Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

От Русия до Холивуд

Иън Кристи: Можете ли да си представите отново да заснемете филм изцяло и само в Русия? Бихте ли могли да се приспособите към руската продукционна филмова система, каквато тя е днес, тоест разделена между много ниски и много високи бюджети?

Кончаловски: Възможно е. Последният ми рускоезичен филм, Блясък, имаше сериозен бюджет, какъвто не може да се намери в Русия сега. Мисля, че в наши дни руската филмова индустрия е изправена пред пропаст, пред задънена улица. Много повече от, да речем, британската или френска индустрии, защото нашата система на разпространение е напълно частна и няма никакво държавно регулиране. Това е дивашки капитализъм. Всички компании са изкупени от американски фирми. Не знам дали ви е известно, но през 2010 руският пазар направи около един милиард долара, и 85 процента от тях отидоха в ръцете на американски компании. Така че само една много малка аудитория гледа руски филми.

Не трябва да подценяваме влиянието на Холивуд върху психиката на руснаците. Лично аз мисля, че е много важно руското правителство да започне да регулира индустрията, за да направи така, че руснаците да започнат да гледат руски филми. В края на краищата, ако за руските филми няма руска публика, то кой тогава се нуждае от тях? Русия е толкова възприемчива към западната култура: в известен смисъл хората искат да бъдат американци, без да разбират какво всъщност означава това. Освен това има такова съсредоточаване на вниманието върху комерсиалните аспекти, които са решаващи при холивудския начин на кинопроизводство – какво струват филмите и колко връщат обратно – че то също определя отношението на руснаците към киното. Путин каза на хората от руската филмова индустрия: „Трябва да се състезавате“. Той не разбира какво означава това. Русия не може да се състезава. Първо, тя няма парите, за да участва в конкуренцията; второ, няма умонагласата да се състезава; трето, ние не можем да имитираме американските филми с руски материал – защото, какъв смисъл от това? Бондарчук и Бекманбетов опитаха да правят филми в американски стил…

Бекманбетов е интересен случай: как гледате на неговия опит да създаде алтернативен апокалиптичен блокбастър [„Дневна стража“ – 2006]?

Намирам го великолепен за гледане и много интересен…

Интересното за мен е, че той изглеждаше абсолютно руски…

Разбира се, че е руски, но… той няма миризма [смее се]. Знаете ли, блокбастърите… те никога нямат миризма. Това е като да си в някакъв блестящ, стерилен град. Това е като някакъв руски Ридли Скот или Тони Скот – визуално красиво и много повърхностно – защото те по принцип не се опитват да създадат никаква двусмисленост. Руското съзнание общо взето е по-силно ориентирано към двусмислеността, както и британското. Американците изобщо не са двусмислени; те ненавиждат двусмислеността. Това е причината, поради която някои американски класически филми са толкова трудни за американското възприятие, защото те са двусмислени. Кръстникът например, е много двусмислен филм. В много отношения Бекманбетов е великолепен кинематографист, но аз мисля, че той няма никакво желание да разбере какво е човекът…

Струва ми се, че улових някакъв полъх от Булгаков към края на „Дневна стража“. Този момент в модернистката руска литература…

Може би донякъде, но по принцип това е само развлечение; няма търсене на разбиране. Не защото той не е талантлив. Той просто не се интересува от търсенето на нищо друго.

Спомням си една история за това как Прокофиев се завърнал обратно в Русия през 1936. И го направил най-вече защото Стравински го изтласкал от Запада. Стравински много е ревнувал и се е страхувал от Прокофиев, защото Прокофиев е далеч по-талантлив – поне по мое разбиране… Та значи, завръща се той в Русия, а секретарят на съюза на композиторите му казва така, с неудобство: „Знаете ли, Сергей Сергеевич, вашата музика не е много популярна в Русия. Търсят се повече други композитори, като Дмитри Покрас. Покрас е композитор, който е пишел неща като ония комунистически маршове – ба-Бам, бам, ба-ба-Бам, бам, бам – които са били страшно популярни през 1936. А Прокофиев се усмихнал и казал: „Не, ние сме в различни професии. Не се безпокойте!“ Смисълът, разбира се, е в това, че не всичко, което се състои от звуци, създадени от инструменти, може да се нарече музика. А в литературата можете да имате думи, написани на стената на някой асансьор или тоалетна. Написани са, но това не ги прави литература. Същото е и в киното.

На няколко пъти съм се опитвал да балансирам между популярността и това да бъда себе си – да бъда по-честен – и всеки път не успявах, или, не толкова че не успявах, колкото не се чувствах истински удовлетворен. Направих седем филма в Америка и само два от тях получиха широко разпространение. Любовниците на Мария никога не беше разпространен, нито пък Свенливи хора или Дует за един. И, което е смешно – направих Дует за един след Влакът беглец, който ме беше направил всеобщ любимец на месеца. А Били Уайлдър започна да ме ухажва. Обажда ми се и казва: „Андрей, тук е Били Уйалдър. Елате ми на гости.“ И така станах един вид негов ученик, возех го из Холивуд. Искаше да направи от мен ученик-любимец, защото бях обещаващ. А след това му показах тоя проклет Дует за един, и му казах „Никой не иска да вземе тоя филм; какво да правя?“ Онова, което му показах, беше много по-драстична версия от финалната, а той ми каза „Трябва да съкратиш това и това и това, Андрей – човек не може да разбере дали това е сън или реалност“. Беше много подразнен и разочарован, че съм поел в тази посока. А аз казах [започва да говори с детински тон] „Ама, Били, няма ли да стане прекалено къс накрая?“ А той ми казва [с драматичен тон] „Приятелю, има само две неща на тоя свят, които са прекалено къси – животът и пенисът ти. Всичко останало е прекалено дълго.“ И беше прав! Така че в известен смисъл моят американски опит беше успех за мен, защото научих много неща, но като кинематографист разочаровах Холивуд. Не използвах шансовете си добре и сега трябва да нося това петно.

Съветското кино и политиката

Искам сега да се завърнем по-назад. По време на кариерата ви в руското кино, преди да заминете в чужбина, вие наистина опитахте да направите някои интересни, експериментални неща, които ви докараха друг вид неприятности. Имам пред вид например Сибириада (1979). Всички казваха, че вие сте човекът, който се опитва да модернизира съветското кино, да направи един голямоформатен, популярен филм, какъвто дотогава не е бил правен в това кино – епос, с други думи.

Е, Война и мир беше преди мен…

Да, но „Сибириада“ се опитваше да направи нещо друго – не просто да се плъзга по линията на едно класическо произведение. Той със сигурност раздели мненията на хората на Запад. 

В това нямаше нищо съзнателно. Беше просто човешкото любопитство на един занаятчия, който искаше да опита нещо по-различно, по същия начин, по който исках да опитам нещо различно, правейки по-комерсиални филми в Америка. Същото е когато един художник иска да опита нови средства, като скулптура, архитектура или нещо такова. Бих казал, че това е много лекомислено. Бих казал също, че почти никога не се чувствах отговорен за онова, което правех, и често си мислех: „По дяволите, щях да направя много по-добре ако не бях поемал в тази посока.“

Историята зад Сибириада е интересна. Предложиха ми да направя филм, който да бъде показан на 24-я или 25-я Конгрес на комунистическата партия, а по онова време аз се опитвах да направя филм от Черешова градина. Не исках да правя филма, който ми предлагаха, някакъв филм за петрола, но когато ми казаха колко пари има за проекта, си казах: „Боже, трябва да направя нещо с тия пари!“ Това е като Микеланджело… защото при големите пари, човек може да ги използва, за да направи нещо важно, а не просто филма, който те искат.

Разбира се, когато новината се разчу, всички казаха „Кончаловски е корумпиран човек; Кремъл го е купил и сега той прави филм за петролните работници“. А някои от приятелите ми, включително и Тарковски, казаха „Добре, разбирам, правú го. Чао.“ А един от колегите ми каза: „Няма да работя с теб по някакъв шибан филм за петрола.“ Прекарах седем или осем месеца, изяснявайки си какво трябва да представлява този филм. И когато накрая го направихме, се оказа, че ще бъде нещо много спорно! [смее се] Защото в него става дума не за петрол – петролът е само повод – а после започваме да се връщаме назад… А накрая, за Бога, това се оказва един руски Двадесети век.

Това ли е филмът наистина – руски епос за страната и хората?

За да се разбере Homo Sovieticus от 1975, човек трябва да се върне назад с три поколения. И тогава се оказва, че си имаме работа с нещо много странно и много голямо. Същото се случи и при Андрей Рубльов [който Кончаловски е написал заедно с Тарковски]. Когато започнахме да работим по него, не знаехме накъде отиваме. А когато видяхме окончателната версия, аз казах на Тарковски: „Направихме голяма грешка. Трябваше да направим само камбаната! [сцената, в която Рубльов гледа как едно младо момче ръководи излизването на огромна църковна камбана]. Можехме да поставим вътре в историята за камбаната цялата интроспекция и щеше да се получи много, много линеарна история – чудесна история, и все пак дълбоко символична! А Рубльов изобщо нямаше да говори!“ Разбира се, това би бил един напълно различен филм, защото Тарковски се интересуваше от много различна естетика. Мисля, че от драматическа гледна точка Сибириада е по-добре написан от Андрей Рубльов. Вече бях по-опитен.

Както и да е, да се върнем към неприятностите… Първо, аз никога не съм бил дисидент. Искам да кажа, в Русия всички бяхме дисиденти – само дето не всеки го признаваше открито. Онези, които го признаваха, имаха проблеми; останалите си мълчаха. Знаехме как да мълчим за всичко това. Има някои известни максими за съветския начин на живот. Например: „Поотделно всеки е ‚против‘, заедно всички са ‚за‘.“ Или „По магазините няма нищо, но хладилниците на хората са пълни“. Изпаднах в неприятности, защото направих Асиното щастие по времето на големия оптимизъм, след като беше излязъл Един ден на Иван Денисович на Солженицин. Имаше такова усещане за свобода във въздуха. Андропов – не си спомням дали по онова време той вече беше в КГБ – подготвяше реформи.

Когато бях в Америка, хората мислеха, че самият аз съм от КГБ, защото им казвах „КГБ е единствената организация в Русия, на която се плаща, за да знае и да казва истината – всички останали лъжат.“ А истината е, че те познаваха мащаба на идещата катастрофа, още през 1970. И искаха да прокарат реформи, и накараха Косигин да направи икономически реформи. Така че аз направих филм на вълната на тази либерализация. Реформата в Русия започваше да се получава, но имаше огромна съпротива поради наследството на сталинизма, така че нещата ставаха много бавно. А после през 1967-8 се появи Дубчек и цялото чешко въстание. Пражката пролет беше катастрофа за руските реформисти, защото те веднага се оказаха под обстрел от сталинистите. Руските танкове в Прага бяха нещо абсолютно ужасно и прекратиха руските реформи начаса. Спомням си как моят приятел, който беше в Централния комитет, дойде от едно заседание и ми каза: „Реформите са мъртви и ще си останат така за още едно поколение.“

Така че филмът ми се появи точно когато всичко започваше да замръзва. Ако не бяха тези обстоятелства, никой нямаше да забележи нищо, хората просто щяха да си кажат „хубав филм“. Или може би не „хубав“, а странен, объркан и т. н. Но поради това, че беше забранен, той най-неочаквано стана „Ау! Страхотен филм!“ Аз моментално се превърнах в герой, защото бях автор на забранен филм. А във филма всъщност нямаше нищо ново; той беше нов само за Русия. От официална гледна точка естетиката му беше просто странна и неразбираема. А всичко, което не беше разбираемо, беше антисъветско. Никога не съм живял с усещането, че правя нещо ново, и не се нуждаех от кураж за това – просто исках да поставя на екрана реални хора, а и беше истинско удоволствие да се прави нещо интересно.

Но това беше нещо напълно революционно за Русия от онова време.

Знаете ли, Орсън Уелс е казал нещо великолепно за Гражданинът Кейн: „Направих този филм само защото не знаех, че нещата не могат да се правят по този начин“. Понякога нещата не са съзнателни. Докато Блясък, последният ми руски филм, е много по-самоуверен – един съзнателен удар и плюнка върху руската психика, за славата и модата и проститутките, и целия този боклук. Но това беше съзнателно. А когато бях на 26, бях просто глупак!

За цензурата

Докосваме се до темата за политиката на културата в съветското кино, което беше важно не само за хората вътре в Съветския съюз, но и извън него. Това беше много странен процес: човек трябваше да разчита знаците, за да разбере в каква посока тръгва Съветския съюз. Спомням си, през 80-те години много често бях в Русия и ходех по московските кина, за да гледам филми като „Полети насън и наяве“ на Роман Балаян, с Яновски и Гурченко. В залата цареше пълна тишина. Защото всички знаеха за какво става дума. Това беше един от ония филми, които изглеждат така, сякаш не говорят нищо, но всъщност засягаха всичко от онова време.

Да, публиката по онова време беше много внимателна.. а също и много любопитна.

А освен това се намираха в диалог. Кинематографистите говорена на публиката, а тя им отговаряше.

Да, това беше чудесно. Това беше може би най-доброто време за съветската филмова индустрия и съветската публика, защото се появяваха и филми, които бяха като първи сигнали откъм морето. Но извън Русия беше малко по-различно, защото Русия беше зад Желязната завеса и беше мистериозна страна, по същия начин, по който сега е мистериозна Северна Корея. Ако днес би бил създаден и забранен някой севернокорейски филм, всички щяхме да бъдем заинтригувани и да го гледаме…

Но много често именно филмите, които не бяха забранени, бяха най-интересните, тоест ония, които просто бяха трудни за разбиране навън. Като например онзи на Балаян, при който хората извън Русия се питаха „Че какво толкова?“ Или дори някой популярен филм, като „Гара за двама“ на Елдар Рязанов, който означаваше много за руснаците, защото това беше ироничен, касаещ ежедневните порядки хумор.

Но да се върнем към въпроса за това какво беше възможно и какво не, от гледната точка на кинематографиста. Вие направихте „Асиното щастие“, който по онова време беше филм, невъзможен за разпространение, а брат ви [Никита Михалков] имаше същия опит с филма „Роднини“…

Това беше вече четиринадесет години след като направих Ася и беше друго време. В началото на 80-те бяхме вече по-информирани за онова, което се случва на Запад, и знаехме повече за световното кино. Брат ми беше много по-добре запознат със световното кино, с неща като италиански спагети-уестърни или каквото и да е. По-рано за нас това беше като търсене на сляпо – за хора като мен и Тарковски – защото беше толкова трудно да се видят някакви филми. Спомням си, бяхме се наблъскали около 60 души в половин помещение, когато гледахме Пепел и диаманти на Вайда. Копието дойде от полското посолство; беше по времето на либерализацията на Гомулка. И ние възприехме филма като абсолютна експлозия! Беше такова откритие. Защото беше много антисъветски и антисталинистки. Никога няма да забравя как героят минава покрай портрет на Сталин, лежащ на пода. Не можех даже да повярвам, че това е било заснето в Полша – някой да се разхожда върху портрета на Сталин! И това промени мисленето ми, по същия начин, по който ме промени известната реч на Хрушчов на 20‑я конгрес (1956). Защото ми помогна да разбера, че филмите могат да бъдат нещо много повече от развлечение. Те могат да бъдат и политически, дисидентски. В Съветския съюз нямахме такива неща. Просто се опитвахме да открием нова естетика.

Напускане на страната и дисидентство

Вашето напускането на страната – причини ли то проблеми на семейството ви?

Не. Но причини проблеми на мен, тъй като махнаха името ми от всичко, включително и от киноенциклопедията. А филмите ми показваха без да показват името ми. След това майка ми не получи виза за Франция. Но в края на краищата всичко завърши добре и не им причини големи проблеми, макар че баща ми беше много уплашен.

Всеки човек, който е преживял времената, през които са минали те, трябва да е бил уплашен.

Никога не съм бил политически дисидент, както и Тарковски никога не е бил такъв. Спомням си, и двамата бяхме в Кан, и той ми каза „Не мисля, че ми се връща обратно“. А аз му казах „Помолиха ме да ти кажа, че Андропов лично е обещал, че ако се върнеш, незабавно ще ти издадат паспорт, с който да можеш да излезеш отново, ако замениш дипломатическия си паспорт с нормален“. Работата е там, че по онова време Съветският съюз имаше около 50.000 души с дипломатически паспорти по целия свят, и ако пуснеха един да избяга, половината от останалите щяха да го последват незабавно! Но всичко щеше да бъде наред ако той е просто нормален човек, а не дипломат. А Андрей ме попита „Ти за КГБ ли работиш?“ А аз му отговорих: „Да не си луд? Просто ти казвам какво ме помолиха да ти кажа.“

А после срещнах в Кан Володя Максимов [Владимир Максимов, 1930–95, издател на емигрантското списание Континент и известен съветски дисидент]. И той ми казва „Това е. Ще заведа Андрей в Италия и там той ще направи изявление“. Аз му казвам „Володя, какво правиш? Ще го убиеш човека!“ Но Тарковски си направи изявлението, макар и никога да не е бил политически настроен – той беше просто евреин!

От политическа гледна точка Тарковски беше идиот! Не разбираше нищо! Беше светец! Мисля, че това го уби, защото след това се страхуваше, че от КГБ ще го отвлекат и докато режисираше Борис Годунов [в Кралската опера през 1983], през цялото време го придружаваше агент от Скотланд Ярд. Беше параноичен! Спомням си този момент и си мисля, че бях много антисъветски настроен, но никой от нас не е бил дисидент. Никога не съм правил антисъветски изявления. Просто исках да живея както си поискам – да видя света. В известен смисъл имаше само един политически дисидент в киното – човек, който направи истински политически филм. Това беше Комисарката на Александър Асколдов (1967).

Защото той показа някои еврейски проблеми – антисемитизма – и някои проблеми на съветското общество, и това беше единственият филм, който наистина беше забранен жестоко, а Асколдов не успя да намери друга работа. Докато всички ние, останалите, имахме работа. Моят филм беше забранен, но те дойдоха при мен и ме попитаха „Искаш ли да направиш нещо за Тургенев?“, а аз отговорих „Разбира се! Ще направя каквото поискате, ако ми дадете работа!“

Значи ситуацията беше „или си стой при класиката, или заминавай за Сибир!“

Беше повече или по-малко човешко, ако го сравните с условията при сталинизма. Но трябва да разбирате, че ние живеехме в едно напълно преобърнато общество. Не можеше да се промени нищо, засягащо комунистическата партия. Всички го знаеха и никой не би бил в състояние да се изправи публично и да каже „Другари, бих искал да попитам само дали политиката и културата на комунистическата партия са правилни“. Един такъв прост въпрос би накарал всички да си мислят, че си луд и неблагодарен. Хора като Бродски бяха наистина считани за луди, защото те нямаха инстинкт за самосъхранение.

И точно затова те бяха велики, защото имаха кураж, а ние нямахме. Нито Тарковски, нито аз имахме този кураж. Аз не го и исках – защо по дяволите да го искам? Не искам неприятности, искам просто да снемам филми!

За съвременна Русия

Беше ми много интересно да чета вашите статии на сайта OpenDemocracy, които са по-различни от всичко, което съм виждал преди това. Текстът „Страната на мафията“ ми се стори много силен.

Мислех да правя филм за това. Ако не мога да заснема живота на Рахманинов, то тогава си мислех да направя нещо като римейк на Разследване на един гражданин извън подозрение [1970, Елио Петри, Италия]. Нещата се припокриват перфектно! Става дума за офицер от полицията, който се превръща в изнудвач и убиец, но в същото време е абсолютно незаменим и получава повишение. [Смее се] Невероятно! Би било великолепна притча за днешна Русия.

Би било повече от притча. Със сигурност това би бил много труден за правене филм.

Не, защо?

Ами в политическия климат на Русия днес.

Не, не мисля така. Трябват ви малко пари, но никой не гледа какво снемате. Искам да кажа, може и да не го разпространят и да стане скандал, ако се опитвате да получите разпространение, но иначе можете да снемате каквото си поискате. Действително има цензура при филмите, които Путин иска да финансира с брат ми и Руската културна фондация. Но филми, които не се правят с такива пари – филми, при които сам си намирате инвеститорите – при тях могат да се правят интересни неща.

Хм, това е много интригуваща идея. Какво мислите за по-младите руски кинематографисти днес?

Мисля, че има няколко много интересни млади режисьори: Хржановски, Попогребски, Хлебников… интересни, много интересни хора. Знаете ли, че напуснаха Съюза на филмовите дейци и си създадоха собствен професионален съюз? И искат да държа реч при тях.

Ще го направите ли?

Да, защото съм заинтригуван. Самият аз исках да напусна Съюза, но брат ми ме помоли да не го правя. Така че останах, макар че този нов форум ме интересува много повече… Брат ми, за нещастие, стана прекалено много политик и това го унищожава. Талантлив човек…

Брилянтен режисьор. Ако само би си останал при правенето на кино…

Надявам се, че е поправимо, но ще видим.

Русия между Изтока, Запада и Африка

Ние имаме нова програма, занимаваща се с ранното съветско кино. Евгений Бауер, Протазанов, Абрам Роом

Когато гледате тези филми от 1920-те, виждате възторженото желание на нацията да изгради ново общество. Това желание е нещо много руско и много религиозно, както го знаеше и Бердяев.

Руснаците не познават средата, те знаят само крайностите. Чехов е писал за това. В тези филми се вижда огромен ентусиазъм. В известен смисъл той е напълно преувеличен, но пък е чисто руски. Руснаците са тоталисти. Мисля, че в този смисъл ние сме много близо до Африка – много по-близо, отколкото до Европа. Имаме и същите комплекси, каквито много често има Африка. Искаме да бъдем бели.

Но вие наистина сте „други“ – по-скоро като азиатците.

Да, ние сме азиатци… Не, даже не и азиатци, защото мюсюлманският свят е силно структуриран и мюсюлманските общества са много строги, с правила и задължения, с етически кодове, които държат обществото в сцепление. Западното общество включва един вид индоктринация, дълбоко вътрешно възприемане на етическите кодове у гражданите му. Но етическият код на руснака е хлабав като на езичник. И това е нещо много важно за разбиране. Ние не сме европейци; ние не притежаваме тази индоктринация. В етиката си сме толкова хлабави, колкото британците са били през тринадесети век, или може би по времето на Шекспир, когато протестантизмът все още е бил нещо много ново. А ние сме езичници. Толстой е писал за това в писмото си до синода – то е нещо изключително!

Но при всички случаи руснаците имат някакъв етически канон, който идва от големите им писатели от 19 век, които се занимават преди всичко с етически въпроси…

Не, с това не съм съгласен. Руската етика идва от времената преди християнството. Руското ортодоксално християнство е изключително хлабаво. Ако отидете на църква, свещеникът ще опрости всичките ви грехове. Това опрощение прави от руснаците най-големите грешници. Виждате бандити и престъпници с кръстове, и те ходят на църква с икони, и знаят, че като отидат там, ще бъдат опростени. Това е нещо много езическо – няма морал! Това е като Европа от дванадесети век. Опитвам се да убедя света в това. Ето защо сме толкова корумпирани. Емоциите са много по-важни от рационалността. Няма закони, освен ако някой не ви следи с тояга! Можете да нарушите всички закони. Така че онова, което имам пред вид, е че това не идва от деветнадесети век…

Предполагам, че ще настоявате, че това е европейско влияние, което е дошло по-късно…

Да, това е европейско влияние. Петър Велики е покрил Русия с един много тънък пласт от европейска цивилизация, но дълбоко под него руснаците са си точно същите, каквито винаги са били. Държавната власт и руската нация не са свързани едни с други. За руския човек държавата е нещо трансцедентно. Той не разбира държавата. Живее си своя микро-живот и не иска държавата да му се меси в тази дребна кражбица тук, или в онова нещо, което ще си направи там, или каквото и да е. Мисля, че това е трагедия за Кремъл, защото те не знаят как да се обърнат към масите. Как да се тренират – entraîner? – хората така, че да станат буржоазно-култивирани, да се обвържат с бизнеси, с икономическия процес, или с който и да е процес. Те не искат, така че човек трябва да ги тегли за косите.

Това се свързва с нещата, които казахте преди това – за руската публика, която е толкова податлива на привлекателността на Америка.

Да, защото това е нещо лесно за разбиране и защото то е като мечта – няма нищо общо със собствения ви живот. Мисля, че това е нещо трагично, защото ние попадаме в упадъка на западната философия без да сме получили предимствата й. Ние сме директно вътре в Шпенглер, [смее се], без да сме достигнали хуманистичната среда.

Източник

Андрей Кончаловски
Андрей Кончаловски е световноизвестен руски кинорежисьор и сценарист.
Посетители: 123

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 7 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 8 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 21 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици