1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 11 Mikanowski writers
Уилям Бъроуз пред една от неговите „картини, нарисувани с пушка“.

 

Какво очакваме от снимките на писатели? Повече, отколкото сме склонни да си признаем. Или поне това беше заключението, до което стигнах, след като прочетох Портрет на писателя, един фотоалбум на италианеца Гофредо Фофи и шестима други съавтори, който събира на едно място около 250 портрета на писатели, редом с пределно кратки биографии. Надеждата ми беше да открия „нещо неразкрито по-рано“, но онова, което албумът най-вече предоставя, е или познато – как изглежда Хемингуей, как Камю държи цигарата си – или банално, като размера на главата на Еудженио Монтале или обзавеждането на работния кабинет на Марио Варгас Льоса.

 

Hemingway
Ърнест Хемигуей

 

Camus
Албер Камю

 

И така, какво търсех? Нещо отвъд светските детайли на външния вид и нагласите на фотографите. Нещо, което да ме слиса. Докато разлиствах Портрет на писателя, си припомних една история от книга за украинския анархист от началото на 20-ти век Нестор Махно. Жената, която ръководи местния музей в родния град на Махно разказва случка от детството си. Била израснала в село, наречено Хрушчово, изгубено в необятността на украинската степ. Било място без електричество, където пощальоните и продавачите били на почит, защото работата им ги свързвала с неща като парите и писменото слово. Един ден жената, тогава момиче, отишла в къщата на съседа си и видяла на стената портрет на поета Тарас Шевченко. Не знаейки кой е, тя попитала: „Това Бог ли е?“. На което съседът отговорил: „Не, пророк“.

Предполага се, че днес вече сме задминали този вид благоговение. В продължение на много десетилетия академичната ортодоксалност ни уверява, че авторът е мъртъв. От времената на възхода на постструктурализма в средата на 20-ти век, на учениците се втълпява, че литературните произведения и техните производители са временни възли във вечния поток на дискурса. Но не съм сигурен, че някой наистина е в състояние да мисли за такива автори по подобен продължителен начин. Не и когато книгите са важни за нас. Със сигурност не, когато като тийнейджъри започнем да четем сериозно. Колкото и да се опитваме да го отречем, литературата все още е игра на идентификация. И колкото повече се идентифицираме, толкова повече жадуваме за присъствието на тялото, макар и само на снимка. Онова, което си желаем, са пророци.

 

Borges
Хорхе Луис Борхес

 

Писателите също не са имунизирани срещу харизмата на автора. Дон Делило казва в едно от интервютата си, че на бюрото, до пишещата си машина, държи снимка на Хорхе Луис Борхес, като помощно средство за концентрация. Винаги, когато открие, че умът му се лута, той поглежда към Борхес, „свиреп, сляп, ноздрите му разширени, кожата му опъната … като шаман, нарисуван за пророчества“, и се опитва да го използва като свой водач „от летаргията и бездействието, в отвъдното на магията, изкуството и гадаенето.“ Делило е мислил много за писателите и фотографията. В романа му Мао II, Брита, една фотографка, която преследва собствен проект за документиране на всички писатели по света, задава решаващия въпрос: „Но какво всъщност е значението на снимката, ако вече познавате творчеството? Не знам. Но хората все още искат образа, нали? Лицето на писателя е повърхността на произведението. То е улика към загадката, която ще намерите вътре.“

 

DH Lowrence
Д. Х. Лоурънс, Мексико Сити, 1924

 

За Джоф Дайър загадката е въплътена в снимка на Д. Х. Лорънс, направена от Едуард Уестън в Мексико Сити през 1924 г. „Повече от всякакви други снимки на Лорънс, онази на Уестън показва – за онези от нас, които никога не са го поглеждали, които го познават главно чрез думите му – как всъщност е изглеждал Лорънс. Самата простота на това постижение му придава качеството на откровение.“ За Валтер Бенямин една снимка на Кафка, направена като дете, е била ръководството за гадаене. Портретът, направен, когато Кафка е бил на пет или шест, показва, че писателят е позирал на смътно тропически фон, държейки широкопола шапка и облечен в „тесен, силно подрязан, почти смущаващ“ детски костюм, което го прави да изглежда като мъничък жокей.

 

kafka kid
Франц Кафка като дете, 1888

 

Снимката на Кафка, включена в Портрет на писателя, е от по-късна дата („неизвестен фотограф, неизвестно местоположение“), въпреки че съавторката Алесия Талявенти изглежда споделя някои от мненията на Бенджамин за погледа на Кафка, като отбелязва, че в повечето от снимките той изглежда „както дълбок, така и загадъчен.“ Жалко, че книгата не включва снимка на самия Бенямин, особено след като лицето му – моржово, късогледо и потънало в мисли – е идентифицирано като образ на читателски интелект от всички, като се започне със Сюзън Зонтаг и се стигне до Зейди Смит.

Една от малкото големи писателки, която е работила и като фотографка, е Юдора Уелти. Кратката история, която бележи пробива на Уелти, „Защо живея в пощенската станция“, дори е вдъхновена от една от снимките, които тя е направила по време на пътуванията си из американския Юг от ерата на депресията. В Портрет на писателя тя е представена със строг автопортрет, в който се обляга на разрушена стена от дървени дъски, която изглежда така, сякаш би могла да бъде заимствана от снимките на Уокър Евънс от същата епоха.

Настояването върху личното пространство, с което Уелти се държи пред камерата, прави нейния портрет един от най-добрите в книгата. Но подобна резервираност е рядка. Много от снимките в колекцията са доста скучна авто-реклама, безкрайни вариации на фотографски работи, които се опитват да направят обектите си да изглеждат замислени, като например гледат надолу, държат очилата си, надничат през прозореца или разлистват книга. Още по-лошо е, когато се опитват да представят образ, който по някакъв начин съответства на идеята им за творчеството на писателя, като Филип К. Дик, изобразен като безтелесна глава на седалка в метрото, или Итало Калвино, който държи стъклена сфера. Най-лоши са портретите, които се стремят към някакъв каприз, като Олдъс Хъксли и Орхан Памук, уловени по средата на скок. (Писатели! Не позволявайте на никого да ви убеждава да скачате пред камерата. Изглежда ужасно.)

 

Calvino
Итало Калвино със стъклена сфера

 

Понякога обаче портретът се вписва по такъв начин в заобикалящата го среда, че създава изображение, в което се кондензира някакво по-голямо послание за времето и мястото. Понякога те ни позволяват да видим етап от трансформацията на писателя. Веднъж Хемингуей пише, че Гъртруд Стайн е започнала престоя си в Париж, изглеждайки като селянин от Фриули [област в северна Италия], а в крайна сметка е приличала на римски император. Тук, снимана през 1944 г. в новоосвободена Франция, тя вече е на път към фазата на императора. Но до нея Алис Б. Токлас изглежда така, сякаш току-що е чула мръсен виц, който няма търпение да повтори[1].

 

Gertrude Stein
Гъртруд Стайн (вляво), заедно с партньорката си Алис Б. Токлас

 

Понякога тези снимки изглежда съдържат цяла епоха. Поетът Владимир Маяковски, заснет от Александър Родченко, с обръснатата си глава и горящите очи, е съветската 1920-а. Дашиъл Хамет във влаково депо, облечен в костюм от три части и мека шапка, изглежда точно толкова кораво-издялан, колкото бихте се надявали да бъде авторът на Малтийският сокол. Пруст, на смъртното си легло през 1922 г., от Ман Рей, приличащ по-скоро на светец от Ел Греко, затваря вратата на една ера на литературния Париж. Камю, пушещ на мост през 1944 г. от Анри Картие-Бресон, отваря прозорец към друг.

 

Majakowski
Владимир Маяковски, портрет от Александър Родченко, 1920

 

 

Proust
Марсел Пруст на смъртното си легло, портрет от Ман Рей

 

Изображения като тези обикновено са резултат от тясно сътрудничество между обект и фотограф. По-често обаче фотографът ще бъде завладян от себепредставянето на писателя и ще намери само малко място за собствен принос. Ричард Аведон описва как е снимал Борхес в дома му в Буенос Айрес. Борхес го накарал да извърши същия ритуал, на който подлагал всичките си посетители – да прочете един конкретен пасаж от Киплинг, след което рецитирал англосаксонски елегии. В резултат на това Аведон усетил, че не е в състояние да внесе нищо свое в процеса и полученият портрет се чувства някак празен: „Изпълнението на Борхес не позволяваше реален обмен. Той беше направил собствен портрет много преди това и аз можех да снимам само това.“

 

Borges Avedon
Борхес, сниман от Ричард Аведон

 

Идещо от него това звучи доста странно, тъй като големият талант на Аведон е на първо място да улавя именно онова, което обектите му мислят, че са. Тази му дарба е добре видима в Портрет на писателя, особено в портретите на Езра Паунд с голи гърди, като ревящ оракул, както и на Одън, крачещ, прегърбен по снежна улица в Ню Йорк, излъчващ изгнание, сериозност и гравитация. Умението на Аведон да реализира авторовите виждания за себе си прави особено интересен портрета му на Труман Капоте от 1959 г. На него Капоте е без риза. Очите му са затворени, главата му е обърната нагоре и ръцете са притиснати зад гърба му в скромната поза на маниеристки светец, който аха-аха ще се подложи на някакво очарователно мъчение, примерно да бъде прострелян от стрели или разкъсан от лъв.

 

ezra pound
Езра Паунд от Ричард Аведон

 

 

WH Auden
У. Х. Одън от Ричард Аведон

 

Capote
Труман Капоте от Ричард Аведон

 

Придружаващата биография описва снимката като „мечтателна, елегантна и женствена“. Но тя е много повече от това. Снимката на Аведон е кулминация на проекта на Капоте за себе-изобретяване, започнал повече от десетилетие по-рано, с публикуването на първата му книга Други гласове, други стаи. На задната корица [на същата книга] Капоте е показан в безжизнен покой, облечен по думите на критика от Ню Йоркър Хилтън Алс, „като стилна американка“. Както Алс отбелязва в превъзходната си нова книга Бели момичета: „Това е образ-твърдение, образ-аргумент, чрез който се настоява: Аз съм жена.“ В крайна сметка личността на Капоте е надминала всичко, което Аведон може би се е надявал да покаже в онзи портрет.

 

Capote other voices other rooms1
Труман Капоте, снимка от Други гласове, други стаи

 

Други писатели също са били поглъщани по подобен начин от собствените си образи. Двама, за които се сещам от Портрет на писателя, са Пол Остър и Уилям Бъроуз. Авторската снимка на Остър с характерната си извита вежда и измъчен поглед ме притесняваше години наред от гърба на опърпани издания с меки корици. Една от съавторките на книгата, Мария Байоки, казва, че Остър изглежда като „интензивен и непроницаем персонаж, погълнат от процеса на самоанализа“. Но за мен той изглежда като някой, който е прекарал твърде дълго време, вярвайки в собствените си глупости.

 

Paul Auster
Пол Остър

 

Бъроуз от своя страна е прекарал толкова много години, преструвайки се на гадняр, че за него актът е напълно безпроблемен и това е маска – вечно-безпътният-гений-скитник – която е допринесла в огромна степен за достатъчно дългия му задгробен живот в Интернет. В портрета той е уловен в един от костюмите си на салонен лъв, позирайки с двуцевна пушка – пред две картини, които е направил с нея. (Бъроуз създава тези „картини с пушка“, като стреля върху кутии с боя, поставени пред платно.) Това е донякъде смущаващо изображение, като се има предвид, че Бъроуз случайно е застрелял и убил първата си съпруга през 1951 г., но то е и донякъде забавно, поради безумно лошия си вкус. Освен това то е и клише, като толкова много други снимки на писатели.

 

Burroughsgunshot
Едгар Бъроуз

 

Без да притежава нито фокус, нито теза или нещо общо, свързващо различните фотографии, Портрет на писателя заплашва да се превърне просто в набор от данни – кой е носил костюм, кой е пушил лула, кой е бил достатъчно глупав, за да се остави да бъде сниман пред пишеща машина. След известно време прелистването започва да се възприема като игра на игра на псевдоинтелектуален „страхотна-или-не“[2] с колода, съдържаща 250 карти. Въпреки това не бих отрекъл изцяло въздействието на физическата красота. В известното си изказване Роланд Барт пише, че всяка снимка е картина на смъртта. Но снимките на някои определени лица отблъскват този мрак. Има един интуитивно понятен начин, по който Зейди Смит и Гор Видал са красиви сега, докато лицата на Кафка и Маяковски ни подсказват, че те са обречени – те винаги ще умират.

 

Zadie Smith
Зейди Смит

 

 

Pasolini
Пиер Паоло Пазолини, игра на футбол

 

В крайна сметка най-добрите снимки на автори са онези, които не ги представят като рекламни обекти или пророци. Най-доброто ни предлага интимност и покана към зрителя. Любимите ми са онези, които не поставят обектите си в твърде тясна рамка, оставяйки място, в което можете да се изгубите. Веднага щом видя романиста Нагиб Махфуз в началото на заспал булевард в Кайро, знам, че това е улица, по която бих искал да мина. Искам да се присъединя към Пиер Паоло Пазолини в онази футболна игра в покрайнините на Рим. Но най-хубава от всички е снимката на Фернандо Песоа, направена анонимно на улица в Лисабон. Песоа, който е известен с това, че е криел литературното си творчество зад десетки алтер его-та, върви по мозаечен тротоар и излиза от тълпата към фотографа, без да знае за неговото присъствие. Кой ли го е снимал така насред разходката, привидно без негово разрешение? Полицай, почитател, детектив? Песоа държи палто и вестник в едната си ръка. Мустаците, шапката и очилата му приличат на маскировка. И дали това изобщо е той?

 

Pesoa
Фернандо Песоа

 

Портрет на писателя: Литературен живот на фокус. Предговор от Гофредо Фофи.

 

Източник

 

[1] На това място просто не мога да се сдържа, защото приликата между Хитлер и Алис Б. Токлас, житейската спътничка на Гъртруд Стайн, ме доведе до спазми на неконтролируем смях.
Гъртруд Стайн, редом с Адолф Хитлер, вплетени в семеен съюз, разчупващ всички рамки на тогавашния, пък и от което си щете време, здрав смисъл.
Жалко, че на Уди Алън вече не е позволено да прави филми (друга полуда на времето, в което живеем, но това вече е съвсем различна тема)... Бел. пр.

[2] Разпространена в американските колежи онлайн-игра, при която на екрана се показват лица на различни момичета от випуска, а гледащият трябва да ги „оценява“, като натиска един от два бутона – „страхотна“ или „не“. Бел. пр.

 

 
Pin It
Джейкъб Микановски

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.

Други статии от този автор

Посетители

54

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 23 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 3 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 2 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 3 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... Неделя, 18 Октомври 2020