Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

 

2016 01 Danish Girl
Еди Редмейн и Алиша Викандер в „Момичето от Дания“
Фото: Agatha A Nitecka

 

Филм за една любов, вдъхновен от живота на датските художнички Лили Елбе-Айнар Вегенер и Герда Вегенер.
Режисьор: Том Хупър
Сценаристи: Дейвид Еберсхоф и Лусинда Коксън
С участието на: Еди Редмейн и Алиша Викандер.

This is not my body, professor, take it away
(Това тяло не е мое, професоре, махнете го)

Киното е общуване с човешки лица, каквито няма да срещнем през живота си. Лица от измислени истории. Ние не подозираме до каква степен харесването или не, на даден филм, зависи от лицата на актьорите; това, което наричаме харизма, се излъчва най-вече от лицето. Заради едно изразително лице сме готови да простим слабостите на сценария или режисурата. Обратно, в по-редкия случай, когато лицето на актьора или актрисата ни отблъсква, не успяваме да видим достойнствата на чудесно показана история. Чрез екрана общуваме с лица, които са специално подбрани, за да ни внушат характер или идея; при това тези лица са на хора със специален талант да излъчват характер и/или идея.

Но тогава от какво зависи дали един филм е добър или лош? Дали от същото, което прави една книга добра или лоша? Когато четем, трябва да си представяме лицата на героите и това ни освобождава от съпротивлението или привличането, което „готовите“ лица в киното предизвикват. Киното е по-лесно за възприемане, но възприятието на книгата е по-независимо от въздействието на живите лица. Когато историята в един хвален филм не ни хареса, сме склонни да го извиним с формалните му качества: сценарий, режисура, камера, музика. Когато ни хареса, не ги забелязваме, дори и филмът да е получил ниски оценки.

С една дума, преживяването и харесването на една измислена филмова история е винаги по-субективно отколкото ни се иска, отколкото можем да си представим или – да изразим.

През последното десетилетие обаче кинотворците все по-често правят филми, вдъхновени от живота на реални личности. Дори и когато сценарият по етични или художествени съображения се отклонява от автентичните биографии, имената са запазени и ни предизвикват да търсим паралели. Един естетически елемент обаче винаги се отклонява от автентичния живот – лицата! Те са по правило по-красиви и по-изразителни от тези на прототипите. Магията на киното е невъзможна без харизмата на актьорските лица.

И ако се съгласим, че изкуството е интерпретация на човешкото състояние с художествени средства, то в киното правдивостта на тази интерпретация се постига по парадоксален начин, с преувеличена красота.

„Момичето от Дания“ е азбучен пример за всичко казано до тук. Стилистиката на тази лента не е само в избраните интериори в стил Арт Деко, в пепелявата северна светлина и пъстроцветието на парижките салони. Тя започва и свършва с едрите планове на красивите лица на Алиша Викандер и Еди Редмейн, които доминират филмовия пейзаж. А с това доминират и сюжета. Те са дотолкова обсебващи, че лично аз съм склонен да обявя за слабост на режисурата живописната увертюра – камерата ни показва величествена гледка от планини и вода някъде в Дания – която въвежда второстепенната сюжетна линия за двама художници, търсещи признание и материален успех. Същият несъразмерно гигантски пейзаж служи и за мелодраматичен завършек на филма.

Истинската драма, която е и причина да бъде създаден този филм, се разиграва в малки стаи с дървен под, театрални гардероби, салони отрупани с картини, както и рибния пазар на крайбрежна копенхагенска улица. И най-вече се разиграва в очите и облеклото. Това е гениално досещане: да предадеш трансформацията в характера и сексуалната идентичност като фокусираш камерата върху невероятно изразителните погледи на главния герой, който е ту мъж, ту жена, и то дотолкова, че смяната на прическата, червилото по устните и дрехите играе само формална роля. Дори без да сменя гласа си, Еди Редмейн заприличва на жена само с очите си и обратно, връща се към мъжкия си образ с любовните си погледи към Алиша Викандер, която винаги го гледа влюбено, колкото и да ѝ е тъжно или тревожно.

Айнар и Герда Вегенер са женени, влюбени един в друг художници, които излагат картини в копенхагенски салони през 20-те години на миналия век. Те са се запознали като студенти в академията по изящни изкуства. Въпреки, че Герда е по-енергична и продуктивна, Айнар получава по-високо признание от местния артистичен елит. Герда е портретист, Айнар рисува пейзажи. Веднъж Герда моли Айнар да ѝ позира вместо балерината, която е редовния ѝ модел, но е закъсняла за сеанса, и с това неволно припомня на Айнар, че вътре в него – във въображението му, но по-скоро в амбивалентното му чувство за сексуална идентичност – е съществувала друга личност, която е жена и която те двамата назовават Лили.

Като артисти със свободни нрави и неограничено въображение, те решават на шега да покажат женската личност на съпруга пред обществото. Той отива заедно с жена си на прием облечен и вчесан като „братовчедката Лили“ – всъщност класическа форма на трансвестизъм. У зрителя в този момент се появява подозрението, че Герда е може би бисексуална. Но то е бързо опровергано от недвусмислено проявеното желание на Герда да има дете от Айнар. На приема Айнар-Лили привлича вниманието на поета Ерик Сандал, който не показва дали е разбрал двойствената природа на братовчедката и иска да я съблазни. В следващ епизод на Айнар му става ясно, че Ерик е хомосексуален, което го отвращава и от това зрителят разбира, че трансвестизмът му не е свързан с хомосексуални наклонности, а е подканящ към симпатия опит да изглежда и външно като от женския пол, който той се чувства вътрешно.

Герда разбира, че е отишла твърде далеч в шегата и внезапно е изправена пред сериозна екзистенциална трагедия: нейният мъж желае да се превърне в жена.

Този основополагащ сюжетен факт филмът е взел от реалния живот на двамата художници. Герда, по баща Готлиб, и Айнар сключват брак през 1904, тя на 18 – той на 21. Не след дълго тя приема желанието на съпруга си да го нарича Лили Елбе и той започва да ѝ служи като постоянен и единствен модел за нейните най-известни (и печеливши) портрети на модно облечени млади жени с огромни бадемови очи.

Едва през 1913 публиката узнава, че моделът за тези женски портрети е нейният съпруг. По това време Айнар вече не крие, че иска да бъде трансджендър от типа мъж-към-жена и повечето техни съвременници смятат, че те са живели повече като две сестри, отколкото като сексуални партньори. Но бракът им постепенно върви към разруха и те се развеждат през 1930 година. По същото време Лили решава да се подложи на операция за смяна на пола, т. е., да се превърне в истински трансджендър. Така тя става една от първите известни в света хора с неустановена сексуална идентичност, претърпели тази хирургическа трансформация във време, когато единици хирурзи-пионери са имали куража да я приложат. За съжаление не може да се каже дали операцията е била сполучлива, защото Лили почива през 1931 г. от постоперативни усложнения. Тя е на 48 години. В историята на живописта, Вегенер е известен като Лили Елбе.

Лили Елбе е типичен случай на раздвоена сексуална идентичност – състояние, което е лека форма на множествено (двойствено) личностно разстройство, но не се обявява за такова, за да не бъде квалифицирано като заболяване и съответно нуждаещо се от лечение. Най-важното от човешка и социална гледна точка е, че хората, които имат това сексуално раздвоение (психичният им пол е различен от биологическия), нямат други психични разстройства и не изпитват това като смущение, стрес или нещо ненормално, предпочитат да бъдат приети от обществото каквито са, а не като хора с психично отклонение.

В 21 век операциите за смяна на пола са рутинни и завършват с успех. Един човек става трансджендър тогава, когато си смени пола, хормонално и хирургически. Дотогава той или тя избира да се проявява като пола, който съответства на психично преживявания от личността им пол. Социалните конвенции и недоразуменията, които възникват обаче между пола, който околните виждат, и онзи, който личността преживява, са създали бариера на често конфликтна непоносимост, стигаща до отхвърляне на личността – не на пола, а на личността – на човека с раздвоена сексуалност. Самият човек преминава през дълги периоди на обърканост и съпротивление спрямо собственото си тяло. В тази гама от роли той може да се покаже като травестит, хомосексуален, бисексуален и хетеросексуален, като ги сменя в зависимост от обстоятелствата.

Социалната адекватност на тези хора, а на обикновен език това означава дали ще живеят щастливо или не, дали ще се чувстват пълноценни или не, зависи единствено и дълбоко от хората, които живеят със и около тях. Защото те не избират своето състояние, но другите могат да изберат дали да ги приемат без уговорки или да не ги приемат. Не хората с раздвоена сексуалност трябва да претърпят социална адаптация, а точно обратното: хората около тях, които смятат, че собствената им унисексуалност е норма, трябва да се адаптират към потребностите и трудностите, които хората живеещи в тяло, което им е чуждо, имат.

Магията на филма „Момичето от Дания“ е тъкмо в направения от Герда избор. Изборът е любов. Някъде от края на първата третина на филма, историята е повече за любовта на Герда и нейните нежни и самоотвержени прояви, отколкото за трансформацията на Айнар в Лили. Тя не просто го приема, защото го обича. Тя го обича заради самия него, заради неговото състояние, което се нуждае от специални грижи, поднесени със специална любов. С тази любов в сърцето тя самата преживява трансформацията му от мъж към жена и продължава да обича жената, която ѝ е съпруг и – всъщност, още по-важно – приятел. Лили – с погледите си, с новопридобитата си женственост, на която се учи наблюдавайки красивите жени около себе си – страда и заради Герда, на която не може да даде онова, за което тя копнее: да има дете. В същото време Лили е стимул за творчеството на Герда, чрез което тя се радва на интереса на парижкото артистично общество.

Химията между двамата е показана деликатно и в почти съвършен прогрес. Колкото повече Лили се превръща в жена, толкова по-силна е привързаността и жертвоготовността на Герда да ѝ помогне тази трансформация да се извърши до край. Този край се простира далеч, непостижимо далеч, до най-съкровеното у всяка жена: на леглото след първата операция, осъзнавайки, че ѝ предстои да има женски органи, Лили неочаквано сякаш, но всъщност психически напълно логично, изпитва надеждата, че може да има дете.

Лили умира с тази надежда в сърцето си.

Герда, „момичето от Дания“, нито в една сцена от филма не показва съмнение, че трябва да направи всичко, което е по силите ѝ, за да се чувства съпругът ѝ такъв, какъвто е: жената Лили Елбе. Със съвършено чувство за мярка авторите на филма и двамата актьори са избегнали всякакви фройдистки отклонения, психоаналитични тълкувания, клинични дефиниции или социални стълкновения. Те са се съсредоточили върху любовта като най-съществения, едва ли не единствен, инструмент за поддържане на топлата човешка връзка между двама души, които са фатално противопоставени от своята биология.

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор
Посетители: 138

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 18 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици