Изкуство – Литература

Тайната история на „Сто години самота“

Габриел Гарсия Маркес започва да пише Cien Años de SoledadСто години самота – преди повече от половин век, като го завършва през късната 1966. Романът излиза от печат в Буенос Айрес на 30 май 1967, два дни преди Sgt. Peppers Lonely Hearts Club Band, и реакцията сред испаноезичните читатели е силно подобна на Бийтълманията: тълпи, камери, възклицателни знаци, усещане за ново начало. През 1970 книгата излиза на английски, последвана от издание с меки корици, на чиято обложка гори ярко слънце – новият тотем на десетилетието. По времето, когато Гарсия Маркес получава Нобеловата награда, през 1982, романът вече се счита за Дон Кихот на глобалния юг, доказателство за литературната сила на Латинска Америка, а авторът е „Габо“, познат по целия континент с първото си име, също като кубинския си приятел Фидел.

Автор: Пол Ели

Прочети още...

Старозаветният поет

Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.

Автор: Асен Валентинов

Прочети още...

Иво Андрич и/в Турция

Би могло да се каже, че темата „Андрич и/в Турция“, в по-глобален мащаб – „Андрич и/в Ориента“, е сравнително неизследвана в иначе безспорно богатите традиции и постижения на андричевистиката и, без съмнение, нейното всестранно, задълбочено и обективно осветляване би допринесло изключително за разшифроването на много кодове в неговите произведения. Разбира се, настоящата разработка си поставя поне на този етап значително по-скромни цели и тя ще се опита да проследи пътуванията и пребиваванията на световноизвестния балкански писател в Република Турция, наследница на Османската империя, чиято политическа, социална и духовна история му служи като генератор на творчески идеи, сюжети и пр., а така също да хвърли сравнително обстоятелствен поглед върху преводите му на турски и рецепцията му, както и да предложи скромна теза за творческата история на „Прокълнатия двор“.

Автор: Хюсеин Мевсим

Прочети още...

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Именно това е темата, която придава на романа неговия разказвателен напор и която, разбира се, е причината за цялото внимание, което той получи, защото всичко, което има нещо общо с имиграцията, националната държава, мултикултурализма, етничността и религията, е експлозивна материя в Европа от наши дни. Много от елементите му са разпознаваеми, като например вестниците, които избягват да споменават или споменават само с пределна предпазливост, конфликтите, възникващи на етническа основа, или пък антирасизмът на левицата, който надделява над нейния феминизъм, което пък не ѝ позволява да критикува патриархалните структури вътре в емигрантските общности. Но в този роман всичко е пределно заострено, доведено до възможно най-крайни заключения, в един сценарий за бъдещето, който, погледнат реалистично, е по-малко от дори слабо вероятен, но все пак напълно възможен. Решаващото в романа е, че политическите събития, които той портретира, са психологически колкото убедителни, толкова и достоверни, защото това е всичко, около което този роман се върти – огромната загуба на смисъл за цяла една култура, нейната напълно липсваща, или поне силно изтощена вяра. Една култура, в която общностните връзки се разпадат и която, най-вече поради липса на издръжливост, се отказва от най-важните си ценности и се предава в ръцете на религиозно управление.

Автор: Карл Ове Кнаусгор

Прочети още...

Светлана Алексиевич: Руснаците не могат да живеят със свободата

Всъщност имам три различни родни места: западноукраинският град Иваново-Франкивск, откъдето произхожда майка ми и където съм родена; белоруското село, в което съм израснала; накрая, руската култура, която ме е възпитала и част от която станах. Баща ми, комунистът, е пристигнал в Иваново-Франкивск като част от окупационната армия на ненавиждания там Съветски съюз. През четиридесетте години на руснаци там по принцип не се продавало нищо. Ето защо като бебе едва не съм умряла. Тогава баща ми отишъл в местния манастир и казал на игуменката, „Аз съм враг, но имам малко дете, което умира от глад“. А тя му отвърнала, „Махни се веднага и не се показвай никога повече тук. Но изпрати жена си.“ На майка ми монахините давали всеки ден козе мляко. Това ме е спасило.

Автори: Светлана Алексиевич, Керстин Холм

Прочети още...

Когато свободата е безнаказаност, а беззаконието – ред, трябва да виним собственото си овчедушие

По подобие на Оруел в „1984 година“, моят герой Павел Премянов от новата ми книга „Орлов мост“, участник в протестите на знаковото място в София, си съставя абсурдни опозиции, които извиняват неговия трагично преживян, но впоследствие добре обмислен и философски оправдан цинизъм:

„КРАЖБАТА Е ПРОИЗВОДСТВО! НАСИЛИЕТО Е ДРУЖЕЛЮБИЕ! БЕЗРАБОТИЦАТА Е ПОЧИВКА! ПРОСТАЩИНАТА Е КУЛТУРА! БЕДНОСТТА Е УТЕХА! БЕЗЗАКОНИЕТО Е РЕД! СЪВЪРШЕНСТВОТО Е ЕГОИЗЪМ!“

Автор: Владимир Зарев

Прочети още...

Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада – част 3

Съществува интимна връзка между паметта и границата. Освен всичко друго тя символизира и „непрекъснатото завоевание на цивилизацията срещу варварството", тя „периодически служи за трамплин на националния подем". Защо тогава толкова драматично възприема преминаването ѝ Джем Султан в завръзката на романа „Случаят Джем"? Очевидно тя вещае някаква екзистенциална покруса? Дали защото, отново в плана на колективното възприятие, тя „е символ на миналото, олицетворение на историческото нещастие, свързано с националната съдба"? В случая това е колективната ни обща европейска или балканска съдба.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада – част 2

Нишанджи Мехмед паша е великият везир в двора на Мехмед ІІ. Романът всъщност започва с неговата изповед в показания, тя бележи и формалната завръзка на романовия сюжет. Когато Мехмед Хан ІІ Завоевателя предава богу дух, Нишанджи скрива истината от войската. Гротесковото триседмично представление от последния ден на неговото царуване (когато вече мъртъв Мехмед дефилира пред войската, седнал в царствената носилка) ще се разиграе повторно след години, когато ковчегът на „багрянородния“ Джем не ще намери покой. Нишанджи изпраща конник към Джем със страшната вест и това е началото на бунта срещу законния престолонаследник, самото „плъзгаво съвършенство и самообладание“, „слабият сух и женствен, блед умислен и потаен“ Баязид.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада – част 1

Романът „Случаят Джем“ е роман за едно дълго пътуване – историческо и екзистенциално. За живота като пътуване, при това съвсем не доброволно. Пътуване-лутане и намиране между световете на Изтока и Запада. Има такъв жанр, твърди Памук, отнесен към традициите на турската литература от 90-те години на ХХ век, който е обвързан с „фокусирането на наратива върху озападняването и опасностите от преклонението към Запада“, върху „имитирането на Запада и предизвиканото от него трагикомично объркване.“ Естетическата рецепция на романи в тоя жанр съвсем не предполага единствено трагикомизма и объркването: „Моят собствен роман „Бялата крепост“ – отбелязва Памук – е скромен принос към традицията на романа за Изтока и Запада.“

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Двама български англицисти за книгата „Калуня-каля“

Александър Шурбанов: Калуня-каля“ е истинско откритие. Това е несъмнено една от големите български – и не само български – книги на нашето време. Деян Енев, който я обърса от прахта, за да ни я покаже в нейния „чисти блеск“, я сравнява с всепризнати белетристични шедьоври на световни автори като Будзати и Кутси, а и на нашия Димитър Талев. На мен тя ми напомня за Иво Андрич. Има в нея нещо изконно балканско, което черпи своята сила от националното, но го надхвърля и разцъфтява в опияняваща смесица от етноси, вери, езици и обичаи, преливащи едно в друго, за да оформят цял един неподражаемо пъстър и неизтребим свят.

Владимир Трендафилов: Мисля, че има някакво обезумяване около този роман. Толкова ли не четат хората внимателно? И тъй като това не е първата нашенска полуда по някоя средна книга, явно шумотевицата около „Калуня-каля“ е пореден пример за това как през последния четвърт век българската литература периодично хуква по първата крива уличка, за да излезе на правия път. Преди беше поне последователна. Стоеше си в махалата на кривите улички и не помисляше да излиза на никакъв прав път. Рекламата обаче е настъпателна.

Автори: Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов

Прочети още...

АЗ ЧЕТА – част 2

В първата част на този диптих се опитах да покажа, че българската литература е сравнима с европейската и американската. Ако това е грях, признавам си го. Другият ми грях – също признат – е може би, че се опитах да покажа, че стандартите за оценка на българската литература не трябва да се различават от стандартите, с които харесваме или отхвърляме европейската и американската литератури.

Автор: Златко Ангелов

Прочети още...

Постскриптум: Джеймс Солтър, 1925-2015

Джеймс Солтър почина в петък. Току-що бе навършил деветдесет, девет дни преди това. „Този рожден ден дойде някак си по-рано, отколкото си мислех“, казва той в интервю за германското списание Щерн, което го определя така, както не прави почти никой в Америка – като автор на бестселъри. „Надявах се да остана по-дълго отсам деветдесетте. Бих казал, че получих от живота много повече, отколкото очаквах, но и аз, както всички други, все още се надявам“.

Автор: Ник Паумгартън

Прочети още...

Литературният историк като ловец на разкази

В „Една малка анкета“ сръбският писател Михайло Пантич, с присъщия за всеки пишещ мислител скептицизъм, усъмнявайки се в бъдещето на литературата, заявява, че равнодушието е най-страшната диагноза и за писателя, но и за читателя. Всъщност принципно няма разлика между писането за и писането на художествена литература, и в двата случая пишещият разчита на разказа, който или ще му се яви, или той самият ще изнамери, ще изрови от осветените дворове на живота. Или от „плесенясалите подземия на литературната история“. Цитираната метафора би заинтригувала самия Индиана Джоунс. В ролята му този път влиза Хюсеин Мевсим, който тръгва по дирите на слабо познат и тепърва осветлен сюжет от родната ни литературна история, а именно – истанбулския период от живота на големия български поет-септемвриец Никола Фурнаджиев.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

АЗ ЧЕТА – част 1

За изкушения читател всеки нов роман е предизвикателство. Още по-голямо – ако е от неизвестен автор. И още по-голямо – ако е роман, спечелил конкурс за начинаещи … графомани? скрити таланти? посредствени писачи? а може би срамежливи гении?

Автор: Златко Ангелов

Прочети още...

Кърт Вонегът: след кланицата

„Някога имаше Дрезден. Красив град, пълен с музеи и зоопаркове – човекът в неговото най-голямо величие. А когато дойдохме ние, градът си отиде… Нападението не скъси войната и с половин секунда, не отслаби германската съпротива или нападение никъде, не освободи нито един човек от някой концентрационен лагер. От всичко това полза имаше само една-единствена личност.“

„И кой беше това?“

„Аз. Получих по няколко долара за всеки убит човек. Представете си само…“

Автор: Мартин Еймис

Прочети още...

Величието на Гюнтер Грас

На седемдесетия му рожден ден множество писатели – Надин Гордимър, Джон Ървинг, плюс цялата германска литературна сцена – се бяха събрали, за да го възпяват в театъра „Талия“ в Хамбург, но онова, което си спомням най-добре беше, че когато хвалебствените слова приключиха, започна да свири музика, сцената на театъра се превърна в танцова площадка и Грас се разкри като майстор на онова, което бих нарекъл „съвместно танцуване“. Той можеше да танцува валс, полка, фокстрот, танго и гавот – и, както изглеждаше, всички най-красиви момичета в Германия се редяха на опашка, за да танцуват с него. И докато той с видимо удоволствие се полюшваше, завърташе и приклякваше, аз разбрах, че това е неговото „аз“: големият танцьор на германската литература, танцуващ сред ужасите на историята към красотата на литературата, надживяващ злото поради личната си грация, но също и поради личното си усещане на големия комик за смехотворното.

На журналистите, които искаха от мен да го омаловажавам през 1982, аз отговарях, „Може би той трябва да умре, за да можете да разберете какъв голям човек сте изгубили“. Този момент дойде днес. Надявам се, че те ще го направят.

Автор: Салман Рушди

Прочети още...

Борхес и бог

Струва ми се много сериозно, че един човек или народ може и да не притежават етически инстинкт или усет. Нещо повече, налице е тенденция или навик, да се съди за дадено действие по следствията му. Сега, това ми се струва неморално, понеже, когато действате, вие знаете дали действията ви са зли или добри. А що се отнася до последствията от дадено действие – те се разклоняват и умножават и може би в края на краищата взаимно се уравновесяват. Не знам например дали следствията от откриването на Америка са били добри или лоши, защото са толкова много. Даже сега, докато говорим, те растат и се увеличават. Така че, да се съди за дадено действие според следствията му е абсурдно. Но хората са склонни да вършат това. Например за едно завоевание или война се съди според техния провал или успех, а не според това дали те са етически оправдани. Що се отнася до последствията, както вече казах, те се умножават по такъв начин, че може би в хода на времето те взаимно се уравновесяват или отново се оказват в дисбаланс. Това е продължаващ процес.

Автори: Хорхе Луис Борхес и Освалдо Ферари

Прочети още...

Етгар Керет, предизвикателят…

За мен писането на истории е нещо много интуитивно. Нямам никакъв особен план или метод. Обикновено имам пред очи някакъв образ, мисъл или изречение. И когато пиша, усещането е много силно, сякаш съм заедно с героите си и подхващам това приключение и съм също толкова неспокоен и възбуден като тях, искам да видя какво точно ще се случи. Така че, не съм имал никакъв план когато започнах да пиша „Номерът с бомбето“, но пък, когато го чета, изпитвам силното усещане, че, ако бих започнал да говоря за творческия процес, той би бил много подобен на начина, по който фокусникът пъха ръка в бомбето, но не знае какво точно ще извади. Може да се окаже главата на обезглавен заек или пък мъртво бебе. Значи, за мен всичко това е много подобно на писането: когато пиша разказ, аз измъквам нещо от едно бомбе, но не знам какво точно ще бъде. Често става така, че колкото по-перверзни или странни са нещата, които откривам вътре, толкова по-доволна е публиката. И така, аз съм много подобен на онзи фокусник, който измъква от бомбето си всички тия ужасни неща, по време на детски рожден ден, и се пита сам: „Но защо? И какво казва за самия мен всичко това?“ И в същото време той се превръща в този отракан фокусник, когото обичат всички деца.

Автори: Етгар Керет, Софи Луис

Прочети още...

Светът на Оруел

През 2015 се навършват 65 години от смъртта на Джордж Оруел – и днес той изглежда по-голям от всякога. Изреченията му са по устните ни, идеите му в главите ни, предупрежденията му изглежда се сбъдват. Но как все пак се е случило всичко това?

Автор: Робърт Бътлър

Прочети още...

Левиатан, или смърт в Сицилия

Моше Кан, преводачът: Първата ми среща с „Хорцинус Орка“ беше през 1975, годината на първоначалната публикация на този монументален роман. По онова време живеех вече отдавна в Рим. При излизането на романа забелязах, но с едно око, че вестниците са пълни със статии за него от видни италиански интелектуалци. Тъй че знаех за съществуването на този роман, който вдигна такъв шум, но не го познавах… През късната пролет на 1975 бях за няколко дни на гости на моя близък приятел, художествения историк Донато Санминиатели, човек с широки културни интереси, във вилата му над езерото Брачано. Една сутрин той започна да ми разправя за своето ново откритие – романа „Хорцинус Орка“, който четеше в момента и който се превърна в главна тема на разговорите ни. Той спомена, че завръщането, любовта и смъртта са червената нишка в тази модерна одисея, но беше най-вече впечатлен от езика, твърдейки, че никой не е писал така досега, че това е един много особен италиански с уникална красота. Донато настояваше обезателно да хвърля един поглед на книгата, което и сторих. Веднага ми направи впечатление странната, невиждана изразителност на изреченията и необичайното звучене на думите. Самата дума Horcynus ми се наби в погледа с променената форма на зоологическото название Orcinus...

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Път към Босфора ли? Не, не съм от тях…

Представете си следната картина: Около петдесетина български учители, водени от депутат, главен инспектор и двама професори, при това не кои да е, а археологът и ректор на СУ Богдан Филов (съпровождан от младата си съпруга Евдокия на сватбеното им пътешествие) и историкът Васил Златарски, заедно с немския лектор д-р Йенг и съпругата на Александър Балабанов, се качват в ранна пролетна утрин на кораба „Бургас“ от едноименното пристанище, за да поемат към Босфора. Предишната вечер на пристана е акостирал от Варна каботажният кораб „Евдокия“ (дали не станахме множко Евдокиите?), с който пристигат още около тридесет учители, и общият брой нараства докъм осемдесет. Тази весела и вдъхновена група заминава на двуседмична научно-образователна методическа екскурзия (тривиалното название е обмяна на опит) в Турция – проект, организиран и финансиран на държавно-правителствено ниво.

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Злощастният Франкенщайн, тоест Алеко Константинов, наречен Щастливеца – част 3

Всъщност Алеко, ако би живял в любимата си Швейцария, безусловно не би носил фамилията Константинов, а със сигурност Франкенщайн. И кой знае, може и първото си име е щял да смени, на Виктор, да речем. Защото онова, което той извършва с Бай Ганю, е същото, което доктор Виктор Франкенщайн извършва в научната си лаборатория със своята прехласнатост и сляпа вяра в науката – и двамата създават чудовища, съвременни Прометеевци. Които се обръщат срещу своите създатели.

Автор: Митко Новков

Прочети още...

Злощастният Франкенщайн, тоест Алеко Константинов, наречен Щастливеца – част 2

Едвин Сугарев, един от най-фрустрираните български интелектуалци вследствие тази „местностност“, „свойскост“, извечност на Бай Ганю в пространствата на българското общежитие, изрича с отчаян патос:

Бай Ганю не може да бъде изличен, забравен и омаловажен поради една много проста причина: той изобщо не е литературен герой

Автор: Митко Новков

Прочети още...

Злощастният Франкенщайн, тоест Алеко Константинов, наречен Щастливеца – част 1

Бай Ганьо, угнетяващият ни герой на Алеко Константинов – и според google, и според моите facebook приятели, е най-известният български литературен персонаж. В търсачката при кликване на красното му име излизат светкавично (само за 0,31 секунди) цели 762 000 резултата. А при съвсем непрофесионалната анкета в социалната мрежа facebook на въпроса: „Кой е най-популярният български литературен герой“, от 90 отговора (това е броят на отговорите, не на отзовалите се: доста от „анкетираните“ са поствали повече от един път, други пък дават повече от един отговор) 37 са „белите камъчета“ за Бай Ганьо, 13 за Андрешко, 5 за Мунчо (лудият от „Под игото“). Хитър Петър има 4 гласа, а Дядо Йоцо и Крали Марко са с по 2.

Автор: Митко Новков

Прочети още...

Животът не е честен

През лятото на 2014 се запознах чрез Фейсбук с Красимир Дамянов, български писател, за когото не знаех почти нищо, въпреки че сме почти връстници. (Пълно признание: вината за това е изцяло моя.) Преди 1989 изобщо не бях чувал за него, а след 2010 името му започна да се споменава от приятели-писатели. Срещах го и в Интернет. През 2012 беше преподавател в летния семинар по творческо писане в Созопол, организиран от Фондация Елизабет Костова. Дамянов също не ме познаваше (вината за това пак е моя), докато не му изпратих първия си имейл…

Автор: Златко Ангелов

Прочети още...

„Доктор Живаго“ и ЦРУ

В главната дирекция на ЦРУ, в Лангли, Вирджиния, се намира музей, който обикновено не е достъпен за широката публика. Предназначението на музея, според описанието на неговия уебсайт, е да „информира, уведомява и вдъхновява“ членовете на ЦРУ докато те практикуват своя разузнавачески занаят. Сред главните експонати, редом с шифровата машина „Енигма“, специална подводница и личния AK-47на Осама бин Ладен, се намира и непретенциозно издание на книга с мека корица, 15 х 9 сантиметра. Това е джобното издание на Доктор Живаго от Борис Пастернак, шестстотин страници, отпечатани на изключително тънка хартия, за да могат да бъдат укривани по-лесно. Надписът до нея гласи: „Копие от оригиналното рускоезично издание на Доктор Живаго, тайно публикувано от ЦРУ. Корица и информация за изданието на руски език; на гърба на книгата се твърди, че е била отпечатана във Франция“.

Автор: Майкъл Скамъл

Прочети още...

„Консумирана“ от Дейвид Кроненбърг

В поредица от около 20 игрални филма, сред които „Мухата“, „Голият обяд“ и „История на насилието“, специалността на Дейвид Кроненбърг винаги се е състояла в педантично изследване на онази допирна точка, в която сходството между болестта и сексуалността се превръща в метафора за нашето отношение към технологиите ни – включително и към изкуствата. И макар че по правило ние сме привлечени от едното и отблъснати от другото, но и сексът, и болестта усилват осъзнаването на механичната природа на телата ни, преходността на техните императиви по отношение на деликатните ни индивидуалности. И фактът, че преработваме всичко това чрез средствата-заместители, с които разполагаме, включително филми и романи, не помага с нищо.

Автор: Джонатан Лийтъм

Прочети още...

Цветовете на кошмара

Злокобен, готически, психотичен и гъст като избуял трънак, в който с цената на много рани търсиш пътя си – това са впечатленията, които много бързо оставя краткият, но крайно интензивен роман „Чужда земя“. Неговият автор, Румен М. Еверт, е немец, свързал живота си с България, но действието на романа се развива в източна Англия – сред блата, мочурища и западнали градчета, в същия онзи регион, който Греъм Суифт нарече waterland и извлече от него подобно усещане за заплаха и безнадеждност. Не че, строго погледнато, „действието“ излиза много извън налудното съзнание на главния герой – художника Андерсон, който, страдайки от амнезия и обсебен от догадки, че е убил жена си, постепенно пропада все по-дълбоко в халюцинативен свят, населен от чудовищни видения.

Автор: Ангел Игов

Прочети още...

Накъде тече детската литература

Най-скорошният превод на Андерсен, дело на Владимир Старирадев, е едновременно силно позитивен факт от областта на най-новата ни книжнина, недвусмислен успех за преводача, и освен това важен симптом – симптом не само по отношение на Андерсеновата ни рецепция, но и по отношение на това как се е променила дефиницията на детската литература в България през последните вече над сто години.

Автор: Владимир Трендафилов

Прочети още...

Александър Вутимски, неуязвимият

„Светът не е толкова добър, за да бъде красотата неговото спасение“, пише Александър Вутимски в есето „Войнственият век“, където говори за помрачената от катастрофи епоха – вече случилите се, както и тези, които предстоят. На 23 септември се навършват 71 години от смъртта на поета, който успява да спаси света в поезията си. Датата е пореден повод да се обърнем към творчеството му – в смисловата си дълбочина безкрайно като хоризонт, което дава естетическа широта и етически ориентири.

Автор: Невена Борисова

Прочети още...

„Реквием за никого“ – пътешествие из дълбините на човешката душа

Когато отворих „Реквием за никого“ и започнах да чета, усещането бе като да видиш нещо за първи път, а то да ти е познато, като съществувало в теб винаги. Преживяването да прочета тази книга бе като влюбване в непозната жена, в която съм разпознал сродна душа, без да го очаквам.

Автор: Атанас Георгиев

Прочети още...

„Реквием за никого“ на Златко Енев – безроден ли е хуманистът

Като мнозина изкушени от четенето българи, родени през 70-те, и аз до скоро се оплаквах, че България още няма роман, който описва и обобщава Прехода по достатъчно смислен, убедителен начин. Срещата ми с книгата на Златко Енев „Реквием за никого“ обаче ме накара да се притесня от невежеството си. Оказа се, че такъв роман има отдавна, просто по обичайните причини не е достигнал до мен.

Автор: Станислава Чуринскиене

Прочети още...

Реквием за всички ни

Започвам с това, че „Реквием“-ът е един прекрасен, и в същото време много странен роман: казвам „странен“, защото необикновен, самобитен, оригинален и т. н. са определения, доста клиширани от употреба и звучащи като комплименти. Освен това окачествяването на романа като странен е опит да се оправдаят, поне отчасти, и някои от странностите на тази ми рецензия, въпреки че определянето на рецензията като „читателска“ само по себе си предполага подлагането ѝ на по-малко строги критерии в сравнение с „професионалните“ рецензии. Макар че всъщност тези разграничения са много условни.

Автор: Георги Карев

Прочети още...

Реквием за всички нас

Спомняте ли си жегите на отчаянието в средата на 80-те? Поредицата от сушави години, довели селското стопанство почти до колапс, картофите, внасяни от „бедстващата“ Полша, режима на тока и водата, купоните за хляб, перспективите на кризата и задаващия се глад, пред които беше изправена „перестроечната“ ни система – измъчена, горката, от зловредните западни диверсии и комплоти... Спомняте ли си Чернобил? А „възродителния процес“? Спомняте ли си езоповия език и дървения език, на който говорехме? И пишехме всички думи без кавички… А днес прекаляваме с кавичките, мъчейки се да уловим точния смисъл на думите, отдавна изгубили смисъла си. Думите и нещата, впрочем… изпразнени от смисъл. В България нищо не е така, както трябва, нищо не е това, което всъщност е. Фукоянска ни работа…

Автор: Евдокия Борисова

Прочети още...

Карл Уве Кнаусгор: една литературна звезда се бори с разкаянието

Преди да престане да участва в публични четения в родината си, норвежкият писател Карл Уве Кнаусгор  поема една вечер сцената в Дома на литературата в Осло – представителна пететажна сграда точно срещу Кралския дворец. Това става през декември 2009, няколко месеца след като е започнало публикуването на шесттомната му автобиографична поредица, Моята борба. В продължение на 3,600 страници Кнаусгор възпроизвежда баналностите и униженията на живота си, личните си моменти на удоволствие, както и онези черни мисли, които повечето хора не могат да си представят да формулират дори и пред самите себе си. Книгите се превръщат в незабавна сензация.

Автор: Ивън Хюз

Прочети още...

support

Посетители: 50

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 2 часа
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 8 часа
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 5 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 5 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 6 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 6 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 6 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 1 седмица
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици