престъпление на комунистическите служби на Втория свят (в частност – КГБ), покушението срещу Папа Йоан Павел Втори, не е споменато в албума. Затова пък, в парчето (You Will) Set The World On Fire, Боуи без всякаква милост се разправя с легендата за семейство Кенеди – за Джон, убит докато е президент, за брат му Боби, убит докато е кандидат-президент и за малкия им брат Едуард, чиято кариера се прекършва след крайно съмнителното удавяне в река (в негово присъствие) на негова любовница. На фона на музикална подложка от типа „ранните Кинкс“, Боуи оплита легендарните братя в намеци за връзка с мафията, разгул и наркотици, погазване на закона и желание да „запалят света“ – ясна препратка към авантюристичната външна политика на президента Кенеди, която нееднократно доближава света до световна война.

Покрай „ерата Кенеди“, Боуи отписва и времето на своето собствено величие – епохата на хипитата и последвалото я време на пънкарите. В деконструирането на

Разрушаването на мита за братята Кенеди, за техния американски „Камелот“, обитаван от красиви, безкористни рицари, до един отдадени на Бог, и техните чисти като ангели възлюбени поставя, разбира се, въпроса за валидността на „американската мечта“. Защото, в американската митология, братята Кенеди за въплъщение точно на тази мечта.

Покрай „ерата Кенеди“, Боуи отписва и времето на своето собствено величие – епохата на хипитата и последвалото я време на пънкарите. Деконструкцията на „Камелот“ повлича и Гринич вилидж (хипи-арт квартала на Ню Йорк, в който впрочем Боуи продължава да живее), и Джоан Баез (символ на хипи движението), и Сузи енд дъ баншиз (символ на пъкна).

С религиозната основа на Америка Боуи се разправя в парчето Dancing Out In Space („Нещо като религия / танцуваш лице в лице / нещо като удавяне / танцуваш далеч в космоса“). Разпадането, в този танц, на чувството за общност се намеква с намесването на Жорж Роденбах, белгийски поет-символист, възпяващ родното си градче като единен жив организъм. В композицията на Боуи, поетът е замлъкнал.

Разпадът на общността е и фокусът на посланието в Boss Of Me. Разказът е за млада жена, родена в малък град, но отишла в големия свят и станала голям началник. Докато покорява висините на кариерата, тя се откъсва от общността си и се превръща в неин убиец:

„Поглеждаш ме и плачеш
за свободното синьо небе
аз поглеждам звездите
как те блещукат и плуват в очите ти
и под тези стоманени крила
малкият град умира“.

Съвременният свят заменя всичко, което е загубил, с евтиния блясък на „риалити“ и особено – със звездите, които му придават смисъл. В The Stars (Are Out Tonight) Боуи описва звездите като вампири, пиещи „нашия примитивен свят“:

„Те знаят точно какво правим
че се мятаме и плашим нощем
те чакат, за да ни нападнат
звездите за нзвън тази нощ, йе.“

Заместването на любовта с пазарната суетня около деня на св Валентин също не остава незабелязано. В парчето Valentine’s Day Боуи описва Валентин като пакостливо същество, заплашващо спокойствието на хората:

„Това е в неговата костелива ръка
това е в неговото ледено сърце
случва се днес
Валентин, Валентин“

Всички теми на албума се събират в последното парче Heat, до голяма степен поваряйки събирането на основните теми на „Reality“ в закриващата негова композиция. Издържана, в музикално отношение, в стил „романтична поп балада“ в стила на Скот Макензи (If you go to San Francisco
be sure to wear some flowers in your hair и т. н.) композицията Heat, въпреки краткия си текст, е най-сложното послание на целия албум.

„После видяхме кучето на Мишима
приклещено между скалите
блокиращо водопада…“

Самото начало ни напомня за фасцинацията на Боуи с японската култура, изкуство и литература. Препратката е към романа „пролетен сняг“ (1969) на японския писател Юкио Мишима. Разказва се за любовта, в началото на 20-ти век, между младеж от новобогаташко семейство и девойка от аристокрацията. Чрез този сюжет Мишима анализира процесите на напрежение и разпад, завзели традиционното японско общество при неговия опит да се „западнизира“.

Романът, разбира се, е трагичен; и всичко започва със случка, при която двамата млади, в обкръжението на приятели и прислуга, излизат на разходка и се натъкват на трупа на голямо черно куче, заклещено между скалите на водопад. Стигат до извода, че това е много лошо знамение. Макар една монахиня да им обяснява, че според будизма значението на предмета се определя не от него, а от наблюдаващия го човек, младите остават убедени в лошата поличба и влизат в постепенно задълбочаваща се драма, завършваща със смъртта на момчето умира; момичето абортира (не от него) и отива в манастир.

В трактовката на Боуи заклещеното куче очевидно е лошо знамение, тъй като то е запушило с тялото си водопада на самия живот:

„Песни на праха
светът ще свърши
нощта все се спуска
паунът стои на снега“

По-нататък Боуи прави всичко възможно, за да обърка окончателно слушателя. След заявлението „баща ми беше началник на затвора“ продължава:

„Мога да те обичам само
като го мразя повече
това не е истината
светът е прекалено голям
той вярваше
че любовта е кражба
любов и курви
кражбата на любовта“

Кое не е истината? Кое е? Кое е такова, каквото си е – и кое става нещо само, когато ние го натоварим със съответното значение? Будистката монахиня ли е права, или е прав западният научен подход, според който нещата са това, което са, независимо от нас?

Отговорът на Боуи е в типичен за него стил:

„Но аз съм ясновидец
аз съм лъжец
аз съм ясновидец
но аз съм лъжец“

Ясновидец, виждащ по-далеч от другите – или лъжец, който се забавлява с нашето лековерие? Ако се има предвид, че в английския съвременното „лъжец“ произлиза от средновековното „лъжесвидетел“ – за какво лъжовно свидетелства Боуи? И не е ли „лъжец“ в случая просто синоним на „разказвач“, каквото тълкуване дава вестник Индипендънт?

Отново се връщаме на главния въпрос в тази книга: Кой е Боуи? И какво всъщност ни казва? Този път обаче Боуи нито дава интервюта по повод на албума, нито му прачви промоция, нито пуска каквито и да е намеци, за какво всъщност иде реч.

Ключът към загадката може би е в откровението на Тони Висконти, че The Next Day е продукт на потъването на Боуи в света на Средновековието. Според Висконти, след приключването на турнето „Reality“ Боуи се отдава на четене на всичко, което може да намери за Средните векове в Европа. Това, разбира се, обяснява много от апокалиптичните образи, взети направо от картините на Бош и Брьогел-старши, които шестват из албума.

Има обаче и по-дълбоко ниво на интерпретация. Очевидно е, че в албума Боуи „закрива“ днешния свят на разпаднали се хора, общности и ценности, заместени от хаос евтини, лъскави пазарни парчета, наричани „риалити“, от откровена алчност и жестокост. Като се добави и средновековният пласт, получава се горе-долу следното послание.

Светът се е разпаднал Загубил е смисъла си, който може да му бъде даден само от хората. И вярата, и разумът са блокирани от заклещеното във водопада куче на Мишимо. Разградени са общностите, както и митовете, удържали цялостта на обществото. „Риалити“ е изтрил дори паметта на хората. На сцената са останали само ясновидци и
или лъжци, комуто хората се отдават без съпротива, тъй като са останали и без разум, и без памет.

Светът е свършил и се задава Средновековие. С неговите принцове и принцеси, господари и крепостни, вещици и еретици, инквизитори и палячовци, епидемии и скитници, луди и прокажени, с неговите феи, елфи, вампири, върколаци, самодиви и русалки. Това е той, светът в „следващия ден“ – много по-странен, отколкото е дори Зиги от Марс; много по-мрачен дори от света на „диамантените кучета“; и наистина много по-страшен от веселяшкия шарж в „Страшни чудовища“.

Има, побаче, надежда, при по-внимателно вглеждане. Все пак Where Are We Now? завършва с твърдението, че няма страшно, ако човек остане в рамките на простите и вечните неща – слънцето, дъжда, огъня (т. е. дома), обичта между двама души. Това, разбира се, е програмата на „вътрешна емиграция“, практикувана от много хора във Втория (нашия) свят и по време на, и след комунизма. Оттегляш се от заобикалящото безсмислие, за да запазиш своя смисъл.

По-активистки изход е кодиран в края на парчето Dirty Boys:

„Когато слънцето залезе
когато слънцето залезе и нещата станат необратими
когато нещата станат необратими и ти нямаш избор
ще тръгнем с мръсните момчета“

Мръсните момчета са, разбира се, онези „революционни маргинали“, които според философа-гуру на 60-те Маркузе са обречени да бъдат локомотива на съпротивата срещу „системата“. Това са най-различни хора – поети, музиканти, безработни, моторджии, философи, художници, студенти, университетски преподаватели, софтуеристи, системни администратори, журналисти, пафканяци, хеви метъли, хипита, расти и т. н. – които са обединени от едно много важно нещо. Избрали са така да си подредят живота, че да не стават винтчета в „машината“. Или са напълно извън нея, или са с единия крак вътре (все пак трябва да се работи, за да се яде), но поддържат иронична (или гневна) дистанция; и всеки момент са готови да се „откачат“ от нея, за да запазят себе си. Най-важното – не приемат насериозно онова консуматорско „риалити“, с което системата ги залива, за да ги държи в безпомощно и подчинено положение.

С това кръгът се затваря. Боуи започва като хипи и продължава като безмилостен анализатор на „системата“. По-късно, когато долавя постмодерното проукване на света, предлага на публиката възможността да си конструира различни свои светове от парчетата на разпадащата се реалност. В крайна сметка обаче системата побеждава – успява да подчини разпада на себе си, превръщайки го в калейдоскоп от лъскави парченца „риалити“. Потъналите в това „риалити“ хора напускат територията на човешкото и отварят вратите към онова, за което властта винаги е мечтала – връщане на простите отношения господар-слуга, характерни за Средновековието.

Тук обаче машината се натъква на причакващите я „мръсни момчета“. В най-неочаквания момент те окупират Уол стрит, хакват тайните на системата, вдигат се на бунт за запазване на природата от костеливите ръце на някоя олигархична „звезда“, протестират срещу самозабравили се мафиотски правителства, излизат на протести и правят нови общности там, където властта като че окончателно е направила всякаква общност невъзможна. И стават господари на себе си, когато оплетат властта в мрежите на интернет и на своята неизтребима свобода.

Докато има слънце и хора, има надежда. Докато го има Боуи, той не само ще ни показва разрухата на света, но и ще осветлява пътя на надеждата. Лъжците не правят така. Така правят онези, които имат таланта да виждат по-далеч. И които, вместо да се стискат като скъперници от приказките, предоставят този свой талант на всички.

 

Евгений Дайнов
Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ. Роден е на 11 май 1958 г. в Пловдив, възпитаник на университета Оксфорд. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985). Главен редактор е на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София. Доцент (1999) и професор по политически науки в НБУ (2002).
Други статии от този автор
Посетители: 198

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 19 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни