Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Руините на руски манастир, 1939: от стените се лющи боя, през дупките на покрива се процежда светлина, във въздуха се вие цигарен дим. Примитивни дървени нарове са наредени на няколко етажа, защото манастирът е превърнат в затвор. Затворниците, войници в кафяви вълнени униформи и черни ботуши, са се събрали в средата на помещението. Обърнали глави в една и съща посока, те слушат старшия офицер, който държи реч. Сериозен и уморен, той не ги призовава да се борят, а да се предадат. „Господа“, казва генералът, „вие трябва да издържите. Без вас няма да има свободна Полша“.

Сцената свършва. Публиката – или поне публиката във варшавския кинотеатър където гледах филма – въздъхва, шумоли, поема дълбоко въздух. Зрителите знаят, че войниците, цветът на предвоенния офицерски корпус на полската армия, няма да оцелеят. И без тях наистина няма да има свободна Полша.

Този епизод – както действието на екрана, така и реакцията на публиката – представлява есенцията на изкуството на неговия автор, Анджей Вайда. В продължение на половин век, започвайки в най-мрачните времена на комунизма и продължавайки във времената на Солидарност, военния режим и посткомунистическото настояще, Вайда водеше с полската публика точно този кинематографски диалог. Макар и от време на време да получаваха известност в чужбина, неговите филми винаги бяха  правени преди всичко за сънародниците му – нещо, което им придава един особен привкус. Защото той знае какво точно знаят зрителите му – за историята, политиката, за начините, по които хората са се държали по време на окупацията. Вайда винаги е можел да разчита на това, че те ще разберат посланията му правилно, дори и когато цензурата го заставяше да ги отправя по един индиректен начин. Последният му филм, Катин, в който се намира описаната сцена, е в този смисъл един класически Вайда-филм.

Разбира се, неговите полски зрители знаят как ще завърши филма, дълго време преди изобщо да са влезли в кинозалата. Катин, както подсказва заглавието, разказва историята на почти едновременните германска и съветска инвазии на Полша през септември 1939, както и последващото залавяне, задържане в плен и убийство от страна на Червената Армия на около 20 000 полски офицери в горите близо до руското село Катин. Сред убитите е бил и бащата на Вайда. Оправданието за убийството е недвусмислено. Това бяха най-добре образованите и патриотични от всички полски военнослужещи. Мнозина от тях идваха от запаса и преди войната бяха работили като лекари, юристи, университетски преподаватели и бизнесмени. Те бяха онзи интелектуален елит, който би могъл да затрудни плановете на Съветския Съюз да абсорбира и съветизира източните територии на Полша. По съвета на шефа на тайната си полиция, Лавренитий Берия, Сталин заповядва те да бъдат екзекутирани.

Но филмът разказва не само за масовото убийство. В продължение на десетилетия след като беше извършено, катинското клане беше абсолютно забранена тема в Полша – и по тази причина източник на дълбоко, продължително недоверие между поляците и техните съветски окупатори. Официално, Съветският Съюз обвини в това престъпление германците, които бяха открили един от масовите гробове (те бяха най-малко три) след като нацистка Германия нахлу в Русия през 1941 г. Съветските обвинители дори повториха тази безсрамна лъжа по време на Нюрнбергския процес и тя беше повторена, между другото, от правителството на Великобритания.

Неофициално, масовата екзекуция беше общопризнато приписвана на Съветския Съюз. В Полша самата дума Катин предизвиква асоциации не само с убийството, но и с много други съветски фалшификации, засягащи историята на Втората Световна Война и съветската инвазия на Полша през 1939. Катин беше не просто единично военно събитие, но и цяла серия от лъжи и изопачения, разказвани в продължение на десетилетия, предназначени да прикрият реалността на съветската следвоенна окупация и загубата на полския суверенитет.

Филмът на Вайда, както полските зрители ще разберат веднага, е до голяма степен историята на „Катин“ в този по-широк смисъл на думата. Неговата начална сцена, за която Вайда казва, че е носил в главата си в продължение на години, показва група бегълци, които минават по някакъв мост, водещ на изток, в бягството си от Вермахта. На моста те срещат друга група, отправяща се на запад, бягаща от Червената Армия. „Хора, къде отивате, връщайте се обратно!“, крещят двете групи едни към други. Скоро след това Вайда показва фашистки и съветски офицери, разговарящи другарски през новосъздадената германско-съветска граница – както със сигурност те са го правили между 1939, годината, в която се уговориха да подлеят помежду си централна Европа, и 1941, когато Хитлер се отметна от пакта със Сталин и нападна СССР. Сцената на моста придава драматична форма на основната екзистенциална дилема на Полша – фактът, че по онова време тя е била заклещена между две мощни тоталитарни държави.

В представата за „Катин“ Вайда включва също и историята за бащата на един от офицерите, професор в Ягелонския университет в Краков. Призован да посети събрание, организирано от нацисткото ръководство на града, той отива заедно с други колеги в една от средновековните зали на университета. Но вместо да участва в дискусия, там той бива арестуван заедно с всички останали, след което мъжете, много от тях в напреднала възраст, биват натоварени на камиони и откарани в неизвестна посока. По-късно вдовицата му ще узнае, че той е умрял, заедно с много други от колегите си, в Заксенхаузен. Някои критици на Вайда посочват тази сцена (която не е директно свързана с клането в Катин) като пример за това как режисьорът се опитва да включи прекалено много неща във филма. Самият той обяснява на друго място, че вижда тези неща като част от една и съща история, тъй като die Sonderaktion в Краков е немски еквивалент на клането в Катин: една открита атака срещу полската интелигенция, опит да бъде разрушено настоящото и бъдещо ръководство на нацията.

Следват други истории, в бързо темпо. Истории за съпругите на убитите, много от които, като майката на Вайда, не знаят нищо за съдбата на мъжете си в продължение на десетилетия; истории за мъжете, оцелели след съветската депортация и разяждани от чувство за вина; истории за онези, които се опитват да приемат и да свикнат с лъжата, продължавайки да живеят. Филмът завършва с ужасяващо брутална, почти непоносима за гледане сцена на самото клане. Вайда засилва ужаса като показва с подробности организацията на убийството, което е отнело няколко седмици и е изисквало десетки хора, за да може да бъде проведено: черните камиони, откарващи хора от затвора до гората, огромните ями, изстрелите, булдозерите, заравящи масовите гробове.

Междувременно Вайда разказва истории, които донякъде повтарят епизоди от неговите по-раншни филми и собствения му живот. В един момент Тадеуш – един от героите на филма, син на един от убитите в Катин и бивш партизанин, прекарал войната в горите – попълва заявление за продължаване на образованието си. Както и самият Вайда по онова време, младежът иска да учи в Школата за Изящни Изкуства. След като му казват, че трябва да изтрие от биографията си фразата „баща – убит от съветите в Катин“, Тадеуш отказва, излиза на улицата и в изблик на гняв разкъсва там един про-съветски плакат. Само минути по-късно той бива заловен и разстрелян от комунистически войници. Както и героят от Пепел и диаманти, филма на Вайда от 1958, той умира безсмислено, борейки се за една изгубена кауза. Но за разлика от този предишен герой, създаден в едно много по-предпазливо и строго цензурирано време – той не изпитва двусмислени чувства по отношение на тази кауза. За разлика от самия Вайда, Тадеуш предпочита смъртта пред живота, прекаран в сянката на една историческа лъжа.

За всички, които не са достатъчно запознати с полската история, някои от тези епизоди ще изглеждат недовършени, дори объркващи. Герои се появяват, изчезват и се появяват отново, понякога за толкова кратко време, че изглеждат като карикатури. Мнозина от тях, особено сестрата, която играе ролята на модерна Антигона, твърдо решена да издигне паметник на изчезналия си брат, са толкова натоварени със символизъм, че дори не изглеждат реалистични. Диалозите са кратки, не информативни. Сцените се прехвърлят от Краков до Катин, от руската до германско-окупираната част от Полша. Появяват се препратки към личности и места, които имат значение за поляците, но едва ли могат да бъдат разбрани от който и да било друг – нещо, което може би обяснява защо до днес за филма не е намерен англоезичен дистрибутор. Но пък англоезичното разпространение едва ли е било основна грижа на Вайда. Този филм не е правен за хора, слабо запознати с полската история.

От 80-те години насам в Полша и Русия вече беше възможно да се говори открито за катинските кланета. От 1990, когато Михаил Горбачов за пръв път пое съветска отговорност за Катин, и 1991, когато Борис Елцин направи публично достояние документите, нареждащи да се извърши клането, стана възможно те дори да бъдат изследвани в руските архиви. Академични и популярно-исторически книги за клането се появиха на няколко езика, включително и руски. Издателството на университета Йейл вече преведе повечето от важните документи на английски език и ги публикува с обширни анотации, допълнителна информация и редки фотографии, включително и една, направена от немски самолет през 1943 г. Полското правителство издигна множество възпоменателни паметници, във Варшава както и в самата катинска гора. Когато филмът се появи през миналата есен – на 17 септември, 68-та годишнина от съветската инвазия в Полша – Вайда на няколко пъти беше поканен да обясни идеите си. Защо Катин? Защо сега? Едно от интервютата постави въпроса доста брутално: „Не изпитвах особено дълбока нужда да гледам филм за Катин – а и защо ли? Струва ми се, че по тази тема вече е казано всичко.“

Вайда отговори на тези въпроси по различни начини, в зависимост от това как те бяха поставяни. Най-впечатляващите обяснения бяха свързани с неговата публика. Повечето от ония, които си спомнят нещо за събитията през 1939 вече са мъртви, обясни той (самият Вайда е на 81 години), така че филмът не би могъл да бъде направен за тях. Вместо това той искал да направи история за младите хора, но не за които и да било млади хора. Вайда каза, че искал да достигне „онези зрители, за които има значение това, че ние сме общество, а не просто някаква случайна група“.

Във времена, в които холивудските диалози понякога биват опростени съзнателно, за да могат да бъдат по-лесно субтитрирани, и когато дефиницията за един „успешен“ филм е той да направи пари в много страни; когато много филми биват правени за специални „ниши“, за да се харесват само на определени групи, но не и на други, това обяснение звучи някак удивително. Има нещо старомодно в идеята, че филмите могат да създават силни, положителни връзки на патриотизъм сред непознати хора. При всички случаи тази идея не е чужда за съвременните американски зрители. Но ако филмите изобщо някога са помагали да ни обединят като нация, то в наши дни вече е трудно да се види как те все още могат да го правят.

Вярно е, че идеята за национално кино е някак по-естествена за хората от малките нации, не говорещи английски език, които са свикнали да говорят помежду си без да бъдат слушани от други. И все пак, когато различните европейци говорят за национално кино, те обикновено го правят по различен начин. Във Франция киното е просто едно друго средство в конкуренцията за международно влияние. Други страни гледат на филмовите си индустрии по същия начин, по който гледат на националните си авиокомпании: като въпрос на престиж, макар и нуждаещ се от сериозни държавни субсидии.

Но както в интервютата си, така и в самия филм Вайда изглежда казва нещо доста по-различно относно нуждата от национално кино. Правейки Катин, той е искал да създаде нещо, което да накара поляците да заговорят едни с други, да размислят за общите си преживявания, да определят съвместни ценности, да се възхищават на сходни добродетели, да изковат гражданско общество от една анонимна тълпа. Катин съзнателно се опитва да внуши патриотизъм, в най-положителния смисъл на думата. Това може би обяснява защо Вайда е направил филм, който пита не просто „какво се е случило?“ или „какво направи с нас Съветският Съюз?“, но също и „как ние, като общество, реагирахме след това?“, както и „а как си спомняме за това днес?“

Съдейки поне по първоначалните реакции, Вайда изглежда е успял, поне що се отнася до това разговорът да бъде започнат. Премиерата на Катин беше проведена в националната опера във Варшава и беше представяна на живо от всички важни вестници и телевизионни програми. Присъстваха полският президент и първата дама, министър-председателят, католическият върховен глава, Лех Валенса, множество историци, писатели, композитори, както и филмовите звезди, които се срещат сравнително често по такива събития. В продължение на няколко седмици почти всяко кино в страната показваше филма, понякога по десетина пъти всеки ден. Само след месец бяха го гледали повече от два милиона души – един много висок процент в страна с население от 39 милиона. Рецензии за него се появиха във всички вестници и списания, понякога в специални приложения.

Но правенето на патриотични филми е свързано и с определени капани – и Вайда, понякога с помощта на други, попадна в някои от тях. По чиста случайност премиерата на Катин се състоя точно по средата на една неочаквано ранна кампания за парламентарни избори в Полша. Отчасти като резултат от това, водачите на властващата тогава партия – официално наречена партия за законност и справедливост, но по-добре известна като партията на близнаците Качински – бяха обвинени в опита да използват филма за собствените си цели. Само за няколко седмици беше решено, че ще бъде проведена голяма възпоменателна церемония за Катин, с няколко водещи политици във водещи роли, като че ли наследството от Катин принадлежеше единствено на тяхната партия и никоя друга. Семействата на жертвите протестираха, както и самият Вайда. Датата на церемонията беше променена. Но грозната представа – за политици, опитващи се да спечелят капитал от емоциите, пробудени от филма – остана.

Като се има пред вид факта, че ожесточението около Катин е затруднявало полско-руските отношения в продължение на повече от шест десетилетия, едва ли е за учудване, че филмът на Вайда предизвика в Полша грозни изблици относно руснаците – и обратно. Самият Вайда се опита да смекчи това, заявявайки в интервю за Известия, че „ние правим разлика между руския народ и една политическа система“. От руска страна пък, активистът за човешки права, демократ и бивш дисидент Сергей Ковальов, който посети прожекция на филма в полското посолство в Москва, след това се обърна към поляците с молба „да ни простят“ за убийството.

Но макар че от руска страна нямаше официална правителствена реакция, в деня след премиерата на филма един правителствено-притежаван руски вестник, Росиийская Газета, обяви, че съветската отговорност за Катин не била „очевидна“. Един от водещите редактори на вестника обвини Вайда в това, че „той ни отдалечава от истината“. Статията внушаваше, че признанието за съветската вина от страна на Горбачов е било чисто политическо – нещо, направено единствено с цел Русия да се хареса на Запада. Цитати от статията бяха препечатани в Полша – понякога придружавани от изображения на документите, разпореждащи клането – като пример за това, че в Русия не се е променило особено много в сравнение с 1939 година.

След тези изблици на взаимна неприязън вероятно не е за учудване, че няколко дни по-късно полските коментатори реагираха много обидено на факта, че Катин не е бил допуснат до филмовия фестивал във Венеция. Някои се питаха дали това не отразява някакво тайно руско влияние върху журито; други пък го приеха като израз на това, че чужденците не разбират и не се интересуват от полското страдание. Всъщност Катин просто се появи прекалено късно, за да може да бъде включен в програмата на фестивала и вероятно ще бъде показан във Венеция през следващата година. Но в продължение на ден-два, преди да се появи това просто техническо обяснение, комплексите и несигурностите на нацията получиха едно внезапно, ясно видимо представяне.

Че тези чувства се появиха също не е за учудване: всъщност те са много чести странични ефекти, не само на патриотичното кино, но и на самия патриотизъм. Същите емоции, които свързват хората – вдъхновявайки ги да работят за постигането на общи цели, да изграждат политически институции, да правят обществата си свободни и справедливи – са в определен смисъл свързани с емоциите, които карат същите тези хора да се отнасят със страх към чужденците или с недоверие към непатриотичните хора, които живеят по-надолу по същата улица и гласуват за друга политическа партия. Твърде много патриотизъм може да възпрепятства демокрацията и да омаловажи гражданското общество. От друга страна, без какъвто и да било патриотизъм, демокрацията изобщо не е възможна.

Истинският тест за Катин, разбира се, ще бъде в това дали филмът ще остане като част от полския национален разговор в течение на времето, както вече го направиха някои от по-ранните филми на Вайда. Тук става дума не само за качеството на филма. Продължителността на неговото влияние ще зависи и от продължаващото съществуване на една публика, която споделя познанията на Вайда за историята на Полша от двайсети век, и която разбира символите и съкращенията, които той използва, за да пробуди националните и патриотични теми.

Източник

Ан Епълбаум
Ан Епълбаум е известна американска журналистка, сътрудник на вестник The Washington Post. Книгата й Гулаг спечели наградата Пулицър за 2004 година. Понастоящем тя живее в Полша.
Други статии от този автор
Посетители: 69

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 1 ден
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 ден
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 1 ден
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 2 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 4 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 6 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 1 седмица
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици
  • Проф. Стефан Панайот... писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не знам дали има... преди 3 седмици