Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Нобелова лекция

7 декември 2005
 
През 1958 г. аз написах следното:

„Няма ясно разграничение между истинското и неистинското, нито между вярното и погрешното. Едно нещо не е непременно вярно или погрешно; то може да бъде и вярно, и погрешно.“

Вярвам, че тези твърдения все още са смислени и че все още важат в изследването на реалността посредством изкуството. И като писател аз заставам зад тях, но като гражданин не мога. Като гражданин трябва да задам въпросите: „Кое е вярно? Кое е погрешно?“

Истината е една непрекъснато изплъзваща се драма. Никога не успяваш да я откриеш напълно, но търсенето й е непреодолимо. Търсенето е определено това, което подхранва усилието. Търсенето е твоята задача. Доста често се натъкваш на истината в тъмното, сблъсквайки се с нея или просто съзирайки образ или форма, които, изглежда, отговарят на истината, често без да осъзнаваш, че си го направил. Но истинската истина е, че не съществува такова нещо като една истина в драматичното изкуство. Съществуват много. Тези истини взаимно се оспорват, се отвращават, се отразяват, се пренебрегват, се дразнят и са слепи едни към други. Понякога се чувстваш сякаш държиш в ръка истината на даден момент, а после тя се изплъзва измежду пръстите ти и се изгубва.

Често пъти ме питат как се зараждат пиесите ми. Не мога да кажа. Нито пък мога въобще да обобщя пиесите си, освен да кажа, че това се случи. Това го казаха. Това го направиха.

Повечето от пиесите са породени от някаква реплика, дума или образ. Дадената дума често пъти е последвана от образа. Ще ви дам пример за две реплики, които изникнаха внезапно в главата ми, последвани от образ, последван от мен.

Пиесите са „Завръщане у дома“ и „Стари времена“. Първата реплика в „Завръщане у дома“ е: „Какво направи с ножицата?“. Първата реплика в „Стари времена“ е „Тъмна.“ И в двата случая не разполагах с по-нататъшна информация.

В първия случай някой очевидно търсеше чифт ножици и настояваше местоположението им да бъде разкрито от някой друг, който, той подозира, че вероятно ги е откраднал. Но някак си знаех, че на запитания не му пука за ножиците, нито пък за питащия.

„Тъмна.“ Предположих, че това е описание на нечия коса, косата на жена и това и беше отговорът. Във всеки един от случаите се почувствах задължен да проследя действието. Това стана визуално, много бавно преминаване през сенките към светлината.

Винаги започвам пиесите си, кръщавайки героите А, В и С.

В пиесата, която стана „Завръщане у дома“, видях мъж да влиза в мрачна стая и да задава въпроса на по-млад мъж, седящ на грозен диван, четейки вестник за надбягвания. Някак си подозирах, че А е бащата, а В е негов син, но нямах доказателства. Това обаче малко по-късно беше потвърдено, когато В (който после стана Лени) каза на А (който после стана Макс). „Татко, имаш ли нещо против да сменим темата? Искам да те питам нещо. Това, което ядохме за вечеря, как се казваше? Как го наричаш? Защо не си купиш куче? Ти си един кучешки готвач. Честно. Смяташ, че готвиш за много кучета.“ И така, след като В нарича А „татко“, видя ми се логично да предположа, че те са баща и син. А също така очевидно беше готвач и готвенето му, изглежда, не беше високо ценено. Това означаваше ли, че няма майка? Не знаех. Но, както си казах тогава, начинанията ни никога не знаят какъв ще е краят им.

„Тъмна.“ Голям прозорец. Вечерно небе. Мъж, А (по-късно наречен Дийли), и жена, В (по-късно наречена Кейт), седят с питиета. „Дебела или слаба?“ пита мъжът. За кого говорят? Но след това виждам, че до прозореца стои жена, С (по-късно наречена Ана), под друга светлина, с гръб към тях, с тъмна коса.

Странен е моментът на създаване на героите, които дотогава не са съществували. Това, което следва, е непостоянно, несигурно, дори халюциногенно, въпреки че понякога може да бъде и неудържима лавина. Положението на автора е странно. В известен смисъл той не е приветстван от героите. Героите му се съпротивляват, с тях не се живее лесно, невъзможно е да се опишат. Определено не можеш да им заповядваш. До известна степен играеш безкрайна игра с тях, котка и мишка, сляпа баба, криеница. Но накрая разбираш, че пред теб са хора от плът и кръв, хора с воля и собствени чувства, изградени от съставни части, които не можеш да промениш, манипулираш, нито да изкривиш.

Така че езикът в изкуството си остава една силно двусмислена трансакция, плаващи пясъци, трамплин, замръзнал гьол, който може да се пропука под теб – автора – всеки момент.

Но както казах, търсенето на истината никога не спира. Не може да бъде забавено, не може да бъде отложено. Трябва да се изправиш лице в лице точно там, на място. Политическият театър представлява напълно различен набор от проблеми. Нравоученията трябва да се избягват на всяка цена. Обективността е от първостепенно значение. Героите трябва да могат да дишат свободно. Авторът не може да ги затваря и ограничава, за да задоволява собствения си вкус или настроение, или предразсъдъци. Той трябва да е готов да подходи към тях от различни ъгли, от пълен и неограничен набор от перспективи, да ги изненада може би от време на време, но все пак да им даде свободата да вървят по пътя, който сами изберат. Това невинаги се получава. Политическата сатира, разбира се, не се придържа към нито едно от тези предписания. Всъщност върши точно обратното, което е и нейна характерна функция.

В моята пиеса „Рожден ден“ мисля, че допускам цял един набор от възможности да действат в една гъста гора от възможности, преди окончателно да се насоча към покоряването.

„Езикът на планината“ не претендира за такъв обхват на действие. Остава си брутална, кратка и грозна. Но войниците в пиесата всъщност успяват да намерят забавление в нея. Човек понякога забравя, че мъчителите в пиесата лесно се отегчават. Нуждаят се от малко смях, за да повдигнат духа си. Това се потвърждава, разбира се, и от събитията в Абу Граиб в Багдад. „Езикът на планината“ трае само 20 минути, но би могла да продължи час след час, и още, и още, като моделът се повтаря отново и отново, и пак, час след час.

„Пепел върху пепел“, от друга страна, ми се струва, че се развива под водата. Давеща се жена, ръка, протегната нагоре през вълните, изчезва от погледа, протяга ръце да намери някого другиго, но там няма никого, нито над, нито под водата, намира само сенки, отражения, носи се. Жената – една изгубена фигура в един удавнически пейзаж, неспособна да избегне гибелта си, която, изглежда, принадлежи на други.

Но с настъпване на тяхната смърт и тя трябва да умре.

Езикът на политиката по начина, използван от политиците, не смее да навлезе в тази територия, тъй като мнозинството политици, въз основа на доказателствата, с които разполагаме, не се интересуват от истината, а от властта и поддържането на тази власт. За да се задържи тази власт, е от огромно значение хората да останат в неведение, да живеят невежи за истината, дори за истината за собствения си живот. Следователно това, което ни обгражда, е огромен килим, изтъкан от лъжи, от които ние черпим сили.

Както всеки тук знае, оправданието за нахлуването в Ирак беше, че Саддам Хюсеин притежавал големи количества силно опасни оръжия за масово унищожение, някои от които можели да бъдат изстреляни в рамките на 45 минути и да доведат до ужасяващи разрушения. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно. Казаха ни, че Ирак има връзки с Ал Кайда и е частично отговорен за нападението над Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно. Казаха ни, че Ирак е заплаха за световната сигурност. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно.

Истината е нещо напълно различно. Истината е свързана с това как Съединените щати разбират ролята си в световните дела и как решават да се въплътят в нея.

Но преди да се върна към настоящето, бих искал да разгледам недалечното минало, под което имам предвид външната политика на Съединените щати от края на Втората световна война досега. Смятам, че сме задължени да подложим този период поне на някакъв ограничен анализ, което е и всичко, което времето тук ни позволява.

Всеки знае какво се случи в Съветския съюз и в цяла Източна Европа в следвоенния период: систематичната бруталност, разпространените жестокости, потъпкването на независимата мисъл. Всичко това е изчерпателно документирано и потвърдено.

Твърдя тук, че престъпленията на Америка за същия този период са отбелязани съвсем повърхностно, камо ли документирани, камо ли осъзнати или въобще признати за престъпления. Смятам, че това трябва да се разгледа и че истината е от огромно значение за мнението на света днес. Макар и ограничени, до известна степен, от съществуването на Съветския съюз, действията на Съединените щати по света ясно показват, че те смятат, че имат картбланш да правят каквото си поискат.

Директното нахлуване в територията на една суверенна държава всъщност никога не е бил предпочитаният от Америка метод. Тя предпочита предимно това, което описва като „по-малко напрегнат конфликт“. По-малко напрегнат конфликт означава, че хиляди измират, но по-бавно, отколкото ако изведнъж започнеш да ги бомбардираш. Означава, че заразяваш сърцето на страната, че даваш началото на злокачествено образувание и после наблюдаваш как гангрената се разпространява. Когато народът е сломен или пребит до смърт (едно и също е), а твоите приятели, военните и големите корпорации, си властват необезпокоени, тогава заставаш пред камерата и заявяваш, че демокрацията е надделяла. Това е типично за външната политика на САЩ през годините, за които говоря.

Трагедията в Никарагуа е случай от огромно значение. Избирам да го опиша тук като убедителен пример за гледната точка на Америка относно световната й роля и тогава, и сега.

Присъствах на една среща в американското посолство в Лондон към края на 80-те. Американският конгрес беше на път да реши дали да отпусне пари на Контрите за кампанията им против Никарагуа. Аз бях член на делегация, говореща от името на Никарагуа, но най-важният член на тази делегация беше отец Джон Меткаф. Лидер на представителите на САЩ беше Реймънд Сийц (тогава номер две след посланика, а по-късно самият той посланик). Отец Меткаф каза: „Сър, аз отговарям за една енория в северната част на Никарагуа. Енориашите ми построиха училище, здравен център, културен център. Живеем в мир. Преди няколко месеца отряд на Контрите нападна енорията. Унищожиха всичко: училището, здравния център, културния център. Изнасилиха медицински сестри и учители, избиха доктори, и то по най-бруталния начин. Държаха се като диваци. Моля Ви, поискайте от американското правителство да прекрати помощта си за тези шокиращи терористични дейности.“

Реймънд Сийц имаше много добра репутация на разумен, отговорен и високо образован човек. Много уважаван в дипломатическите среди. Той изслуша отеца, направи пауза и после заговори с известна сериозност: „Отче – каза той, – нека Ви кажа нещо. По време на война невинните винаги страдат.“ Последва ледена тишина. Бяхме се вторачили в него. Той дори не трепна.

Невинните наистина винаги страдат.

Най-накрая някой каза: „Но в този случай „невинните“ са жертви на жестоко зверство, едно от много такива, подпомогнати от Вашето правителство. Ако Конгресът отпусне още пари на Контрите, подобни зверства ще се случват. Не е ли точно такъв случаят? Следователно, не е ли Вашето правителство виновно, че подкрепя убийства и разрушения срещу гражданите на една суверенна държава?“

Сийц беше непоколебим. „Не съм съгласен, че фактите, както са изложени, подкрепят твърденията Ви.“

На излизане от посолството един от служителите на посолството ми каза, че му харесвали пиесите ми. Не отговорих.

Трябва да ви напомня, че по онова време президентът Рейгън направи следното изявление: „Контрите са моралният еквивалент на нашите Бащи-основатели.“

САЩ подкрепяха бруталната диктатура на Сомоса в Никарагуа в продължение на 40 години. Народът на Никарагуа, воден от Сандинистите, свали режима през 1979 г., една спираща дъха народна революция.

Сандинистите не бяха съвършени. И те притежаваха полагащата им се арогантност, а политическата им философия съдържаше доста противоречиви елементи. Но бяха интелигентни, разумни и цивилизовани. Захванаха се да създадат едно стабилно, прилично и плуралистично общество. Премахнато е смъртното наказание. Няколкостотин хиляди мизерстващи селяни са върнати към живот. Над 100 000 семейства получават право да притежават земя. Построяват се две хиляди училища. Доста забележителна кампания срещу неграмотността намалява неграмотността в държавата до по-малко от една седма. Въвеждат се безплатно образование и безплатно здравеопазване. Смъртността при бебетата се намалява с една трета. Премахва се полиомеилитът.

Съединените щати осъждат тези постижения като марксистки/ленинистки отклонения. Според правителството на САЩ това дава опасен пример. Ако на Никарагуа се разреши да установи основни норми на социална и икономическа справедливост, ако й се позволи да вдигне стандартите на здравеопазване и образование и да постигне социално единство и национално себеуважение, то съседните й страни биха задали същите въпроси и направили същите неща. Разбира се, тогава съществуваше яростна съпротива срещу статуквото в Ел Салвадор.

По-рано ви споменах за „килима, изтъкан от лъжи“, който ни обгражда. Президентът Рейгън просто описа Никарагуа като „тоталитарна тъмница“. Това беше прието в общи линии от медиите и безспорно от британското правителство за точен и справедлив коментар. Но всъщност няма никакви доказателства за съществуването на отряди на смъртта при правителството на Сандинистите. Няма свидетелства за мъчения. Няма свидетелства за систематична или официална военна жестокост. Свещеници не са убивани в Никарагуа. Всъщност в състава на правителството има трима свещеници, двама йезуити и един мисионер от Маринол[1]. Тоталитарните тъмници всъщност бяха в съседните Ел Салвадор и Гватемала. Съединените щати бяха свалили демократично избраното правителство на Гватемала през 1954 г. и се предполага, че над 200 000 души са станали жертва на последвалите военни диктатури.

Шестима от най-изявените йезуити в света бяха зверски убити в Централния американски университет в Сан Салвадор през 1989 г. от батальон от полка Алкатл, трениран във Форт Бенинг, Джорджия, САЩ. Изключително смелият човек архиепископ Ромеро беше убит по време на литургия. Предполага се, че 75 000 души са загинали. Защо са били убити? Убити са, защото са вярвали, че един по-добър живот е възможен и трябва да бъде осъществен. Заради това си вярване те незабавно попадат в категорията комунисти. Умират, защото са се осмелили да се усъмнят в статуквото, безкрайното блато на мизерията, болестите, деградацията и потисничеството, полагащи им се по рождение.

САЩ най-накрая успяха да свалят правителството на Сандинистите. Отне години и огромна съпротива, но жестокото икономическо преследване и 30 000 хиляди мъртви в крайна сметка разклатиха народния дух на Никарагуа. Отново бяха изтощени и доведени до мизерия. Казината се завърнаха в страната. Дойде краят на безплатното здравеопазване и образование. Големият бизнес се завърна със замах. „Демокрацията“ беше надделяла.

Но тази „политика“ в никакъв случай не беше прилагана само по отношение на Централна Америка. Прилагаше се по целия свят. Беше безкрайна. И сякаш никога не се е случвало. Съединените щати подкрепят и в много случаи въплъщават всяка дясно ориентирана диктатура в света след края на Втората световна война. Имам предвид Индонезия, Гърция, Уругвай, Бразилия, Парагвай, Хаити, Турция, Филипините, Гватемала, Ел Салвадор и, разбира се, Чили. Ужасът, който САЩ предизвиква в Чили през 1973 г., никога няма да бъде заличен, нито може някога да бъде забравен.

В тези страни е имало стотици хиляди смъртни случаи. Случили ли са се? Във всеки един случай ли могат да бъдат приписани на външната политика на САЩ? Отговорът е да, случили са се и са последица от американската външна политика. Но никой не знае за това.

Не се е случило. Въобще нищо никога не се случва. Дори когато се случваше, не се случваше. Нямаше значение. Не представляваше интерес. Престъпленията на САЩ са систематични, постоянни, жестоки, безмилостни, но много малко хора всъщност говорят за тях. Трябва да признаете. Америка извършва една съвсем медицинска манипулация на властта по целия свят, представяйки се за сила на всемирното добро. Гениална, дори остроумна, силно успешна хипноза.

Казвам ви, че САЩ несъмнено са най-големият самохвалко наоколо. Може да са брутални, безразлични, пренебрежителни и безмилостни, но също така са и умни. Като един пътуващ търговец, те са сами и най-продаваемата им стока е самолюбието. От него се печели. Слушайте как всички американски президенти по телевизията казват думите „американския народ“ като в изречението: „Казвам на американския народ, че настъпи време за молитва и защита на правата на американския народ и моля американския народ да се довери на президента си в действията, които той ще предприеме в името на американския народ.“ Това е умела хитрост. Всъщност езикът се прилага, за да държи мисълта настрани. Думите „американския народ“ осигуряват една наистина удобна възглавница, пълна с успокоение. Няма нужда да мислиш. Просто се облегни на възглавницата. Тя може да задуши интелигентността ти и способността ти да мислиш критично, но пък е много удобна.

Това, разбира се, не се отнася до 40-те милиона хора, живеещи под прага на бедността, и 2-та милиона мъже и жени, затворени в огромния гулаг от затвори, простиращ се из целите Американски щати.

Съединените щати вече не се занимават с по-малко напрегнати конфликти. Вече не виждат смисъл да бъдат сдържани или дори непочтени. Свалят картите на масата напълно безпристрастно. Съвсем просто, на тях въобще не им пука за Обединените нации, международното право или критичните разногласия, на които гледат като на безсилни и неуместни. Също така си имат свое собствено блеещо агънце, което върви след тях на каишка, жалката и покорна Великобритания.

Какво се случи с чувството ни за морал? Имали ли сме го някога? Какво означават тези думи? Да не би да се отнасят до термин, много рядко използван напоследък – съвест? Съвест, свързана не само с нашите собствени действия, но с нашата обща отговорност за действията на другите? Отживелица ли е всичко това? Вижте Гуантанамо Бей. Стотици задържани за повече от три години без предявени обвинения, без адвокатска защита или справедлив процес, технически задържани завинаги. Тази напълно незаконна структура се поддържа противно на Женевската конвенция. Не само че бива толерирана, но и почти бива пренебрегната от „международната общност“. Това грубо криминално нарушение на закона се извършва от страна, която твърди, че е „лидер на свободния свят“. Мислим ли за затворниците в Гуантанамо? Какво казват медиите за тях? Появяват се от време на време – малка статийка на шеста страница. Запратени са в ничия земя, от която наистина може и да не се завърнат. В момента много от тях са на гладна стачка, хранени насила, включително и британци. Няма церемонене при насилственото хранене. Без успокоителни или обезболяващи. Просто една тръба, вкарана през носа в гърлото ти. Повръщаш кръв. Това е мъчение. Какво казва по този въпрос британският външен министър? Нищо. Какво казва по този въпрос британският премиер? Нищо. Защо? Защото САЩ са казали: да се критикува държанието ни в Гуантанамо представлява неприятелско действие. Или сте с нас, или сте против нас. И Блеър млъква.

Нахлуването в Ирак е бандитско деяние, явен държавен тероризъм, демонстриращ абсолютно презрение към идеята за международното право. Нахлуването беше своеволно военно действие, вдъхновено от поредица от лъжи и още лъжи и груба манипулация на медиите и следователно на обществото; действие, предвидено да обедини американския военен и икономически контрол над Близкия изток, представяйки се – като последна възможност, след като всички други техни оправдания се провалиха – за освобождение. Ужасяващо изтъкване на военна сила, отговорна за смъртта и осакатяването на хиляди и хиляди невинни хора.

Донесохме мъчения, касетни бомби, обеднен уран, безброй произволни убийства, мизерия, деградация и смърт на иракчани, а го наричаме „донасяне на свобода и демокрация в Близкия изток“.

Колко човека трябва да убиеш, преди да бъдеш обявен за масов убиец и военен престъпник? Сто хиляди? Повече от достатъчно, така си мисля. Следователно ще бъде справедливо Буш и Блеър да бъдат изправени пред Международния криминален съд. Но Буш е умен. Той не е ратифицирал Международния криминален съд. Следователно, ако някой американски войник или пък политик се намери на подсъдимата скамейка, Буш предупреди, че ще изпрати пехотинците. Но Тони Блеър е ратифицирал съда и следователно е на разположение за преследване. Можем да дадем адреса му на Съда, ако той се интересува. Номер 10, Даунинг Стрийт, Лондон.

Смъртта в този контекст е неуместна. И Буш, и Блеър поставят смъртта съвсем на заден план. Поне 100 000 иракчани бяха убити от американски бомби и ракети, преди да започнат размириците в Ирак. Тези хора не са важни. Смъртта им не съществува. Те са празни места. Дори не са отбелязани като мъртви. „Ние не се занимаваме с броене на трупове“ – каза американският генерал Томи Франкс.

В началото на нахлуването на първите страници на британските вестници се появи снимка на Тони Блеър, целуващ бузата на малко иракчанче. „Благодарно дете“, пишеше отдолу. Няколко дена по-късно имаше статия и снимка, на вътрешна страница, на друго четиригодишно момченце без ръце. Семейството му било взривено от ракета. То е единственият оцелял. „Кога ще ми върнете ръцете?“ – пита то. Историята отпадна. Ами Тони Блеър не го държеше на ръце, нито пък тялото на което и да е друго осакатено дете, нито някакъв кървав труп. Кръвта цапа. Изцапва ризата и вратовръзката ти, когато изнасяш реч по телевизията.

Двете хиляди мъртви представляват неудобство. Закарват ги до гробовете им под прикритието на тъмнината. Погребенията се извършват дискретно, в безопасност. Осакатените и обезобразените гният в леглата си, някои от тях до края на живота си. Така че и мъртвите, и осакатените гният, само че в различни видове гробове.

Ето откъс от стихотворението на Пабло Неруда „Обяснявам някои неща“:
 
И една сутрин всичко бе в пламъци,
и една сутрин кладите
никнеха от земята,
поглъщайки живите твари,
и оттогаз настана огън,
настана барут,
настана кръв.
Разбойници със самолети, с маври,
разбойници с пръстени и херцогини,
разбойници с по-малко чернокожи за благослов
падаха от небето, за да убиват деца
и по улицата детската кръв
си течеше простичко, като кръв от деца.
 
Чакали, що чакалът би отблъснал,
камъни, що твърдият бодил би отхапал и изплюл,
пепелянки, що пепелянките биха възненавидели!
 
Срещу вас видях кръвта
на Испания да се надига,
за да ви удави с една-едничка вълна
от гордост и ножове!
 
Генерали
на предателството:
вижте мъртвия ми дом,
погледнете съсипаната Испания,
 
но от всеки мъртъв дом изниква храбра стомана
вместо цветя,
но от всяка отломка от Испания
покълва Испания,
но от всяко мъртво дете избуява пушка с очи,
но от всяко престъпление се раждат куршуми,
които някой ден ще открият мястото
на сърцето ви.
 
Ще попитате защо поезията му не говори за мечти, за листа, за големите вулкани в родната му страна?
 
Елате да видите кръвта по улиците,
елате да видите
кръвта по улиците,
елате да видите
кръвта по улиците![2]
 
Нека да изясня, че цитирайки от стихотворението на Неруда, по никакъв начин не правя сравнение между републиканска Испания и Саддам-Хюсеиновия Ирак. Цитирам Неруда, защото никъде другаде в съвременната поезия не съм чел такова силно и интуитивно описание на бомбардиране на цивилни.

Споменах по-рано, че сега САЩ са напълно откровени относно свалянето на картите си на масата. Такъв е случаят. Официално обявената политика сега е определена като „пълно надмощие“. Това не е мой израз, а техен. „Пълно надмощие“ означава контрол по земя, море, въздух и космос и всичките налични там ресурси.

Съединените щати в момента заемат 702 военни бази из целия свят, в 132 страни, с почетното изключение на Швеция, разбира се. Не знаем точно как са постигнали това, но са го постигнали.

Съединените щати притежават 8000 действащи и оперативни ядрени бойни глави. Две хиляди са в пълна бойна готовност, готови за изстрелване с 15-минутно предупреждение. Разработват нови ядрени системи, познати като „разбивачи на бункери“. Британците, както винаги сътрудничещи, възнамеряват да подменят собствените си ядрени ракети Трайдънт. В кого, чудя се, се целят? Осама бин Ладен? Вас? Мен? Обикновения човек? Китай? Париж? Кой знае? Това, което обаче знаем, е, че тази инфантилна лудост – притежаването и заплашването с употреба на ядрени оръжия – е заложена в същината на настоящата американска политическа философия. Трябва да си напомняме, че САЩ са постоянно на военна нога и не показват никакви признаци на отпускане.

Много хиляди, ако не и милиони хора в самите Щати са осезаемо отвратени, засрамени и ядосани от действията на собственото си правителство, но предвид състоянието на нещата, те не са единна политическа сила – все още. Но притеснението, несигурността и страхът, които виждаме да нарастват с всеки изминал ден в САЩ, едва ли ще намалеят.

Знам, че президентът Буш си има много изключително компетентни съставители на речи, но аз бих искал да предложа услугите си. Предлагам следното кратко обръщение към народа, което той може да направи по телевизията. Представям си го строг, грижливо сресан, сериозен, победоносен, искрен, често очарователен, служещ си понякога с иронична усмивка, странно привлекателен, човек на хората.

„Бог е добър. Бог е велик. Бог е добър. Моят бог е добър. Богът на Бин Ладен е лош. Неговият е лош бог. Богът на Саддам беше лош, само дето той нямаше такъв. Той беше варварин. Ние не сме варвари. Аз съм демократично избраният лидер на една свободолюбяща демокрация. Нашето общество е състрадателно. Състрадателно пускаме електрическия стол и бием смъртоносни инжекции. Ние сме велика нация. Аз не съм диктатор. Той е. Аз не съм варварин. Той е. И той също. Всички те са. Аз притежавам морална власт. Виждате ли този юмрук? Това е моралната ми власт. И не го забравяйте.“

Животът на писателя е една силно уязвима, почти разголена дейност. Не трябва да плачем за това. Писателят прави своя избор и живее с него. Но е вярно да се каже, че си открит към ветровете, а някои от тях са наистина ледени. Сам си, на своя глава. Не намираш убежище, нито защита – освен ако не излъжеш, в който случай, разбира се, си си изградил собствена защита и, може да се каже, си станал политик.

Доста пъти споменах смъртта тази вечер. Сега ще ви цитирам едно мое стихотворение, озаглавено „Смърт“.
 
Къде е намерен трупът?
Кой е намерил трупът?
Трупът бил ли е мъртъв, когато е бил намерен?
Как е бил открит трупа?
Кой е трупът?
Кой е бил бащата или дъщерята, или братът,
Или чичото, или сестрата, или майката, или синът
На мъртвото и изоставено тяло?
Тялото изоставено ли е било?
Кой го е изоставил?
Трупът гол ли беше или беше облечен като за пътуване?
Кое ви накара да обявите трупа за мъртъв?
Обявихте ли трупа за мъртъв?
Добре ли познавахте трупа?
Измихте ли трупа,
Затворихте ли и двете му очи,
Погребахте ли тялото,
Изоставихте ли го,
Целунахте ли трупа?
 
Когато погледнем в огледало, смятаме, че образът, който се изправя пред нас, е точен. Но преместете се и милиметър и образът се променя. Всъщност наблюдаваме непрестанно меняща се гама от отражения. Но понякога на писателя му се налага да строши огледалото – защото точно от другата страна на това огледало истината се е втренчила в нас.

Вярвам, че противно на всичко, непоколебимата, твърда, яростна интелектуална решителност, като граждани, да определим истинската истина в живота ни и обществото ни, е жизненоважно задължение, което се пада на нас. Всъщност това е задължително.

Ако такава решителност не бъде олицетворена от политическата ни визия, тогава няма надежда да възвърнем това, което почти е изгубено за нас – човешкото достойнство.
 
Сп. „Литературни Балкани“, бр.12, 2007, година V
Превод от английски:Надежда Тороманова
 
Със специална благодарност към издателство „Балкани“!


[1] Catholic Foreign Mission Society of America (CFMSA) Католическа мисия със седалище в САЩ, изпращаща мисионери извън страната, за да разпространяват ценностите на Евангелието и Христовото послание сред други народи, култури и религиозни традиции.
 
[2] Откъс от „Обяснявам някои неща“, превод на Натаниел Тарн, от Пабло Неруда: Стихосбирка, публикувана от Джонатан Кейп, Лондон 1970 г. Със съгласието на The Random House Group Limited.

 

Харолд Пинтър
Харолд Пинтър (1930–2008) е английски драматург, сценарист, актьор, режисьор, политически активист и поет. Той е един от най-влиятелните и известни английски драматурзи от по-ново време. Носител е на Нобеловата награда за литература за 2005 г.

support

Посетители: 39

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 16 минути
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 2 часа
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 11 часа
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 1 ден
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 1 ден
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 1 ден
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 1 ден
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 4 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици