Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Баклава, България/ Канада, 2007
реж.Алексо Петров

Музика за спомен: Булгара

Подраних с половин час за премиерата на първия пълнометражен филм на Алексо Петров в Бургас, която изненадващо се състоя в Кукления театър. Мястото обаче не само се оказа подходящо, а и в известен смисъл беше естествена черупка от „Баклава“. От една полуотворена врата до залата, където по-късно филмът беше прожектиран върху набръчкано платно, се носеха мелодични викове. Влизах за първи път в малкия клуб, облян в нощни сини и червени светлини, и нямах представа защо стените пулсират още преди да е залязло слънцето. „Детски рожден ден!“, изкрещя ми в ухото диджеят. Първоначално предположих, че това е своеобразна подготовка за филма, но диджеят ми обясни, че всъщност си е съвсем обичаен рожден ден с чалга караоке, все още неовладян гюбекчийски ритъм, нито едно парче торта и деца, които се държат като възрастни. Отвреме навреме барманката поглежда настойнически четирите хлапета, на приблизителна възраст около девет години, които са се качили на малката сцена до пулта и пеят: „Па-па-па палатка./ Па-па-па палатка./ Па-палатка,/ Па-палатка,/ ей дупета много мразим газетата“. До бара едно момиченце с кръстосани крака отпива минерална вода, а после скача от високия стол и се затичва към сцената, за да се присъедини към попфолк квартета. На стената зад тях са окачени черно-бели фотографии на Чарлз Мингъс, Джон Колтрейн,Чарли Паркър, Рей Чарлс и десетки други музиканти, променили историята на музиката. Но е по-подходящо да висят портрети на онези, които са съсипали музиката. Представям си какво би било изумлението на Арон Копланд, който твърдял, че джазът може да стане основа дори на приспивните песни на американските композитори. Това, което джазът не е постигнал в Америка, може пък чалгата да постигне в България. „Заспивай, миличка. На-на-палат-ка.“ Следващото парче от караоке списъка, обявено на екрана, е „За пари“ на Галена. Момиченцата се оттеглят и пред микрофона остават момчетата, като едно от тях завърта назад козирката на бейзболната си шапка. Вероятно защото текстът напомня обвинителна реч на мъж, разбрал, че не е единственият новобогаташ с „летен мерцедес“ в колонията си, звучи по-достоверно вокалите да са изпълнени от мъже (в случая момченца). Текстът към тази „музика на радостта“, както я нарича за американските си слушатели Георги Лозанов, но без да сваля папионката си, припява така: „За пари, за пари на жените говори/ тази дума я обичат повече от секс дори“. Време е да изляза окончателно от Европа под хипнотичните гюбеци на най-продаваната българска реалност и всяка дума, всеки звук да ме отвеждат все по-надалеч. Отпусната. Безчувствена. Празна.

В продължение на три години историята за Джоре (Николай Янчев), който се връща в посткомунистическа България, за да открие, че вече няма никакви близки, освен малкия си брат Коце (Христо Херун), който обикаля сиропиталищата, беше забранявана и приравнявана с обикновено порно, а режисьорът Алексо Петров дори обявен за международно издирване. Може би защото в „Баклава“ се усеща вкуса на онова кино, което е питало как е възможно работниците в цеховете да търпят по цял ден шума от машините, а публиката да не е в състояние да го изтърпи и час в киносалоните. И още по исторически конкректно: защо сме способни да се примиряваме години наред с това, което ни опустошава и да свикваме с институционализираната безизходица, рева на безразличието и плахото цвърчене на предимно хазартните си мечти, а да не сме в състояние да изтърпим един филм, който разказва смело за скандалната държава, в която живеем. Туристическото око би могло да бъде подведено. Нещо повече, то няма търпение да бъде подведено и да открива места, на които да забравя. Но когато окото не е туристическо, а същевременно възприема реалността като такова, то най-вероятно (вече) е част от нея.

Докато гледах филма, си спомних за сръбския фотограф Буги, който казва, че дори да е изправен пред най-красивия пейзаж, той просто не го вижда. Затова и в албумите му отсъстват кадри, на които политически коректни лешояди да си пилят ноктите с леко следобедно отегчение. Също както в „Баклава“. Но без това да означава, че филмът е „грозен“, както беше определен от някои критици. (А и всъщност кой твърди, че една сцена с насилие трябва да бъде изобразена красиво? Естетиката е и етика.) Дори напротив, той съдържа великолепни кадри, композирани с фотографска прецизност, както и множество оригинални хрумвания (кражбата на кебапчето, сцените със стриптизьорката в народна носия, разиграването на графити на Банкси и др.). И както в „Град на Бога“, където ако не си от гетото, не можеш да снимаш гетото, така и в „Баклава“, ако не си от Дома за сираци, не би могъл да изглеждаш толкова изоставен в своята вулгарност. Именно заради биографиите на актьорите, участващи във филма, и изключително непоносимата тънка линия между реално и фикционално, която всеки момент може да бъде изшмъркана от някой местен патриот, „Баклава“ е също така и своеобразен социален проект . По време на дискусията след прожекцията, един мъж в залата разказа, че е виждал деца от интерната „А. Г. Коджакафалията“ (откъдето идват малолетните актьори във филма) да се качват „в скъпи коли“, които със сигурност не са ги откарвали в увеселителни паркове. Така или иначе в Бургас няма увеселителни паркове, но можеш да вземеш участие в увеселителен бой.

Донякъде скандалността на „Баклава“ се дължи на липсата на мелодраматичност: въпреки че има всичко необходимо за мелодрама, мелодрама няма. Надали Алексо Петров не се е досещал колко полезен за добрата рецепция на филма би бил един герой, който успява да изплува от най-рекламирания национален буламач чрез някаква кауза или талант и се превръща в спасител на осъдени на обесване кучета и котки, или пък смайва всички с музикалния си талант. Би могъл да започне да ходи на уроци при залязващ в Бургас пианист и тогава да се случи нещо превратно, нещо наистина чудесно (и с висока художествено-упоителна стойност), което да го измъкне от страната. След това да бъде приет в „Джулиард Скул“, а една вечер да гастролира в зала „България“ като вече прочут солист. Но на сцена, по която пълзят червеи, триумфът на духа изглежда като старомодна кехлибарена брошка върху раздран потник за един лев. Все пак това е България, която можеш да видиш само с очите на пребит импресионист, а не като турист, който се спъва по непознати улици между експозиция на тракийското съкровище и вечеря в ресторант с добра репутация. Това е България, в която никой не иска да чува, че това е България. Това е страна, в която всяка гавра е малък национален празник; старците бързат да си поръчат ковчези, но никой не си купува пиано предварително; бебета се превръщат в домашни любимци; бедни скачат от покривите на блокове, защото е по-евтино; домашното насилие е по-силно от домашната ракия, а жестокостта е позлатявана и представянав сутрешните блокове като специален гост.

Композицията на „Баклава“ напомня непрекъсната смяна на телевизионни канали, които излъчват тази ежедневна лоботомизираща реалност. Още с пристигането си на аерогарата, Джоре се мята на влакчето на ужасите и вече нищо не може да му се размине: мизерията, отчаянието, фаворизираната чалга, стадионната политика, преклонението пред мускула и сланината едновременно. И точно както шумната българска действителност не позволява кой знае какво вглъбяване, в „Баклава“ прозвучават най-малко тридесет парчета от иначе добрия саундтрак, които често надделяват над визуалното и на моменти отнемат от силата му. От друга страна подобно решение изглежда съразмерно на почти отсъстващия диалог и синкопирания ритъм на филма, накъсан от сънища, халюцинации и документални кадри. Сред цялата окарикатурена непоносимост и повсеместен нихилизъм единствените истински съкровища са няколко съкровени момента. И това е, за което трябва да ровиш наивно, като не си и помисляш, че може да стигнеш до септична яма или да бъдеш убит понякакъв начин преди края на пътуването.

Източник

Красимира Джисова
Красимира Джисова е млада българска писателка и поетеса. Публикувала е статии, есета, стихотворения и разкази в сп. „Алтера“, в. „Култура“, сп. „Кръг“, в. „Литературен вестник“, в. „Капитал“, в. „Сега“, в. „Стандарт“, в. „39 грама“, сп. „Пламък“ и др.
Посетители: 147

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 7 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици