1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2021 04 Oscars

 

Светът се намира в лапите на пандемия. Починаха милиони хора. Милиони се разболяха или загубиха работата си. Стотици милиони са затворени къщи, вперени в екраните на телевизорите си, дали защото им е забранено да посещават кината или от срам от самонаправените си прически. Ето защо, в името на всеобщото съвземане, беше от първостепенно значение деветдесет и третото раздаване на наградите на Академията да бъде проведено както винаги. Както и това, че по-голямата част от церемонията трябваше да бъде организирана на железопътна гара – за да бъдем конкретни, Union Station, в Лос Анджелис. Очевиден избор. Ако този мизансцен беше достатъчно добър за кулминацията на „Гарфийлд“, той трябваше да бъде достатъчно добър и за Оскарите.

За Харисън Форд, който връчваше наградата за най-добър филмов монтаж, цялата нощ трябва да се е чувствала като ретроспекция. Ето, той се връща на мястото с високи прозорци, което бе влязло в ролята на полицейско управление в „Blade Runner“, с единствената разлика, че сега носи смокинг вместо тъмнокафяв шлифер с вдигната яка. Годините не са допринесли особено много за изглаждането на начумерения Форд и в неделя той изигра себе си стилно, с тихо ръмжене, докато вадеше от джоба си смачкан лист хартия (като ченге с улика), и четеше няколко стари студийни бележки за „Blade Runner.“ Внушението беше ясно: като се има предвид колко мъчителен е процесът на създаване на [добър] филм, трябва да се смятаме за късметлии, че някои добри филми, камо ли пък страхотните, изобщо успяват да се проврат през клещите на системата.

За онези от нас, чиито сърца се свиват ежегодно, при самия звук на фразата „време за награди“, мъждукаше слабата, но упорита надежда, че може би Оскарите за пръв път могат да бъдат прескочени. Какво ще кажете за една почивна година? Защо пък шоуто трябва непременно да продължава? Една от причините, разбира се, са парите, които Академията печели от телевизионното предаване, макар че шапката едва ли е пълна, тъй като броят на зрителите, които следят церемонията, спада непрекъснато. Аудиторията през 2020 г. беше с двадесет процента по-малка от онази от 2019 г. и би било истинска изненада, ако тази година би имало някакъв подем. Бъдете честни: наистина ли проследихте целия продължителен разказ за произхода и задълженията на Фонда за филми и телевизия, или се възползвахте от възможността да отидете до кухнята и да претоплите пицата?

Истинските поддръжници на Оскарите нямат нищо общо с Академията. Те, разбира се, са коментаторите на [кабелната телевизия] E!, които смело и компетентно ни водят през сложностите на червения килим[1]. Впрочем, в неделя той беше малко по-скромен от обикновено; Виола Дейвис го огледа царствено и го обяви за „спокоен“, докато Аманда Сейфрид, която играе Марион Дейвис в „Mank“ и чиято прическа беше самата почит към 1940-те години, съобщи, че преобладаващата атмосфера е ‚Зона на здрача‘, в добър смисъл.“ Впрочем, как точно?

И все пак очите на експертите бяха остри както винаги и не след дълго бяха идентифицирани две преобладаващи тенденции: голи коремчета при жените и бижута при мъжете. Даниел Калуя (денонощен хипнотизатор както на екрана, така и извън него, който скоро щеше бъде обявен за най-добър поддържащ актьор, за „Юда и черният месия“, носеше колие и пръстен за кутрето от Cartier.) „Даниел обича бижутата и диамантите си през този сезон“, беше ни казано (което подсказва възможността през лятото всичко това да се промени бижутата да бъдат изхвърлени.) Сред номинираните за най-добри коремни мускули беше Андра Дей, ослепителна визия в злато – с любезното съдействие на [модната дизайнерка] Вера Уанг, според Брад Горески, модният магьосник на E! Той добави: „Вера всъщност е работила със заварчик, за да направи тази рокля, защото тя е направена изцяло от метал.“ За всеки, който е прекарал изминалата година в раздърпан анцуг, ето го вашето пробуждане.

Наградите на Академията по правило се състоят от две неща: [демонстрации на] богатство и смущение. Всяка година организаторите обичат да забъркват рубриката, според принципа, „ако не е счупено, опитвай се да го поправиш още малко, докато накрая го счупиш“. Големият майсторлък на 2021 г., освен наемането на транспортен възел като място на провеждането, беше сладката – и, излишно е да казвам, катастрофална – идея за въвеждане на претендентите с кратко резюме на това какви са били навиците и филмовите им вкусове преди да влязат в бизнеса. Научихме например, че Арон Соркин някога е продавал пуканки и че Глен Клоуз е обичала да гледа филми на Дисни. Кой ли би предположил? Като цяло, щастието е в това, че никой в ​​Академията не е имал тази ярка идея през 2003 г., когато Роман Полански беше избран за най-добър режисьор, за „Пианистът“. Предисторията му сигурно щеше да предизвика по-малко усмивки.

Имаше и по-добри намеци за история, ако човек държеше ушите си отворени и знаеше къде да търси. Лора Дърн отдаде почит на Джулиета Масина от „Ла Страда“ на Фелини, а Хлои Жао, която получи голямата награда за режисурата на „Номадланд“, предложи следния съвет: ако създаването на филм ви изглежда като куп неприятности, просто се запитайте: „А какво ли би направил Вернер Херцог?“ (На практика е почти сигурно, че ще утроите размера на неприятностите си, ако следвате примера на Херцог, но все пак, какво хрумване!) Физическото оформление на вечерта също беше реверанс към миналото; номинираните, подредени не в седящи редици, както са в театър „Долби“, а в кабинки за хранене, приличаха на гостите на първата церемония от 1929 г., които са седели на масите в хотел „Рузвелт“. Единствената спънка за днешните номинирани беше причинената от ковид липса на алкохол, плюс безполезния факт, че някои от тях трябваше да се протягат през рамките на кадифените си кабинки, за да приемат похвалите на водещите, като нормални смъртни, които молят сервитьора за още кетчуп.

Всеобщото мнение беше, след Златните глобуси и други неотдавнашни конфузии, че ако би било желателно да се избегне влакова катастрофа на гара Юнион, не трябва да има никакво излъчване по Zoom. Съвсем правилно, макар че никоя нощ на Оскари не може да бъде довършена без фалове – и отговорниците за развлечението в неделя се погрижиха да ни предложат собствените си представи за технически неудобства. Оттук и „международните“ попълнения, с кандидати, които се обаждаха от далечни места, както и краткото, но предизвикващо потръпване изоставане между обявяването на резултатите в Холивуд и реакциите от чужбина. Що се отнася до наградата за най-добър адаптиран сценарий, която отиде при „Бащата“, възникна двойна трудност. Флориан Зелер благодари от Париж, докато съавторът му Кристофър Хамптън, намиращ се в Британския филмов институт в Лондон, трябваше да се изправи, да се усмихне с нежна благодарност и да седне отново. Внезапно и противно на всякакви очаквания изпитах носталгия по Гуинет Полтроу, която плачеше в реално време.

А какво да кажем за блестящите награди? „Толкова студено“, възкликна Емералд Фенъл. Въпреки че е англичанка до крайна степен, тя се позоваваше не на времето, а на блестящата статуетка, която благодарение на „Обещаваща млада жена“ сега държеше в ръце. Тя беше част от доста силния британски контингент от победители, заедно с Калуя, Хамптън и Антъни Хопкинс. (Риз Ахмед също направи силно впечатление; дори като водещ той успя да излъчи запазената си марка от интензивност и спокойствие. Заложете на него сега, за бъдеща победа.) Хопкинс беше приветстван като най-добър актьор за „Бащата“ – избор, който очевидно шокира донякъде организаторите на шоуто, които изглежда бяха очаквали посмъртен триумф за Чадуик Боузман. Дали бяха вече подготвили речи от негово име? И дали затова вечерта приключи някак прибързано? Удар за феновете на Боузман, без съмнение, макар че, за да бъдем честни, Хопкинс е на върха на майсторството си в „Бащата“. Не е като Оскарът да беше връчен на „La La Land“ по погрешка[2].

Наградите на Академията са създадени, за да бъдат забравени. Те притежават продължителността и издръжливостта на захарен памук. Опитът да си припомним кой какво и кога е спечелил, или за кой филм, е напразно усилие. Дори и сега, странността на тази неделна вечер започва да избледнява; достатъчно скоро обучени заварчици ще успеят да премахнат подпорките и плочките от облеклото на Андра Дей, а споменът за операторите, които се мотаят насам-натам между масите и се мъчат да останат извън кадъра, няма да бъде по-продължителен. Ако нещо може да остане, това може би са връзките с далеч по-големи и по-тежки обстоятелства; Реджина Кинг се нуждаеше от не повече от няколко секунди в началото на предаването, за да ни напомни за събитията в Минеаполис[3]. Ако присъдата в процеса срещу Дерек Шовин би била обърната в друга посока, заяви тя, щяла да замени високите токчетата с военни ботуши. Що се отнася до встъпителни думи, това беше нещо като зов с тромпет.

Следващата година несъмнено ще бъдат повдигнати други каузи; или, по-вероятно, ще чуем озвучаването на същата. (Подробностите ще се променят, макар и не непременно към по-добро.) А дотогава, нека се помолим, пандемията ще е минала най-лошото си, ще е изчерпила яростта си и ще се е оттеглила. Филмите ще се показват отново в кината, членовете на публиката ще седят едни до други – или, във всеки случай, на достатъчно близко разстояние, за да могат да се замерят с пуканки. И ако деветдесет и четвъртата награда на Академията вече няма да се провежда сред ретро-лукса на Union Station, то може би ще се намери някоя друга голяма арена. Какво ще кажете за летището в Лос Анджелис? Представете си само сцената. Щастливите победители ще могат да бъдат обявявани, подобно на пристигащи полети, през високоговорители. Вместо да се мотаят по подиум и да прекарват пет дълги минути във възхвала на роднините си и ръководителите на съответното студио, те ще могат да бъдат поставени на въртележката за багаж, да се появяват през клапите, да вземат Оскара си и да направят бърза реч, докато се въртят и бавно изчезват от погледа ни. Може би, подобно на Хлои Жао, те ще бъдат пуснати, необяснимо, под звуците на „Live and Let Die“. Просто не мога да го дочакам.


Източник

 

[1] Тоест кои точно са звездите, които са били поканени за раздаването на наградите през съответната година, плюс всички клюки и пикантни истории, свързани с тях. Бел. пр

[2] Както се случи през 2017 година. Бел. пр.

[3] Където по същото време се провеждаше процеса срещу бившия полицай Дерек Шовин, осъден за убийството на чернокожия американец Джордж Флойд, което доведе до масови протести и размирици в САЩ през миналата година и тази. Бел. пр.