Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Стоте години на киното изглеждат така, сякаш притежават формата на житейски цикъл: неизбежно раждане, стабилно натрупване на успехи и начало, през последното десетилетие, на един позорен, необратим упадък. Не че вече е невъзможно да се очакват филми, на които човек може да се възхищава. Но такива филми трябва да бъдат не само изключения – това е вярно и за великите постижения във всяко изкуство. Те трябва да бъдат и реални нарушения на нормите и практиките, които управляват сега киноиндустрията навсякъде в капиталистическия и така наречен капиталистически свят – тоест навсякъде. А обикновените филми, филмите направени просто за развлекателни (тоест комерсиални) цели, са удивително бездушни; огромното множество от тях пропадат оглушително в опитите да се харесат на своите цинично планирани аудитории. И докато смисълът на един велик филм днес, повече от всякога, е в това да бъде единствено по рода си постижение, комерсиалното кино се задоволява с политиката на едно оядено, вторично кинопроизводство, с една безсрамна комбинация от ре-комбиниращо изкуство, в надеждата за възпроизвеждане на минали успехи. Киното, някога възхвалявано като изкуството на 20-ти век, изглежда сега, когато векът приключва числено, като декадентско изкуство.


А може би онова, което е приключило, е не толкова самото кино, колкото кинофилията – името на онзи много специфичен вид любов, която киното вдъхновяваше. Всяко изкуство поражда своите фанатици. Но любовта, която вдъхваше киното, беше много специална. Тя беше породена от убеждението, че киното е изкуство, различаващо се от всяко друго: най-чисто модерно; особено достъпно; поетично, мистериозно, еротично и морално – и всичко това едновременно. Киното имаше своите апостоли. (То беше като религия.) Киното беше кръстоносен поход. За кинофилите, филмите обхващаха всичко. Киното беше едновременно книгата на изкуството и книгата на живота.

Както много хора са забелязали, началото на кинопроизводството преди сто години е вече, по един удобен начин, двойно начало. Около 1895 г. бяха направени два вида филми, появиха се два модуса на онова, което киното би могло да бъде: кино като копиране на реалния, неинсцениран живот (братята Люмиер) и киното като изобретение, измислица, илюзия, фантазия (Мелиес). Но това не е реално противопоставяне. Работата е там, че за онези първи зрители, самото възпроизвеждане на най-баналната реалност – братята Люмиер, филмиращи Пристигането на влака на гара Ла Сиота – вече беше едно фантастично преживяване. Киното започва в чудо – чудото, че реалността може да бъде копирана с такава непосредственост. Цялото кино е един опит да се увековечи и изобрети отново това усещане за чудо.

Всичко в киното започва с онзи момент, преди сто години, когато влакът пристига на гарата. Хората възприемат филмите сами по себе си по същия начин, по който публиката пищи от възбуда и действително се присвива когато влакът, както изглежда, се движи насреща. Чак докато появата на телевизията опразни киносалоните, човек се учеше (или се опитваше да научи) от ежеседмичното посещение в киното как да ходи, да пуши, да целува, да се бие, да скърби. Кината ви подсказваха как да станете атрактивни. Например: изглежда добре да се носи шлифер дори когато не вали. Но всичко, което отнасяхте в къщи, беше само част от по-голямото преживяване на потапянето в животи, които не бяха ваши. Желанието да се изгубите в животите … в лицата на други хора. Това е една по-голяма, по-всеобхватна форма на желание, въплътена във филмовото преживяване. Много повече от онова, което бихте одобрили за самите себе си, беше преживяването на капитулация, на повличане от онова, което се случва на екрана. Вие желаехте да бъдете отвлечени от филма – а да бъдеш отвлечен означаваше да бъдеш завладян от физическото присъствие на образа. Преживяването „да отидеш на кино“ беше част от всичко това. Да видиш един велик филм по телевизията не е същото като да си видял филма наистина. Не става дума само за измеренията на образа: несъизмеримостта между един по-голям от вас образ в киносалона и малкото изображение в кутията вкъщи. Условията за съсредоточаване и отдаване на внимание в домашна среда са радикално непочтителни към филма. Сега, когато филмът вече не притежава стандартен размер, домашните екрани могат да бъдат големи колкото стените на всекидневната или спалнята. Но вие все пак си оставате в една всекидневна или спалня. За да бъдете отвлечени, вие трябва да се намирате в киносалон, да седите в тъмното сред анонимни непознати.

Никакво количество оплаквания няма да съживи изчезналите ритуали – еротични, пленителни – на затъмнения салон. Смаляването на киното до атакуващи образи, както и безпринципната манипулация на образите (все по-бързи монтажи), за да се направят те по-впечатляващи, е създало едно лишено от тежест, повърхностно кино, което не изисква ничие пълно внимание. Образите днес се появяват във всякакъв размер и по най-различни повърхности: на екрана в киносалона, по стени в дискотеки или на огромни екрани над спортните арени. Самата повсеместност на подвижните образи постоянно подкопава стандартите, които хората някога са имали по отношение на киното като изкуство и като популярно развлечение.

В първите години по същество не е имало разлика между тези две форми. И всички филми от епохата на нямото кино – от шедьоврите на Фьояд, Грифит, Дзига Вертов, Пабст, Мурнау и Кинг Видор, до най-безличните мелодрами и комедии – са на много високо артистично ниво, сравнени с онова, което щеше да ги последва. С идването на звука създаването на образи изгубва по-голямата част от своята брилянтност и поетичност, а комерсиалните стандарти се затягат. Този начин на производство на филми – системата Холивуд – доминира кинопроизводството в продължение на около 25 години (грубо казано, от 1930 до 1955). Най-оригиналните режисьори, като Ерих фон Щрохайм и Орсън Уелс, биват надвити от системата и заминават на артистично заточение в Европа – където вече властва една повече или по-малко идентична анти-качествена система, с по-ниски бюджети; само във Франция през този период биват произведени голямо количество великолепни филми. След това, в средата на 1950-те, отново си пробиват път напредничави идеи, основаващи се на идеята за киното като занаят и положени основно от италиански филми от периода непосредствено след войната. Създадени са огромно количество оригинални, страстни филми с най-висока сериозност.

Именно в този специфичен момент от стогодишната история на киното ходенето на кино, говоренето за филми се превръща в страст за студенти и други млади хора. Човек вече се влюбва не само в актьорите, но и в самото кино. Кинофилията става нещо забележимо първо във Франция през 1950-те: неин форум става легендарното филмово списание Кинотетрадки (последвано от също толкова страстни списания в Германия, Италия, Великобритания, Швеция, САЩ и Канада). Нейни храмове, докато се разпространява из Европа и Америките, са множеството филмотеки и клубове, специализиращи се в представянето на филми от миналото и режисьорски ретроспективи. 1960-те и 1970-те са трескавото време на ходенето на кино, в които напълно обсебеният кинофил винаги се надява да намери място колкото се може по-близо до екрана, в идеалния случай по средата на третия ред. „Човек не може да живее без Роселини“, заявява напълно сериозно един от героите на Преди революцията (1964) на Бертолучи.

В продължение на около 15 години имаше нови шедьоври всеки месец. Колко далеч изглежда онази ера сега. Разбира се, винаги е имало конфликт между киното като индустрия и киното като експеримент. Но конфликтът не е такъв, че да направи невъзможно създаването на великолепни филми, понякога вътре, а понякога и извън киното на мейнстрийма. Сега вече балансът решително е наклонен в полза на киното като индустрия. Великото кино от 1960-те и 1970-те е напълно отречено днес. Още през 1970-те Холивуд вече плагиатства и прави банални нововъведенията в метода на разказване и монтаж, въведени от успешните нови европейски и вечно-маргинални независими американски филми. А след това идва катастрофалният възход на производствените разходи през 1980-те, който осигури налагането на индустриални стандарти при създаването и разпространението на филми в един далеч по-принудителен, този път глобален мащаб. Раздуването на производствените разходи означаваше, че филмите трябва незабавно да спечелят много пари, още в първия месец след пускането им в обръщение, ако искаха изобщо да бъдат печеливши – една тенденция, която отдаваше предпочитание на блокбастъра пред нискобюджетния филм, макар че повечето блокбастъри бяха провали и винаги се намираха няколко „малки“ филма, които удивяваха всички с привлекателността си. Времето което филмите прекарваха в обръщение, започна да става все по- и по-късо (също като времето, което книгите прекарваха по лавиците в книжарниците); много филми бяха конципирани още от самото начало директно за видео. Киносалоните продължаваха да изчезват – много градове вече нямат нито един – докато филмите се превърнаха основно в един от вариантите на оформящото определени навици домашно развлечение.

В тази страна снижаването на очакванията за качество и инфлацията на очакванията за печалба направиха буквално невъзможно за артистично амбициозни американски режисьори като Франсис Форд Копола и Пол Шрейдър да работят на най-доброто си равнище. В чужбина резултатът може да се види в меланхоличната съдба на някои от най-големите режисьори от последните десетилетия. Какво място е останало днес за един такъв индивидуалист като Ханс-Юрген Сиберберг, който напълно престана да прави филми, или за великия Годар, който сега прави филми за историята на киното, на видео? Вижте и някои други примери. Интернационализацията на финансирането, а следователно и на актьорския състав, бяха катастрофални за Андрей Тарковски в последните два филма от неговата изумителна (и трагично скъсена) кариера. И как ще намери Александър Сокуров пари, за да продължи да прави грандиозните си филми, при грубите условия на руския капитализъм?

Разбираемо е, че е изчезнала и любовта към киното. Хората все още обичат да ходят на кино, а някои хора все още очакват нещо специално, нещо необходимо от един филм. И великолепни филми все още биват произвеждани: Голи на Майк Лий, Ламерика на Джани Амиело, Съдба на Фред Келеман. Но едва ли днес ще намерите, поне сред младите, онази специфична кинофилска любов към филмите, която е не просто любов, но и определен вкус за филми (основаваща се на огромен апетит за гледане, отново и отново, на възможно най-много филми от славното минало на киното). Самата кинофилия вече се намира под нападение, като нещо ексцентрично, демоде, снобско. Защото кинофилията предпоставя, че филмите са уникални, неповторими, магически преживявания. Кинофилията ни казва, че холивудската версия на До последен дъх не може да бъде толкова добра колкото оригинала. Кинофилията не играе роля в ерата на хипериндустриалните филми. Защото кинофилията не може, чрез самия обхват и еклектизъм на своите страсти, да не поддържа идеята, че филмът е преди всичко един поетически обект; нито пък може да се сдържи да не насърчава хората, намиращи се извън филмовата индустрия, като художници и писатели, да желаят да правят и филми. А именно тази представа е нещото, което беше победено.

Ако кинофилията е мъртва, то мъртви са и филмите … независимо от това колко много филми, дори и много добри, ще продължават да бъдат правени. Ако киното може да бъде възкресено, то това може да стане единствено чрез раждането на един вид кино-любов.
 
Сюзън Зонтаг
Сюзън Зонтаг (1933–2004) е американска литературна критичка, романистка, кинематографистка и политическа активистка.
Други статии от този автор
Посетители: 142

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 7 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици