Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

„Нимфоманка“ е събитие. Филмово събитие, което си струва да бъде тълкувано. Главната, може би единствена, но непреодолима причина за това е, че в този филм е анализирано сексуалното желание чрез неговите ефекти върху човешкия живот.

Ничие тълкуване не може да бъде стопроцентово, дори тълкуването на самия автор, което обаче е причината за произведението и трябва да бъде възприето с най-голямо доверие и най-пълно уважение. Понятията, употребявани в тълкуването, трябва да бъдат ясно дефинирани, понеже за различните хора и различните култури те имат различни смисли и смислови отенъци. Затова ще се опитам да очертая различните гледни точки към филма, прочиствайки ги до възможния минимум от моя субективна намеса. Моето кредо е, че, когато е произведение на голям майстор, дори един спорен филм съдържа безспорни неща. Майсторът може да изглежда на някои недостатъчен, но той е винаги последователен и със съзнание за това, което прави.

Авторът и актьорите. За Ларс фон Триер е достатъчно да се каже, че е гениален филмов режисьор. А това означава – гений на визуалните внушения за света. Поради това формата му е безупречна и оттук нататък няма защо да бъде обсъждана. Шарлот Гинзбърг в ролята на главната героиня Джо и Стелан Скаргаард в ролята на нейния душеприказчик Зелигман играят безупречно и в съответствие с режисьорския замисъл и наставления. Безупречно в една форма на изкуство, която разчита на визуалното, не означава ли възхитително? Екстатично? И двамата произнасят своите реплики така, че филмът се издига над обикновената реалност, която описва – но не като невъзможна, доведена до абсурд история, а като разказ обвит от аурата на епичност, характерна за всеки голям роман с историческо послание. Останалите роли с ключово значение за историята – Стейси Мартин като младата Джо и Шиа Лабьоф като нейния единствен съпруг – не предизвикват неверие или фалшиви нотки, а се включват органично в наратива.

Кастингът на познати актьори съдържа в себе си най-сложното двусмислие във визуалните изкуства. Зрителите имат представа за лицата, телата и гласовете – дори произношенията, когато става дума за английски – на известните актьори. Когато ги видим в нова роля, ние подсъзнателно ги „оприличаваме“ на предишни техни появявания на екрана. Те са част от нашия културен и дори емоционален багаж. За един голям актьор основният проблем е как да ни освободи от миналите ни представи, когато я/го видим в нова роля. Единственият познат начин е актьорската техника, с която актьорите се превъплъщават в ролите си. На всичко отгоре, от голотата си се притесняват всички, с изключение на порно-актьорите, които обаче са неизвестни на публиката. Гинзбърг и Скаргаард, както и Лабьоф и Ума Турман (в гротескна епизодична роля) са великолепни в техниката си и, противно на някои повърхностни мнения, изразени в пресата, ни завладяват и държат в плен на емпатията или отвращението само и единствено като Джо и Зелигман, от начало до край.

Клиничният случай. Не може да има спор, че Джо е клиничен случай на нимфомания, дефинирана като постоянно и неудовлетворимо сексуално желание (патологична хиперсексуалност). В Америка нимфоманията не е призната като официално психическо отклонение, понеже всяка психиатрична диагноза предполага лечение и съответно застрахователно обезщетение за него. От друга страна, „клиничен“ не значи непременно, че става дума за заболяване, което трябва да се лекува в клиника – клиничен означава, че състоянието не е неясно, а се проявява със своите най-характерни и неподлежащи на съмнение симптоми. В психиатрията се говори за психично отклонение като се изпуска определителя „от нормата“ – а нормата е онова състояние на човешката психика, което не препятства адекватни отношения с другите и не довежда до личностни конфликти. В случая с Джо, нимфоманията й постепенно унищожава възможността й да общува и разрушава нейното морално себеуважение. Поради липсата на род в английския език, заглавието на филма (което се изписва не с буквата „О“, а със знака (), който илюстрира вулвата) в превод трябва да се чете в женски род. И това е една от важните идеи на този филм.

В съвременния климат на търпимост към психичните отклонения, хиперсексуалността (нимфомания при жените и сатириазис при мъжете) не подлежи на лечение. На хората, които искат да се освободят от своята хиперсексуалност, се предлага т. нар. групова терапия, където се говори за пристрастеност към секса (sex addiction), един политически коректен израз, който обаче погрешно приравнява хиперсексуалността с наркоманията. Това различие е показано в един от ключовите моменти във филма.

Социалният контекст. Ларс фон Триер е датски режисьор, но филмовото действие става в Англия: героите говорят на британски английски и колите са с дясно кормило. Социалната тъкан на филма е обществото, произлязло от християнската цивилизация. Това не може да бъде филм, показан и – особено – възприет в мюсюлманска или азиатска страна. Но в още по-фокусиран план, метафорите, езикът и историческите податки поставят филмовия сюжет в Западния свят. Изненадващо, нито едно от тези артистични средства няма религиозни обертонове; всички са в секуларната сфера, сякаш родени от Просвещението. Дори богохулствената замяна на Христовото възнесение в момичешкия припадък на Джо, когато тя се издига над земята и вижда до себе си две жени, вместо двете превъплъщения на Господ, както е в църковните фрески, е видяна не от нейната теологическа, а от нейната естетическа страна. Няма и намек, че сексът е грях – той е по-скоро оръдие на разрухата на личността, срещу което няма защита. Сексът е биологично детерминиран. Полифонията на Бах е използвана, за да подчертае необходимостта от секс с различни мъже през един и същ времеви интервал за Джо, омаяна от спомена за трима мъже, които са й доставили частично удоволствие, сумата от което е онзи комплексен оргазъм, който тя би искала да получи от един-единствен мъж – спомен, обяснен от Зелигман с композицията на една пиеса от малката книга за орган на Бах. Зелигман сравнява нейните сексуални преживявания с числата на Фибоначи, спортния риболов с блесна, Месалина („най-известната нимфоманка в историята“) и курвата от Вавилон. А през целия си живот тя е преследвана от (идеята за) ясеновото дърво – дървото, за което баща й, лекар по професия, смята, че носи неговата душа, „най-хубавото дърво в гората“, и което тя идентифицира със себе си в най-отчаяните моменти от живота си: за разлика от красивия и могъщ ясен на баща й, нейният ясен, който тя намира в края на одисеята си, едва се крепи на една скала, обрулен и изкривен от ветровете. На английски ясен е „пепеляво дърво“, а в нордическите митолигии първият човек е произлязъл от пепел.

Възприятието. Трудно е да се измерят реакциите на западната публика, но ако се съди по рецензиите във водещите медии, филмът на фон Триер се възприема на нивото на кожата, едва ли не като изтънчена порнография. Филмът се пропагандира със сексуалните му сцени и в резюметата за него се вадят епизодите със секс. Пикантното се обявява за артистично. Режисьорът лекомислено бива обявен за женомразец – а той е тъкмо обратното. И всичко това, защото повърхностни филмови критици пишат набързо за една повърхностна публика, която ще отиде да гледа филма заради сексуалната му разголеност, но не е подготвена да усети и възприеме голямото послание на фон Триер за състоянието на Западния човек днес.

Популярните рецензии разказват филма, изреждайки сцените, които са направили най-силно впечатление на рецензента. Вместо това те би трябвало да внушават метафорите, които тези или игнорирани от рецензента сцени представляват. Изкуството никога не е едно към едно с реалността. Такива са кичът, порнографията, документалистиката и сапунените опери. Не можеш да твърдиш, че филмът на фон Триер е на ръба на порнографията и в същото изречение да го характеризираш като изкуство. Той е или едното, или другото.

Визуализирането на секса в порнографските филми има една единствена, директна и откровена цел: да предизвика сексуална възбуда у хора, които не могат да си я доставят чрез естествени връзки с други хора. В този смисъл порнографията има терапевтичен ефект – тя освобождава сексуалната енергия на много непълноценни личности, които страдат от неспособността си да изживяват секса заедно с някой друг, както и неспособността си да мастурбират без външни възбудители. Порноманите не са хиперсексуални, те по-често са хипосексуални. Порнографията и виаграта са знаковите символи на една социална сексуализация, настъпила през края на 20 и началото на 21 век, която проповядва сексуален хедонизъм като заместител (или допълнител) на любовта – за която се изисква въображение, търпение, страдание, и личностна зрялост. Логичната крайна цел на порнографията е да накара хората да се преживяват като по-сексуални отколкото са, т. е., да се проявяват като хиперсексуални.

ИЗКУСТВОТО НА ЛАРС ФОН ТРИЕР

Така че първата метафора на филма е в самото заглавие. Нимфоманията е социална характеристика на западното общество. Има готова клиентела, на която се предлага съответната стока. Защо има готова клиентела? Защото, казва ни фон Триер с този филм, хората все повече търсят мимолетните сексуални контакти вместо дълбоките човешки връзки. Изборът му на клинична нимфоманка е просто художествен похват – ако беше разказал историята на жена, която е само промискуитетна, всичко би изглеждало безумно банално. Естествено, ако си порноманиак – плюс това лишен от способността да разпознаваш дълбокото изкуство – и филмът на фон Триер ще ти се стори като средство за самозадоволяване.

В действителност, три сюблимно човешки теми пронизват сексуалната сага на Джо: бащинството през очите на дъщерята, употребата на жената като сексуален обект и съчувствието.

Джо израства с майка, която е отдалечена и незаинтересована, и баща, който предава на дъщеря си любовта към природата. Пред очите ни, в хода на своя разказ, Джо се променя от невинно, неизтощимо любопитно дете, търсещо удоволствие в своите гениталии, в дълбоко изстрадала жена, която съзнава, че сексът е нейното проклятие. Видовете секс градират от невинно момичешки през анален, орален, съпружески и безразборен до садомазохистичен. От радост – към скръб. От приемане – към пълно отхвърляне и загуба на достойнство. Сексуалният импулс е по-силен от болката, от унижението, от измяната, от майчинството. На всичко това Джо дава безпощадно честна морална оценка. „Аз злоупотребявах с женската си власт без да ме е грижа за останалите“, казва тя на Зелигман. „Аз съм отвратително човешко същество. Използвах другите и спях с тях само заради моето собствено задоволяване.“ Предсмъртната агония на бащата е повратен момент в живота на дъщерята, в който тя осъзнава, че болестта може да хвърли и най-силния човек в безпомощно състояние, където той изглежда омърсен и жалък. След като прекарва дни край смъртното легло на баща си – и междувременно прави секс с мъже в подземието на болницата – Джо преживява смъртта му като сексуален акт и намира ново основание да презира себе си.

Ако си представим, че историята на Джо е преживяна и разказана от мъж, който е сатириаз, тя веднага ще изгуби своята метафоричност и своето морално острие. Всичкият този прекомерен секс, когато е извършен от мъж, се приема безпроблемно. Порнографската индустрия е създадена предимно да провокира и задоволява мъжката сексуалност. В един от най-силните диалози в края на филма, Зелигман, напълно покорен от човешката трагедия на Джо, разсъждава върху това. „Та ти си търсела нещо повече от живота“, казва й той, „ти си човешко същество изискващо своето право – правото на щастие. Нещо повече, ти си изисквала своето право на жена. Мислиш ли, че ако двама мъже бяха тръгнали из влака да търсят жени за секс, някой щеше да се сети, че в това има нещо неморално? Ако мъж остави децата си в търсене на сексуални завоевания, всеки щеше да го приеме за нормално. Но понеже си жена, върху тебе пада бремето на вината. И аз ти се възхищавам, понеже ти си се борила. Борила си се срещу другия пол, който е потискал и обезобразил милиони жени, без за това да бъде подведен под отговорност.“

В това авто-тълкуване на филма, Триер не скрива, че е измислил историята на Джо, за да защити жената. От кого? От самодоволните мъже, от клишето „курва“, от мъжките предразсъдъци за сексуалната достъпност на жените и природната им готовност да задоволяват мъжките желания, от доминиращия в сексуалните отношения мъжки морал, който обезличностява жените. С други думи, цялата идея на филма е родена от съчувствието на режисьора към женската съдба. Но ако беше показал просто една курва, историята щеше да се обезличи в презрението, което тя щеше да предизвика у всички зрители. Екстремното, болезнено състояние на хиперсексуалност – което само слепец не би могъл да види – придава на нимфоманката метафоричната сила на страдащото човешко същество. Тя е нимфоманка не по избор! Тя е образ на страданието. А страданието предизвиква съчувствие.

В своето дълбоко послание, „Нимфоманка“ е филм за съчувствието. Структурата на филма е гениално проста, и поради това непоклатима. Изстрадала, самоненавиждаща се жена разказва своя живот на ерудиран и уверен в своето знание за света мъж. Разказва го като роман: отделните й преживявания са подредени в глави, събрани в два тома. Този разказ е визуализиран с разточително, но овладяно въображение. Между разказвачката и нейния слушател постепенно се установяват емоционални отношения. В първия том Зелигман е просто добронамерен – дори добродушен – тълкувател на случките, които чува. Той ги вмества без да ги осъжда в своето енциклопедично знание. Намира техните аналози в математиката, музиката и историята. Това дори дразни необразованата Джо, която мисли, че той не се интересува от нейното страдание. За зрителя той дълго време остава енигматична персона.

Но нещата между хората никога не са еднозначни. Всеки човек е сложно съчетание от противоречащи си импулси и намерения. Едва във втората четвърт на втория том фон Триер ни разкрива вероятния ключ към съчувствието. В един прочувствен диалог Джо изведнъж се досеща, че Зелигман се отнася с такова разбиране към нея, защото не е в състояние да се идентифицира с нейните преживявания. Той не познава секса. С дълбоко смущение Зелигман й признава, че е права. Той не е спал с жени и определя себе си с три думи: асексуален, девствен, невинен. Тази диаметрална противоположност на двамата издига диалога, а с него и общуването им, на друго ниво. И същевременно очиства зрителя от нарастващото съмнение, че Зелигман може би е алтер его на самия Ларс. У Зелигман няма сексуално желание, което би изкривило възприятието му. Той не познава похотта, която би го превъзбудила и би му попречила да слуша със съчувствие. Той е по-скоро учен, който изведнъж получава знание за човешката сексуалност от извора.

Но ужасите се увеличават, вместо да намаляват. За края Джо е оставила разказа за посещенията си при садомазохиста, заради които тя изоставя сина си Морис. Това предизвиква и развода й с Жером, който вече е станал богат бизнесмен. В края на краищата Зелигман научава от Джо, че, когато я е намерил, е била пребита от Жером и опикана от своето младо копие, което е отглеждала за професията на изнудвачка на мъже, които дължат пари. Противно на очакванията на Джо, съчувствието на Зелигман расте и тя започва да му вярва, че е искрен. Тя се успокоява след изповедта си и взема решение да се бори – дори с възможната си мъжка агресивност – срещу свръхсексуалността си. „Аз съм щастлива,“ казва тя. „И искам да благодаря на моя нов и може би пръв приятел.“ Зелигман я завива бащински, тя се обръща към стената и заспива, а той излиза. След пауза го виждаме как отваря вратата, само по риза и застава зад спящата Джо, отгръща завивката и посяга към нея. Тя се събужда и вижда как той държи члена си в ръка. Ужасена, тя се пресяга към долната част на леглото за пистолета, образът изчезва и се чува само гласът на изненадания Зелигман, „You fucked thousands of men?“ и след това два изстрела.

Един много сложен и неочакван край на една женска трагедия, който има поне две тълкувания. Доброжелателното е, че Зелигман, човекът на теоретичното знание, е бил дотолкова предизвикан от Джо да научи нещо, което е игнорирал през целия си живот като недостойно за високия ум, че, разчитайки на нейното признание за приятелство, се осмелява да потърси знанието в практиката на секса. Нарушил своето табу, той е обречен да умре. Мъчителното, безутешното тълкуване е, че, обезсърчен от неморалността на човеците и от това, че животът е предизвикано от тях самите страдание, за което няма антидот, фон Триер показва героя си пленник на неочаквана, закъсняла похот. Дори при човек, толкова съчувствен и възвишен като Зелигман, похотта се оказва импулс по-силен – непреодолим – от смирението пред женското страдание. И в този последен случай на отношения с мъж, Джо се оказва предадена, и най-после нанася своя удар. Тя никога не е убивала, винаги се е подчинявала – на своята нимфомания и на мъжете – но този път става дума за морално предателство и тя стреля след като е вдигнала предпазителя на пистолета.

Тя остава. Зелигман – а значи и съчувствието – може би изобщо не са съществували!

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор
Посетители: 90

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 7 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици