Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Емир Кустурица, „Смъртта е непотвърден слух“
Изд. „Колибри“, 2012 
Превод: Ася Тихинова-Йованович

2012_03_Kusturica

През 1985 г. филмът Баща в командировка победи на фестивала в Кан. За пръв път югославски филм получи „Златната палма“. Върнах се в Сараево три дни преди края на фестивала, а наградата вместо мен взе Мирза Пашич, директор на „Форум-филм“ от Сараево. Снимката му с „Палмата“ с високо вдигнати ръце обиколи света. Той взе наградата от ръцете на Стюарт Грейнджър и каза:

– Merci beaucoup.

Когато в Сараево ме попитаха защо аз не съм взел „Златната палма“, намерих най-добрия отговор:

– Подреждах паркета в апартамента на приятеля си Младен Материч!

Наградата на кинофестивала във Венеция не беше достатъчна за градските власти да ми дадат обществено жилище. Мая, Стрибор и аз живеехме заедно с родителите на Мая в техния апартамент. Две бяха нещата, заради които аз, макар и да бях лауреат на наградата „Шести април“, не получих право на жилище: първо – никога не станах член на Съюза на югославските комунисти, и второ – Мурат не беше сред любимите образи в сараевските политически среди. Как другояче можеше да се обясни фактът, че носителят на „Златният лъв“ все още е квартирант? Трудно е да се обясни подобно нещо, ако се има предвид, че венецианският лъв и баскетболният триумф на „Босна“ бяха единствените победи, които написаха името Сараево върху европейската карта. И тук се връща в паметта ми една идея на баща ми и неговата духовитост, изречена от дивана, когато бранейки се от майка ми, отговори на въпроса и защо заместник-министър живее в жилище от една стая и половина. „Право на дом съществува, трябва само да бъде реализирано!“ Но нещата бяха сложни не само с жилището и с липсата на привилегии, които носи филмовата слава.

Проектът Баща в командировка, моят следващ филм, неочаквано започна да буксува в мръсното политическо блато. Сценарият, който бе написан в седемдневен интервал между две пиянства на Сидран и разпалван от голямото вдъхновение, породено от успеха на Доли Бел, стана любимо блюдо в менюто на Титовите наследници. Сидран, Стрибор и аз бяхме пуснали котва в дубровнишкия хотел „Империал“ с една-единствена цел – колкото се може по-бързо да завършим сценария за критичните времена на 1948-а. Продължение на разказа за семейство Зол, но назад във времето, в историята и корените на 48-а. Как бащата Махо Зол станал политическа жертва на една любовна интрига и как съдбата му на политически затворник повлияла върху развитието на неговия син Малик. Смятах, че макар и да не мога да получа жилище и да се радвам на някакви привилегии от спечелената венецианска слава, поне ще стигна лесно до възможността да направя нов филм. Скоро обаче стана ясно, че това не е така. Не бях взел предвид факта, че Титовите войници все още са на власт и се стараят, доколкото е възможно, животът да остане непроменен, сякаш Тито не е умрял, и да не се повдига нито една тема на катарзиса, още повече, ако е болезнена като тази за 1948-а година. Моят филм третираше една история, която не беше популярна сред неговите наследници, защото те се бяха сдобили с политическа слава благодарение на митологичната раздяла между Тито и руснаците. От една страна, това бе разказ, който следи поетично, през очите на едно дете, съдбоносните исторически промени, но говори и за жертвата и невинността на един затворник на Голи оток! Тогава дори не съзнавах доколко аз съм станал компетентен фактор в разказването на историята на един преживял Голи оток човек, след толкова приятели на баща ми, които, пияни и нещастни, бяха преминали през нашия дом в Горица, а и на улица „Ката Говорушич“ № 9-А. Всички те бяха вградени във важните секвенции на моето израстване. Между тях бе и Хайрудин Кървавац, който участваше в художествения съвет на „Сутиеска филм“, но като наплашен затворник от Голи оток не можеше да помогне за разрешаване на драмата около започване на снимките за втория ми игрален филм.

Как да се успокои топката в средата на терена, по какъв начин да се охлади главата на един обзет от полет творец и постепенно да бъде отклонен от снимането на Баща в командировка, се питаха членовете на художествения съвет на „Сутиеска филм“? Разрешението за снимане на филма трябваше да бъде потвърдено от този съвет, но всичко все повече наподобяваше умението на футболиста Баждаревич да държи топката в краката си. За необходимостта „топката да се държи на средата на терена“ говорят протоколите за това как интелектуалните футболисти гледаха на всичко това.

От заседанието на художествения съвет на Трудова организация „Сутиеска-филм“, състояло се на 1.2.1983 г. в „Сутиеска-филм“ в Ягомир[1]

* * *

Ал. 2. „БАЩА В КОМАНДИРОВКА“ 

ЧЕДО КИСИЧ:

Известно е за кое време говори сценарият, но мисля, че на това е отделено малко внимание. В него не се вижда, не се усеща духът на нашата борба против Информбюро. Показани са главно отделни лични съдби, но няма нищо за общите събития и ситуации в обществото. Когато се навлиза в една такава драма, необходимо е да се покаже епохата, защото в противен случай се поставя въпросът защо се случва всичко, което става във филма.

Имам и няколко забележки, които се отнасят до отделни места в сценария, като например разговора с председателя на общината, който води майката. Той е брутален и мисля, че трябва да се промени. Когато се следи съдбата на един човек, мисълта за целта на всичко това в драматургичен смисъл води към въпроса – накъде ще избие и какъв е краят на филма.

На някои места в сценария има провинциализъм и примитивизъм – това би трябвало да се изчисти. Струва ми се също, че е малко форсирано психологическото представяне на детето. Не знам дали този филм носи цялостния колорит на една ангажираност.

НИКОЛА НИКИЧ:

Скоро трябва да бъде готова режисьорската книга. Понеже режисьорът вече е направил значителни промени в режисьорската книга, предлагам да не разговаряме за тази версия на сценария, а на следващото заседание на художествения съвет да разгледаме режисьорската книга...

От дванайсетото заседание на художествения съвет на Трудова организация „ Сутиеска-филм „, състояло се на 28.2.1983 г. в Ягомир.

* * *

Ал. 2 „БАЩА В КОМАНДИРОВКА“ – режисьорска книга на Емир Кустурица

НЕДЖО ПАРЕЖАНИН:

Четейки първата режисьорска книга, търсех 1948 г. и събитията в нашата страна в очите на света и на нея самата. Какво означава тази година за света, за международното работническо движение? Много, защото това е началото на нова ера в международното работническо движение. Няма прогресивни сили в света, които да не посочват Титовото „Не“. Макар и този филм да няма претенции да обхваща глобални неща, мисълта задължава. Затова смятам, че във филма трябва по-силно да се почувства духът на онова време и събитията в него. Имам също и много отделни забележки:

– Off, в който Малик говори, че баща му го е регистрирал един месец преди да се роди, заради детските надбавки, не може да остане, защото по онова време не е имало надбавки, а купони за продукти.

– Секретарят на ЮКП[2] е добър, но начинът, по който се изразява, е много подсилен и звучи като карикатура. Партийното събрание трябва да бъде сериозно, а секретарят – реален човек, без да бъде осмиван и очернен.

– Не знам дали сцената на погребението изобщо ще може да се снима, защото едва ли един православен поп ще се съгласи да погребе празен ковчег. Лъжата е в противоречие с техните догми.

– Морякът и Наташа са най-светлите образи във филма и го правят оптимистичен и изпълнен с живот.

– Семейство Павлович носи траур, защото бащата е в затвора по линия на Информбюро. По онова време това би се схванало като демонстрация и не се знае какво би се случило с тях. Такава опозиция по онова време е немислима.

– Тогава поемата на Макаренко е била на мода и нямам нищо против да се чете, само да не бъде показано с ирония.

– На пръсти се броят хората от Информбюро, които са били изпращани в затвора, а семействата им оставали в жилищата, особено, ако са хубави. Затова този председател на общината, който спасява семейството от изселване, ми изглежда нереален. Мисля, че трябва да ги изхвърлят от дома, още повече че всички се преселват в Зворник, а дядото остава. Истината си е истина.

– Малик не би трябвало да пише два пъти писмо на баща си.

– Татуираната жена на ръката на Франьо се появява три-четири пъти като виц. Мисля, че е прекалено.

– Най-големият проблем е образът на Анкица. За нея и любовта не е достатъчна мотивация, за да не бъде толкова извратена. Морална или не, а струва ми се, че не е, тя излиза борец против Информбюро. И не-моралът застава на наша страна!!!

– Дали филмът би изгубил много, ако се промени името Зворник и Баня Ковиляча, защото там се лекуват бездетни и може да се правят лоши асоциации.

– Не ми харесват д-р Ляхов и Маша, защото са руснаци. Символиката е голяма: плач, сълзи, раздяла с Русия. Докторът е белогвардеец, а през 1948 г. ние изгонихме много в Русия. Любовта между Маша и Малик не се реализира, пропада, и плачът за това може да бъде разбран като плач за Русия, но ние не плачем заради това. Тази детска любов, споменикът и всичко, свързано с това, може да се случи и ако заменим руснаците с наши хора.

– Шуреят, ченгето, в режисьорската книга и в сценария е частно ченге. Никъде не става ясно кой стои зад него, той сам решава за всичко, за арестуването, за затвора. Не трябва ченгето да бъде показано като глупак, защото каквото и да е било тогава, ченгетата и Голи оток са изиграли голяма роля в борбата срещу сталинизма. Мисля, че никога няма да се наложи да оценяваме отрицателно този период, независимо от направените грешки.

– Петрович и неговата смърт не касаят историята на Малик, защото на тази възраст той не може да възприема така случая на Петрович.

– Накрая бих направил сватбата на Наташа и Моряка. Нямам нищо против Фарук да се появи като алкохолик, но него го е прекършила ракията. Той е твърде мрачен тип, най-тъмното създание във филма, а пък се бори против Информбюро и така се създава впечатлението, че най-лошите хора в страната са се борили против Информбюро – такива са и Фарук, и Анкица. Затова смятам, че трябва да се види какво ще правим с тях двамата и как ще се обясни защо са така черни. Може би не е лошо да се помисли и по линията, че двамата вече са узрели да станат шпиони, защото така не може да остане, понеже са отрицателни.

– Съвременният човек иска да види как Югославия е победила Сталин, а ако не направим това, значи сме против съвременната история. Трябва да се покаже на света колко трудно е било да се каже онова велико Титово „Не“.

ЧЕДО КИСИЧ:

Оставам на мнението, изказано за втората версия на филма, макар в режисьорската книга да има някакви изменения, но те имат повече декларативен характер.

Основен недостатък и на сценария, и на режисьорската книга е колоритът на епохата. Тази драма трябва да намери израз. В контакта с тази творба това време не се вижда, не се чувства. Онези години, какво е значило тогава всичко, което е ставало в това време на най-противоречиви реакции в света. Това нещо тук го няма, а прозвучава песента „Цялата тази страна“, което може да звучи иронично.

– Сцената на предаване на щафетата, когато Цекич казва на Меша: „Хайде да се махаме от тази тълпа“, не може да остане такава. Човек, който защитава системата, не се държи така. От всичко на моменти се създава впечатлението, че това е филм за сталинизма, а не за антисталинизма. Това се чувства на няколко места; нашата страна би трябвало да има изключително силен антисталинистски филм. В режисьорската книга също се поставя голям акцент върху псувните. Те не допринасят за нищо и мисля, че би трябвало да се редуцират.

Накрая, мисля, че все още не може да се прави филм, както го предлагат режисьорската книга и сценарият. Нужно е да се преработи режисьорската книга.

ЕМИР КУСТУРИЦА:

Тази история няма връзка с 1948 г., тя се свързва с 50-те години и третира една политическа размирица. Тя може да се случи и в днешно, и в което и да било друго време. Този филм желае да се занимава с едно възможно и екстремно събитие и аз бих искал разговорът да се свързва с текста, а не с евентуалния отзвук, който филмът би могъл да предизвика.

Както виждам, проблемът е в това, че текстът се свързва с едно време, което аз не мога да почувствам. Всяко настояване тази история да се свърже здраво с Информбюро прави невъзможно снимането на този филм. Това е една евентуална история, с която можем или не можем да се съгласим, но без Информбюро. Аз имам някои решения за дилемите, които изнасяте. Целокупността, за която говорите, може да се изрази чрез два образа, от които единият е истински информбюровец, а другият – по погрешка се озовава на Голи оток. Това е критерий, който задоволява истината и може да се вгради в този текст.

Някои проблематични места, които споменавате, не се отнасят към нито едно време, те са само психологични състояния на хората. Режисьорската книга не е писана с намерение да обяснява определено историческо време.

ЧЕДО КИСИЧ:

Опасявам се, че този вид ангажиране не би било добре прието, защото хората, припознавайки ситуацията, биха поставили хиляди въпроси. Струва ми се, че би било добре да се отдели внимание на уводните части във филма, защото това, което характеризира едно време, е дадено доста бледо. Акцентът трябва да се прехвърли върху драматизма на времето. Слаба страна на работната книга са и диалозите. Има и симпатични диалози, но повечето не струват.

ЕМИР КУСТУРИЦА:

Диалогът произлиза от структурата на езика. Образите и техните действия не трябва да се идентифицират с онова, което говорят, защото хората се идентифицират според онова, което правят. Диалозите и простащината на възрастните са автентични. Колкото до антисталинизма, аз дълбоко го усещам в този филм, защото целият филм е бунт против сталинизма като обща човешка неправда.

НЕДЖО ШИПОВАЦ:

Основната тема на филма, страданията на невинния човек и последиците, е универсална тема, предадена като приказка. Но режисьорската книга не е успяла да се откъсне от Информбюро и колкото и режисьорът да се е опитвал да направи това, тя непрестанно се трансплантира към Информбюро. Акцентирането върху отрицателния фон, присъстващ в този текст, създава впечатлението, че Информбюро е изтезание над невинния човек. Още при първото разглеждане на сценария аз казах, че е нужно да се придаде оцветеност на времето.

Времето на Информбюро е сурово време. Ако приказният елемент на разказа покрие тази суровост с детската светлина, това ще бъде добре. Така сериозното остава със значение на отрицателното, което хвърля грозна светлина върху всичко. Окончателните исторически истини подразбират трагичното страдание на отделната личност, но те са глобални истини, а това в текста го няма.

НИКОЛА НИКИЧ:

Уважавайки казаното, мисля, че трябва да предложим на Емир да поработи още върху режисьорската книга, за да покаже във филма духа на епохата, в която се развива действието.

ХАЙРУДИН КЪРВАВАЦ:

Аз бих се съгласил с направените досега забележки, смятайки, че те могат да послужат за изработването на добър текст за филма. Режисьорът трябва да ги разгледа и през своята призма да ги вгради в работната книга. Независимо от това, че текстът има характер на новела, аз смятам, че в него може да се впишат много неща, за да се усети духът на времето, в което става тази история.

Материалът е доста разпилян и основният конфликт (13 страници) не е достатъчно изразен и би трябвало да се поясни с няколко сцени:

– Това, което казва Анкица, да се каже в друг контекст и не само на Фарук, а в присъствието на другото ченге.

– Предлагам сцена 42 – партийното събрание, критиката и самокритиката – да се изхвърли, защото става доста време след обрязването и е баласт, и да се замени със сцена 55, още повече че за напускането на мъжа се говори в следващите две сцени.

– Бих изхвърлил също черния креп и погребението на Влада Петрович, в случай че режисьорът не реши да направи от този образ лик, симетричен на Меша, и братът на Петрович не загине като граничар.

– В текста липсва конфликтна ситуация.

– Сцената на майката при председателя на общината би трябвало да бъде веднага след идването на престъпника.

– Най-голямата ми забележка в тази част е образът на Ляхов и мисля, че би трябвало веднага да се замени с югославянин със същите характерни черти.

– Бих изхвърлил и 54-та сцена, в която майката укорява брат си.

Накрая бих казал, че всички тези посочени понастоящем забележки би трябвало да намерят място в допълнената режисьорска книга, защото това е предпоставка за добър филм.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

За да може текстът да отрази шума на времето, трябва да се откаже от редица колебания, които го теглят към отрицателен фон. Художественият съвет е единодушен в оценката, че на Емир трябва да се даде време, за да вгради всички забележки и внушения, след което художественият съвет ще се срещне отново, за да разгледа новия текст. Да се продължи работата върху режисьорската книга на базата на направените внушения, след което тя ще бъде разгледана отново.

Решено е също режисьорската книга да се даде за четене на някого извън художествения съвет, на изтъкнат културен деец от нашата република.

От дванайсетото заседание на художествения съвет на Трудова организация „ Сутиеска-филм „, състояло се на 28.2.1983 г. в Ягомир.

* * *

В най-трудните моменти от борбата ми за Баща в командировка в Сараево винаги ми е помагала мисълта, че някъде съществува Белград. Център на Балканите, с който по-късно съм имал редица недоразумения. Най-много ми е пречел провинциализмът и неконтролираната „напудреност“ на неговия елит. Но Белград беше опората, последната спирка, надеждата, че нещата могат да бъдат и по-добри. За онези, които решаваха съдбата на Баща в командировка, Белград беше политически Содом и Гомор, но за мен той бе прозорецът, през който трябва да минеш, ако искаш да стигнеш до свободата. За политическо Сараево Белград беше генератор на анархолиберализма (Титово схващане за прекаленото обръщане на погледа към Запада); антикомунизъм (разбирай национализъм и четничество) – английско название за опитите на свързване на Сърбия с Русия, и какви ли не още предизвикателства на интелектуалната свобода, които този град предлага. Така и аз, останал без сили, мислех, че мястото ми е в града, в който излиза седмичникът „НИН“, където живеят Александър Петрович, Живоин Павлович и другите представители на „Черната вълна“[3], философите около групата „Праксис“; там, където другаруват Матия Бечкович и Милован Джилас; където живее Драгослав Михайлович, авторът на романа „Когато цъфтяха тиквите“, и където се печата вестник „Студент“. Жителите на този град се будят сутрин и по радиовълните ги посреща великият Душко Радович[4].

Чакането на решение за снимането на Баща в командировка наподобяваше Бекетова аранжировка и не се вписваше в моето виждане за бъдещето. Трябваше да тръгна нанякъде. Към Белград или на Запад. Но как да отида на Запад без завършен филм? Потънал в размисли за живота си, срещнах Мира Ступица[5] на сараевското летище. Не се бяхме запознавали, но бяхме слушали един за друг. През 1981 г нейната дума имаше решаващо значение за нареждането на съпруга и Цвиетин Миятович, тогава президент и главнокомандващ на въоръжените сили на СФРЮ[6], да замина за Венеция за получаването на „Златният лъв“. На връчването на наградата заминах като войник. Този път се свързах с Мира чрез Вук Бабич, мой приятел режисьор, който бе снимал с нея ТВ сериала Кика Бибич. Разбрах, че Мира се връща от морето, от Търпан, където Цвиетин имаше вила. И двамата в един глас започнахме да се оплакваме от тежката съдба на хората на изкуството. Казах, че ми е омръзнал животът в Сараево и не знам дали ще мога да преживея глупостта около политическото блокиране на филма Баща в командировка. Мира сподели, че би желала да бъде добра майка на дъщерите на Цвиетин и ме помоли да помогна за записването на хубавата Мая Миятович в сараевската Академия за сценично изкуство. Обещах да направя всичко възможно, а тя ми предложи да ги посетя през есента в Търпан и да разкажа на Цвиетин какви мъки ме морят.

Когато през есента на 1983 г. пристигнах с такси до къщата на Цвиетин Миятович, не очаквах, че ще заваря президента на Югославия да се пече на слънце по бански, с вълнени чорапи на краката. Пред къщата (скромна монтажна сграда), за която по нищо не би могло да се каже, че е собственост на президента на Югославия, седеше възрастният президент. Печеше се на слънце, но на краката си имаше плетени алпийски чорапи. Забеляза прикования ми в чорапите поглед и каза:

– Лоша периферна циркулация, Емире. Някога тези крака бяха страх и трепет за вратарите на футболните отбори в стара и нова Югославия. Сега това не са крака, мъка е това – щом облаците покрият средиземноморското слънце, в миг се превръщат в ледени висулки.

Отидохме на обяд в Дубровник. Там Мира Ступица изигра решаваща роля. Всеки път, когато прекалявах в нападките срещу Титовите партийни труженици в Босна, тя започваше с обич да говори за дъщерите на Цвиетин. Подчертаваше авторитета ми, който би могъл да бъде решаващ за записването на Мая Миятович в сараевската Академия. Бях изпил няколко чаши вино и въпреки че с Миятович се разминавахме в политическите си виждания, чувствах, че с течение на времето получавам човешки кредит при него и много неща ще ми бъдат простени. Затова не спирах да забождам иглата в болното място.

– Единствен генератор на драмата на Балканите е политиката и неприятностите, които тя създава на героите на нашите филми, театрални постановки и книги, това е единственият автентичен драматургичен материал. По-точно, у нас няма драма без политика!

– Ти мислиш така. Нима в обикновения живот няма мотиви за драма?

– Има, но при белгийците и французите!

– А при испанците? – Сега вече Цвиетин се шегуваше.

– Няма да повярвате, но и те не се убиват заради екзистенциални драми. Всъщност най-големите постижения на испанската живопис имат силен политически контекст. Гоя, например! И испанците са говорили дълго през мерника, така Андрич обяснява защо в Сърбия не е развита драмата като литературен жанр.

Спечелвайки симпатиите на Цвиетин, аз не престанах да споменавам преместването си в Белград. Говорех за свободолюбивите традиции на този град и за убеждението, че ако играеш с картата на Белград, играеш с картата на свободата.

– Знаеш ли колко неприятности съм си имал със сръбския национализъм в Белград. Онзи Михиз[7] и такива като него застрашават съществуването на нашата югославска държава.

– Не знам за вредите, но интелигентните националисти са приятни събеседници, с тях могат да се водят човешки разговори. Омръзнаха ми, Цвиетине, онези нещастници, заради които трябва да изопачаваш собствения си език, за да не мислят, че ако използваш чужда дума, искаш да се правиш на важен. Или пък онези неколцина образовани и тяхната непоносима фрустрация заради липсата на успех и вечната клаустрофобия, която е обхванала Сараево. Белград е голям град, голяма чаршия, оборот на идеи и стоки, за разлика от Сараево, което не е имало първия си богаташ, нито десетките учени, мислители и просветители.

Стори ми се, че в този момент Миятович започна да обмисля стратегията за това как да осуети възможността и аз да поема по пътя на Меша Селимович и многобройните преселници, сменили Сараево с Белград. Схвана, струва ми се, че трябва да направи всичко възможно, за да може Баща в командировка да бъде заснет в Сараево. Ако нищо друго, то поне, за да докаже на такива като Михиз, че и Сараево може да направи филм по забранена тема. Вярвах, че за Миятович моето преселване в Белград, без да успея да снимам този филм, би било личен неуспех. Така поне ми се струваше. На връщане от Дубровник в Търпан той за пръв път изрази симпатиите си към искреното ми мнение за действителността, което бях споделил с него, тогавашния президент на Югославия.

– Преувеличаваш, но нищо, млад човек си, мислиш с главата си. Демокрация всъщност значи хората да мислят различно, без да вдигат нож един срещу друг. Хайде, кажи сега, за какво става дума в новия ти филм?

– Това е продължение на Доли Бел, само че назад във времето. Едно момче расте с майка си и брат си, защото бащата заради някаква любовна афера, без никаква друга вина, е арестуван и изпратен на Голи оток. Филмът не се занимава с Голи оток като романа на Антоние Исакович „Миг 2“ Голи оток като фактография не ме интересува. Искам да покажа как това събитие се отразява върху психиката на едно момче – Малик. Това е мелодрама, която пресъздава живота на хора от периферията... Това, Цвиетине, може да бъде наистина необикновен филм...!

Две години след срещата ми с Цвиетин Миятович филмът Баща в командировка бе заснет и награден със „Златна палма“ в Кан, дъщеря му Мая влезе преди това в нашата Академия, а аз си бях създал едно приятелство. Председател на журито в Кан бе Милош Форман, един от идолите ми в киното и човек, чиято близост предизвиква необикновено вълнение. Веднага ми предложи да стана гост-преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк, което без колебание приех. Баща в командировка стана известен в цял свят. Поставянето на паркета в дома на Младен, като обяснение за това, че не присъствах на връчването на „Златната палма“, бе само проява на духовитост, за да не ми се налага да разяснявам лошите си отношения с босненските власти. Три дни преди края на фестивала в Кан всеки портиер в луксозните хотели знаеше, че Баща в командировка ще получи наградата, а аз се върнах у дома и никой не се опита да ме спре.

На тържествената премиера в Сараево се случи нещо, което за мен бе също толкова важно като победата. През онази вечер, когато филмът Баща в командировка бе прожектиран за пръв път пред сараевската публика, в три киносалона едновременно, аз преживях истински катарзис в отношението със 7-годишния си син. След като се поклоних пред зрителите в кино „Дубровник“, дойде ред на кино „Романия“. Тук възхищението и потресаващата реакция на публиката достигнаха кулминацията си. А моят син Стрибор направи крачка напред. Докато се покланях пред публиката, която посрещна появяването ми на крака, Стрибор изстена от чувството за болезнена връзка с баща си, разпери ръце и започна да плаче. Колкото по-силни ставаха овациите, толкова по-силно плачеше той, и когато го доведоха на сцената, пред екрана, аз го взех на ръце, а той ме прегърна, сякаш искаше никога да не се откъсне от тази прегръдка.

Превод: Ася Тихинова-Йованович
Из: Емир Кустурица: „Смъртта е непотвърден слух“, изд. „Колибри“ 2012
Публикува се с разрешение на издателството



[1] Оригинални протоколи, в които са поправени само някои правописни грешки. – Б. а.

[2] ЮКП – Югославска комунистическа партия. – Б. пр.

[3] „Черната вълна“ или може би златната ера в югославското кино обхваща периода от 60-те до средата на 70-те години. Група млади творци представя черните петна в обществото. Камерите се насочват към един малко познат свят, към потъналите в кал и сивота крайградски квартали, схлупени къщи и бараки. Най-видни представители на „Черната вълна“ са сръбските режисьори Александър Петрович (1929-1994), Живоин Павлович (1933-1998), Душан Макавеев, Желимир Жилник (1942) и др. Сред най-големите им постижения са съответно Срещал съм и щастливи цигани (1967), Когато бъда мъртъв и бял (1967), Любовен случай или трагедията на телефонистката (1967), Ранни работи (1969) и др. В този период „Черната вълна“ залива всички сфери на изкуството – литература, живопис, музика, а нейните представители са подложени на преследване и години наред са лишавани от възможността да работят; един от най-известните сръбски и френски художници, който над 40 години живее и твори в Париж – Люба Попович, и е най-близък приятел на Жика Павлович, казва за влиянието на тези творци върху Кустурица: „Мисля, че Емир Кустурица още като младеж е бил „жигосан“ от тези филми, от които се е развил като режисьор със своя индивидуалност. Самият той казва, че филмите на Павлович са пробудили творческата сантименталност у него.“ – Б. пр.

[4] Душко Радович (1922-1984) – известен писател, журналист, великолепен афористик, чийто дрезгав глас и до днес пожелава „Добро утро, Белграде“ по Радио и ТВ Студио Б. – Б. пр.

[5] Една от най-големите югославски и сръбски актриси. – Б. пр.

[6] След смъртта на Тито през 1980 г начело на държавата застава Председателството на Югославия, което всяка година излъчва президент с едногодишен мандат от съответната република или автономна област. Цвиетин Миятович е бил излъчен от Босна и Херцеговина. – Б. пр.

[7] Борислав Михайлович-Михиз (1922-1997) – виден сръбски интелектуалец, литературен критик и сценарист, обвиняван в национализъм. – Б. пр.

Емир Кустурица
Емир Кустурица е сръбски режисьор, актьор и музикант, широко известен чрез общопризнатите си филми. Той е двукратен носител на Златната палма от фестивала в Кан („Баща в командировка“, 1985 и „Ъндърграунд“, 1995).
Други статии от този автор
Посетители: 135

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 18 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици