1 1 1 1 1 Оценка 70% (2 гласувания)
Pin It

2009 04 marlon-brandoДребничката камериерка от четвъртия етаж в хотел Мияко, Киото, ме поведе през лабиринт от коридори, обещавайки, „Ще ви почукам Маррон“. Звукът „л“ не съществува в японския език и под „Маррон“ тя имаше пред вид Марлон – Марлон Брандо, американският актьор, който по това време се намираше в Киото за снимки по филмовата версия на романа на Джеймс Мичнър Сайонара.

„О, здрасти“, каза той. „А, вече седем ли е?“ Бяхме се уговорили за вечеря в седем часа вечерта, аз идвах с почти 20 минути закъснение. „Ааа, добре, събуй си обувките и заповядай. Аз ей сега ще свърша.“ Гледайки след момичето, което изприпка навън, той сложи ръце на хълбоците си и, усмихвайки се, обяви: „Те наистина ме убиват. Даже и децата. Не мислиш ли, че са чудесни, не ги ли обичаш – тия японски деца?“

Апартаментът му се състоеше от две стаи, баня и остъклена веранда. Всичко, което притежаваше, изглежда лежеше на показ. Ризи, готови за пералня; чорапи – също; шапки и вратовръзки, разхвърляни наоколо като костюм на разглобено плашило. Също няколко фотоапарати, пишеща машина, една електрическа печка, която функционираше със задушаваща компетентност. Парчета от отчасти нахапани плодове. И книги, каскада от дълбоки умове, сред които се виждаха Аутсайдерът на Колин Уилсън[1] и книги по будистка молитва, зен медитация, йогистко дишане и хиндуистки мистицизъм, но никаква белетристика. Той никога не е отварял роман, както сам признава, от 3 април 1924 г. насам – денят, в който е роден в Омаха, Небраска.

Макар и да не чете белетристика, затова пък желае да пише такава. Лакираната маса беше отрупана с препълнени пепелници и купища листове от последния му творчески опит, Изригване в цинобър, един филмов сценарий.

Брандо е в Япония вече повече от месец, но дори и режисьорът на филма, Джошуа Логан, беше принуден да каже: „Марлон е най-завладяващата личност, която съм срещал от Гарбо насам. Гений. Но не знам що за човек е той. Не знам нищичко за него.“

Докато очаквахме вечерята, той облегна главата си на една възглавница, лежаща на пода, притвори клепачи, после ги затвори напълно. След това заговори. Гласът му – лишен от емоции, някак култивиран и изтънчен, но същевременно удивително младежки – звучеше така, сякаш идва от някакви сънни дълбини.

„Последните осем-девет години от живота ми бяха пълна бъркотия“, каза той. „Може би последните две бяха малко по-добри. По-малко плъзгане по гребена на вълната. Бил ли си анализиран някога? Отначало се страхувах от това. Страхувах се, че може да разруши импулсите, които ме правят творец, артист. Една чувствителна личност получава 50 впечатления там, където някой друг може да получи само седем. Чувствителните хора са толкова раними; колкото по-чувствителен си, толкова по-сигурно е, че ще се отнасят към теб брутално, че ще ти се появят мазоли. Никога не се развивай. Никога не си позволявай да чувстваш каквото и да било, защото така или иначе чувстваш прекалено много. Психоанализата помага. На мен ми помогна. И все пак, през последните осем-девет години се намирах в доста голяма бъркотия …“

Гласът продължи, защото, като много хора, интензивно заети със самите себе си, той също е един вид монологист. „Хората покрай мен никога не казват нищо“, казва той. „Те изглежда искат само да слушат това, което имам да кажа. Ето защо аз съм единственият, който говори.“

Наблюдавайки го сега, имах чувството, че отново се възпроизвежда нашата първоначална среща. Беше един зимен следобед в Ню Йорк, 1947, когато посетих една репетиция на Трамвай Желание на Тенеси Уилямс, в който Брандо трябваше да играе ролята, която му донесе всеобщо признание, Стенли Ковалски. Но в онзи следобед аз си нямах ни най-малка представа кой може да е това. Идвайки прекалено рано, заварих залата празна и един як млад мъж легнал на маса горе на сцената, дълбоко заспал. Защото носеше бяла тениска и джинси, а и заради атлетическата му външност – ръце на щангист, гърди на Чарлс Атлас[2] (макар че върху тях лежеше отворено издание на Избрани произведения на Зигмунд Фройд) – аз го помислих за някой от сценичните техници. Но само докато се вгледах по-внимателно в лицето му. Сякаш някаква чужда глава беше залепена за якото тяло на непознатия. Защото това лице беше напълно не-мъжкарско, наслагащо една почти ангелска изтънченост и нежност върху добре изглеждащата костелива ъгловатост. Настоящият Брандо, онзи, който лежеше върху рогозката-татами, лениво пушещ цигари с филтър докато продължаваше да говори и говори, беше, разбира се, една друга личност. Тялото му беше по-дебело, челото му по-високо, защото косата му беше оредяла; той беше по-богат. Имаше и други промени. Очите му бяха се променили. Сега той наблюдаваше хората, изпълнен със сигурност – и с още нещо, което би могло да бъде окачествено единствено като израз на съжаление, сякаш той обитава сфери на просветление, които те, за негово съжаление, не могат да достигнат.

Неуловимо-нежният характер на това лице обаче се е запазил. Или почти. Маневрирайки внимателно с думите, аз попитах: „Как си счупи носа?“

„… при което не искам да кажа, че винаги съм нещастен. Спомням си, един април бях в Сицилия. Горещ ден, навсякъде цветя. Обичам цветята, ония, които миришат. Гардении. Както и да е, разхождах се сам. Легнах сред това поле, пълно с цветя. Заспах. Това ме направи щастлив. Какво? Каза ли нещо?“

„Чудех се как ли си счупил носа си?“

Той се ухили, сякаш си припомняше нещо, поне толкова щастливо колкото сицилианската дрямка. „В Трамвая, някои от момчетата зад кулисите и аз понякога слизахме долу в парното и вършехме глупости. Една нощ, тъкмо се майтапехме с един от тях и – прас! Така че отидох в най-близката болница. Носът ми беше наистина потрошен. Трябваше да ми направят упойка, за да го оправят, а след това ме сложиха на легло. Не че съжалявах чак толкова много. Трамваят вървеше вече почти цяла година и ми беше писнало от него.“

(Припомняйки си наскоро инцидента, Айрин Селзник, продуцентка на пиесата на Уилямс, каза: „Изведнъж лицето му беше съвсем различно. Някак втвърдено. В продължение на месеци му повтарях: Но те са опропастили лицето ти. Трябва да си оперираш носа.За негово щастие, той не ме послуша. Защото сега наистина мисля, че този счупен нос му донесе успеха. Той му придаде сексапил. Преди това беше прекалено красив.“)

Брандо направи първото си пътуване до крайбрежието през 1949, за да играе главната роля в Мъжете, един филм, разказващ за парализирани ветерани от войната. Отношението си към филмовия бизнес той обобщи, казвайки: „Единствената причина, поради която съм тук е, че все още не притежавам моралния кураж да се откажа от толкова пари.“

Почувствал мълчание в разговора ни, той го запълни: „И все пак киното има най-големия потенциал. Човек може да каже важни неща на много хора. Например за дискриминация и омраза, и предразсъдъци.“ Когато пристигна в Токио, Брандо информира около 60 репортери, че е подписал договор да участва в Сайонара – историята за един американски военен пилот, който се влюбва в една японска танцьорка – защото той удря срещу подобни предразсъдъци. И защото това би му дало „безценната възможност“ да работи с Джошуа Логан. Но сега е минало известно време. И Брандо казва, сумтейки: „Предавам се. Ще прецапам през ролята, това е. Понякога си мисля, че никой не забелязва разликата. През първите няколко дни на снимачната площадка се опитвах да играя. Но след това направих един експеримент. В една от сцените се опитах да направя абсолютно всичко фалшиво. Гримасничех, въртях си очите. И какво казва Логан? Чудесно! Качвайте го на лента! Една фраза, която често се дочува в разговорите с Брандо, „Всъщност мисля сериозно само 40% от нещата, които казвам“, може би е на мястото си тук.

Вечерята се бавеше. Когато тя пристигна, аз отговарях на въпроси, които Брандо задаваше относно един мой познат, един млад американски възпитаник на будизма, водещ съзерцателен, ако и не напълно откъснат от света, живот зад вратите на храма Ниши-Хонганджи в Киото. Идеята накара лицето на Брандо да застине. Той слушаше с изненадващо внимание. Моят будистки приятел често посещаваше местните кина. Той беше прочел, че Марлон Брандо е в града и си мечтаеше да се срещне с него. Брандо не беше особено очарован. Пуританската жилка в него, доста широка между другото, беше докосната. „Също като онзи ден на снимачната площадка“, каза той. „Работехме в един от храмовете и един от монасите ме помоли за автограф. Е, за какво му е на един монах моя автограф?“

Той се вгледа изпитателно в разпилените си книги, толкова много от които се занимават с мистични теми. „Онова, което бих искал да направя“, каза той, „е да говоря с някого, който знае за тези неща. Защото …“. И точно в този момент влезе камериерката, бутайки количка с огромни блюда.

„Защото“, подхвана той отново, „Много сериозно мислих – много сериозно мислих за – захвърляне на цялата работа. Всичко това, да бъдеш успешен актьор и т. н. Какъв му е смисълът, ако то не води до нищо? Добре, добре, ти си успешен, ти си добре дошъл навсякъде. Но това не води доникъде.“ Той разтри брадичка с кърпата, сякаш бършейки застинал грим. „Прекалено многото успех може да те провали също толкова сигурно, както и прекалено многото неуспехи.“

„Знаеш ли, отне ми доста време, докато осъзная, че съм бил точно това – един голям успех. Тогава, бях в Трамвая, и той беше вървял вече няколко месеца, една нощ – смътно, смътно – започнах да долавям този рев. Имах чувството, че съм бил заспал, а след това съм се събудил тук, седящ върху цяла купчина бонбони.“

Докато ядяхме, Брандо отново започна да отрича статуса си на филмова звезда. След това реши да направи компромис. „Е добре, когато се върна в Холивуд, първото нещо, което ще направя, ще бъде да уволня секретарката си и да се преместя в по-малка къща“, каза той. Въздъхна с облекчение, сякаш току-що се беше освободил от някакви стари тегоби. „Но“, намръщи се той. „Тя трябва да има ограда. Заради хората с химикалките. Трябва ми ограда, за да ги държа на разстояние. Предполагам, че нищо не може да се направи с телефона.“

„Телефона?“

„Подслушват го. Поне моя.“ От кого? Той задъвка пържолата си, замънка. Изглежда не му се искаше да каже, макар и да беше сигурен, че е така. „Когато приказвам с приятелите си, говорим на френски. Или иначе един жаргон, който сме си измислили сами.“ Домакинът ми намери някакво писмо, заровено сред чиниите, и го зачете докато ядеше, като джентълмен, преглеждаш вестника на закуска. След това отбеляза: „От един мой приятел. Той прави документален филм за живота на Джеймс Дийн. Иска аз да водя разказа. Може би ще го направя.“ Придърпа своето парче ябълков пай. „А може би не, всъщност. Понякога се ентусиазирам за нещо, но това никога не трае повече от седем минути. Точно седем минути. Това ми е границата.“ Привършил сладкиша си, той се загледа спекулативно в моята порция; аз му я подадох.

Мнозина критици, рецензиращи първия филм на Дийн, На изток от рая, отбелязаха почти плагиаторските прилики между неговите актьорски похвати и тия на Брандо. „Той имаше някаква идея-фикс относно мен. Каквото и да направех, правеше го и той. Звънеше понякога.“ Брандо вдигна до ухото си въображаем телефон с хитра, подслушваческа усмивка. „Слушах го как говори със секретарката ми, питайки за мен. Но никога не съм отговарял. Никога не съм звънял обратно. Не, когато …“

Сцената беше прекъсната от истински телефон. „Да?“, каза той, вдигайки слушалката. „На телефона. Откъде? Хм, не познавам никого от Манила. Кажете им, че не съм тук. Не, когато накрая срещнах Дийн“, каза той, полагайки слушалката, „това беше на някакво парти. Той се мяташе насам-натам, играеше си на луд. Повиках го настрана, [дадох му] името на един психоаналитик, и той си отиде. И поне работата му се подобри. Към края, мисля, той беше започнал да намира собствения си път като актьор. Но цялото това величаене на Дийн е погрешно. Ето защо мисля, че документалният филм би могъл да се окаже важен. Да покаже, че той не е бил герой; да покаже онова, което той наистина беше, едно изгубено момче, опитващо се да намери себе си. Това трябва да се направи и аз бих искал да го направя – може би като един вид изкупление за някои от собствените ми грехове. Като например това, че направих Дивият [странният филм, в който той беше представен като фюрер на банда от фашистоидни бандити]. Но пък. Кой знае? Седем минути са моята граница.“

Брандо започна да плете пръсти из въздуха. „Актьорството е нещо толкова ефирно“, каза той. „Чупливо, свенливо нещо, което един чувствителен режисьор може да помогне да извлечеш от себе си. Значи, в киноактьорството, важният, чувствителният момент идва някъде около третия дубъл на една сцена; в този момент ти е необходимо само едно пошепване от режисьора, за го изкристализираш за себе си. Гедж [прякорът на Елия Казан] обикновено може да го направи. Той е страшно добър с актьорите.“

Една от най-запаметяващите се филмови сцени на Брандо се получи в режисирания от Казан На кея, по време на пътуването в колата, в което Род Стайгър, братът-гангстер, признава, че води Брандо в смъртоносна клопка. Дали би могъл да използва епизода като пример? „Ами, чакай да видим.“ Той смръщи очи. „Не ми харесваше начина, по който той беше написан. Прекалено много разногласие. Беше ми писнало от целия филм. Целият филмов екип беше в Ню Джърси, по средата на зимата – а студа, Господи! Аз имах проблеми през цялото време. Ядове с жени. Момент, да си припомня. Направихме седем дублажа, защото Род Стайгър не можеше да престане да плаче. Той е един от ония актьори, които обичат да плачат. Продължавахме и да дублираме, отново и отново. Но не мога да си спомня точно как се кристализира за мен. Първия път, когато видях На кея в прожекционна зала, ми се стори толкова ужасен, че излязох навън дори без да съм разговарял с Гедж.“

Един месец по-рано, един приятел на Брандо беше ми казал: „Марлон винаги се обръща срещу онова, над което работи в момента. Изглежда му действа успокояващо да се чувства незадоволен.“

Беше 10.30 вечерта и под прозорците, градината на хотела, с нейната внимателна подредба от скали и дървета, се рееше над мъглата. Той каза: „Бил ли си в Нара? Много интересно.“ Да, бях и, да, беше интересно. Един час път от Киото, градче от пощенска картичка, поставено в представителен парк, апотеоз на японския гений за хипнотизиране на природата така, че да започне да се държи по неестествен начин. После, сякаш по повод Нара, той каза: „Хм, бих искал да съм женен. Искам да имам деца.“ Може би това не беше просто някаква непоследователност; нежната сигурност на Нара може би навяваше мисли за неща като женитба, семейство.

„Човек трябва да има любов“, каза той. „Няма друг смисъл да се живее. Мъжете не са по-различни от мишките. Те са родени, за да изпълняват същата функция. Размножаване.“ („Марлон“, нека цитирам тук неговия приятел Казан, „е един от най-благородните хора, които познавам. Може би най-благородният.“ Забележката на Казан придобиваше смисъл когато човек наблюдаваше Брандо в компанията на деца. Спокоен, игрив, внимателен, той изглеждаше техен емоционален връстник, съ-конспиратор.)

Той продължи: „Това е основният ми проблем. Моята неспособност да обичам когото и да било.“ Той стоеше така, сякаш търсейки нещо – цигарите бяха намерени; вдъхвайки, той се отпусна на леглото-постилка. „Не мога. Да обичам никого. Не мога да се доверя на никого достатъчно, за да им се отдам изцяло. Но съм готов. Искам го. И може би, може би вече съм почти там, наистина трябва да …“ Очите му се стесниха, но тонът му, далеч от това да звучи интензивно, беше безучастен. „Защото – е, какво друго има изобщо?“

„Както и да е, аз имам приятели. Не. Не, нямам“, каза той, в привидно-борбен стил. „О, разбира се, че имам“, реши накрая. „Пред някои не се опитвам да се прикривам. Позволявам им да знаят какво се случва. Човек трябва да се довери на някого. Е, не през цялото време … Знаеш ли как печеля някой приятел?“ Той се приближи малко към мен. „Правя го много внимателно. Обикалям и обикалям наоколо, След това, постепенно, се приближавам. А после ги докосвам, о, толкова нежно …“ Пръстите му леко бръснаха ръката ми. „След това отново се отдръпвам. Изчаквам малко. Карам ги да се чудят. И точно в подходящия момент се появявам отново. Докосвам ги. Обикалям.“ Сега ръката му се движеше кръгообразно, сякаш държеше въже. „И преди да са се осъзнали, те вече са напълно оплетени, ангажирани. Аз ги имам. И внезапно, понякога, аз съм всичко, което те имат. Мнозина от тях, знаеш ли, са хора, които не пасват никъде. Но аз искам да им помогна и те могат да се съсредоточат върху мен; аз съм графът. Нещо като графа на моето владение.“

Брандо се прозина; трябваше да е станало вече към един и петнайсет. „Нека запалим още по цигара“, каза той, докато аз се опитвах да облека платото си.

„Не мислиш ли, че е време да си лягаш?“

„Това просто означава да ставам. Повечето сутрини не знам защо го правя. Не мога да го приема. Както и да е, по-късно може да поработя.“ Навън беше започнало да ръми, така че мисълта за спане изглеждаше приятна. Той внезапно каза: „Майка ми. Тя се разби на парчета, като порцелан.“

Макар и роден в Небраска, където баща му е бил търговец на строителни материали, Брандо, третото дете на семейството и единственият син, той скоро се преместил с родителите си в Либъртивил, Илинойс. Там семейство Брандо се установяват в една временна къща. Доенето на кравата е ежедневната задача на малкия Бъд, както Марлон бил наричан тогава. Бъд изглежда е бил отворено и борбено момче. Непокорен, също; дъжд или слънце, той бягал от къщи всяка събота. Но той и сестрите му били силно привързани към майка си. Госпожа Брандо играела роли в местните драматични продукции и винаги си мечтаела за един по-ярко осветен свят. Синът й, разубеден от някои от по-ранните си духовнически амбиции и отхвърлен от военна служба през 1942, заради травма в коляното, опакова багажа си и идва в Ню Йорк. След което Бъд, тромавият, русоляв, недоволен юноша, напуска – и се появява мъжественият, изключително надарен Марлон.

Брандо не е забравил Бъд. Когато разказва за момчето, което е бил, то изглежда го завладява отново. „Майка ми беше всичко за мен. Връщах се в къщи след училище …“ Той се поколеба, сякаш очаквайки да си го представя, пердашейки се в някоя следобедна улица. „А там нямаше никого. Нищо в хладилника.“ Отделни картини: празни стаи, кухня. „А след това позвъняваше телефонът. Някакъв бар. При нас тук има някаква госпожа. По-добре елате и я приберете.“ Картината прескача напред във времето. Бъд е на 18: „Мислех, че ако ме обича достатъчно, ако вярва в мен достатъчно, ще живеем заедно и аз ще се грижа за нея. Веднъж, по-късно, това наистина се случи. Тя напусна баща ми и дойде да живее с мен в Ню Йорк, когато бях в една пиеса. Толкова опитвах. Но любовта ми не достигаше. И тя се върна обратно. А един ден“ – гласът му стана още по-равен, но емоционалното ниво се повиши – „Вече не ми пукаше. Тя беше там. В една стая. Държейки се за мен. А аз я пуснах да падне. Защото не можех да издържам повече – да гледам как тя се разпада, като парче порцелан. Просто я прескочих. И излязох. Оттогава насам съм безразличен.“

Звънът на телефона изглежда го изтръгна от някакво вцепенение. Той ме изпрати до вратата. „Е, сайонара“, каза ми той насмешливо. „Кажи на рецепцията да ти поръчат такси.“ А после, докато вървях по коридора, той извика: „Ей, слушай. Не обръщай прекалено много внимание на онова, което казвам. Аз не винаги се чувствам по един и същи начин.“


Източник
 



[1] Колин Хенри Уилсън (род. 1931): плодовит английски автор, известен и като философ. Бел. пр.

[2] Чарлс Атлас (псевдоним на Анджело Сицилиано, 1894–1972), американски тежкоатлет, открил собствен метод за бодибилдинг и свързана с него система от упражнения, съпровождани от една от най-успешните и помнени рекламни кампании на всички времена. Бел. пр.

Pin It
Труман Капоти
Труман Капоти (1924–1984) е американски писател, един от всепризнатите класици на американската литература на 20-ти век.
Други статии от този автор

Посетители

54

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 3 дни
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 3 дни
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 6 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици