1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Avery Johnson Disappointed
Pin It

(„Лабиринтът на Пан“ от Гилермо дел Торо)

Поставен в една тъмна испанска гора, в много тъмно време – 1944, когато Испания все още се намира в ранните етапи на фашисткия кошмар, от който останала Европа започва болезнено да се събужда, „Лабиринтът на Пан“ е политическа притча, маскирана като приказка. Или може би обратно. Дали моралната структура на историята за деца – с нейните ясно разграничени полюси на добро и зло, с нейното повествование на престъпление и отмъщение –, прояснява природата на авторитарния режим? Или филмът по-скоро представя фашизма като ужасяваща приказка, привнесена в живота?

Великолепието на „Лабиринтът на Пан“ се крие в това, че потокът на неговата енергия тече и в двете посоки. Ако това е магически реализъм, то също е и работа на истински магьосник. Режисьорът Гилермо дел Торо се заклева безкомпромисно във вярност на една поп-фантастична традиция, която обхваща комикси, научна фантастика и филми на ужаса, но една евентуална пъстра бъркотия за фенове е последното, което го интересува. Освен това той е и последователен киноман, един потопен до шия в класически техники и заемки от историята на киното специалист.

Предишните холивудски филми на този режисьор, роден в Мексико, бяха еднозначно жанрови – „Блейд 2“ (2002), „Хелбой“ (2004), както и неуспешния, но много интересен „Мимика“ (1997). Всички те притежават една особена странност и интензивност на усещането, която ги поставя настрана от други подобни филми. В последните си испаноезични филми, „Гръбнакът на дявола“ (2001), както и настоящия, той използва трескавата изобретателност на едно ранимо детско въображение като основа за собственото му, изключително оригинално, цялостно изследване на неща като власт, корупция и съпротива.

„Лабиринтът на Пан“ е най-доброто му постижение досега – един филм който, няколко месеца след като беше представен в Кан, вече ни дава усещане за нещо дълготрайно. Подобно на неговия колега и приятел Алфонзо Куарон, чийто удивителен „Децата на мъжете“ стартира наскоро по екраните, господин дел Торо прави границата между поп и арт, винаги толкова подозрително тясна, да изглежда почти незабележима.

 „Лабиринтът на Пан“ е бързолетно и достъпно развлечение, откровено в мощта и изключително в ефектите си. Едно дете спокойно може да разбере моралното му послание (макар че това не е филм, който бих препоръчал за деца), докато повечето, освен може би най-циничните възрастни, вероятно ще бъдат доста развълнувани от неговите мрачни, богати и изразителни емоции.

Главната героиня на филма е момиче на име Офелия (изпълнявана от необичайно талантливата Ивана Бакеро, която е била на единайсет години по време на снимките). Офелия е от типа деца, които страстно четат истории за феи, принцеси и магически страни, жадуваща да вярва че онова, което чете, е истина. Господин дел Торо изпълнява желанието й като създава, само малко отвъд полезрението на възрастните в живота на Офелия, един гротесков, омагьосан вълшебен свят, управляван от (понякога жестоките) правила на народното творчество.

Това царство, в което Офелия бива считана за отдавна изчезнала принцеса, може да съществува единствено в нейното въображение. А може би не: неговият двусмислен статус е решаващ за целостта на филма. Подобно на японския аниматор Хаяо Миязаки, господин дел Торо се интересува не толкова от развенчаване или обясняване на магическото, колкото от наблюдаване на неговата естествена история.

Гората около старата фабрика, където Офелия и майка й идват да живеят, е пълна със знаци и поличби: стари гравирани камъни и наполовина затрупани, западащи руини, говорещи за един пред-модерен, до-християнски комплекс от познания и вяра. В голяма част от Запада тази древна магия оцелява под формата на приказки и суеверия, които на свой ред, така както са представени от господин дел Торо, водят обратно през лабиринта на човешката психология към най-дълбоките потайности на природата.

Скритият свят на Офелия – населяван от един дълговежд фавн и от същество, чиито очи се намират в дланите му (и двамата изпълнявани от Дъг Джоунс), както и от огромна жаба, насекоми, подобни на богомолки и много други любопитни същества –, може да бъде едно доста ужасяващо място. При посещенията си в него момичето, подобно на много други героини от приказки и фантастични истории, бива подлагано на най-различни изпитания. И все пак този свят й предлага едно скривалище от непоносимото делнично съществуване с нейния втори баща, капитан Видал (Серги Лопес), офицер от армията на Франко, който изглежда живее с максимата, че фашизмът започва вкъщи.

Патриарх както по темперамент, така и по идеология, капитанът се отнася към майката на Офелия със смразяващ, унизителен етикет, демонстриращ ясно, че тя има значение за него само защото е бременна с неговия син. Упражняването на власт го изпълва с удоволствие, той се отдава на мъченията на заловени бойци от съпротивата със садистична страст. Той изглежда най-щастлив в моментите, в които причинява болка.

Партизаните в планината – и техните симпатизанти в домакинството на капитана, включително икономката Мерцедес (Марибел Верду) и доктора (Алекс Ангуло) – представят една от алтернативите на милитаризираното, йерархично общество, оформящо се в следвоенна Испания. Тяхната непринудена солидарност и свободно облекло се намират в рязък контраст с пищните униформи и пресилената сервилност на Видал и неговите хора.

В перверзно-харизматичното изпълнение на господин Лопес, Видал е злодей от най-чист вид, без особени морални тънкости. За господин дел Торо противоположността на злото е не светостта, а простото, нормално приличие.

Приказките (и филмите на ужаса) се правят също толкова за да утешават, колкото и да ужасяват. Онова, което отличава „Лабиринтът на Пан“, което го прави изкуство, е балансът между магическото мислене и осъзнаването на факта, че не всеки продължава да живее щастливо до края на дните си.

Историята има два края, две финални картини, които остават пред очите ви в натрапчиво, неразрешено напрежение. От една страна принцесата, възстановена на нейния трон, окъпана в златна подземна светлина. А от друга – неутешимо плачещата жена в твърдия син сумрак на един свят отвъд обсега на фантастичното.

 

Pin It
А. О. Скот
А. О. Скот е водещият филмов критик на New York Times.

Посетители

122

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 3 дни
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 3 дни
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 6 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици