През септември, в деня на премиерата на „Танцът на реалността“, първият му филм от 23 години насам, Алехандро Ходоровски, роденият в Чили кинематографист, научил, че сега вече е и астероид – 261690 Ходоровски – тъй като Международният астрономически съюз нарекъл на негово име едно петкилометрово парче скала, обикалящо в орбита между Марс и Юпитер. За човек, чийто живот е бил определян от космически амбиции, тази чест изглежда почти очаквана.
Ходоровски е вече на 85, но си остава жив и интензивен. Посетих го два дни след премиерата в професорски-изглеждащия му апартамент близо до Плас дьо ла Бастий – една изпълнена с книги и растения територия, споделяна с третата му съпруга, Паскал Монтандон-Ходоровски, която е с 43 години по-млада от него. Беше прекарал деня в писане на поезия и, в ролята си на духовен гуру, в туитиране на тълкувания на таро-карти и „психологически“ съвети към групата му от близо един милион последователи в Туитър. „Синът ми Адан ми каза: ‚Гледай сега, това е литературата на бъдещето. Те ти отговарят, спорят. Ако не се интересуват, те изтриват. Крадат от теб, това е нещо живо!‘“
Ходоровски вече мисли за следващия си филмов проект. „Когато не създавам нещо, ми доскучава и се отчайвам“, казва той. От плакат на стената зад писалищната му маса гледа една по-млада, диво облещена и яростно-рошава версия на Ходоровски в ролята на облечения в черно, безименен револверен герой, който се преражда като един вид отмъщаващ Буда в собствения му, вече класически филм от 1970-те, „El Topo“.
Написан, режисиран, музициран и с главна роля, изпълнявана от Ходоровски, „El Topo“ е яростно-войнствен уестърн – мощна смесица от източен спиритуализъм и европейски артхаус сюрреализъм. В продължение на шест месеца, започвайки на 18 декември 1970, той е бил прожектиран по веднъж дневно в кино „Елгин“ в манхатънския район Челси, точно в полунощ (или в един часа през нощта, в петък и събота) – като е разпродавал буквално всичките си прожекции и е привличал буйна тълпа от хипарско-интелектуална бохема. Денис Хопър гледал „El Topo“, харесал го и поканил Ходоровски да монтира следващия му филм. Джон Ленън го гледал, върнал се още няколко пъти и убедил мениджъра си, Алън Клайн, да купи правата за разпространение. Рецензентите се счепкали едни с други. Главният филмов критик на Ню Йорк Таймс, Винсънт Канби, отхвърлил „El Topo“ като крещяща измама, наричайки го „един доста гротесков, себе-взъпяващ Сан Симеон“. Друг критик от Таймс, Питър Шелдал, възхвалява филма като „невероятно комплексна, истински дълбока алегория-комикс“, един вид кървав латиноамерикански ‚Пер Гинт‘“. Кен Рудолф от The Los Angeles Free Press е може би по-точен, наричайки „El Topo“ „най-великият филм, правен някога“. Ходоровски си има свое собствено виждане: „Ако самият вие сте велик, ‚ El Topo‘ е велик филм. Ако сте ограничен, ‚El Topo‘ е ограничен“.
В десетилетията след легендарното представяне на „El Topo“, за което Ходоровски е получил прозвището „баща на полунощния филм“, той ту се появява, ту изчезва от американското културно съзнание. След като е направил следващия си, още по-сюрреален филм, „Свещената планина“ (с актьори с бисексуална ориентация, които е открил в нощния клуб „Max’s Kansas City“ в Ню Йорк), Ходоровски има сериозна разправия с инвеститора си, Клайн, която довежда до тридесетгодишна забрана за публично показване на двата му най-известни филма. През тези години той завършва само още три филма: два по-малко лични, от чието авторство след това се отказва, и една майсторска мексиканска притча на ужаса, „Santa Sangre“.
„‚El Topo‘ и ‚Свещената планина‘ бяха само легенди и митове“, каза ми Николас Виндинг Рефн, датският режисьор на „Drive“.[1] „Можеше да се прочете за Ходоровски в някои книги и списания, но филмите му бяха по принцип недостижими“.
През последното десетилетие, когато ранните филми на Ходоровски отново навлязоха в обръщение, се появиха и слухове за проекти, които ще бъдат реализирани „скоро“ – готическият рокер Мерилин Менсън щял да играе в продължението на „El Topo“; актьорът Ник Нолти разправял за някакъв „метафизически гангстерски филм“ на име „King Shot“ – но от всичко това не се получи нищо. Финансистите на Ходоровски, понякога от доста съмнителен произход, се отказваха. Веднъж той беше казал пред Уол Стрийт Джърнъл: „Намерих едни руски продуценти. Не искам да казвам имената им… [но те] изчезнаха след три месеца, за което нямах обяснение“.
Но сега Ходоровски кинематографистът най-после е сериозно тук „ [Проектът] ‚Дюн‘ на Ходоровски“ – документален филм на американския режисьор Франк Павич за двегодишния опит на Ходоровски да адаптира за големия екран фантастичния роман на Франк Хърбърт, както и „Танцът на реалността“ – едно малко комично, но направено с голямо сърце представяне на нещастното детство на младия Алехандро в едно чилийско градче – ще имат дебютите си скоро (на 21 март и 23 май, съответно). Както рапърът Кейни Уест, чието „Джииизъс“-турне е вдъхновено от Свещената планина, каза през ноември, пред една наблъскана (и очевидно доста озадачена) публика в бруклинския център Баркли: „Не знам дали… вий сте чували някога за Ходоровски, режисьора… Вий не знаете кой [нецензурно] е той… Всички са го копирали… А тук, в тази арена, всичките ще танцувате, побъркани от него“.
Всички, които се питат какво ли е правил Ходоровски във времето от последния му филм насам (The Rainbow Thief – доста странна история с участието на Питър Отул и Омар Шариф от 1990) – могат да намерят отговора тук, в препълнения му апартамент. Цели рафтове са изпълнение с комиксите, на които той е автор – „The Incal“[2], „The Metabarons“ и други. Книги върху най-различни теми – таро-карти, философия и религия – са подредени на осеметажни рафтове в кабинета му. Плакати от филмите му и портрети на семейството украсяват много от стените.
„Чаках 22 години докато направя нов филм, но не съм седял и потривал ръце в това кресло“, казва ми той на баритоновия си испански език. „Направих 40 книги, 80 комикса, театрални представления, изложби на рисунките ми, курсове по таро…“
„Чудехте ли се дали ще направите още един филм?“, попитах го аз.
„Не, не. По-скоро беше: ‚Ще направя и друг филм. Има време. Ще живея достатъчно дълго и няма значение дали ще трябва да чакам още 20 години. Мога да чакам“.
Работата на Ходоровски винаги се е съсредоточавала върху трансформациите и, докато седяхме в кабинета му, той ми разказа защо. „Поставял съм Хамлет много пъти, а Хамлет, той е просто един неприятен неврастеник, той никога не се променя. Съмнява се – през цялото време, до края, докато умре, все се съмнява. Дон Кихот, у Сервантес, си е Дон Кихот. Той никога не се променя. Тези герои са идентични и не се променят. А на мен ми се струва, че не трябва да е така. Ако бихте искали да направите някакво произведение, трябва да имате герои като вселената, които експлодират и растат“. Той показва ясно, че вижда и самия себе си в една подобна траектория. „Между онзи, който бях и който съм сега, лежат 1000 години“, казва той. „Хиляда години!“
Във времената от „El Topo“ Ходоровски е бил, както сам казва по-късно, „психологически убиец“, който „не можеше да обича“. Бил е корав, безпощаден и склонен към визии за [собствено] величие. „Може би съм пророк“, казва той през 1973. „Наистина се надявам някой ден да дойде някой Конфуций, Мохамед, Буда и Христос, за да види мен. И ще седим на някоя маса, ще пием чай и ще ядем шоколадов кекс“.
Питайки се до каква степен той се е променил наистина, аз запитах Монтандон-Ходоровски, която е направила костюмите за „Танца на реалността“, как той се държи на снимачната площадка. „При мен, в частния живот, аз познавам много деликатната личност, която той е, но по време на снимки е ужасен!“, казва тя. „Ужасен! Всички се плашат. Той знае какво иска и го казва много ясно, така че хората, които се чувстват несигурни, възприемат това като агресия. За да направите едно толкова силно произведение на изкуството, трябва да сте силен“.
Ходоровски е израснал в Токопила, Чили – миньорско градче, изрязано в хълбока на гола планина високо над Тихия океан, на 900 мили северно от Сантяго. Син на руско-еврейски емигранти – баща му бил предан на Сталин привърженик на строгата дисциплина, който държал малка бакалия на име Casa Ukraniа, а майка му била дистанцирана жена, която принуждавала сина си да носи дълга коса в памет на починалия й баща. Ходоровски търсел бягство в театъра от ранна възраст. Още в началото на 20-те си години той вече водел авангардна театрална група от 30 души. На 23, след като се прехвърлил от Южна Америка в Париж, започнал да работи с Марсел Марсо (Ходоровски е измислил сюжета на „Клетката“ – един от най-известните пантомимни актове на Марсо) и станал съосновател на нов колектив за изпълнителско изкуство, Паническото движение. (Сред Grand Guignol-ските му творби от това време е и четиричасовата „Светопричастна мелодрама“, по време на която Ходоровски прерязвал вратовете на две живи гъски, манипулирал отрязана кравешка глава и символично кастрирал един равин). През 1960 се преместил в Мексико, където прекарал диво и плодотворно десетилетие, в което режисирал повече от 100 постановки, написал противоречив комикс, преминал тренинг под ръководството на зен-монах и създал първия си филм, „Фандо и Лис“ (филмът е бил забранен в Мексико).
Скоро след това последвали „El Topo“ и „Свещената планина“, който станал голям хит в Европа. По това време Ходоровски вече буквално плувал в различни предложения и намерил следващия си проект във формата на кино-версия на фантастичния роман на Франк Хърбърт, „Дюн“. (Ходоровски не бил чел книгата, но един приятел му казал, че е страхотна). С финансиране, предоставено от млад френски наследник на петролно богатство, на име Мишел Сейду, Ходоровски заработил трескаво в продължение на две години, като създал сторибордовете с помощта на цял екип художници и събрал актьорски състав, включващ Дейвид Карадайн, Мик Джагър, Орсън Уелс и Салвадор Дали (който настоявал на заплащане от 100,000 долара за всяка минута екранно време). Пинк Флойд и френската прог-рок група Магма подписали договори за създаване на музиката за две от воюващите планети.
След като похарчил повече от 2 милиона долара от парите на Сейду без да заснеме нито един кадър, Ходоровски не успял да намери допълнително финансиране. И докато самият той смятал своя „Дюн“ за символ, обявяващ пришествието на един „артистичен, кинематографичен бог“, Холивуд виждал във всичко това само дупка за унищожаване на пари.
„Провал ли е неговият ‚Дюн‘?“, пита Франк Павич, режисьорът на новия филм. „Аз не мисля така. Всичко е на мястото си, всичко е в книгата със сторибордове, която Ходо е направил – рисунките, всяка сцена, всяко парченце диалог, всяко движение на камерата, всичко. Дали целта му е била да направи филм или да промени света? Е, ако целта му е била да промени света, то тогава, моля, мисията е изпълнена.“ Павич прави това твърдение в последната част от документалния си филм, като сравнява скиците на френския художник на комикси Мьобиус с удивително подобни клипове от „Междузвездни войни“, „Похитителите на изчезналия кивот“ и „Терминатор“. Дали Джордж Лукас, Стивън Спилбърг и Джеймс Камерон са заемали идеи от сторибордовете на „Дюн“, копия от които – така ни се казва в документалния филм – били предоставени на всяко от големите филмови студиа? „Дюн на Ходоровски“ твърди, че е налице поне някакво подсъзнателно влияние. Безспорно е обаче, че всичко това е повлияло силно върху „Пришълецът“ на Ридли Скот, съсценарист на който е Дан Обанън, създателят на специалните ефекти за „Дюн“, и в чието създаване участва друг артист от екипа на „Дюн“, швейцарският сюрреалист Х. Р. Гайгер. Мьобиус и британският художник Крис Фос, който е оформял междузвездните пространства в „Дюн“, са консултанти на този филм.
В „Дюн на Ходоровски“, Ходоровски казва на Павич: „Имам амбицията да живея 300 години. Няма да живея 300 години. Може би ще живея само още една. Но имам амбицията“.
И докато Ходоровски и аз разговаряхме в неговия кабинет, той се обърна към темата за смъртта. „Да се приеме смъртта е масивен проблем за всекиго“, казва той. „Все още се страхувам от смъртта, от физическото страдание, но духовно съм го преодолял. Вече го приех. Имах син, който почина. Това беше моментът, в който започна разпадането на егото ми. Това беше моментът, в който имах ужасяваща среща с реалността“.
Третият син на Ходоровски, Тео, има запомняща се роля в „Santa Sangre“ като танцуващ мамбо бандит – една роля, която, според най-малкия син на Ходоровски, Адан, не е чак толкова далеч от реалността. Тео умира през 1995, шест години след премиерата на онзи филм, на 24 години.
„Тео не беше наркоман, това беше нещастен случай“, каза ми Адан. „Баща ми не обича да казва, че той е умрял от свръхдоза, но това е истината. [Тео] мразеше хората, употребяващи наркотици, но една нощ някакъв тъп приятел му дал нещо за смъркане. Той отишъл в спортната зала – и това беше всичко. Беше умно момче, а умря по глупав начин. Баща ми се промени много. Започна да прави изкуство, с което да лекува хора. Брат ми почина, за да излекува семейството. Аз поне така го виждам. Никога нямаше да бъдем като днес, без неговата смърт. Странно е да се каже нещо такова, но това е истината.“
След смъртта на Тео, Ходоровски разработва своя собствена версия на една облягаща се на таро-картите форма на терапия, наречена от него психомагия. Методът е спечелил голям брой последователи в Европа и Южна Америка, а самият той все още изнася редовни лекции върху теориите си, в които се подчертават психологическите рани, които изобилстват в живота на семействата, както и възможностите за създаване на символични и често абсурдни театрални постановки, които да ги лекуват.
„Излекувал съм много хора“, казва ми той. „Успях да помогна на хора, които не можеха да имат деца. Лекувал съм заекващи хора. Едипови комплекси. А да преживеете такива неща – това обогатява духа ви“.
Адан, който е написал музикалната партитура на „Танцът на реалността“ ми разказа какво означава да си израсъл като „дете на психомагьосник“. Майка му, Валери, първата жена на Ходоровски, плачела, докато свирела на пианото си. „Питах я, ‚Защо плачеш?‘“, припомня си Адан, „а тя ми отговаряше ‚Няма значение, не се безпокой‘. А по-късно разбрах, че баща й напуснал семейството когато тя е била на три години, и че той свирел музика, така че всеки път, когато свирела на пианото, тя била в контакт с него. И така, когато тя напусна дома, аз си казах, ‚Трябва да направя нещо, аз също искам да бъда пианист, но се чувствам зле‘. Така че зарових пианото в голяма дупка и посадих черешово дърво отгоре му“.
Когато работел върху „Танцът на реалността“, Ходоровски си поставил задача да представи психомагическото лечение в доста по-големи подробности. „Това не е филм“, заявил той на екипа си. „Това е лечението на душата ми“. В голяма част от филма родителите на Ходоровски са представени повече или по-малко така, както той си ги спомня. Майка му, Сара, е хладна и отхвърля младия Алехандро след като той отрязва златните си къдрици. Баща му, Джейми, е почти патологично строг. Но Ходоровски ги преобразява във филма си. Сара си е мечтаела за живот в операта, така че Ходоровски е наел една чилийска сопранистка, Памела Флорес, да пее всички реплики на героинята. Джейми (чиято роля се играе от най-възрастния от синовете на режисьора, Бронтис) е бил убеден комунист, който си е мечтаел да убие тогавашния десен диктатор на Чили, Карлос Ибанес дел Кампо. Във филма Джейми е изпратен на сложна одисея, в която да преживее тази фантазия, само за се види прероден, също като El Topo.
„Баща ми беше безчовечен, но аз дарявам човечност“, казва ми Ходоровски. „А на майка си дарявам достойнство. Всичко, което подарявам на героите от генеалогичното си дърво, подарявам и на себе си. И тогава получавате минало, в което всички герои се реализират.“
„Танцът на реалността“ може би няма да е бил реализиран никога, ако през 2010-та Франк Павич не се е обърнал към Ходоровски с идеята да преразкаже историята на почти-създаването на „Дюн“. Когато двамата се срещнали за пръв път в Париж, Ходоровски бил заинтригуван, но казал на Павич, че правата върху концептуалните рисунки и сторибордовете принадлежали на продуцента на „Дюн“, Мишел Сейду. Двамата мъже не били разговаряли един с друг от времето на провала на проекта преди 35 години. „Не че беше някаква криза, но за нас това беше много силно“, каза ми Сейду. Павич не знаел какво да очаква когато отишъл в офиса на Сейду, но там открил, че навсякъде се виждат картини от „Дюн“ и че самият Сейду е възторжен привърженик на проекта за новия филм (на който по-късно става продуцент).
„И така, аз се върнах обратно при Ходо, за да го осведомя за станалото“, казва Павич. Личеше си, че Ходо е нервен. „И какво каза той?“ А аз му викам: „Той те обича, липсваш му. Навсякъде са окачени плакати. Мислел е за теб всеки ден през последните 30 години‘.“
Павич убедил Ходоровски и Сейду отново да обединят сили – и след като снимките за документалния филм приключили, двамата бързо заработили заедно. По време на обяд през февруари 2011, Ходоровски предложил Сейду да му даде един милион долара, за да направи новия си филм. Сейду незабавно се съгласил. На следващата година Ходоровски вече снимал в Токопила, градчето, което е напуснал като момче и в което никога дотогава не се е връщал.
„За него беше необходимо да го направи“, каза ми Сейду миналата година. „Това лежеше на сърцето му, така че му казах „да“ без никаква информация, никакъв сценарий, без хартия, нищо… За да му помогна да се оправи, да му дам още един шанс – това е важно в живота. Дори и когато сте на 84, трябва да получите втори шанс“.
[1] А също и на легендарната „черна“ серия „Pusher“, която на практика стартира кариерата на Мадс Микелсен. Бел. пр.
[2] По мотиви от който, между другото, е направен известния филм „Петият елемент“ на Люк Бесон. Бел. пр.
