Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Не всички писатели знаят кои са техните читатели. Много от тях може би дори не мислят, че се обръщат с творбата си към определена читателска аудитория. По същия начин, в историята има такива периоди, когато като цяло авторското усещане за читателската аудитория се променя – което пък неминуемо води до промяна в начина на писане. Най-яркият пример за това е периодът от 14 до 16 век, когато писателите в цяла Европа престават да ползват латински и се ориентират към разговорните си езици. Вместо да дебютират произведенията си както преди, на една международна сцена, ръководена от един главно църковен елит, те „слизат“ на нивото на местните си диалекти и национални езици, за да се представят на зараждащата се средна класа. 


В историческите книги това пренасочване към разговорния език е заявено като демократично вдъхновение, обогатило писменото слово с местна виталност и дало ново самочувствие на бързо консолидиращите се национални езици. Това е така, но най-вероятно това развитие е резултат както от идеализъм, така и от амбиция и икономически интерес. Дошъл е моментът, в който писането на латински е станало безсмислено, тъй като арбитрите на литературния вкус представляват група от национален, а не международен порядък. Днес ние сме в началото на една нова, още по значима революция, която ни отвежда в съвсем друга посока.

В резултат на все по-забързаната глобализация ние се приближаваме към един световен литературен пазар. Все повече се налага идеята, че за да е велик един автор, той трябва да е световен, а не национален феномен. Може би тази промяна не е така ясно видима в САЩ, както в Европа, благодарение на размера и властта на американския пазар, а и на факта, че английският по принцип се счита за език на глобализацията, така че много повече преводи се правят от, вместо на английски език. Все повече европейски, африкански, азиатски и южноамерикански автори днес обаче считат, че са се провалили, ако не спечелят световен читателски интерес.

В последните месеци автори от Германия, Франция и Италия – страни с големи и добре развити национални читателски традиции – споделиха с мен своето разочарование от факта, че не могат да намерят англоезичен издател за творбите си. Интересното е, че според тях този провал се отразява неблагоприятно на престижа в родните им страни – ако хора от друго място не те искат, значи не си толкова добър. Със сигурност в Италия, където живея, един автор се счита за успешен само ако е публикуван в Ню Йорк. За да разбере колко много са се променили нещата, достатъчно е човек да се размисли в каква нищожна степен щяха да пострадат репутациите на Зола и Верга, ако не бяха своевременно издадени в Лондон.

Електронните системи за пренос на текст ускориха този феномен още повече. Днес, мигновено след завършването на книгата или дори на първата й глава, тя може да бъде разпратена на хиляди издатели по целия свят. Не е необичайна практика да се продават чуждоезични издателски права преди творбата да намери местен издател. Един добър агент след това може да оркестрира едновременното й издаване в няколко страни, използвайки маркетингови стратегии, които обикновено свързваме с мултинационални компании. Така, когато един читател си купи „Изгубеният символ“ на Дан Браун или поредния „Хари Потър,“ или разбира се книга на Умберто Еко, Харуки Мураками и Иън Макюън, той е с ясното съзнание, че същата тази книга се чете в същия този момент по цял свят. Купувайки книгата, читателят се приобщава към едно световно общество. Това прави книгата още по-привлекателна.

Този феномен се отнася не само до популярната литература, съдейки по многобройните международни литературни награди. Нобеловата награда, въпреки съмнителната селекционна процедура и често странен избор на автори, се счита за по-престижна от която и да е национална награда. Импак в Ирландия, Мондело в Италия, международната литературна награда в Германия се радват на все по-голям престиж. Така литературният вкус вече се определя не от сънародниците, а от група хора, която е все по-трудно опознаваема и в която авторът не членува.

Какви са последиците за литературата? От момента, в който авторът започне да вижда своите читатели като международна вместо национална аудитория, начинът му на писане неминуемо започва да се променя. По-специално, забелязва се тенденция към премахване на всякакви пречки за възприемане на творбата в световен мащаб. Пишейки през 1960 година, интензивно потопен в своята собствена култура и сложна политическа обстановка, Хюго Клаус явно не се е притеснявал от факта, че неговите романи ще изискват специално усилие от страна на читателя и най-вече преводача, ако трябва да бъдат четени извън родната му Белгия. За разлика от него, съвременни автори като норвежеца Пер Петерсон, холандеца Гербранд Бакер или италианеца Алесандро Барико ни предлагат творби, които можем да четем без особено усилие или познание, но не предлагат и наградата, която подобно усилие носи.

Още по-важно – пише се на прост, изчистен език. Казуо Ишигуро говори за това колко е важно да се избягват игри с думи и алюзии, за да се улесни работата на преводача. Скандинавските автори, които познавам, ми казват, че избягват да назовават героите си с имена, които ще бъдат трудни за англоезичния читател.

Ако езиковата виртуозност и специфичните културни препратки са се превърнали в пречка, то други стратегии се поощряват, като например ползването на явни тропи, непосредствено разпознаваеми като „литературни“ и „белетристични“, аналогични на изнурената лингва франка на специалните ефекти в съвременното кино, както и акцентирането върху политическа чувствителност, която нарежда автора сред онези, които „работят за международния мир“. Така пресилените фантазийни прийоми на Рушди и Памук винаги вървят ръка за ръка с определена либерална позиция, тъй като, по думите на Борхес, „повечето хора имат толкова малко естетическо чувство, че разчитат на други критерии за оценка на творбата, която четат.“

Това, което изглежда е обречено на смърт или поне забрава, е една творба, която се наслаждава на тънките нюанси на собствената си езикова и литературна култура, типът писане, който заклеймява или чества начина на живот на дадена езикова група. В световния литературен пазар няма да има място за автори като Барбара Пим и Наталия Гинзбърг. Шекспир щеше да изостави каламбурите, а една нова Джейн Остин въобще може да забрави за Нобел.

Превод: Зоя Маринчева
Източник