Едвин Сугарев, един от най-фрустрираните български интелектуалци вследствие тази „местностност“, „свойскост“, извечност на Бай Ганю в пространствата на българското общежитие, изрича с отчаян патос:

Бай Ганю не може да бъде изличен, забравен и омаловажен поради една много проста причина: той изобщо не е литературен герой

Автор: Митко Новков

Бай Ганьо, угнетяващият ни герой на Алеко Константинов – и според google, и според моите facebook приятели, е най-известният български литературен персонаж. В търсачката при кликване на красното му име излизат светкавично (само за 0,31 секунди) цели 762 000 резултата. А при съвсем непрофесионалната анкета в социалната мрежа facebook на въпроса: „Кой е най-популярният български литературен герой“, от 90 отговора (това е броят на отговорите, не на отзовалите се: доста от „анкетираните“ са поствали повече от един път, други пък дават повече от един отговор) 37 са „белите камъчета“ за Бай Ганьо, 13 за Андрешко, 5 за Мунчо (лудият от „Под игото“). Хитър Петър има 4 гласа, а Дядо Йоцо и Крали Марко са с по 2.

Автор: Митко Новков

През лятото на 2014 се запознах чрез Фейсбук с Красимир Дамянов, български писател, за когото не знаех почти нищо, въпреки че сме почти връстници. (Пълно признание: вината за това е изцяло моя.) Преди 1989 изобщо не бях чувал за него, а след 2010 името му започна да се споменава от приятели-писатели. Срещах го и в Интернет. През 2012 беше преподавател в летния семинар по творческо писане в Созопол, организиран от Фондация Елизабет Костова. Дамянов също не ме познаваше (вината за това пак е моя), докато не му изпратих първия си имейл…

Автор: Златко Ангелов

В главната дирекция на ЦРУ, в Лангли, Вирджиния, се намира музей, който обикновено не е достъпен за широката публика. Предназначението на музея, според описанието на неговия уебсайт, е да „информира, уведомява и вдъхновява“ членовете на ЦРУ докато те практикуват своя разузнавачески занаят. Сред главните експонати, редом с шифровата машина „Енигма“, специална подводница и личния AK-47на Осама бин Ладен, се намира и непретенциозно издание на книга с мека корица, 15 х 9 сантиметра. Това е джобното издание на Доктор Живаго от Борис Пастернак, шестстотин страници, отпечатани на изключително тънка хартия, за да могат да бъдат укривани по-лесно. Надписът до нея гласи: „Копие от оригиналното рускоезично издание на Доктор Живаго, тайно публикувано от ЦРУ. Корица и информация за изданието на руски език; на гърба на книгата се твърди, че е била отпечатана във Франция“.

Автор: Майкъл Скамъл

В поредица от около 20 игрални филма, сред които „Мухата“, „Голият обяд“ и „История на насилието“, специалността на Дейвид Кроненбърг винаги се е състояла в педантично изследване на онази допирна точка, в която сходството между болестта и сексуалността се превръща в метафора за нашето отношение към технологиите ни – включително и към изкуствата. И макар че по правило ние сме привлечени от едното и отблъснати от другото, но и сексът, и болестта усилват осъзнаването на механичната природа на телата ни, преходността на техните императиви по отношение на деликатните ни индивидуалности. И фактът, че преработваме всичко това чрез средствата-заместители, с които разполагаме, включително филми и романи, не помага с нищо.

Автор: Джонатан Лийтъм

Злокобен, готически, психотичен и гъст като избуял трънак, в който с цената на много рани търсиш пътя си – това са впечатленията, които много бързо оставя краткият, но крайно интензивен роман „Чужда земя“. Неговият автор, Румен М. Еверт, е немец, свързал живота си с България, но действието на романа се развива в източна Англия – сред блата, мочурища и западнали градчета, в същия онзи регион, който Греъм Суифт нарече waterland и извлече от него подобно усещане за заплаха и безнадеждност. Не че, строго погледнато, „действието“ излиза много извън налудното съзнание на главния герой – художника Андерсон, който, страдайки от амнезия и обсебен от догадки, че е убил жена си, постепенно пропада все по-дълбоко в халюцинативен свят, населен от чудовищни видения.

Автор: Ангел Игов

Най-скорошният превод на Андерсен, дело на Владимир Старирадев, е едновременно силно позитивен факт от областта на най-новата ни книжнина, недвусмислен успех за преводача, и освен това важен симптом – симптом не само по отношение на Андерсеновата ни рецепция, но и по отношение на това как се е променила дефиницията на детската литература в България през последните вече над сто години.

Автор: Владимир Трендафилов

„Светът не е толкова добър, за да бъде красотата неговото спасение“, пише Александър Вутимски в есето „Войнственият век“, където говори за помрачената от катастрофи епоха – вече случилите се, както и тези, които предстоят. На 23 септември се навършват 71 години от смъртта на поета, който успява да спаси света в поезията си. Датата е пореден повод да се обърнем към творчеството му – в смисловата си дълбочина безкрайно като хоризонт, което дава естетическа широта и етически ориентири.

Автор: Невена Борисова

Когато отворих „Реквием за никого“ и започнах да чета, усещането бе като да видиш нещо за първи път, а то да ти е познато, като съществувало в теб винаги. Преживяването да прочета тази книга бе като влюбване в непозната жена, в която съм разпознал сродна душа, без да го очаквам.

Автор: Атанас Георгиев

Като мнозина изкушени от четенето българи, родени през 70-те, и аз до скоро се оплаквах, че България още няма роман, който описва и обобщава Прехода по достатъчно смислен, убедителен начин. Срещата ми с книгата на Златко Енев „Реквием за никого“ обаче ме накара да се притесня от невежеството си. Оказа се, че такъв роман има отдавна, просто по обичайните причини не е достигнал до мен.

Автор: Станислава Чуринскиене

Започвам с това, че „Реквием“-ът е един прекрасен, и в същото време много странен роман: казвам „странен“, защото необикновен, самобитен, оригинален и т. н. са определения, доста клиширани от употреба и звучащи като комплименти. Освен това окачествяването на романа като странен е опит да се оправдаят, поне отчасти, и някои от странностите на тази ми рецензия, въпреки че определянето на рецензията като „читателска“ само по себе си предполага подлагането ѝ на по-малко строги критерии в сравнение с „професионалните“ рецензии. Макар че всъщност тези разграничения са много условни.

Автор: Георги Карев

Спомняте ли си жегите на отчаянието в средата на 80-те? Поредицата от сушави години, довели селското стопанство почти до колапс, картофите, внасяни от „бедстващата“ Полша, режима на тока и водата, купоните за хляб, перспективите на кризата и задаващия се глад, пред които беше изправена „перестроечната“ ни система – измъчена, горката, от зловредните западни диверсии и комплоти... Спомняте ли си Чернобил? А „възродителния процес“? Спомняте ли си езоповия език и дървения език, на който говорехме? И пишехме всички думи без кавички… А днес прекаляваме с кавичките, мъчейки се да уловим точния смисъл на думите, отдавна изгубили смисъла си. Думите и нещата, впрочем… изпразнени от смисъл. В България нищо не е така, както трябва, нищо не е това, което всъщност е. Фукоянска ни работа…

Автор: Евдокия Борисова

Преди да престане да участва в публични четения в родината си, норвежкият писател Карл Уве Кнаусгор  поема една вечер сцената в Дома на литературата в Осло – представителна пететажна сграда точно срещу Кралския дворец. Това става през декември 2009, няколко месеца след като е започнало публикуването на шесттомната му автобиографична поредица, Моята борба. В продължение на 3,600 страници Кнаусгор възпроизвежда баналностите и униженията на живота си, личните си моменти на удоволствие, както и онези черни мисли, които повечето хора не могат да си представят да формулират дори и пред самите себе си. Книгите се превръщат в незабавна сензация.

Автор: Ивън Хюз

Езра Паунд казва, че всяко движение в изкуството се дели на откриватели, на наследници-майстори и на разводнители. Вероятно не е първият, нито ще е последният, който отбелязва подобно нещо, но го цитирам заради изразителната дума „разводнител“.

Автор: Яна Букова

„Blood Меridian or the Еvening Redness in the West“ е роман, роден директно върху добре поддържаното лобно място, където лежи митът за американския див, див запад. Както може да се очаква от отроче, родено на такова злокобно място, то самото е злокобно. Както може да се очаква и от натрапчиво кървавия цвят на заглавието му, самото то е ужасно кърваво. По-страшното е, че в известен смисъл е и истинско.

Автор: Жени Колева

„От модернизма, който искаш, получаваш постмодернизма, който заслужаваш“. Бих искала да проследя – с всички възможни рискове – резултата от приложението на тази формула върху българската поезия на ХХ в. Започвайки с въпроса: какво всъщност разбираме под модернизъм в България? Съществува някаква изначална неяснота в използването на понятието едновременно като израз на модерния светоглед и като естетическа платформа; и това разминаване не засяга единствено нашето литературознание. В първия случай прояви на модернизма в литературата могат да бъдат проследени и доста назад във времето, във втория съществува един най-общ консенсус, според който естетическият модернизъм е поместен хронологично от началото на ХХ в. до края на Втората световна война. В българския вариант модернизмът е отъждествен с появата и присъствието на символизма. С всички произхождащи от това недоразумения.

Автор: Яна Букова

Защото е несправедливо забравена и защото на тази ренесансова личност България винаги ще дължи благодарна памет, дълбока почит и непресекваща признателност.

Защото вековната традиция на нашата държавност не помни друг случай, в който от лявата страна на българския цар да е седяла толкова достойна жена, заслужила с делата си не само възхищението на цяла Европа, но и правото да носи като свое фамилно име името на своя народ – царица Елеонора Българска.

Автор: Неда Антонова

„В Испания литературните кръгове са много фрагментирани, но човек има възможност да бъде видим, както и да вижда другите“, обяснява с чаша вино в ръка Мариано Пейру – аржентински поет и преводач, живеещ в Мадрид. Докато говори за осъзнато благотворната си самота на литератор в Испания, мечтателно замислен, видимо се наслаждава на нощния въздух на Братислава. Излезли сме за малко пред клуб в градска зона, наречена „А4“. Това е артистичен участък, където се организират изложби, концерти, литературни четения. Тук се провежда и международният поетичен фестивал Ars Poetica 2013. Октомври е и тече последната вечер от събитието. Изплъзващото се време сплотява още повече част от 25-те участници с различна националност. Всеки говори с всеки, някой дава идея да потърсим китара. Хърватският поет Милош Джурджевич запалва цигара. Умерено саркастичен към себе си и другите, Милош не преекспонира поетичната си дейност и като че ли повече говори за професията си на преводач. Човек остава с впечатление, че на литературни събирания той предпочита да се забавлява и само от време на време, воден от утаил се може би от младостта навик, влиза в спорове.

Автор: Невена Борисова

В университета нашият професор по български фолклор Петър Динеков ни учеше, че „историческите песни се отличават с по-голяма историческа конкретност и точност, с по-голям реализъм в изображението, но същевременно тяхното съдържание не се покрива напълно с историческите събития...“

Автор: Борислав Геронтиев

Рецензия за романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ в „Нойе Цюрхер Цайтунг“ от 6 май 2014. Романът е номиниран за първото европейско издание на наградите „Стрега“, най-важното литературно отличие в Италия.

Автор: Андреас Брейтенщайн

Бях на 32 години и тогава дойде вторият и решителен удар, който продължи дотогава, докато не се смилиха да ме вземат в киното. Това е един откъс от 7-8 години без нито един лев. Не става дума за пари – лев като символ на парчето хляб… Моята безотговорност много им помогна. Мен ме мързи да правя кариера, после – малко суета с обратен знак… Освен това – някакво доверие в биологическото безсмъртие и утешението, че О!, аз винаги ще си наваксам и винаги ще си отмъстя! Като казвам „отмъстя“, разбирам, че моите стихове ще изтрият този или онзи.

Aвтори: Константин Павлов, Велислава Дърева

Не „захвърлен в природата“, ами захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих втория роман на Милен Русков. Обстоятелствата се наредиха така, че започнах с „Възвишение“ и сега карам назад, като естествено очакванията ми бяха нивото на писане да пада. Какво се оказа обаче. Книгата не само по нищо не отстъпва на последната, ами изпъква със съвсем самостоятелни качества. Рецензията се получи малко по-дълга от обикновено, за което ще простите, но толкова рядко се случва нещо наистина да ми се хареса, че не успях да сдържа пороя от думи. Накрая можете да прочетете и кратко интервю с автора, който беше много любезен да отговори изчерпателно на няколко мои въпроса, свързани с процеса на работа.   

Автор: Мартин Касабов

В Америка, а предполагам и в големи части от западна Европа, е налице определен проблем, а именно, че корпорациите са получили все повече власт, както в културен, така и в политически смисъл. Тук в Америка днес са необходими огромни количества пари, за да се кандидатира човек за различните видове демократични служби. Корпорациите имат значително повече пари от частните граждани, корпорациите правят тези дарения, които след това водят до закони, отдаващи още по-голямо предпочитание на [правата на] същите тези корпорации, така че се стига до един вид затворен кръг.

Автори: Дейвид Фостър Уолъс, Остап Кармоди

В „Освободеният Рот“, лесно четивна смесица от биография и литературна критика, Клаудия Рот Пиърпонт (между двамата няма роднинска връзка) разглежда неловките отношения между Рот и американския еврейски истеблишмънт.

Автор: Иън Томсън

Интервю на Джоана Колер със Стивън Брайър, съдия от Върховния съд на САЩ, публикувано първо на френски език в Revue des Deux Mondes през юни 2013 г., след това на английски език в The New York Review of Books от 7 ноември 2013 г.

Автори: Джоана Колер, Стивън Брайър

На 24 ноември 1948 Върнън Съливан изчезва. Две години преди това той е станал повод за скандал в Париж, когато издателството Editions du Scorpion публикува първия му роман, Ще плюя на гробовете ви. Съливан е чернокож, но минава за бял. Писнало му е да чете в американските романи за „добри чернокожи“ „от онзи вид, който белите възторжено потупват по гърба“ и искал да напише нещо, което описва един по-суров свят – онзи, познат от живота. Книгата му е брутална, сексуално открита и расово-табу. Героят в нея е Ли Андерсън, рус и синеок, но от чернокож произход човек, който пристига в среднозападното градче Бъктън с намерение да отмъсти за линчуването на малолетния си брат. Започва да работи в местната книжарница и се сприятелява с тийнейджърите от околността. По някое време те го запознават с две богати бели момичета – сестри – които той иска да прелъсти, изнасили и убие.

Автор: Джейкъб Микановски

Пет книги, които все още липсват на българския книжен пазар. Може би 2014 г. ще ни срещне с някои от тях като най-голяма е вероятността това да е романът „Светилата“ от новозеландката Елеонор Катън – носителка на наградата „Букър“ за 2013 г.

Когато три от непубликуваните разкази на Дж. Д. Селинджър наскоро изтекоха онлайн, това предизвика редица остри въпроси във връзка с пиратството и правото на лично пространство – но заедно с това ни показа и нови начини, по които бихме могли да четем „Спасителят в ръжта“.

Автор: Габи Ууд

Някога Орасио Кирога опитал да състави „десет божи заповеди на съвършения разказвач“, чието заглавие вече има стойността на намигване към читателя. Ако без девет от поученията спокойно може да се мине, последното ми се вижда безупречно проницателно: „Разказвай, сякаш разказът интересува единствено малката среда на твоите герои, от които си могъл да бъдеш един. Не другояче се постига живот в разказа.“

Автор: Хулио Кортасар

„Хората често ме питат, ‚Какво мислите за факта, че писането ви е фундаментално искейпистко?‘. А аз отговарям, ‚Вижте, основният въпрос за мен е, че няма нищо лошо в бягството‘“, казва Нийл Геймън. „Ако някой се намира в трудна или невъзможна ситуация, и му се предложи отключена врата, водеща някъде другаде, и той може да мине през нея и да се окаже другаде, наистина другаде. И не само да се окаже другаде, но и през това време да научи нови неща, да събира въоръжения и познание, които може да вземе обратно със себе си в своя затвор, и да го направи малко по-добър. Това е нещо добро. Не е лошо.“ Той цитира афоризма на Дж. Р. Р. Толкин: „Единствените хора, които имат нещо против бягството са затворническите надзиратели“.

Автор: Лори Пени

По начин прост, с регистъра, който в моя поетичен глас няма блясъци на мебели, нито извивки на бучиниш, нито овчици, които неочаквано се превръщат в ножове на насмешките, аз ще се опитам да ви изнеса една кратка лекция за скрития дух на страдаща Испания.

Автор: Федерико Гарсия Лорка

Живеем в чудноват момент. Всичко е станало архивируемо. Приспособленията ни произвеждат непрестанен запис от действията, движенията и мислите ни. Забравете паметта: ако бихме искали, бихме могли да възпроизведем всеки аспект от един живот с помощта на един Айфон и няколко твърди диска. Но в същото време физическите архиви изглежда западат. Някога те са били поддържани от цяла екология от обекти и институции, включително отпечатъци, печатни преси, бележници, писма, дневници, ръкописи и бележки, изписани по полетата на книги. Днес всяко от тези неща е на изчезване, едно след друго. Писмата не се пишат. Писането на ръка е забравено. Печатните преси се разпадат. Хартията мухлясва. И всички са съгласни: книгата е следващото нещо, което ще си отиде.

Автор: Якоб Микановски

Ханс Кристиан е човекът, който промени света. При подготовката на една лекция през 1820 датският физик Ханс Кристиан Йорстед открива случайно влиянието на електрическия ток върху една магнитна игла. Когато през проводник тече ток, около проводника се образува магнитно поле. Без това откритие, което се разпространява из Европа със скоростта на вятъра, днес нямаше да има генератори, нямаше да има радио, телевизия, компютри.

Автор: Михаел Маар

Колко от тези световноизвестни писатели сте в състояние да идентифицирате? Без ненужни притеснения – аз също не познавах поне 80% от лицата от тези снимки (но вече имам отговорите, с помощта на мрежата)...

Курсът по Equinox бе продължил до снощи. Моят пряк шеф ми бе разрешил един ден отпуск, за да мога да пийна нещо с лондонските си колеги или, както се бе изразил, „да обърнете по някой и друг гинес с момчетата“. Навярно защото за близо двете години при него нито веднъж не бях вземал отпуск. Не вярвай на търговеца, който никога не оставя книгите си сами, гласи една поговорка.

Автор: Кристоф Магнусон

Посетители

88

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Стефан писа Още
    Отличен коментар!
    преди 2 часа
  • Мая писа Още
    Поправено е и... преди 16 часа
  • Даниел писа Още
    Първо, с цялото ми... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Към всички... преди 18 часа
  • Николай ВЪЛКАНОВ писа Още
    За мен споделеното... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Интересна гледна... преди 21 часа
  • Даниел писа Още
    Дали не е по добре... преди 21 часа
  • Даниел писа Още
    "За да си ппизная, че... преди 21 часа
  • ВидялИпатил писа Още
    Наистина малко... преди 2 дни
  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 2 дни
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 4 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 4 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 5 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 5 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 6 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 6 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 6 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица