Изкуство – Музика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Днес е 17 юли 2012. Миналата година, горе долу по това време, бях в Сиена. След разговор на площада пред театъра, сега изпращах с поглед необикновения човек, с когото бях се срещнала. Гледах как бавно се отдалечава стиснал в ръка чантата с партитури. Останаха много неща, които исках да му кажа, и много повече, които исках да чуя от него. Докато той се отдалечаваше аз му говорех на ум, казвах му колко много съм благодарна на Съдбата, че съм била в неговия оркестър през онези години, и колко съм щастлива, че ми отдели часове на площада в кафе Fonte Gaia, точно до Torre del Mangia… Човекът бе Алипи Найденов. Току що бе минал неговия юбилеен концерт за 40-ия сезон съвместна работа с Академия Киджана. Бях дошла в Сиена за концерта. По-точно, бях дошла в Сиена за да срещна именно този човек, млад и бодър в своите 80. Ще се опитам по-долу да напиша малко повече за всичко, което до тук само загатнах.

Да. Искам да разкажа какво беше Сиена за мен през годините. Искам да разкажа това на него, моя учител и приятел, в най-чистия аспект на тези две дълбоко съдържателни думи.

Лятото на 1971. От есента на 1970 (моята първа година в Консерваторията) свирех в Представителния оркестър на Студентския дом на Културата в София. Междувременно получихме договор за участие в Сиенските летни курсове за усъвършенстване на диригенти, организирани от Академия Киджана, Сиена, Италия. Времето на подготовка мина бързо и дойде време за заминаване. Пътувахме за Сиена с влак. На гара София закачиха за композицията два вагона, в които се бяхме настанили, и с тях пътувахме до Сиена, като ни прикачваха от влак на влак. Весело беше. След дългия период на репетиции, за нас младите оркестранти това пътуване бе първата възможност да се почувстваме по-близки, да сме заедно и да споделяме една и съща надежда за вълнения свързани с музиката. За повечето от нас тя бе професионален, но и фатален избор, избор за цял живот. По-късно щяхме да се почувстваме още по-близки, като в семейство. Щяхме да делим общи стаи, да тичаме заедно сутрин към театъра за репетиция, да се срещаме по масите в Мензата, да ходим вечер из Сиена на групички (само така бе разрешено!) да пазарим заедно в Упим и Станда или просто да „зяпаме“ там през оскъдното си свободно време. Но има нещо, което бе по-важно. Както е във всяко семейство, и нашата оркестрантска фамилия-гранде, си имаше глава. Главата на това семейство бе Маестро Найденов, или, Алипи, както помежду си ние го наричахме от чувство за близост. Той даваше съвети, проверяваше, наблюдаваше, смееше се на глупостите ни, размахваше показалец пред провинилите се, и стоеше винаги с отворени очи за живота ни там. Провинение беше да отидеш на репетиция с пазарлъците си от Упима, което ще рече: никакви удоволствия и простотии преди репетиция. След репетиция – може, но в театъра с торбичка – не!

От момента в който започнаха репетициите за предстоящите диригентски изпити, ние виждахме Маестрото почти само в залата. Той бе неотклонно до Маестро Ферара, брилянтния италиански диригент и педагог, неговият професор от „Санта Чечилия“, легендарната личност, която ни отвори символична врата към музикантския рай, наречен Сиена…

Така беше през 1971. Лятото мина в свирене, концерти, учудвания, емоции, срещи със студентите диригенти, но и с участие в една дейност, която в професионално отношение ни даде материал за развитие за години напред. Всички реплики на Маестро Ферара бяха изказвани пред нас, оркестрантите, и за разлика от нещастните диригенти, ние не бяхме изпитвани, нито поставяни в положение да се надскочим за няколко дни. Ние бяхме спокойни, слушахме и разбирахме понякога повече, отколкото разтрепераните млади диригенти на пулта. Шушукахме си понякога: „как добре му каза, нали“… или: „разбира се, че това темпо изнервя и нас“, или: „защо не ни подаде тук“… Но по-важно беше че обясненията на Маестро Ферара за стилове в музиката, за начин на интерпретиране, за жестовете на диригента, или за идеята на композитора бяха попивани от нас моментално.

Всъщност в края на това лято ние се прибрахме в България със знания и с умения, а и с разширен интерес към музиката, именно благодарение на срещите си с Ферара в Театър Риновати. Можехме да благодарим за това само на Алипи Найденов. Да! На нашия голям приятел. На Алипи! Защото чрез него стана така, че онова, което България не можеше да даде на студентите си, а именно, срещи със световно известни музиканти, ние получихме през това невероятно лято в Сиена. Можехме ли да свирим в България с изключителния виолист Бруно Джурана? Или, щеше ли да акомпанираме на страхотния цигулар Уто Уги? Чрез Сиенските курсове растяхме в професионално отношение с всеки изминат ден. За мен лично, присъствието на Сиенските курсове бе интензивен курс по висше оркестрово майсторство. Вярно е, не получих диплома за това. Но не всичко ценно на този свят има свой материален еквивалент. Аз и досега чувствам ефекта на преминатите месеци в Сиена в близост с Маестро Ферара и Алипи Найденов. И досега се чувствам привилегирована, че бях там. Знам, че без курсовете в Сиена нямаше да съм такава, каквато съм. Курсовете в Сиена бяха life changing experience, тоест опитност, която промени живота ми. Направи ме по-добра във всяко отношение, не само като музикант.

Разбира се, фактът, че се чувствахме добре на сцената на Театър Риновати, бе изцяло заслуга на Алипи Найденов. Преди влакът да ни доведе до Сиенската гара, той най-съвестно подготви с нас цялата репертоарна програма – повече от 20 симфонични пиеси с академична трудност. За целта Маестро Найденов бе поканил свои колеги от Софийската филхармония да работят по групи с нас. Помня, че с първи цигулки работеше Любо Дренников, бащата на известния пианист Иван Дренников, и на нашия колега от консерваторията Андрей. С Любо работихме детайлно и изтощително всички пасажи от програмните пиеси. Още помня наизуст пасажа от „Вълшебния стрелец“… А „Жар птица“ на Стравински е така „запомнена“ от пръстите ми, че колкото пъти след това съм я свирила, те сами си се лепват там където трябва и когато трябва…

 

Малко преди заминаването ни се получи доста стресова ситуация. Тя касаеше мен. Моите документи за пътуване в чужбина, още повече, в капиталистическа страна като Италия, не бяха подписани от Бургаския клон на МВР. В очите на властимащите аз бях потенциален емигрант, защото семейството ми бе свързано с идеите на Петър Дънов. С две думи: не ме пускаха. Срещу този акт аз нямах алтернатива. Но, Алипи Найденов имаше. За моя най-голяма изненада той направи жест, с който ме впечатли, трогна и спечели уважението ми за цял живот. Маестрото ме повика в стаята си на горния етаж в Студентския дом. Когато влязох, първо срещнах строгия поглед на бай Анастас, отправен към мен иззад очилата му с огромен диоптър. Той промърмори преди да чуя каквото и да е от Маестрото: „Абе, ти … е… ние знаем че си от хората на Добрин“… „Добрин“ значеше Добрин Петков. „Хората на Добрин“, значеше дъновистите… Алипи само ме погледна и каза: „Какво ще правим сега, Милке? Само за теб не съм получил разрешение…“ И без да ме дочака даже да се опитам да кажа и дума, продължи: „Аз мислих. Ще дойдеш на моя отговорност. Нали няма да останеш там? В МВР от това се страхуват, да не избягаш. Но аз знам, че ще се върнеш.“ Така разговорът, което всъщност бе негов монолог, приключи. Тръгнах за Сиена без разрешително от МВР, просто така, благодарение на доверието му. Помислих си: Ами как иначе, нали съм от хората на Добрин?!… Да се смееш ли, да плачеш ли… Какви ти „хора на Добрин“. Аз бях като всички мои връстници – с отворена за музика и за красота душа.

Участвах в диригентските курсове в Сиена като оркестрант и през 1972, и през 1973. Това бяха години на професионално и духовно растене, каквото човек може да получи само при среща с истинско изкуство, с истински професионализъм, с истински живот. Никой не можеше да ме разубеди, че пътуванията в Сиена са по-важната част от моето образование. Наученото за няколко месеца в Сиена не можеше да се сравнява с онова, което научих за четирите години в Консерваторията. Не че там не научих много. Научих. Но главното, онова за което исках да следвам в Консерваторията бе цигулката и усъвършенстването ми по отношение на цигулковото майсторство. С половин час при професора си аз нямах кой знае какви шансове да прогресирам. Разбирах че участието ми в оркестър дава много повече шансове. И когато избрания от мен оркестър се превърна в пътуващ оркестър, в оркестър свързан с един от най-реномираните европейски образователни центрове, с Академия Киджана, аз разбрах, че просто съм се родила с късмет. Сиенското образование измести Софийската консерватория по важност. Е, имах преподаватели, които се опитваха да ме настроят негативно, подхвърляйки, че ме привличало заплащането в Сиена, отивала съм там заради валутата. Тази дума, „валута“, по онова време беше многозначна. С нея се определяха повече неща, отколкото просто пари. Тя означаваше и нещо като връзка с „мракобесния капитализъм“. И затова най-вече моите преподаватели се дразнеха. Голяма част от тях бяха членове на партията. Е, не е нужно да крия, че вътрешно се изсмивах на техните опити да променят мисленето ми. Разбирах, че тези опити са резултат от ограничен ум и завистлив нрав. И досега помня погледа на една моя преподавателка, когато след поредно пътуване в Сиена ме видя в Консерваторията облечена „по италиански“! Погледът й не излъчваше благородство… Тук ще отворя малка скоба за да кажа, че пътуванията в Сиена отвориха „врата“ за нас, момичетата в оркестъра, и към още един вълшебен свят – светът на модата. Нямаше зле облечена италианка по улиците на Сиена. Нямаше лошо изглеждащи дрехи в магазините. Просто онемяхме, когато видяхме това през 1971…

На една снимка съм с една колежка от оркестъра, и с китайската певица, участничка в курсовете на Киджана, с които делях една стая в пансиона. Веднага щом се върнах в България си уших не една, а три рокли като тази на моята китайска приятелка. Носех си ги из улиците на Бургас с такава гордост, въпреки че в очите на някои хора прочитах противоречиви мисли: Що за мода? Дълга до петите рокля? Пет пари не давах. Нали съм била в Сиена, нали така се обличат в Италия? Облечена с такава рокля аз се пренасях в Италия, ходех по улиците на Сиена по въображаем начин.

Имаше още много неща, които „донесох“ със себе си от Сиена. Например отношението към храната. Започнах да варя спагети, да използвам босилек и розмарин като подправка, да ям не съвсем узрели домати, да пека пици и др. Помня как майка ми се възмущаваше, че не влизам в бургаските магазини. Така беше. Не можех. Трябваше ми време. Една част от мен остана да живее в Италия… и като че ли, и досега е там.

След много години, (вече свирех в Бургаската филхармония), в оркестъра на гастрол дойде проф. К. Илиев. Солистката бе моя колежка от Консерваторията. След концерта ги поканих с професора у дома. От дума на дума се разприказвах за Сиена. Не знам какво съм казала, но на тръгване К. Илиев се пошегува: Милке, теб те е вербувало италианското ЦРУ… Помислих си само, без да му го кажа: Не, професоре, „вербува ме“ Алипи Найденов със своята любов към младия български музикант.

През 1973, солист на оркестъра в Сиена бе Минчо Минчев. Той изпълни на няколко наши концерта малко познатият Виенявски, първи концерт за цигулка. Беше малко познат, защото бе труден за изпълнение и малко цигулари го свиреха… За първи и за последен път акомпанирах този концерт. Не се случи никога повече да го свиря с друг цигулар. Изключително труден, с акордова техника, която като че бе писана за Минчо… но също и безкрайно красива музика. Щях наистина да съм по-бедна духовно, ако никога не бях изпълнявала този концерт. И това също дължа на Алипи Найденов.

През 1999 г. напуснах Бургаската филхармония. Дойдох в София, но не намирах достатъчно работа. Наближаваше лятото, което значеше: Алипи ще ходи с фестивалния оркестър в Сиена. Потърсих го в Министерството на културата, където работеше като съветник на Е. Москова. Прие ме много приятелски, и искрено поиска да ми помогне. Каза, че има място за цигулар… но било във втори цигулки. Досмеша ме. Искаше ми се да му кажа: Кой ти мисли за първи-втори цигулки и тинтири-минтири… Това е Сиена! Сиена!!!!! Има ли значение дали ще свиря шестнайсетини с вторите цигулки, или четвъртини с първите. Все са ноти. Ама ще свиря пак там, в театъра, и пак ще дишам сиенски въздух и ще усетя топлия паваж на площада, и мелодиката на италианския език ще гали ушите ми навсякъде край мен… Но не се издадох! Останах сериозна, даже не се усмихнах. Казах му с благодарност: Маестро, не е проблем за мен… И чудото стана. Още веднъж, около 30 години след студентските ми пътувания, аз пак работих в Театър Риновати. Е, признавам, че по време на работата с оркестъра през това лято, тръпката от първите години ми липсваше. Разбира се, причината не бе в Алипи. Професионалният музикант, музикантът на възраст, няма ентусиазма на младия човек. През 1971 ние бяхме пълни с енергия, с живот. Бяхме идеалисти. В очите ни гореше плам. Плам за още, и още, по отношение на изкуството. И ние младите, не се колебаехме да дадем всичко от себе си, че и да се забравим чак. Това Алипи усещаше най-вече по време на концертите ни. По репетициите спираше, и често ни хокаше или кореше. Даже замери един духач с нещо, толкова се бе ядосал… Но на концерт оркестъра заедно с него се превръщаше в един организъм. Дишахме, и усещахме музиката еднакво. Беше магия…

Мога да пиша още, има и за какво… Например, за пътуването ни с Юри до Сиена през 2007. То беше като пилигримско поклонение. Отидохме заедно като в наша въображаема Мека, като поклонници в един свещен за нас град, обединил любов и професионална страст в едно цяло. Искахме да походим по улиците му, да изядем по едно джелато, да нахраним гълъбите на площада. Инициативата бе изцяло на Юри. И беше приета с благодарност от мен. С него имахме хубава сърдечна връзка, която Алипи Найденов мълчаливо наблюдаваше и струва ми се, одобряваше. И ние двамата с Юри го обичахме много, осанката му всякога ни възхищаваше. Млади години! Италия! Има ли по-добра комбинация от „младост“ и „Италия“ за едно романтично преживяване?

През 1971 г. аз се върнах от Италия, не останах там, както МВР се опасяваше. Никога след това и през ум не ми мина да напусна България и да живея в чужбина. Но демократичните събития в през 90-те донесоха много промени в личния ми живот. И аз се реших. Оставих всичко и всички и тръгнах да си търся късмета в чужбина. Емигрирах в САЩ с надежда да намеря по-стабилен живот и отново да работя свободно. Като музикант с ценз и опит намерих работа в оркестър с добро ниво. Един ден, в списъка на музикантите видях името Ханде Ердем. При нас идваха да свирят и колеги от съседни оркестри. Ханде идваше за първи път. Веднага я заговорих . Беше свирила в оркестъра на Анкара. Тогава ми мина през ума мисълта да я запитам за единствения турски музикант, когото познавах лично. За Гюрер Айкъл. Един от младите диригенти, който беше в Сиена през 1972 г. и ми беше направил впечатление с потенциала си за добро професионално бъдеще. На въпроса ми дали го познава, Ханде се засмя: „Ами да, той е нашия главен диригент, в симфоничния оркестър на Анкара. Откъде го познаваш?“ … Започнах да й разказвам, и по очите й разбрах, че в момента си мислеше, същото, което бе и в моята глава: Колко малък е светът!!…

През 2011, 40 години след първия ми курс в Киджана, реших да посетя отново Сиена – този мой съдбовен град. Събираха се много годишнини за честване. 40 години български оркестър на курсовете в Академия Киджана, 100 години от рождението на Франко Ферара и 80-та годишнина на Маестро Алипи Найденов. Подготвих това пътуване с голямо вълнение. За първи път щях да посетя Сиена съвсем сама – без цигулка, като турист, като свободен човек. Пътувах със самолет през океана от летище Сан Франсиско до Софийското летище. Взех още един самолет – от София до Рим. Пътувах и с влак – от Рим до Сиена – за да имам шанс да гледам красивата Тоскана по-дълго, да се радвам на онези хълмове в далечината, с обичайните заобиколени с кипариси кипри италиански вили, и за да си спомня чувствата от онази паметна 1971…

Сиена ме посрещна с дъжд. Дъждът е благословение за този град. Влагата през лятото е рядкост. Като че ли с този неочакван дъжд Сиена ми казваше: Ще ти върви като по вода тук… Слязох от автобуса и с усмивка, бавничко поех по сиенския калдъръм към центъра. Вървях по средата на улицата и си теглех малкия американски куфар, който сигурно се дивеше защо съм толкова щастлива под дъжда. От двете страни на улицата, под стрехите на магазините стояха хора и изчакваха дъжда да спре. По едно време практичното чувство ме подведе и влязох в малко магазинче да си купя някакъв чадър. Но докато продавачката се суетеше да го търси, аз се скарах на себе си: Какво? Чадър? Ти си в Сиена. Я, се зарадвай на момента. Виж къде си, Милкано. Ти си в Сиена! Сиена!! Използвах, че любезната продавачка бе с гръб към мен и с гузно „Извинете, мисля че ще се откажа“, аз с една крачка се върнах отново под дъжда. И не под какъв да е дъжд, а под Сиенският дъжд. Емоции! Всеки би ги изпитал, дори и да е куха лейка. На това място човек се преобразява…

Намерих си хотела, на 20-ина метра от Пиацата, представих се на Стефано, собственика му, пуснах куфара в стаята и с неописуемо вълнение излязох отново навън. В Сиена! Градът с тесните улички и стари зидове, строени и надстроявани през вековете, по които имаше петна от зазидани или „прекроявани“ прозорци, по които още се виждаха плаки с гербовете на благородническите средновековни фамилии, обитавали ги в миналото, и по които се развяваха вече знамената на различните контради за наближаващото Палио. Отидох на площада, но Театър Риновати не показваше знаци на каквато и да е музикална дейност. За щастие там висеше афиш за концерта на българите. В друг театър, Театро деи Роси. Е, добре, ще го намеря, нали имам два дни на разположение, си казах, и продължих разходката из Сиена. Поне знаех къде ще е концерта. Минах покрай Катедралата. Огромна, обсипана с какви ли не детайли, но въпреки това стройна и импозантна. И бяла!! Загледах се в няколко магазинчета с шедьоври на италианската рисувана керамика. Очите ми ги погалиха, защото тази шарена гледка ми е стара слабост. И така вървейки бавно, аз бях част от туристическия поток, ей така, под небето на Сиена. Слушах звучната и мелодична италианска реч и усмивката не слизаше от устата ми. Кой знае как съм изглеждала. Като луда, предполагам. Но кой ти мисли за това, когато е щастлив? И така, както си вървях стъпка по стъпка из улиците и разглеждах надписите на това и онова, изведнъж погледът ми се спря на една метална табелка: Театро деи Роси. Ха! Това е то, мястото което ми е нужно. Като че „духът“ на Сиена беше разбрал, че точно това ми трябва, и ме беше довел тук. Стават и такива неща…

На другия ден се върнах пак там, и изненадах Маестро Найденов в паузата на сутрешната му репетиция. Душата ми плачеше от радост, че въпреки годините, въпреки разстоянията, въпреки всички знайни и незнайни пречки, аз дойдох тук, на това място, което промени живота ми. Идването ми бе най-вече духовен поклон пред моя Учител по Оркестър. Като ме зърна, той възкликна: Милке, ти го направи!… Да, Маестро, направих го!… отговорих гордо, и не без патетизъм… „Направих“ означаваше: пропътувах океана за да съм тук. В Сиена. С всички вас, Маестро!

След първата ми среща с Маестрото, все се въртях край оркестъра. Стоях в тъмната ложа докато репетираха и тайно се усмихвах на богатия, бащински поднесен хумор на Алипи. Смеех се откровено, когато чувах онези думи, които и на нас казваше преди години… Към края на една от репетициите той дълго говори нещо, което не чувах. Погледите към моята ложа ми подсказваха, че не се е стърпял, и споделя нещо за мен, вероятно че съм свирила тук като тях преди години. След „словото“ му оркестърът изсвири Рапсодията от Лист, която бе подготвяна за бис. Партитурата на тази пиеса имаше предистория. Можеше да се на мери само в САЩ, в тяхното голямо издателство за ноти Калмус. Помогнах на Маестрото да се сдобие с нея и да я включи в своя юбилеен концерт. Е, получих си наградата. И то каква награда! Оркестърът, целият български фестивален, сиенски и алипинайденовски оркестър ми изсвири Рапсодията с толкова сърце и по славянски, че онемях, и даже не изръкоплясках от вълнение. Бях безумно щастлива!

Разбира се, през цялото време докато бях в Сиена се надявах Алипи да издържи на напрежението и на летните жеги, както и на оркестрантската отпуснатост при тези жеги… Знаех това последното от собствен опит. В Сиена е не само горещо, там става жежко, и мозъкът ти просто отказва да работи нормално. Затова през дните се разхождах из Сиена, а вечерите стоях на площада пред Театъра заедно със стотиците туристи отпиващи разни хладни течности, и с не по-малко жаден поглед попиващи неповторимата гледка наоколо.

На 8-ми август вечерта, преди концерта, получих от Кърник, инспектора на оркестъра, място в една от ложите на Театро деи Роси. За първи път гледах, а не свирех на български концерт в Сиена. И естествено, и като човек, и като музикант, се вълнувах. Пред мен свиреше един прекрасно балансиран и с високи технически и музикантски качества оркестър, воден от диригент на световно ниво в своите 80, който не отстъпваше на много млади по енергичност и внушителност. Гледах, и в душата ми имаше гордост. Казвах си: Ето това е моят диригент! Ето това е моят, български оркестър! Ето това е българската култура! … В края на първата част аплодисментите на публиката извикаха няколко пъти Маестрото на сцената. Беше изпълнена музика от Фр. Ферара по случай неговата 100 годишнина. Накрая Алипи, изморен да се връща и връща отново, спря пред пулта, взе партитурата, вдигна я над главата си (от което, заедно с вдигнатите ноти, стана над 2 и половина метра, внушителен до немай къде…) и я тръсна няколко пъти напред-назад, сякаш за да каже на сиенчани: „На него пляскайте, на Ферара, той е когото чествам днес!“. Излезе и не се върна повече, колкото и да го аплодираха… Мина и втората част, при същото вълнение и радост и за мен, и за публиката. Бисът бе изпълнен както само славянски оркестър може да изпълнява. И със сърце, и с душа. Алипи Найденов не показа ни най-малък признак на умора. След концерта го поздравих сърдечно. Но бях слаба да изразя веднага онова което чувствах. Моменти като този са голяма рядкост в живота на човека. Усещането им е като блясъка на чист брилянт. И за тях обикновено думите не стигат…

Онова което остана в съзнанието ми от последните часове в Сиена е убеждението, че съм била щастлива да присъствам духом в подвига на един българин, дал младостта и целия си дух и талант, за да обогати с музикална култура и професионален опит две поколения български музиканти. И че съм учила при един музикант, с огромен принос за българската култура. При един музикант, чиято интелигентност и организаторски талант направиха така, че музикална Италия да погледне към българския музикант с възхищение, и с благодарност. Това е заслуга на Маестро Найденов. Затова годините в неговия оркестър са ми така ценни. Защото от него научих не само как да работя в оркестър, но и как да разбирам музиката, и как да бъда служител в нейния храм.

 

Така, застанала по средата на улицата и загледана в отдалечаващата се фигура на Маестрото, аз леко се стреснах: Това истина ли е? Наистина ли го направих? … Чух само гукането на един гълъб, скрит някъде в стар сиенски зид. Той ме върна към реалността. Да, направих го. Душата ми сега се радва. И е свободна. Знам, че българският музикант е страдал много, но също знам, че той може да се почувства и свободен. Може!

Модесто, САЩ

Милка Кралева
Милка Кралева е българска цигуларка, която живее в САЩ. Тя е съставител на много сборници с творби на Петър Дънов.
Посетители: 112

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици