Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Благодаря ти, Федерико

2012 03 black cat

Емир Кустурица, „Смъртта е непотвърден слух“
Изд. „Колибри“, 2012 
Превод: Ася Тихинова-Йованович

2012_03_Kusturica

През 1975 г. почина известният европейски и най-голям югославски писател Иво Андрич. Същата година в Прага пристигна копие на филма Амаркорд на Федерико Фелини. Опечален от смъртта на Андрич, все пак с радост посрещнах вестта за прожекцията на Амаркорд. След филмите Пътят и Белият шейх на Фелини аз бях започнал да гледам на собственото си минало като на филм. В средите на кинаджиите цареше убеждението, че това е най-голямото постижение в творчеството на прочутия режисьор, макар и в италианския печат да имаше статии, които не бяха благосклонни към филма. Критикуваха го, че е отстъпил от интелектуализма на 8 1/2, не им харесваше, както пишеха, твърде голямото приближаване към публиката. Мисля, че им трябваше един Бергман. Той умееше да удря шамари. Така великият швед разчистваше сметките си със злонамерените критици. Едва ли някой би повярвал, че благородният мъж, който бе заснел Поляната с дивите ягоди, обича да решава с шамари личните си проблеми.

Тези дни очаквах в Прага Амаркорд, така както някога в Сараево, в ранни зори, чаках пред фурната на Ерлагич топлите сутрешни кифли и хлебчета.

Прожекцията на Амаркорд бе насрочена в обичайното време: петък, в Клуба на академията, точно в два след обяд. Бях студент втора година режисура, при това с редица похвали. Рядко се връщах в Сараево, почти бях забравил Мая. Тя като че ли почти изчезна от живота ми, но в неделите все пак си мислех за нея. Може би защото тогава ми бе най-трудно. Скуката, след любовта, не заемаше важно място в ранглистата на важните неща. Това бе остатък от детството, част от социалната ангажираност в Горица. Групата улични момчета, към която принадлежах, гледаше с презрение на скуката. Дразнеше ни масовият смях в киното, когато гледахме филмите на Чаплин; танците с момичетата, с една дума – публичните изяви. Приличахме на глутница вълци, която с поведението си иска да покаже, че не принадлежи към обикновения свят и не приема познатите форми за релаксиране. Това беше напрежението на войника, на хайдутина.

В четвъртък обикновено ме обземаше страх пред настъпващия уикенд. Всички се разотиваха по домовете си, а кръчмата „Славия“, която ми бе заменила „Стъргалото“, опустяваше. В общежитието по цял божи ден се чуваше цигулката на един студент, който се готвеше за изпит. Горкият – по хиляда пъти повтаряше една и съща скала.

В Прага пристигаше не само копието на Амаркорд. Появи се и някакъв Кера, сараевска мутра, известен с умението си да изпразва най-луксозните магазини пред очите на продавачите. Открояваше се и с нестандартния си, неписан речник, в който първото място заемаха имената, които надяваше на селяните. Ако някой кажеше на Кера: „Къде си, земляк?“, той веднага, защитавайки „аристократичното“ си потекло, отговаряше: „Земляк ти е картофът.“

„Папак“ беше обичайното сараевско название за всеки, който не е гражданин. Всъщност повечето от така наречените граждани бяха главно представители на градската беднотия, но имаха самочувствието, че в обществената йерархия има някой и под тях. Кера си беше истински крадец.

Наричаше селяните и враговете си „откос“. Имаше предвид, разбира се, откоса сено, по-късно въведе в езиковия оборот и думата „мамул“. Когато някой според него беше по-лош от „папак“, той го наричаше „мамул“.

Кера Джебчията се отби в Прага на път за Берлин. В „Славия“ научил адреса на общежитието.

– Слушай, брато, в Прага съм, отивам в Берлин, нося ти хабер – обади се той от рецепцията на студентското общежитие.

Той бе последният човек, който би могъл да ми донесе някаква информация, свързана с Мая, за която бях мислил миналата неделя. Но колкото и странно да е, така си беше.

– Тя теб, брато, те обича. Всички онези мишоци около нея са откоси, нямат шанс, брато. Най-хубавата жена в Сараево казва, че само ти си истински!

Правя се, че не разбирам.

– Нищо няма да излезе от това, авер.

– Как да не излезе, не ставай откос. Не се оставя скъпоценен камък на клошарите.

– Забрави – казах, – аз съм сложил точка на тази история.

Благодарих му за обяда.

– Трябва да отида в академията. Започва прожекцията на Амаркорд.

– На к’во?

Излетях навън, бях развълнуван, тичах към общежитието, за да си опаковам багажа, твърдо решен вместо да гледам Амаркорд да замина за Сараево и да проверя казаното от Кера. Колко малко само ми трябваше! Бързайки към гара „Хлавни Надражи“, аз си мислех как този Кера всъщност поставя стария сараевски въпрос, в чийто отговор откриваме елементи на екзистенциалната философия.

– A къде съм аз в тази история? – питал се е Кера Джебчията, докато споменаваше лешоядите, които се навъртат около Мая.

Заминах за Сараево, бях сигурен, че ще мога да видя Амаркорд и по-късно.

След 28 часа път, омаломощен от безсънието и тютюна, пристигнах в Сараево. Бях първият гост в „Стъргалото“, сервитьорката Борка ми донесе варено яйце, а аз си топлех дупето, седнал на акумулиращата печка.

– Както виждам, големият свят не те е научил на бон тон? И в Прага ли седиш на печката? Я слизай, че ще я развалиш!

– В Прага няма акумулиращи печки, там се топлят на газ, който идва от Сибир!

– Слизай, не виждаш ли, че печката е развалена!

В бивша Югославия сервитьорите и сервитьорките бяха като милицията, привилегирована част на обществото, трудовият им стаж бе по-кратък и почти всички бяха доносници. Не само че келнерките и барманките се омъжваха за милиционери, но дори и да не бяха на заплата в службите, те правеха доноси за хората чисто любителски.

– Да ти кажа, твоята Мая ходи със сина на оня хирург Василевич! Малкият не е кой знае какво, ти си по-голям пич!

– Добър човек е този Василевич. Помня, че ми сложи гипса, когато си счупих ръката, като носех моя „Титаник“ през 1961-ва – казах, преструвайки се, че информацията не ме засяга.

– Не е сериозна връзка, не се безпокой – рече най-добрата приятелка на Мая по онова време, Амела Аганович, която се бе отбила в „Стъргалото“. – Праща малкия Василевич за сладкиши на Гърбавица. Обожава шампонези и боеми[1] в сладкарница „Ядранка“. Той не е опасен, няма капацитет за Мая.

– Зарежи тези приказки, Амела, те вече не ме интересуват.

– Добре де, знам, само казвам.

Златан Мулабдич, Бъд Спенсър на „Стъргалото“, ставаше най-рано и пръв дойде в нашето кафе. Рядко се биеше, мъж с копринена душа – като момиче, но ядосаше ли се, ставаше опасен. Веднъж пребил двама души, изчакал да дойде Бърза помощ и заедно с медицинския техник ги настанил в линейката, защото били неподвижни. Очевидци твърдят, че очите му се насълзили, когато линейката с включена сирена потеглила към болницата. Злая седна на нашата маса, прегърна ме, целуна ме и каза:

– Вчера срещнах твоята Мая.

Аз вдигнах рамене в стил „какво ме засяга това“.

– Абе хора, ще престанете ли с тая Мая. Аз съм дошъл да ги видя, а те Мая та Мая.

Злая посочи към магазин „Нов дом“ на отсрещния тротоар.

– Вчера мина оттук и столовете се обръщаха след нея. И не само те, и жените я заглеждат, брато. Толкова е готина!

– А какво общо имам аз с това. Било каквото било.

Взех телефонния номер на Амела и отидох у дома да се наспя след безсънната нощ.

Вечерта се разходих по улица „Тито“ Обиколих и някои други сараевски улици. Най-накрая градският автобус ме отведе на Гърбавица, в сладкарница „Ядранка“ Седнах в ъгъла и поръчах лимонада, надявайки се, че Мая ще изпрати онзи Василевич за шампонези и боеми. Не се съмнявах във вкуса и. Изядох седем шампонези и една боема и мислех, че ще повърна. Така и стана. Излязох навън и повърнах. Беше студено, не ми се искаше да замръзвам, а и малкият Василевич не идваше. Втурнах се отново в сладкарницата и поръчах лимонада. От Василевич нито следа. За негово добро, а може би и за мое. Нямаше го. Нервите ми не издържаха. В мен се бореха херцеговецът и човекът. Какво е виновно момчето, казваше човекът, а херцеговецът загрижено клатеше глава: „Не, повярвай ми, ако не заслужаваш да те бия, няма и да те пипна.“

Накрая вече не бях сигурен, че ще бъда нежен към него. Ще му кажа: „Което куче не ме е ухапало, то не е побеснявало!?“

Не става, помислих. Неговият отговор трябва да доведе до онова „Какво“, след което ще последва двойното, историческо: „Какво какво?“ Трябва нещо, което да доведе до това. Добре, помислих, ще го попитам: „Е добре, за какво ти е притрябвало всичко това?“

Той, сигурен съм, ще ми отговори: „Какво какво да ми е притрябвало?“ и когато каже „Какво какво?“, аз няма да издържа и ще му кажа: „Слушай, малкият, внимавай да не те натроша като неграмотен тебешир!“

Не знам дали ще успее да ме попита какъв тебешир, защото ще му зашлевя един шамар.

Собственикът влезе в сладкарницата и с любопитство ме погледна.

– Как се казваш, момче?

– Кустурица – казах.

– Я сядай тук. Какви сладкиши искаш? Аз лежах с баща ти в интензивното. И двамата изкарахме инфаркт! Какъв мил човек е баща ти, спря ли да пие?

Казах:

– Ами само понякога, по малко!

– Не бива повече да пие. Ето, виж мен, правя най-хубавите сладкиши в Сараево, а не смея да ги докосна. Да ти еба живота без шампонези и боеми, ама животът си е живот. По-добре жив, отколкото мъртъв, така ли е? И да заръчаш на баща си: „На нашите години човек трябва да се пази.“

Натовари ме с толкова сладкиши, че една част оставих у дома, а другите взех със себе си в Прага. Преди да тръгна, казах на татко:

– Имаш поздрави от Никола.

А той пита:

– Кой Никола, сладкарят ли?

– Той!

Татко ме пита:

– Как е Никола, яде ли сладко? – А аз отговарям, че не смее заради инфаркта.

– Не се ли пази и яде ли сладко, в него има най-много холестерол, няма да го бъде още дълго. Ако го видиш, заръчай му: „На нашите години човек трябва да се пази... „

С мен за Прага тръгна и ароматът от сладкишите на Никола. Не свърших, каквото трябваше, в Сараево, но ми стана ясно, че ще мисля за Мая не само в неделите. Когато пристигнах в общежитието, на прозорчето на рецепцията имаше съобщение: „Прожекция на Амаркорд в дванайсет.“ Предчувствието не ме бе излъгало. Уикендът в Сараево бе пропаднал, не успях да проверя дали Кера Джебчията лъже, но неделята не бе изгубена. Бях уморен от пътуването, изпих доста кафе и полетях към клуба.

Тълпи хора се придвижваха бавно към удобните седалки и някакво празнично чувство започна да ме изпълва. Като че ли очаквах да се случи нещо голямо и вълнуващо. Никога не бях чувствал такава трескава възбуда преди започването на някоя прожекция. Завесата пред филмовото платно се вдига, а музиката на Нино Рота разбива веднага бариерата между филма и киносалона. В малко крайморско италианско селище е дошла пролетта. Каква прекрасна експозиция, мисля си. Чрез пролетните пухчета, които се реят пред сградите на Римини, режисьорът ни запознава с града. Редуват се кадри, свързани с пухчетата. Беззъб клошар подскача и ги лови, мърмори нещо на италиански, а аз чувам – „Ла примавера...“ и заспивам! Будя се, дочувам аплодисменти, на екрана текат финалните надписи на филма! Слушам музиката и смутено се озъртам. Рязко идвам на себе си и с чувство за вина питам колегата:

– Страшен филм, а?

– Страшен, как можа да заспиш на Фелини, човече?

– Уморен съм, аз не знам как, такъв невероятен гаф! – отговарям.

– Това, човече, не е гаф, а гавра – ми казва един многообещаващ поляк. Излязох на улицата, протегнах се, чувствах се неловко. Как можах да заспя още в началото на този велик филм?

Цялата ми седмица премина под знака на чувството за вина. На лекциите по история на архитектурата се разкайвах, слушайки история на естетиката, пак се разкайвах, разкайвах се и на история на литературата. Не ми помогнаха и лекциите за Новия завет, макар че много обичах тълкуванията на скритите тайни и послания.

Как можа да бъдеш такъв кон, питах се аз, да пропуснеш възможността да видиш една забележителна художествена творба. В момент, когато се формира вкусът ти и когато е най-важно да бъдеш облъчван от велики творби. И което бе по-лошо, изобщо не се притеснявах от колегите. Техният презрителен поглед сякаш казваше: нищо чудно, примитивен балкански субект, заспал на Фелиниев филм. Имах чувството, че докато съм спал, нещо от филма се е вляло у мен. Все едно някой е претопил два кадъра един в друг. Не смеех да кажа това никому. Щяха да ми се смеят, ще прозвучи като онази история – слагаш си под главата „Война и мир“ на Лев Толстой вместо възглавница и тя „се налива в главата ти“ – не ти трябва да губиш време за четене.

В почти кошмарната пауза между слетите часове по история на архитектурата, до мен достигна обнадеждаващата вест, че копието на филма Амаркорд остава още една седмица, а може и повече, заради големия интерес на чешките филмови дейци. Веднага почувствах облекчение, а с него изчезна и чувството за вина, но започна да се заражда една нова комбинаторика. А какво, ако Кера Джебчията и Амела са прави, трябва да видя Мая още следващия уикенд. Ако е истина, че ме обича, грехота е да не ме види. Разбрах, че е на Яхорина и около нея се въртят разни типове. Искам да види, че не ми пука. Плъзгащи се стартове към нея упражнявал синът на Беба Селимович, най-известната изпълнителка на изворна народна музика... Е, няма да го бъде, синко... Значи прескачам прожекцията в петък, но затова пък на прожекцията в понеделник съм тук, като закован.

В петък, точно в два, потегли влакът от Прага за Сараево. Влетях в един български кушет-вагон и реших да платя спането до Белград с парите, спечелени от плочите на „Weather Report“. Наистина, парите бяха предназначени за снимане и финансиране на изпитния ми филм Герника, но беше също важно да пристигна отпочинал в Сараево. Същото щях да направя и на връщане. По-точно, щях да направя всичко, за да бъда бодър и да гледам филма на Федерико Фелини Амаркорд.

Излегнал се върху тясното легло на българския вагон, в който миришеше на балсам и евтин парфюм, аз четях една лекция по режисура на проф. Отакар Вавра. Колелата монотонно тракаха и аз потънах в сън. Няколко часа по-късно ме събуди рязко спиране. Влакът стоеше неподвижен в някаква непозната местност, станах, сърцето ми биеше лудо. Сигурно съм сънувал нещо, помислих, но в слабините започна да ме сърби. От мига, в който се почесах, до пристигането ми в Сараево не престанах да се дръгна. Сърбеше ме цялото тяло. От време на време отивах в мръсния WC, за да се напръскам с вода и да успокоя нервите си – и парите бях наченал, и не можех да спя, а отгоре на всичко лепнах и краста. Не издържах и се оплаках на мустакатия българин:

– Слушай, приятел, твоят вагон е шугав, не спрях да се чеша, цялото тяло ме сърби.

А той ми казва:

– Аз, братко, както виждаш, в този влак сто на сто поддържам хигиената – и натисна спрея, който още веднъж изпълни въздуха с евтината миризма на парфюм, смесена с балсам. – Кой знае какви курви си водил в леглото си, братко, и как си лепнал нещо, ха, ха, ха...

– Нещото сърби само на едно място!

Пристигнах у дома, цялото ми тяло бе покрито с пъпки. Показах на Сенка и тя ми рече:

– Пипнал си краста, Емире, класическа краста, нищо друго!

Веднага след това донесе някаква жълта помада. Намазах се от главата до петите, а тя казва:

– Ще мине, трябва само редовно да се мажеш, не е страшно, само е неприятно.

Намазан до врата, веднага тръгнах за Яхорина. Татко ми даде своя „Фолксваген“. Караше Зоран Билан, а с нас бяха Харис, Пашата и Злая Мулабдич.

Мая не беше в хотел „Яхорина“. Пийнахме и поехме към „Младост“, където, както ни казаха, седели и пиели Мая и малкият Селимович. Нямаше ги и в „Младост“. Напихме се по ергенски и изведнъж се почувствах приятно, че не ги срещнахме. Щяхме да водим пиянски разговори. Вече бях овладял техниката на вслушване в себе си и понеже не бях много пиян, помислих си, че в такова състояние ставам досаден и постоянно повтарям едно и също. От друга страна, това противоречеше на моите желания. Пиянството ме бе поело, а трезвеността ме бе предала на другия лагер – очевидно нямаше шанс за друг изход на вечерта. Това, което тази вечер не се удаде на трезвеността, направи го страхът.

Подхлъзнах се по заледения наклон пред „Младост“ и падайки, се хванах за връзката на келнера, комуто се бяхме харесали и бе излязъл в двора на хотела да ни изпрати и да ни пожелае на добър път. Човек ти подаде ръка за помощ, а ти му грабваш вратовръзката. Какво ли си е помислил в този момент? Обут в мокасини, аз буксувах на леда. След миг положението ме превърна в автомобилна гума, която върти обороти, мъчейки се да се измъкне от заледената земя и да стъпи на незаледена площ. Онзи келнер извади голямо самообладание. Развърза вратовръзката си, аз се търкулнах заднешком по стръмното и паднах в снега. Когато се изправих, около мен нямаше никой, не се виждаше и хотелът. Направих крачка и пак паднах, търкалях се по острия наклон и щом се изправих, видях, че снегът стига до корема ми. Заради голямата разлика в температурата от мен излизаше пара. Наоколо не се виждаше нищо, не се чуваше дори и звук. Докато снегът охлаждаше горещата ми глава и прегрятата от алкохола кръв, всичко беше наред. Досмеша ме от приятното чувство, което охлаждането породи, но миг след това силно пожелах да се сгрея. Това желание и някакъв мъничък страх ме заведоха някак до хотел „Яхорина“ Там Него ми каза:

– Изгубил се е Злая Мулабдич!

– Как, къде?

– Не знам, брат, гледах как да си спася задника от този мраз. Майко мила, как ли живеят онези в Сибир?

Това ли е истинският край на един уикенд? Да изгубя приятеля си в акция за безуспешна среща с жената, на която държа? И което е още по-лошо, това успешно би се вписало в един съвременен разказ – истинска парадоксална завръзка, от която може да се развие всичко, което една модерна драма изисква. Чудесен материал за изграждане на обрати. Голяма възможност за откриване на какви ли не чудеса и човешки съдби.

Зоран Билан спеше и не знам защо казах:

– Не казвайте на Зоран, те са близки приятели. Ще тръгне да го търси и той ще се изгуби!

Колкото повече нощта приближаваше към зората, толкова по-близко беше идеята за трагичния край на уикенда. Алкохолът вече се изпаряваше от кръвта и лекото чувство на депресия ме убеждаваше в трагичния край. И изведнъж – обрат. На рецепцията се появи Злая Мулабдич. Беше с двама работници от прачанския лифт. Зъбите му тракаха и каза:

– Абе хора, какво от това, важно е главата да е в торбата.

Всъщност искаше да каже, че най-лошото е, когато главата е в торбата, но мисълта му междувременно се бе заледила.

Щастлив, че Злая е жив, аз събудих Зоран Билан и му казах:

– Злая се върна!

– Кой се върна, че къде е бил?

– Спи, всичко е наред! – добавих доволно аз.

Уикендът не завърши трагично, избягнат бе парадоксалният край на съвременните драми, в които хората живеят нормален живот, но им се случват ненормални неща, главно през уикенда. Когато тръгнахме за Сараево, отново си мислех за Мая. Беше ми жал, че не можах да кажа на сина на Беба Селимович: „Ало, дебелия, внимавай да не направя от теб буре за носене!“

Все още крастав и махмурлия, хванах сутрешния самолет за Белград. В три след обяд тръгваше влакът от Белград за Прага през Загреб и Будапеща. Само що влязох във влака и онзи, същият мустакат българин, ме позна:

– Братко, да ти дам кушет за тринайсет марки!

– Ще получиш тринайсет марки, ама ако не ме лепне крастата!

Всъщност исках да спестя поне малко за изпитния филм, защото иначе не беше логично краста да се лепи на краста. Невероятно, но факт – пътувах в празно купе втора класа и четох. Помадата на Сенка действаше – пресече сърбежа, пъпките се изсушиха. Не можех да заспя, но това не ми пречеше. Подготвях се за лекцията на Вавра, написах новата версия на сценария за Герника.

Удряйки спирачките, влакът влезе на гара „Хлавне Надражи“ Бързах към общежитието, с гордост и нетърпение чаках прожекцията на Амаркорд. Отложиха лекциите по естетика при проф. Фербар. В часа по история на литературата при д-р Циганек почувствах, че потъвам в сън, но решително си казах – няма спане. Излязох навън и разхождайки се край Вълтава, се питах дали Сметана е гледал във Вълтава, когато е писал „Ма власт“? Отново си задавам глупави въпроси. Естествено, че не е нужно да гледа през цялото време във водата, за да създаде велика творба. Приспа ми се. Така както си стоях. Побързах за прожекцията.

В прожекционната зала много хора очакваха започването на големия филм. Лампите загаснаха. Появиха се началните надписи, видяхме градчето Римини. Пролет, пухчета летят пред обектива. Колко ефектно гради експозицията този Фелини, помислих, появява се клошарят, казва: „Ла примавера“ и аз заспивам!... Спя, изреждат се финалните надписи и аз се будя. Какво става с мен, как е възможно това? Пак бях заспал. Нещо не е наред, има някаква магия. Пак същите презрителни погледи на студентите. Какво да правя – случай за психиатрията. Доверявам се на един приятел, чех, а той изобщо не може да разбере защо правя драма от всичко това.

– Не виждам нищо необикновено, всичко е ясно, не можеш да постигнеш и едното, и другото, уморен си от пътя. Копието е тук още няколко дни – казва ми Ян Кубишек, колега от класа.

И защо трябва да преживявам това като позор? Не съм гледал един голям филм и какво от това? По-лошо стана обаче, когато ми разказаха съдържанието на филма. Като разбрах какви невероятни неща прави Фелини, съвсем посърнах и си казах: „Ти, глупаво магаре, не заслужаваш нищо по-добро от това, колегите да гледат на теб като на последното лайно.“

И все пак в тайните складове на мозъка си вярвах, че по време на прожекцията е станало някакво преливане. Случваше се нещо между мен и този филм.

Съвсем унил, аз привършвах понеделнишката вечер в пивницата „При Судек“, смесвайки бира и ром. На сутринта започвах стаж. Трябваше да асистирам на Люба Велецка, режисьорка последна година, която правеше дипломната си работа. От това можеше да се научи нещо, но някак ми приличаше повече на дресура. Асистентът е нещо като калфа, минава през всички нива на слугуването и накрая, ако издържи теста и научи нещо, може да разчита, че един ден и той ще има асистент. Всичко щеше да бъде съвсем стандартно, ако по време на снимките не бях видял Анес. Стори ми се, че в това има нещо сакрално. Тя играеше главната женска роля и следваше дизайн в Братислава. Беше дошла в Прага заради ролята. Това момиче сякаш бе слязло от картина на Вермеер. Унгарката Анес имаше погледа на сърна, заради който разговорът с нея в паузата между снимките беше много повече от разговор. Жените обичат да бъбрят и често, когато мъжете се питат на какво дължат успеха си някои представители на мъжкия пол, мисля, че наред с мистичното, което свързва мъжа и жената, решителна роля в тази битка играе издръжливостта. Колкото повече говориш тривиални неща, придавайки им огромно значение, толкова шансовете ти за успех са по-големи. Само не се отпускай, бъбри и не спирай, преструвай се, че всяка глупост те интересува, и чакай кога ще я свалиш. Накрая успехът ти е в кърпа вързан.

Анес спеше в нашето общежитие, „Храдбени Колей“ № 2, един етаж над мен, в стаята на Люба Велецка. Видях я, когато отиваше да спи, каза ми „Доброу ноц“

Тази нощ потънах в сън, сгря ме изговореното „Доброу ноц“. На сутринта се събудих, до главата ми, на шкафа, ме чакаше прясна кифла, а до нея – малко шише с мляко. В ледената студентска стая това бе като пещ за каляване на стомана. Температурата в стаята драстично се промени. Снимането премина под знака на погледи, изпълнени с благодарност и някаква странна нежност. Историята с Мая изчезна в небитието. Грееше ме погледът на унгарката Анес. Всяка следваща сутрин се будех с кифла и мляко до главата си. В четвъртък Анес трябваше да замине за Братислава и аз, въпреки своята влюбеност, си помислих: най-после, ако даде Бог, ще видя Амаркорд. Моята окончателна среща с великия автор и неговия филм бе насрочена за петък в два часа. Но в сряда, по време на вечерята в мензата, Анес ме погледна боязливо и макар между нас да не се бе случило нищо (целувка нула точки, а за спане да не говорим), почувствах, че иска да ми съобщи нещо много важно.

– Знаеш ли – каза, – ти ми харесваш.

– И ти на мен – отвърнах.

– Ако желаеш, можем да отидем у нас, в Словакия. Искам да ти покажа как изглежда едно унгарско село!

– Нима трябва да ходим толкова далеч, че да те целуна. – Тя се изчерви.

– Аз с удоволствие бих гледал Амаркорд – излетя ми за втори път.

– Ако не искаш, ще отидем друг път.

– Не. Искам, само че... – помислих си: „и този уикенд остана без Фелини“, но си спомних, че Амаркорд е тук и в понеделник. Бързо промених решението си.

– Приемам. Радвам се, че ще видя едно унгарско село. Кой знае дали друг път ще имам такава възможност, а и филмът не е птица, няма да избяга!

Качихме се на влака, всичко приличаше на неочаквана любовна история. Дълго време бях самотен и кифлата до главата ме бе довършила. И още нещо – нямаше бърборене, нито пък аз трябваше да говоря глупости. Докато пътувахме, само веднъж се запитах дали малкият Василевич още разнася пасти, когато на Мая и се прииска да яде сладко?

Двамата с Анес пристигнахме прегърнати в Братислава, на гарата ни чакаше брат и, когото тя с гордост представи:

– Миклош – каза.

Той сърдито съобщи нещо на сестра си. Стана ми неудобно, попитах:

– Да не съм направил нещо, което не трябва?

– Не, всичко е наред, каза ми, че един полицай го накарал да се легитимира заради погрешно паркиране и му казал, че само ние, унгарците, създаваме неприятности на словаците и че сме по-лоши от циганите.

Пристигнахме в селото, потиснати заради конфликта между Миклош и словашкия полицай. Появи се бащата на Анес, зачервен, пийнал, спокоен като океан, стисна ми ръката и каза:

– Добре дошъл в една почтена унгарска къща!

Благодарих на чешки за гостоприемството и той веднага изгуби първоначалния си ентусиазъм.

– Ти не говориш унгарски, така ли?

– Не – отговорих.

– Как така не говориш?

Анес се намеси:

– Господи, татко, как може да говори унгарски?

– Не знам защо, но аз си мислех, че гаджето ти трябва да говори унгарски!

Седнахме на масата, баща и Золтан рецитира някакво стихотворение на унгарски, а Анес каза:

– Жалко, че не разбираш думите, стихотворението е много хубаво. – След това Анес, Золтан и Миклош запяха някаква унгарска народна песен. Не знам защо, но се чувствах неприятно, най-много заради това, че видях същото неудобство в очите на Анес. Золтан завърши песента и се приготви за сериозен разговор. Седнахме и той помоли Анес да ми превежда:

– Ти знаеш, че си влязъл в почтена унгарска къща и ако искаш да вземеш Анес за...!

– Но, татко, какво вземане, за какво говориш?

– Ти да мълчиш, аз всичко знам, виждам, не съм глупак! – Бащата Золтан бе твърдо решил да омъжи дъщеря си.

– Но, татко, това няма никаква връзка. – Тя се разплака и избяга в стаята си, тръгнах след нея. Золтан ме спря и каза на словашки:

– Жената плаче и к’во от това.

– Какво казва? – попитах, защото от другата стая се чуваше, че Анес плаче и говори нещо.

– Пита: татко, защо ми разваляш работата!

Разочаровах се. Анес! Може ли една жена, независимо от повода, да формулира отношението си към един мъж като „работа“, освен ако не е проститутка? Дори и да се е изразила невежо? Може би думата и е излетяла случайно? Трудно може да излети такава дума. Това несъмнено бе стратегия, разбрах го по-късно и от поведението на баща и.

– Я ела ние двамата с теб да се разберем човешки.

Не му беше лесно да говори на словашки, сричаше думите и пиеше. Кимах с глава на всичко, което каза тази вечер.

Хиляди били причините, заради които всичко е така, както е – жена му умряла рано, останал сам с децата... Прекарах в отчаяние остатъка от нощта, този човек не ме остави да си поема дъх. Ужасен пияница. През това време Анес тъгуваше в стаята си, осъзнала, че нашата любов е завършила още в самото начало. В зори мълчаливо ме изпрати. Повече не приличаше на благородната жена, която оставяше пресни кифли до главата на самотния студент. И причината не беше в това дали е гримирана, или не. Светлината бе изчезнала от лицето и. Стисна ръката ми, съзнаваща напълно обрата, който бе донесла изминалата нощ.

– Само да знаеш, баща ми не е толкова лош, колкото изглежда.

– Знам – казах и поех към гарата.

Когато пристигнах в Прага, не чувствах някаква голяма умора. По-скоро бях разочарован заради преживените неприятности в унгарското село, беше ми жал за Анес. Защо така лесно се отказах от нежния и, мек поглед? Дали в развитието на любовната история с Анес не се наложи някакъв по-силен мотив? Дали не стана така, защото не биваше още веднъж да пропускам възможността да видя Амаркорд?

Пристигнах малко по-рано в Клуба на академията и чаках прожекцията. Най-после наближаваше срещата ми с филма Амаркорд. Прозях се няколко пъти. Нищо страшно, помислих. Всеки се прозява, когато е уморен. Залата за прожекции се напълни, освен студенти имаше и много филмови дейци, дошли да видят големия филм. Преди прожекцията на Амаркорд на сцената се качи нашият професор Антонин Броусил – човекът, който успяваше да прехвърли през Желязната завеса всички по-значими филми в Пражката академия. Поздрави присъстващите, каза, че заради големия интерес шедьовърът е останал три седмици в Прага, и нарече Фелини Шекспир на нашето време. Очите ми се затваряха, но бързо се съвзех. Бях заспал по време на беседата, но ето, той вече каза всичко, което трябваше. Аплодисменти, завесата се вдига, екранът се белее, светлините бавно угасват. Тъмнина и филмът започва. Каква прекрасна експозиция, мисля. Римини през обектива на оператора Джузепе Ротуно, пролетни пухчета свързват кадрите, появява се клошарят, скача, лови пухчетата и казва: „Ла примавера...“ и аз заспивам... Спя, събуждам се, текат финалните надписи! Дали е възможно, питам се, нормален ли съм? Няма ги студентите, които ме гледат презрително. Само един филмов деец любезно сваля крака ми от скута си и си тръгва. Сега вече е ясно – аз съм психиатричен случай!

През цялата седмица се чувствах потиснато. Бях тъжен заради неуспешния уикенд в Словакия и заради сега вече болезнената нужда да заспивам по време на прожекцията на големия филм.

Неочаквано от рецепцията на общежитието ми съобщиха, че ме търси Кера от Сараево. Връща се от Берлин, накиприл се – целият в кожа. Обажда се и ми казва:

– Чуй, авер, фрашкан съм с мангизи, идвам от едно пътуване, никога не е било по-трудно, водя те на вечеря, но при едно условие.

– Какво?

– Трябва да избереш най-скъпия ресторант!

Щом седнахме в ресторант „Дубоне“, най-луксозният в този край на града, Кера веднага започна да демонстрира всичко, което бе научил по света. Връщаше келнерите и както сам каза, учеше ги на ред. Голобрад младеж ни поднесе коняк, а Кера каза:

– Преведи на този „папак“, че конякът се сервира затоплен, и искам да ми донесе зърна печено кафе.

Преведох на келнера искането на Кера, мислех си колко неприятен е нарцисизмът, независимо от това дали става дума за унгарски националист, който иска да се отърве от дъщеря си, или за сараевски апаш.

– Ей, к’во си се замислил? Какво става с теб?

– Нищо, бях в Братислава, реших да се женя.

Не зная защо му казах това. Вероятно исках да прекъсна безсмислената му лекция за бон тона и отклонявайки вниманието му върху по-атрактивен мотив, да освободя келнерите от мъченията. Не питая особена любов към сервитьорите, но не понасям садистичното отношение към тях. Облива ме студена пот, когато някой, дошъл от Вратник, изнася лекции за добро поведение на пражките жители. Срамувах се!

– Жениш се, а? Поздравявам те, за Мая ли? Напук на душманите!

– Каква ти Мая, намерих една унгарка, акълът да ти се вземе!

– Не казвай нищо, знам ги. Унгарките са най-готините мацки на света.

Тази вечер Кера се напи като казак, раздаваше бакшиши по сто марки на сервитьорите и ухажваше келнерките, размахвайки банкноти под носа им.

– Това с унгарката е добре, ама е жалко онова бижу да го грабне някой „откос“. Няма значение. Като се върна в Сараево, ще пусна в града вестта, че се жениш за унгарка, напук на душманите – каза накрая пияният до козирката крадец Кера и на другия ден замина за Сараево.

Три дни след това ми се обади Амела Аганович и ме попита:

– Истина ли е това, което чувам?

– Какво чуваш?

– Казват, че ще се жениш.

– Знаеш ли какво, Амела, човек рано или късно трябва да се ожени, затова е по-добре да свърша тази работа по-рано!

– Заебаваш ме, Мая няма да го преживее!

– Какво общо има Мая с това, знаеш ли кога за последен път съм видял тази жена?

Още на другия ден Амела отново се обади и каза:

– Нямаш представа колко е тъжна Мая. Плаче като луда.

Аз се правя на пич и цитирам Пирандело – подготвях един негов разказ за драматизация.

– Жената вода трябва да цеди, затова и през очите си го прави. Не е страшно, ще и мине – казвам, но вярвам, че още ме обича, и прикривам чувствата си като Дърк Боугард във филма Слугата.

– Поздрави я, имаме хубави спомени все пак.

Когато в края на зимата отидох в Западен Берлин, за да купя някакви плочи, поръчани от чехите, които не можеха да минават границата, видях в метрото, на западната страна, плакат за Амаркорд. Влязох в града и спрях пред малкото кино, в което се прожектираше големият филм. Да вляза ли в киното, или не. А какво, ако пак заспя? Не съм тръгнал да гледам Фелини. Защо да ставам отново за срам.

Купих плочите, главно джаз-рок. По-късно, в Прага, печелех от разликата в цената при покупката и продажбата, така попълвах бюджета си и пестях за снимане на студентския филм. Връщайки се с влака от Берлин за Прага, аз не спрях да си задавам въпроса: дали ще настъпи времето, когато най-после ще видя този голям филм? С идването на пролетта дойде и краят на учебната година, завърших с отличен, очакваше ме лятото. Най-хубавите ми летни ваканции бяха по време на следването, а най-голямо удоволствие ми доставяше къмпингът на остров Млет. Там беше нашето царство – на Зоран Билан, Злая Мулабдич и на мен. Пристигахме от Дубровник пияни, като млади маймуни, зашеметени от ферментиралия сок на кокосовите орехи. Каквито пристигахме, такива се и връщахме в края на лятото в Сараево. Докато разпъвахме палатката в къмпинга, заявихме своята подкрепа на местния милиционер.

– Слушай, приятелю – казах му, – пипне ли те някой, само кажи – тук сме!

Милиционерът най-напред помисли, че го будалкаме. Но по начина, по който после ни погледна, нас – младите лъвове, – разбрах, че прие сериозно заръката ми. Беше единственият пазител на реда на острова и бързо схвана, че съюзът с нас ще му бъде от полза. Ако стане нещо и чака на милицията да дойде от Дубровник, ще си отнесе боя. А така имаше нашата защита и никой не смееше да го погледне накриво. Всички разбраха, че ще си имат работа с нас, а това не беше за препоръчване!

Щом се събудих, Злая побърза да ме зарадва.

– Твоята Мая пристигна на острова.

Охо-хо, помислих си, но казах:

– Не ми пука.

– Паднала от велосипеда и издрала хубавите си крака. Бягай да търсиш по острова живовляк, тази трева е най-добра за рани!

Аз се правех на пич.

– Най-добре е да и сложа живовляк на дупето.

Изчаках Злая да отиде до WC, измъкнах се на пътя и като видях, че не ме гледа, полетях със скоростта на спринтьор към площада.

Стигнах до голямото езеро и поръчах кафе. Лодката влезе в импровизирания док и аз видях Мая, която излизаше на брега, придържаше я един „гларус“, синът на стопанина на къщата, където бяха отседнали Мая и родителите и... Веднага разбрах, че е далматински хапльо, и затова се стараех да оставя впечатление на зрял мъж.

Полагах неимоверни усилия, за да не покажа вълнението си. Не се бяхме виждали година и половина. Уплаших се да не се повтори безмълвната нощ от кафенето на хотел „Белград“. И тогава ми хрумна една идея. Сложих началото на бъдещата история. В борбата между херцеговеца и човека, надделя херцеговецът. Но този със сърце.

– На теб ти трябва сериозен мъж, интелектуалец. Най-хубавата комбинация – интелектуалец с нещо хъшлашко. Ако намериш мъж, който да притежава само едното качество, да бъде умен, това ще трае кратко, бързо ще ти омръзне, а ако има само другото – ако е хъшлак, ако е примитивен, но ти предлага сигурност, бързо ще ти писне от простотията му. Ще избягаш.

– Мислиш, че ми трябва някой бабаит, който е завършил философия?

– Не точно този калибър, но тук някъде.

Засмяхме се – и двамата. И аз разбрах, че изведнъж съм се разбъбрил. Помислих си – узрее ли, човек неминуемо започва да говори. Вероятно, защото междувременно е научил нещо. Не е вече тийнейджър, чиито мисли се реят на парче. Той не умее да бродира мислите си и затова е по-добре в пубертета да си мълчи и да не рискува. Със сигурност ще изглежда по-умен, ако не си отваря устата. Всъщност дали си струва да се говорят само умни неща. Реших да акцентирам върху примери от обикновения живот.

– Не знам дали си чула как Пашата поискал ръката на своята Цуна? Казал и: „По-добре ти е да се ожениш за мен, отколкото за някой висшист. Ще се омъжиш за него, а след три месеца ще ме търсиш да ти ставам любовник. Така си е по-икономично. Ще ти бъда и мъж, и любовник.“

Казвайки това, дори и не помислих, че косвено внушавам на Мая, че аз съм този, за когото става дума, и една жена може да си помисли, че искам ръката и.

През есента в кино „Романия“ дойде Амаркорд. Това беше златното време на големите автори. Мая възхитено ми каза:

– Знаеш ли, идва Фелиниевият Амаркорд, гледал ли си го?

Какво да кажа? Истината – в никакъв случай. Може ли един студент по режисура да признае, че три пъти е заспивал на големия филм? А ако кажа, че не съм го гледал, ще прозвучи още по-скандално. Все едно да питаш студент, който следва живопис: виждал ли е Микеланджело, а той да ти отговори – не съм. Справих се светкавично.

– Това е филм, който може да се гледа сто пъти.

– Щом е така, води ме да го гледам!

Седяхме в най-хубавото кино в Сараево. Завесата се вдига. Началните кадри започват, летят пухчетата, свързват снимките от Римини. Разкошно! Появява се клошарят и казва: „Ла примавера!“, а аз... виж ти, чудо, аз не заспивам! После една жена простира пране на някакво въже. Появява се адвокат, който говори пред камерата, местните дрипльовци подхвърлят нещо на Градиска, а моето щастие няма край. Гледам Амаркорд. Държа Мая за ръката, сякаш седим в самолет, и се възхищавам на филма, искрено.

За моите филми Амаркорд бе онова, което е бил Големият взрив за Вселената. Картините и идеите от този филм бяха главният шлюз, от който се напояваха моите филми. След този филм всичко, което се случваше в моя филмов живот, бе мерено с този аршин. Важните събития от живота ми видимо скочиха на житейската ми борса... Майка, баща, дом, приятели, мост, дърво, всичко, което непланирано се бе закачило за моята душа. Алеи, хълмисти предели, женски дупета, велосипеди, куполи на храмове, мостове, влакове, автобуси; всичко, което не обичах в живота: вратовръзки, небостъргачи, печки, училища, здравни заведения; всичко, което усещах, че си струва: благородство, смелост, история, музика – всичко това сега отново преоткрих.

Моят дипломен филм се казваше Герника и не приличаше на Амаркорд, но бе свързан по невидим мост с този филм, така както минувачите свободно минават от едната на другата страна на реката. По такъв мост минаваха идеите и се стопяваха разликите в преживяването на света, който пулсираше по свой начин и в босненските планини, и край бреговете на Средиземноморието... Моята Герника бе възприела от Амаркорд правилото, че човек трябва да бъде сниман в пространството, че лицето не бива да се отделя от заобикалящата го среда. Това схващане бе резултат от опита, придобит от гледането на този филм повече от десет пъти. Когато показах дипломния си филм на проф. Отакар Вавра, той каза:

– Това е сериозен филм. Заради такива творби можем да кажем, че си струва да учим студентите на режисура.

А аз си помислих: „Благодаря ти, Федерико!“

Превод: Ася Тихинова-Йованович
Из: Емир Кустурица: „Смъртта е непотвърден слух“, изд. „Колибри“ 2012
Публикува се с разрешение на издателството



[1] Шампонеза и боема – сладки с бадеми, крем и шоколад. – Б. пр.

 

 
Емир Кустурица
Емир Кустурица е сръбски режисьор, актьор и музикант, широко известен чрез общопризнатите си филми. Той е двукратен носител на Златната палма от фестивала в Кан („Баща в командировка“, 1985 и „Ъндърграунд“, 1995).
Други статии от този автор
Посетители: 120

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 7 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици