В първата част на този диптих се опитах да покажа, че българската литература е сравнима с европейската и американската. Ако това е грях, признавам си го. Другият ми грях – също признат – е може би, че се опитах да покажа, че стандартите за оценка на българската литература не трябва да се различават от стандартите, с които харесваме или отхвърляме европейската и американската литератури.

Автор: Златко Ангелов

Джеймс Солтър почина в петък. Току-що бе навършил деветдесет, девет дни преди това. „Този рожден ден дойде някак си по-рано, отколкото си мислех“, казва той в интервю за германското списание Щерн, което го определя така, както не прави почти никой в Америка – като автор на бестселъри. „Надявах се да остана по-дълго отсам деветдесетте. Бих казал, че получих от живота много повече, отколкото очаквах, но и аз, както всички други, все още се надявам“.

Автор: Ник Паумгартън

В „Една малка анкета“ сръбският писател Михайло Пантич, с присъщия за всеки пишещ мислител скептицизъм, усъмнявайки се в бъдещето на литературата, заявява, че равнодушието е най-страшната диагноза и за писателя, но и за читателя. Всъщност принципно няма разлика между писането за и писането на художествена литература, и в двата случая пишещият разчита на разказа, който или ще му се яви, или той самият ще изнамери, ще изрови от осветените дворове на живота. Или от „плесенясалите подземия на литературната история“. Цитираната метафора би заинтригувала самия Индиана Джоунс. В ролята му този път влиза Хюсеин Мевсим, който тръгва по дирите на слабо познат и тепърва осветлен сюжет от родната ни литературна история, а именно – истанбулския период от живота на големия български поет-септемвриец Никола Фурнаджиев.

Автор: Евдокия Борисова

За изкушения читател всеки нов роман е предизвикателство. Още по-голямо – ако е от неизвестен автор. И още по-голямо – ако е роман, спечелил конкурс за начинаещи … графомани? скрити таланти? посредствени писачи? а може би срамежливи гении?

Автор: Златко Ангелов

„Някога имаше Дрезден. Красив град, пълен с музеи и зоопаркове – човекът в неговото най-голямо величие. А когато дойдохме ние, градът си отиде… Нападението не скъси войната и с половин секунда, не отслаби германската съпротива или нападение никъде, не освободи нито един човек от някой концентрационен лагер. От всичко това полза имаше само една-единствена личност.“

„И кой беше това?“

„Аз. Получих по няколко долара за всеки убит човек. Представете си само…“

Автор: Мартин Еймис

На седемдесетия му рожден ден множество писатели – Надин Гордимър, Джон Ървинг, плюс цялата германска литературна сцена – се бяха събрали, за да го възпяват в театъра „Талия“ в Хамбург, но онова, което си спомням най-добре беше, че когато хвалебствените слова приключиха, започна да свири музика, сцената на театъра се превърна в танцова площадка и Грас се разкри като майстор на онова, което бих нарекъл „съвместно танцуване“. Той можеше да танцува валс, полка, фокстрот, танго и гавот – и, както изглеждаше, всички най-красиви момичета в Германия се редяха на опашка, за да танцуват с него. И докато той с видимо удоволствие се полюшваше, завърташе и приклякваше, аз разбрах, че това е неговото „аз“: големият танцьор на германската литература, танцуващ сред ужасите на историята към красотата на литературата, надживяващ злото поради личната си грация, но също и поради личното си усещане на големия комик за смехотворното.

На журналистите, които искаха от мен да го омаловажавам през 1982, аз отговарях, „Може би той трябва да умре, за да можете да разберете какъв голям човек сте изгубили“. Този момент дойде днес. Надявам се, че те ще го направят.

Автор: Салман Рушди

Струва ми се много сериозно, че един човек или народ може и да не притежават етически инстинкт или усет. Нещо повече, налице е тенденция или навик, да се съди за дадено действие по следствията му. Сега, това ми се струва неморално, понеже, когато действате, вие знаете дали действията ви са зли или добри. А що се отнася до последствията от дадено действие – те се разклоняват и умножават и може би в края на краищата взаимно се уравновесяват. Не знам например дали следствията от откриването на Америка са били добри или лоши, защото са толкова много. Даже сега, докато говорим, те растат и се увеличават. Така че, да се съди за дадено действие според следствията му е абсурдно. Но хората са склонни да вършат това. Например за едно завоевание или война се съди според техния провал или успех, а не според това дали те са етически оправдани. Що се отнася до последствията, както вече казах, те се умножават по такъв начин, че може би в хода на времето те взаимно се уравновесяват или отново се оказват в дисбаланс. Това е продължаващ процес.

Автори: Хорхе Луис Борхес и Освалдо Ферари

За мен писането на истории е нещо много интуитивно. Нямам никакъв особен план или метод. Обикновено имам пред очи някакъв образ, мисъл или изречение. И когато пиша, усещането е много силно, сякаш съм заедно с героите си и подхващам това приключение и съм също толкова неспокоен и възбуден като тях, искам да видя какво точно ще се случи. Така че, не съм имал никакъв план когато започнах да пиша „Номерът с бомбето“, но пък, когато го чета, изпитвам силното усещане, че, ако бих започнал да говоря за творческия процес, той би бил много подобен на начина, по който фокусникът пъха ръка в бомбето, но не знае какво точно ще извади. Може да се окаже главата на обезглавен заек или пък мъртво бебе. Значи, за мен всичко това е много подобно на писането: когато пиша разказ, аз измъквам нещо от едно бомбе, но не знам какво точно ще бъде. Често става така, че колкото по-перверзни или странни са нещата, които откривам вътре, толкова по-доволна е публиката. И така, аз съм много подобен на онзи фокусник, който измъква от бомбето си всички тия ужасни неща, по време на детски рожден ден, и се пита сам: „Но защо? И какво казва за самия мен всичко това?“ И в същото време той се превръща в този отракан фокусник, когото обичат всички деца.

Автори: Етгар Керет, Софи Луис

През 2015 се навършват 65 години от смъртта на Джордж Оруел – и днес той изглежда по-голям от всякога. Изреченията му са по устните ни, идеите му в главите ни, предупрежденията му изглежда се сбъдват. Но как все пак се е случило всичко това?

Автор: Робърт Бътлър

Моше Кан, преводачът: Първата ми среща с „Хорцинус Орка“ беше през 1975, годината на първоначалната публикация на този монументален роман. По онова време живеех вече отдавна в Рим. При излизането на романа забелязах, но с едно око, че вестниците са пълни със статии за него от видни италиански интелектуалци. Тъй че знаех за съществуването на този роман, който вдигна такъв шум, но не го познавах… През късната пролет на 1975 бях за няколко дни на гости на моя близък приятел, художествения историк Донато Санминиатели, човек с широки културни интереси, във вилата му над езерото Брачано. Една сутрин той започна да ми разправя за своето ново откритие – романа „Хорцинус Орка“, който четеше в момента и който се превърна в главна тема на разговорите ни. Той спомена, че завръщането, любовта и смъртта са червената нишка в тази модерна одисея, но беше най-вече впечатлен от езика, твърдейки, че никой не е писал така досега, че това е един много особен италиански с уникална красота. Донато настояваше обезателно да хвърля един поглед на книгата, което и сторих. Веднага ми направи впечатление странната, невиждана изразителност на изреченията и необичайното звучене на думите. Самата дума Horcynus ми се наби в погледа с променената форма на зоологическото название Orcinus...

Автор: Стоян Гяуров

Представете си следната картина: Около петдесетина български учители, водени от депутат, главен инспектор и двама професори, при това не кои да е, а археологът и ректор на СУ Богдан Филов (съпровождан от младата си съпруга Евдокия на сватбеното им пътешествие) и историкът Васил Златарски, заедно с немския лектор д-р Йенг и съпругата на Александър Балабанов, се качват в ранна пролетна утрин на кораба „Бургас“ от едноименното пристанище, за да поемат към Босфора. Предишната вечер на пристана е акостирал от Варна каботажният кораб „Евдокия“ (дали не станахме множко Евдокиите?), с който пристигат още около тридесет учители, и общият брой нараства докъм осемдесет. Тази весела и вдъхновена група заминава на двуседмична научно-образователна методическа екскурзия (тривиалното название е обмяна на опит) в Турция – проект, организиран и финансиран на държавно-правителствено ниво.

Автор: Евдокия Борисова

Всъщност Алеко, ако би живял в любимата си Швейцария, безусловно не би носил фамилията Константинов, а със сигурност Франкенщайн. И кой знае, може и първото си име е щял да смени, на Виктор, да речем. Защото онова, което той извършва с Бай Ганю, е същото, което доктор Виктор Франкенщайн извършва в научната си лаборатория със своята прехласнатост и сляпа вяра в науката – и двамата създават чудовища, съвременни Прометеевци. Които се обръщат срещу своите създатели.

Автор: Митко Новков

Едвин Сугарев, един от най-фрустрираните български интелектуалци вследствие тази „местностност“, „свойскост“, извечност на Бай Ганю в пространствата на българското общежитие, изрича с отчаян патос:

Бай Ганю не може да бъде изличен, забравен и омаловажен поради една много проста причина: той изобщо не е литературен герой

Автор: Митко Новков

Бай Ганьо, угнетяващият ни герой на Алеко Константинов – и според google, и според моите facebook приятели, е най-известният български литературен персонаж. В търсачката при кликване на красното му име излизат светкавично (само за 0,31 секунди) цели 762 000 резултата. А при съвсем непрофесионалната анкета в социалната мрежа facebook на въпроса: „Кой е най-популярният български литературен герой“, от 90 отговора (това е броят на отговорите, не на отзовалите се: доста от „анкетираните“ са поствали повече от един път, други пък дават повече от един отговор) 37 са „белите камъчета“ за Бай Ганьо, 13 за Андрешко, 5 за Мунчо (лудият от „Под игото“). Хитър Петър има 4 гласа, а Дядо Йоцо и Крали Марко са с по 2.

Автор: Митко Новков

През лятото на 2014 се запознах чрез Фейсбук с Красимир Дамянов, български писател, за когото не знаех почти нищо, въпреки че сме почти връстници. (Пълно признание: вината за това е изцяло моя.) Преди 1989 изобщо не бях чувал за него, а след 2010 името му започна да се споменава от приятели-писатели. Срещах го и в Интернет. През 2012 беше преподавател в летния семинар по творческо писане в Созопол, организиран от Фондация Елизабет Костова. Дамянов също не ме познаваше (вината за това пак е моя), докато не му изпратих първия си имейл…

Автор: Златко Ангелов

В главната дирекция на ЦРУ, в Лангли, Вирджиния, се намира музей, който обикновено не е достъпен за широката публика. Предназначението на музея, според описанието на неговия уебсайт, е да „информира, уведомява и вдъхновява“ членовете на ЦРУ докато те практикуват своя разузнавачески занаят. Сред главните експонати, редом с шифровата машина „Енигма“, специална подводница и личния AK-47на Осама бин Ладен, се намира и непретенциозно издание на книга с мека корица, 15 х 9 сантиметра. Това е джобното издание на Доктор Живаго от Борис Пастернак, шестстотин страници, отпечатани на изключително тънка хартия, за да могат да бъдат укривани по-лесно. Надписът до нея гласи: „Копие от оригиналното рускоезично издание на Доктор Живаго, тайно публикувано от ЦРУ. Корица и информация за изданието на руски език; на гърба на книгата се твърди, че е била отпечатана във Франция“.

Автор: Майкъл Скамъл

В поредица от около 20 игрални филма, сред които „Мухата“, „Голият обяд“ и „История на насилието“, специалността на Дейвид Кроненбърг винаги се е състояла в педантично изследване на онази допирна точка, в която сходството между болестта и сексуалността се превръща в метафора за нашето отношение към технологиите ни – включително и към изкуствата. И макар че по правило ние сме привлечени от едното и отблъснати от другото, но и сексът, и болестта усилват осъзнаването на механичната природа на телата ни, преходността на техните императиви по отношение на деликатните ни индивидуалности. И фактът, че преработваме всичко това чрез средствата-заместители, с които разполагаме, включително филми и романи, не помага с нищо.

Автор: Джонатан Лийтъм

Злокобен, готически, психотичен и гъст като избуял трънак, в който с цената на много рани търсиш пътя си – това са впечатленията, които много бързо оставя краткият, но крайно интензивен роман „Чужда земя“. Неговият автор, Румен М. Еверт, е немец, свързал живота си с България, но действието на романа се развива в източна Англия – сред блата, мочурища и западнали градчета, в същия онзи регион, който Греъм Суифт нарече waterland и извлече от него подобно усещане за заплаха и безнадеждност. Не че, строго погледнато, „действието“ излиза много извън налудното съзнание на главния герой – художника Андерсон, който, страдайки от амнезия и обсебен от догадки, че е убил жена си, постепенно пропада все по-дълбоко в халюцинативен свят, населен от чудовищни видения.

Автор: Ангел Игов

Най-скорошният превод на Андерсен, дело на Владимир Старирадев, е едновременно силно позитивен факт от областта на най-новата ни книжнина, недвусмислен успех за преводача, и освен това важен симптом – симптом не само по отношение на Андерсеновата ни рецепция, но и по отношение на това как се е променила дефиницията на детската литература в България през последните вече над сто години.

Автор: Владимир Трендафилов

„Светът не е толкова добър, за да бъде красотата неговото спасение“, пише Александър Вутимски в есето „Войнственият век“, където говори за помрачената от катастрофи епоха – вече случилите се, както и тези, които предстоят. На 23 септември се навършват 71 години от смъртта на поета, който успява да спаси света в поезията си. Датата е пореден повод да се обърнем към творчеството му – в смисловата си дълбочина безкрайно като хоризонт, което дава естетическа широта и етически ориентири.

Автор: Невена Борисова

Когато отворих „Реквием за никого“ и започнах да чета, усещането бе като да видиш нещо за първи път, а то да ти е познато, като съществувало в теб винаги. Преживяването да прочета тази книга бе като влюбване в непозната жена, в която съм разпознал сродна душа, без да го очаквам.

Автор: Атанас Георгиев

Като мнозина изкушени от четенето българи, родени през 70-те, и аз до скоро се оплаквах, че България още няма роман, който описва и обобщава Прехода по достатъчно смислен, убедителен начин. Срещата ми с книгата на Златко Енев „Реквием за никого“ обаче ме накара да се притесня от невежеството си. Оказа се, че такъв роман има отдавна, просто по обичайните причини не е достигнал до мен.

Автор: Станислава Чуринскиене

Започвам с това, че „Реквием“-ът е един прекрасен, и в същото време много странен роман: казвам „странен“, защото необикновен, самобитен, оригинален и т. н. са определения, доста клиширани от употреба и звучащи като комплименти. Освен това окачествяването на романа като странен е опит да се оправдаят, поне отчасти, и някои от странностите на тази ми рецензия, въпреки че определянето на рецензията като „читателска“ само по себе си предполага подлагането ѝ на по-малко строги критерии в сравнение с „професионалните“ рецензии. Макар че всъщност тези разграничения са много условни.

Автор: Георги Карев

Спомняте ли си жегите на отчаянието в средата на 80-те? Поредицата от сушави години, довели селското стопанство почти до колапс, картофите, внасяни от „бедстващата“ Полша, режима на тока и водата, купоните за хляб, перспективите на кризата и задаващия се глад, пред които беше изправена „перестроечната“ ни система – измъчена, горката, от зловредните западни диверсии и комплоти... Спомняте ли си Чернобил? А „възродителния процес“? Спомняте ли си езоповия език и дървения език, на който говорехме? И пишехме всички думи без кавички… А днес прекаляваме с кавичките, мъчейки се да уловим точния смисъл на думите, отдавна изгубили смисъла си. Думите и нещата, впрочем… изпразнени от смисъл. В България нищо не е така, както трябва, нищо не е това, което всъщност е. Фукоянска ни работа…

Автор: Евдокия Борисова

Преди да престане да участва в публични четения в родината си, норвежкият писател Карл Уве Кнаусгор  поема една вечер сцената в Дома на литературата в Осло – представителна пететажна сграда точно срещу Кралския дворец. Това става през декември 2009, няколко месеца след като е започнало публикуването на шесттомната му автобиографична поредица, Моята борба. В продължение на 3,600 страници Кнаусгор възпроизвежда баналностите и униженията на живота си, личните си моменти на удоволствие, както и онези черни мисли, които повечето хора не могат да си представят да формулират дори и пред самите себе си. Книгите се превръщат в незабавна сензация.

Автор: Ивън Хюз

Езра Паунд казва, че всяко движение в изкуството се дели на откриватели, на наследници-майстори и на разводнители. Вероятно не е първият, нито ще е последният, който отбелязва подобно нещо, но го цитирам заради изразителната дума „разводнител“.

Автор: Яна Букова

„Blood Меridian or the Еvening Redness in the West“ е роман, роден директно върху добре поддържаното лобно място, където лежи митът за американския див, див запад. Както може да се очаква от отроче, родено на такова злокобно място, то самото е злокобно. Както може да се очаква и от натрапчиво кървавия цвят на заглавието му, самото то е ужасно кърваво. По-страшното е, че в известен смисъл е и истинско.

Автор: Жени Колева

„От модернизма, който искаш, получаваш постмодернизма, който заслужаваш“. Бих искала да проследя – с всички възможни рискове – резултата от приложението на тази формула върху българската поезия на ХХ в. Започвайки с въпроса: какво всъщност разбираме под модернизъм в България? Съществува някаква изначална неяснота в използването на понятието едновременно като израз на модерния светоглед и като естетическа платформа; и това разминаване не засяга единствено нашето литературознание. В първия случай прояви на модернизма в литературата могат да бъдат проследени и доста назад във времето, във втория съществува един най-общ консенсус, според който естетическият модернизъм е поместен хронологично от началото на ХХ в. до края на Втората световна война. В българския вариант модернизмът е отъждествен с появата и присъствието на символизма. С всички произхождащи от това недоразумения.

Автор: Яна Букова

Защото е несправедливо забравена и защото на тази ренесансова личност България винаги ще дължи благодарна памет, дълбока почит и непресекваща признателност.

Защото вековната традиция на нашата държавност не помни друг случай, в който от лявата страна на българския цар да е седяла толкова достойна жена, заслужила с делата си не само възхищението на цяла Европа, но и правото да носи като свое фамилно име името на своя народ – царица Елеонора Българска.

Автор: Неда Антонова

„В Испания литературните кръгове са много фрагментирани, но човек има възможност да бъде видим, както и да вижда другите“, обяснява с чаша вино в ръка Мариано Пейру – аржентински поет и преводач, живеещ в Мадрид. Докато говори за осъзнато благотворната си самота на литератор в Испания, мечтателно замислен, видимо се наслаждава на нощния въздух на Братислава. Излезли сме за малко пред клуб в градска зона, наречена „А4“. Това е артистичен участък, където се организират изложби, концерти, литературни четения. Тук се провежда и международният поетичен фестивал Ars Poetica 2013. Октомври е и тече последната вечер от събитието. Изплъзващото се време сплотява още повече част от 25-те участници с различна националност. Всеки говори с всеки, някой дава идея да потърсим китара. Хърватският поет Милош Джурджевич запалва цигара. Умерено саркастичен към себе си и другите, Милош не преекспонира поетичната си дейност и като че ли повече говори за професията си на преводач. Човек остава с впечатление, че на литературни събирания той предпочита да се забавлява и само от време на време, воден от утаил се може би от младостта навик, влиза в спорове.

Автор: Невена Борисова

В университета нашият професор по български фолклор Петър Динеков ни учеше, че „историческите песни се отличават с по-голяма историческа конкретност и точност, с по-голям реализъм в изображението, но същевременно тяхното съдържание не се покрива напълно с историческите събития...“

Автор: Борислав Геронтиев

Рецензия за романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ в „Нойе Цюрхер Цайтунг“ от 6 май 2014. Романът е номиниран за първото европейско издание на наградите „Стрега“, най-важното литературно отличие в Италия.

Автор: Андреас Брейтенщайн

Бях на 32 години и тогава дойде вторият и решителен удар, който продължи дотогава, докато не се смилиха да ме вземат в киното. Това е един откъс от 7-8 години без нито един лев. Не става дума за пари – лев като символ на парчето хляб… Моята безотговорност много им помогна. Мен ме мързи да правя кариера, после – малко суета с обратен знак… Освен това – някакво доверие в биологическото безсмъртие и утешението, че О!, аз винаги ще си наваксам и винаги ще си отмъстя! Като казвам „отмъстя“, разбирам, че моите стихове ще изтрият този или онзи.

Aвтори: Константин Павлов, Велислава Дърева

Не „захвърлен в природата“, ами захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих втория роман на Милен Русков. Обстоятелствата се наредиха така, че започнах с „Възвишение“ и сега карам назад, като естествено очакванията ми бяха нивото на писане да пада. Какво се оказа обаче. Книгата не само по нищо не отстъпва на последната, ами изпъква със съвсем самостоятелни качества. Рецензията се получи малко по-дълга от обикновено, за което ще простите, но толкова рядко се случва нещо наистина да ми се хареса, че не успях да сдържа пороя от думи. Накрая можете да прочетете и кратко интервю с автора, който беше много любезен да отговори изчерпателно на няколко мои въпроса, свързани с процеса на работа.   

Автор: Мартин Касабов

В Америка, а предполагам и в големи части от западна Европа, е налице определен проблем, а именно, че корпорациите са получили все повече власт, както в културен, така и в политически смисъл. Тук в Америка днес са необходими огромни количества пари, за да се кандидатира човек за различните видове демократични служби. Корпорациите имат значително повече пари от частните граждани, корпорациите правят тези дарения, които след това водят до закони, отдаващи още по-голямо предпочитание на [правата на] същите тези корпорации, така че се стига до един вид затворен кръг.

Автори: Дейвид Фостър Уолъс, Остап Кармоди

Посетители

211

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 8 часа
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 8 часа
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 8 часа
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 8 часа
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 10 часа
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 10 часа
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 11 часа
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 11 часа
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 11 часа
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 14 часа
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 6 дни
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 6 дни
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 6 дни
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 1 седмица
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз отдавна съм се... преди 1 седмица
  • Антон Миленков писа Още
    Що ли досега си... преди 1 седмица
  • Камен Вълчинов писа Още
    Много хубава статия... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Златко писа:
    Хората, които...
    преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Искам да се извиня, че... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Енчо, ние много добре... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Само един кратичък... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Съществената разлика... преди 2 седмици