Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2009 12 nabokovЕзикът води двойнствен живот – а същото се отнася и до романиста. Вие разговаряте със семейство и приятели, поддържате кореспонденцията си, разглеждате менюта и списъци за покупки, наблюдавате улични знаци (ГЛЕДАЙТЕ НАЛЯВО), и т. н. А след това влизате в кабинета си, където езикът съществува в една съвсем различна форма – като материал на едно пъстроцветно умение. Повечето писатели, струва ми се, биха се съгласили с Владимир Набоков (1899–1977), когато той си припомня през 1974:


„… гледах на Париж, с неговите пепеляви дни и въгленови нощи, просто като на случайна околна среда за най-автентичните и истински радости в живота ми: обагрената фраза в ума ми под ръмежа на ситния дъжд, и бялата страница под писалищната лампа, очакваща ме в скромния ми дом.“

Е да, творческата радост е автентична; и все пак тя не е истинна (заедно с кажи-речи целия набор от фиктивни жени на Набоков, творческата радост в края на краищата е садистично променлива). Писането си остава една много интересна работа, но съдбата, или „тлъстата орис“, както я нарича Хъмбърт Хъмбърт, му е уредила едно много интересно възмездие. Писателите водят двойнствен живот. И те умират на два пъти, това също. Това е малката мръсна тайна на модерната литература. Писателите умират на два пъти: веднъж, когато умира тялото и още веднъж, когато умира талантът.

Набоков съчинява Оригиналът на Лаура – или онова, което ние имаме от него – борейки се срещу часовника на ориста (поредица от отвратителни падания, след това болнични инфекции, бронхиален колапс). Това не е „роман във фрагменти“, както твърди корицата; той незабавно бива разпознат като един малко по-дълъг разказ, борещ се да стане новела. В това разкошно издание всяка лява страница е празна, а всяка дясна страница възпроизвежда ръкописа на Набоков (с неговия стегнат почерк и чуплив правопис – „велосипет“, „стумах“, „изнинада“), плюс текстът в печатен шрифт (гъмжащ от квадратни скоби). Приятно е, осмелявам се да кажа, да се видят ония световноизвестни фишове отблизо; но всъщност в Лаура има само много малко неща, които отекват в ума. „Утринни тътнежи и трясъци бяха започнали да разтърсват студения мъглив град“: тук ние долавяме ехото на набоковата музика. А в следващия пасаж проблясва забавното и безстрашно набоково презрение към нашата „жалка физичност“:

„Ненавиждам корема си, това туловище, пълно с вътрешности, което трябва да нося наоколо, и всичко свързано с него – неправилната храна, киселините, оловната тежест на запека, или пък стомашното разстройство с първата порция гореща мръсотия, изливаща се от мен в някоя публична тоалетна …“

Иначе и като цяло Лаура е някъде между ларва и какавида (за да използвам една метафора от света на люспестокрилите), и много далеч от завършено имаго.

Освен добре дошлият наплив от интерес към творбата, единственото, което тази останка ще предизвика, страхувам се, е лекото влошаване на нещо, което и без това вече е адски проблем. То е вътрешно, за мен, защото аз не се покланям пред никого в любовта си към този велик и величествено вдъхновяващ гений. И все пак Набоков, в своя упадък, налага дори и на най-ревностния читател една ужасна мътилка от благочестивост, буквализъм, вулгарност и еснафщина. Почти нищо в Лаура не достига нивото на тема (тоест като структурен или поне като повтарящ се мотив). Но ние все пак забелязваме появата на някой си Хъмбърт Х. Хъмбърт (смрадлив англичанин, чиито лиги текат над едно пред-тийнейджърско легло), забелязваме и 24-годишната жена-вамп с гърди на 12-годишна („бледи криви зърна и стегната форма“), както и трескавата мечта за юношеска любов („нейното малко дупенце, толкова гладко, толкова обляно от лунна светлина“). С други думи, Лаура се присъединява към Вълшебникът (1939), Лолита (1955), Ада (1970), Прозрачни неща (1972) и Погледнете арлекините! (1974), като по невъзможен за игнориране начин се концентрира върху сексуалното обсебване на много млади момичета.

Шест произведения: шест произведения, две или три от които са завладяващи шедьоври. Ще се съгласите, надявам се, че този пъклен проблем е поне набоковски в своята сложност и щекотливост. Защото никое човешко същество в историята на света не е направило повече за виталното представяне на жестокостта, насилието и мрачната низост на това специфично престъпление. Проблемът, който се оказва естетически, а не съвсем морален, е свързан с интимната злостност на възрастта.
* * *
Думата, от която се нуждаем, не е буквоядската „педофилия“, която във всеки случай се превежда измамно като „привързаност към децата“. Думата, от която се нуждаем, е „нимфолепсия“, която означава не съвсем онова, което мислите, че означава. Тя означава „полуда, причинена от желание за недостижимото“ и с право бива характеризирана от моя Concise Oxford Dictionary като литературна. Като такава, нимфолепсията е една легитимна, всъщност почти неизбежна тема за този много специфичен талант. „Стилът на Набоков наистина е много амурьозен“, отбелязва интелигентно Джон Ъпдайк: „Той копнее да сграбчи една диафонична прецизност в косматите си ръце“. При късния Набоков обаче нимфолепсията се разпада до собствената си етимология – от гръцкото numpholeptos(уловен от нимфи), по образеца на епилепсията (от гръцкото epilepsia, от epilambanein – да сграбча, да нападна).

Замислен през 1930-те в Берлин (с пръскащия слюнки глас на Хитлер, изливащ се от високоговорителите на покрива) и написан в Париж (пост-Kristallnacht, в началото на неистовото бягство на Набоков от Европа), Вълшебникът е един порочен триумф, брилянтно и почти осмозно преведен от руски от Дмитрий Набоков през 1987, десет години след смъртта на баща му. Като повествование той е логистично идентичен на първата половина от Лолита: изнасилвачът ще се ожени за – и може би убие – майката, а след това ще уговори детето. За разлика от доблестната Шарлот Хейз („тя, с благородните зърна и масивни бедра“), безименната вдовица във Вълшебникът вече е многообещаващо хилава, голямото й тяло е изтръгнато от симетрия чрез болнични престои и ножове на хирурзи. И това е причината, поради която нейният ухажор с нежелание отхвърля идеята за отрова: „Освен това, те с неизбежност ще я отворят, просто по навик“.

Сватбата се провежда, същото става и с брачната нощ: „… и беше пределно ясно, че той (малкият Гъливер) ще бъде физически неспособен да се заеме с онези многобройни пещери“ и „отвратително-привлекателното устройство на нейния масивен пелвис“. Но „по средата на неговата прощална реч за собствената му мигрена“ нещата получават един неочакван обрат,

„така че, след факта, именно с удивление той откри тялото на чудотворно изчезналата гигантка и се взираше в ластичния колан от моаре, който почти изцяло прикриваше белега й.“

Скоро майката е наистина мъртва и вълшебникът е сам с 12-годишната. „Самотният вълк се готвеше да си сложи нощната шапчица на бабата.“

В Лолита, Хъмбърт има „уморителни полови сношения“ със своята нимфичка поне по два пъти на ден в продължение на две години. Във Вълшебникът има едно-единствено забавление – не-проникващо, воайористко, мастурбаторно. В хотелската стая, в която момичето спи, голо, „той започна да прокарва вълшебната си пръчка над тялото й“, измервайки я с „един омагьосан метър“. Тя се пробужда, хвърля поглед върху „възбудената му голота“ и започва да крещи. С обсебеност, сега вече сведена до охладняващо петно върху шлифера, който той намята, нашият вълшебник побягва навън на улицата, търсейки начин да се освободи, с всички възможни средства, от един свят „вече погледнат“ и „повече ненужен“. Един трамвай се появява в зрителното поле – и под

„тази нарастваща, ухилена, мега-оглушителна маса, това моментално кино на разчленяването – тоест, повлечи ме надолу, разкъсай моята ранимост – аз пътувам разплескан, върху примляснатото си лице … не ме разкъсвай на парчета – ти ме разпарцаляваш, достатъчно ми беше …Зигзаговидна гимнастика на светкавица, спектрограма на милисекундите на една мълния – и филмът на живота беше се пръснал.“
* * *
В морално отношение Вълшебникът е сярно-директен. Лолита, напротив, е деликатно-усилваща се; но в осъждането на скверността на Хъмбърт тя всъщност е по-строга. За да се установи това е необходимо да се приведат само два ключови момента. Първо, съдбата на неговата трагическа героиня. От никой неподготвен читател не може да се очаква да забележи, че Лолита е постигната от един ужасен край още на втората страница на романа, носещ името й: „Госпожа Ричард Ф. Шилер почина в родилното легло“, казва „издателят“ в неговия предговор, „при раждането на мъртво момиченце … в Грей Стар, селище в най-отдалечения Северозапад“. Романът е почти привършил, когато госпожа Ричард Ф. Шилер (тоест Ло) се появява за миг. По този начин ние забелязваме, с едно вметнато ахване, калибърът на облога, който Набоков прави с величието. „Любопитно, човек не може да чете някоя книга“, отбелязва той веднъж (от лекторския подиум), „той може само да я препрочита.“ Набоков е знаел, че Лолита ще бъде препрочитана и пре-препрочитана. Той е знаел, че по някое време ние ще абсорбираме съдбата на Лолита – нейното откраднато детство, откраднатата й женственост. Грей Стар, пише той, е „главният град на книгата“. Променливият полутон – сива звезда, блед огън, апатичен дим: това е набоковият същностен проблем.

Вторият фундаментален момент е описанието на един повтарящ се сън, който преследва Хъмбърт след като Лолита е избягала (тя изчезва заедно с цинично-сластния Килти). Същевременно това е доказателство за факта, че стилът, че самата проза, може да контролира морала. Кой би искал да извърши нещо, което би му донесло подобни сънища?

„… тя наистина ме преследваше в съня, но се появяваше там в странни и нелепи превъплъщения, като Валерия или Шарлот [бившите му съпруги], или като комбинация от двете. Този сложен дух идваше при мен, отхвърляйки пласт след пласт, в атмосфера на голяма меланхолия и отвращение, облегнат в тъпа подкана на някоя тясна полица или твърдо канапе, с плът разкриваща се като гумен мундщук от плондера на футболна топка. Оказвах се, със зъбна протеза или счупена, или безнадеждно изгубена, в ужасни chambresgarnies, където бях развличан от досадни забави по вивисекция, които обикновено завършваха с плачещата Шарлот или Валерия в кървящите ми ръце, нежно целувана от братските ми устни в някакво съновно смущение, съставено от предлагани на аукцион виенски вехтории, съжаление, импотентност и кафявите перуки на трагични стари жени, които току-що са били обгазени.“

Тази последна фраза, с ясната й алюзия, ни напомня за болезнената и нежна свенливост, с която Набоков пише за най-голямото престъпление на века. Баща му, изтъкнатият либерален държавник (когото Троцки е ненавиждал), е застрелян от един фашистки главорез в Берлин; хомосексуалният брат на Набоков, Сергей, е убит в нацистки концентрационен лагер („Каква радост, че ти си добре, жива и в добро състояние на духа“, пише Набоков до сестра си Елена, от САЩ в СССР, през ноември 1945. „Бедният, бедният Серьожа …!“). Съпругата на Набоков, Вера, е еврейка, а следователно такъв е и синът им[1] (роден през 1934); съществува голяма вероятност, че ако Набокови не бяха успели да избягат от Франция (през май 1940, когато Вермахтът е на 70 мили от Париж), те биха станали част от онова множество на хилядите нежелани, предоставени от Виши на Райха.

В своята проза, доколкото знам, Набоков е писал малко по-дълго за Холокоста само веднъж – в несравнимия Пнин (1957). Другите споменавания, като в Лолита, са бегли. Вземете например тази демонстрация на гениалност в едно изречение от безумно вдъхновения кратък разказ от шест страници Знаци и символи (това е описание на една еврейска матриархална жена):

„Леля Роза, нервна, костелива, стара дама с диви очи, която беше живяла в един треперещ свят от лоши новини, банкрути, железопътни катастрофи и ракови тумори – докато германците я убиха, заедно с всички останали хора, за които тя се беше тревожила някога.“

Пнин отива по-далеч. По време на едно émigré домашно парти в провинциална Америка, някоя си мадам Шполянски споменава братовчедка си, Мира, и пита Тимофей Пнин дали е чувал за нейния „ужасен край“. „Да, чувал съм“, отговаря Пнин. Благородният Тимофей седи сам в здрача. И тогава Набоков ни предава това:

„Онова, което бъбривата госпожа Шполянски спомена, беше пробудило образа на Мира с необичайна сила. Това беше смущаващо. Само в откъснатостта на една нелечима болка, в трезвостта на близката смърт, човек би могъл да го овладее за момент. За да съществува рационално Пнин беше се научил … никога да не си припомня Мира Белочкин – не защото … споменът за една младежка любовна афера, банална и кратка, заплашваше спокойствието на духа му … а защото, ако човек би бил съвсем честен със себе си, от никаква съвест, а следователно и от никакво съзнание, не би могло да се очаква да издържат и продължат да съществуват в един свят, в който неща като смъртта на Мира са възможни. Човек трябваше да забрави – защото беше невъзможно да се живее с мисълта, че тази грациозна, деликатна, нежна млада жена с онези очи, онази усмивка, с онези завеси и снегове зад гърба й, е била набутана в товарен вагон и убита чрез инжекция от фенол в сърцето, в кроткото сърце, което той е слушал да бие под устните си, в сумрака на миналото.“

Колко съзвучно отеква този пасаж с изключително важното наблюдение на Примо Леви, че ние не можем, ние не трябва, да „разбираме какво се е случило“. Защото да „разбереш“ би означавало да „побереш“. „Онова, което се случи“ е „нечовешко“ или „античовешко“ и си остава неразбираемо за човешките същества.

Обвързвайки престъплението на Хъмбърт Хъмбърт с Холокоста, както и с онези, „които вятърът на смъртта бе разпилял“ (Паул Целан), Набоков достига до самите граници на моралната вселена. Подобно на Вълшебникът, Лолита е въздухонепроницаема, непокътната и цяла. Полудата на недостижимото желание бива посрещната и представена с изумителен кураж и умение. И нещата биха могли да си останат така. Но тогава започва да се появява изчезването на артистичния самоконтрол – шумно обявено, през 1970, от появата на Ада. Когато един писател започне да излиза от коловоза, човек очаква спирачни следи и натрошено стъкло; при Набоков, разбира се, експлозията има измеренията на атомна катастрофа.
* * *
Чел съм поне половин дузина от романите на Набоков поне половин дузина пъти. А поне половин дузина пъти съм се опитвал – и бързо отказвал – да чета Ада („Или пламъкът: Една семейна хроника“). Първият ми опит беше преди около три десетилетия. Оставих книгата настрана след първата глава, с някакво любопитно усещане, един вид отрицателен бодеж. Долу-горе на всеки пет години (така се оформи шаблонът) аз я подхващах отново; след известно време вече започнах да формулирам трудността: „Но това нещо е мъртво“, казвах си. Любопитното усещане, негативният бодеж, вече ми е печално познато, разбира се: това е реакцията на читателя към онова, което изглежда се случва на всички писатели, когато те прехвърлят библейската възраст. Лъчезарността, творящата живот сила, започва да завяхва. Миналото лято заминах с Ада и се заключих с нея. И се оказа, че съм имал право. При 600 страници, два или три пъти по-тежък от обичайната категория на Набоков, романът е онова, което детективите от отдела за убийства наричат „пръскач“. Той е подгизнал труп, раздут до състоянието, непосредствено предшестващо пръскането.

Когато се появява Бдението над Финеган, през 1939, той бива посрещнат с предпазливо уважение – или с „изпълнени с ужас похвали“, по думите на Хорхе Луис Борхес. Ада получава множество изпълнени с ужас похвали; всъщност, приликите между двата magnaopera са много дълбоки. Набоков определя Улискато свой роман на века, но Бдението над Финеган той описва при различни обстоятелства като „безформен и скучен“, „книга като студен пудинг“, „трагичен провал“ и „ужасна скука“. И двата романа се опитват да направят добродетел от неограниченото задоволяване на собствените желания; те се обръщат, така да се каже, и се увиват в самите себе си. За литературния талант има няколко начина за умиране. При Джойс и Набоков ние наблюдаваме една решителна загуба на обич към читателя – загуба на вежливост, на учтивост. Удоволствията на писането, казва Набоков, „съответстват точно на удоволствията на четенето“; в известен смисъл двете дейности са неделими. В Ада тази връзка се разхлабва и разнищва.

У Набоков има една слабост към „патрицианство“, както го нарича Сол Белоу (Набоков бидейки класическият émigré, а Белоу – класическият имигрант). В чисто „руските“ романи на Набоков (имам пред вид романите, написани на руски и непреведени от самия него), героите-мъже – особено те – притежават някакви себеувеличаващи качества: те са по-големи и по-шумни от самия живот. Те не ходят – те „маршируват“ или „крачат“; те не ядат или пият – те „дъвчат“ и „гълтат“; те не се смеят – те „реват“. Те са много далеч от потайните, колебливи неврастеници от основната англоезична белетристика: те са мускулести (и надарени) крадци на сърца, които печелят всички битки и всички момичета. За тях гордостта не е смъртен грях, а основополагаща добродетел. Разбира се, ние не можем да минем без тази черта на Набоков; тя ни дава, на други места, неговата величествена и комична hauteur. В Лолита, превъзходството е представено като смешно; на други места то е черта, която не е защитена от ирония.

В Ада набобизмът[2] се комбинира по катастрофален начин с една нимфолепсия, която бива задоволявана щедро, монотонно и без търкания. Самата Ада е на 12 в началото; Ван Вийн, нейният братовчед (и полу-брат) е на 14. Когато Ада започва да расте и достига юношество, нейната малка сестра Лусет също е под ръка, за да съживи „уморителните им срещи“. На всичко отгоре в книгата върви нещо като фантазия, засягаща някаква международна верига от бордеи, в които момичета на около 11 години могат да бъдат „опипвани и омърсявани“. 60-годишният баща на Ван пък (случайно, но типично) има любовница, която едва е излязла от едноцифрената възраст: тя е на 10. Тази безконечна книга е написана в един сгъстен, ерудиран, алитеративен, изпъстрен с игри на думи, запушващ порите стил; всеки герой, без изключение, звучи като Хенри Джеймс.

Заедно с Бдението на Финеган, Ада може би „проработва“ и „достига нещо“ – многоезичното разшифриране, при достатъчно много време и нищо друго за правене, евентуално би могло да размотае своите работни системи и симетрии, своите самотни и безутешни лабиринти, както и лепкавите си носталгии. Онова, което очевидно липсва и в двата романа, е какъвто и да било намек за разказвателна тяга: те се подхлъзват и пързалят; те просто не могат да се удържат на пътя. А освен това при Ада има и нещо напълно несвойствено – някакво усещане за чудовищно право, един вид разюздан, вятърничав сеньоризъм. От морална гледна точка това е светът, за който жадува извратеният Хъмбърт: един свят, в който „нищо няма значение“ и „всичко е позволено“.
* * *
Това ни оставя при Прозрачни неща (към които ще се върнем с известно неудобство) и Погледнете арлекините! – както и повече или по-малко пренебрежимото издание, което разглеждаме тук. „ПА!“, както го нарича авторът, по същия начин, по който нарича Оригиналът на Лаура „ОНАЛ“, е лебедовата песен на Набоков. Той съдържа някои великолепни тътени, както и отблясъци от неземни цветове, но той е с увреден слух и сълзящи очи. Темата за малкото момиче пък по това време вече едва ли е нещо повече от лого, фирмен знак – част от набоковото обзавеждане, подобно на огледалата, двойните легла, шахът и пеперудите. Има посещение до хотел, наречен Лолита Лодж, както и кратко представяне на някой си Дъмбърт Дъмбърт. По-централно, разказвачът, Вадим Вадимович, внезапно се оказва в ролята на единствено отговорен за рядко срещаната си дъщеря, Бел, която, по неизбежност, е на 12 години.

Добре, но накъде ни води тази нишка?

„Бях все още трескаво щастлив, все още не виждащ нищо лошо или опасно, или абсурдно, може би направо кретенско, в отношенията между дъщеря ми и мен. С изключение на няколко незначителни опущения – няколко горещи капки от преливаща нежност, ахване, маскирано от покашляне, такива неща – моето отношение към нея си остана по същество невинно.“

Е добре, смущаващият отговор е, че тази нишка не води доникъде. Единственият отзвук, тематичен или друг, е че Вадим в края на краищата се оженва за една от съученичките на Бел, която е с 43 години по-млада от него. И това е всичко.

Между истеричната Ада и изкуфелият Погледнете арлекините! идва мистериозната, мрачна и красиво-меланхолична новела Прозрачни неща: опрощението на Набоков. Нашият герой, Хю Пърсън, среден американски издател, е гальовен неудачник и сексуален лузър, подобно на Тимофей Пнин (Пнин редовно вечеря в един опърпан малък ресторант на име „Яйцето и ние“, който той посещава от „чиста симпатия към провала“). Четири посещения до Швейцария предоставят крайъгълните камъни на този малък експертен текст, в който Хю боязливо ухажва своята вбесяваща любима, Арманда, докато същевременно надзирава един застаряващ, пълен, декадентен и заплашително високомерен новелист на име „Г-н Р“.

За господин Р се говори, че е развратил доведената си дъщеря (приятелка на Арманда) когато е била дете или във всеки случай много млада. Нимфолептичната тема значи се носи над историята и бива подсилена в една изключителна сцена чрез разкриването на латентните копнежи на Хю. Жалък пелтек с предателско либидо (липсващи ерекции и преждевременни еякулации маркират неговата „посредствена потентност“), Хю посещава вилата на Арманда и, докато чака, майка й го забавлява със семейни снимки. Той вижда снимка на голата Арманда, на 10 години:

„Посетителят направи куп от албуми, за да прикрие пламъка на интереса си … и се върна на няколко пъти към снимкаите на малката Арманда в нейната вана, притискаща към блестящото си коремче някаква подобна на хобот гумена играчка или пък изправена, с трапчинки по дупенцето, очакваща да бъде сапунисана. Още едно разкриване на предпубертетна мекота (чиято средна линия едва се различаваше от по-малко вертикалния стрък трева до нея) се предлагаше от друга нейна снимка, на която тя седеше както я е майка родила на тревата, решейки косата си, разперила широко, във фалшива перспектива, прелестните крака на една гигантка.

Той чу казанчето на тоалетната на горния етаж и с виновна тръпка затвори дебелия албум. Сърцето му присвито в печален пристъп, ударите му някак затихнали …“

На пръв поглед този абзац изглежда шокиращо аномален. Но тогава ние осъзнаваме, че несъзнателните мисли на Хю, неговите сънища и безсъници („нощта винаги е великан“), са заситени с нечленоразделни заплахи:

„Той не можеше да повярва, че благоприличните хора могат да имат онзи вид безсрамни и абсурдни кошмари, които натрошаваха нощта му и продължаваха да бучат в ушите му през деня. Нито случайните разкази за лоши сънища на приятели, нито пък специално изследваните случаи в книгите за съня на Фройд, с техните весели разяснения, му представяха нещо подобно на сложната гадост на собствените му почти еженощни преживявания.“

Хю се жени за Арманда и тогава, години по-късно, я удушава в съня си. Така че може би Набоков определя педофилския нагон като подтик към насилие и самозаличаване. Подсъзнателните напъни на Хю Пърсън го довеждат до ужасно възмездие, под формата на патос и изолация (затвор, лудница), и изискват най-крайно пречистване: той изгаря в един от най-разрушителните пожари в цялата литература. Опожареният хотел изглежда така:

„Сега пламъците се изкачваха по стъпалата, на двойки, на тройки, в червенокожа редица, ръка за ръка, език след език, разговаряйки и тананикайки щастливо. Не обаче жегата на техния проблясък, а острият черен пушек принуди Пърсън да се оттегли обратно в стаята си; извинете, каза едно учтиво пламъче, задържайки отворена вратата, която той напразно се опитваше да затвори. Прозорецът се затръшна с такава сила, че крилата му се натрошиха в порой от рубини … Накрая задушаването го накара да се опита да се измъкне, катерейки се навън и надолу, но от тази страна на бушуващата сграда нямаше ръбове или балкони. Докато се протягаше към прозореца, един дълъг пламък с бледолилав връх затанцува, за да го възпре с галантен жест на облечена в ръкавица ръка. Ронещите се парчета мазилка и дърво позволиха да го достигнат човешки викове, и една от последните му погрешни идеи беше, че това са виковете на хора, опитващи се да му помогнат, а не крясъците на хора в същата ситуация.“
* * *
Оставени сами на себе си, Вълшебникът, Лолита и Прозрачни неща сигурно биха оформили еднаблестяща и крайно изнервяща трилогия. Но те не биват оставени сами на себе си; просто чрез тежестта на броя си, чрез просто повторение, романите за нимфолепсията започват да се заразяват едни други – те се замърсяват взаимно. Ние с благодарност вземаме от тях всичко, каквото можем; и все пак … Къде другаде в канона можем да открием една толкова непокорна фиксираност? В ужасния сърбеж на Лорънс, може би, или в мрачните сексуални преобразувания на Пруст? Не: човек трябва да се осмели да достигне самите граници на литературата – Луис Карол, Уилям Бъроуз, Маркиз дьо Сад – за да намери едно подобно подчертаване: едно наблягане върху дейности, които ние с право и завинаги считаме за непростими.

В белетристиката, разбира се, никой не бива наранен; недостатъкът, както казах, е не морален, а естетически. И аз не се опитвам да правя някаква инсинуация като посочвам, че набоковата мания към нимфичките си има свой паралел: масивната натрапчивост на неговата обзетост от Фройд – „вулгарният, дрипав, фундаментално средновековен свят“ на „виенския шарлатанин“, с неговите „огорчени малки ембриони, шпиониращи, откъм естествените си скривалища, любовта на родителите си“. Набоков цени високо анархията на вътрешния живот и Фройд бива критикуван така остро, защото се е опитал да я систематизира. Дали в неговата омраза има някаква конкуренция? Е добре, в края на краищата Набоков, а не Фройд, се очертава като нашият върховен поет на мечтите (заедно с Кафка), както и нашият върховен поет на лудостта.

Остава си едно възражение на здравия разум, въпреки цялата ни литературнокритическа безпристрастност: писателите обичат да пишат за нещата, за които обичат да мислят. И, за да го изразим по възможно най-строгия начин, мисълта на Набоков, през този последен период, не отдава достатъчно почит на невинността – не отдава достатъчно почит на честта – на 12-годишните момичета. В трите романа, споменати по-горе, той защищава ударението си с изключителна сила; в Ада (това невъздържано перчене), в Погледнете арлекините!, и сега в Оригиналът на Лаура, той не го защищава. А това оставя един блед, но видим белег върху неговото левиатаново тяло.
* * *
„Вижте, soyonsraisonnable“, казва Килти, гледайки в дулото на револвера на Хъмбърт. „Само ще ме раните грозно и след това ще гниете в затвора, докато аз се възстановявам в някое тропическо гнездо.“ Добре, нека бъдем разумни. В книгата си за Ъпдайк, Никълсън Бейкър споменава една йерархия на литературните постижения, която нарича „Прусто-Набокова“. Да, Прусто-Набокова, или Джойсо-Борхесова, или, за американците, Джеймсо-Белоуска. Именно на най-горното място Владимир Набоков хладнокръвно заема мястото си.

Лолита, Пнин, Отчаяние (1936; преведен от автора през 1966), както и четири или пет разказа, са безсмъртни. Поп, Дама, Вале (1928, 1968), Смях в тъмното (1932, 1936), Вълшебникът, Окото (1930), Бастардът (BendSinister) (1947), Блед огън (1962) и Прозрачни неща са свирепо завършени; докато малкият Машенка (1925), неговият първи роман, е малка перла. Лекции върху литературата (1980), Лекции върху руската литература (1981) и Лекции върху Дон Кихот (1983), заедно с Решителни мнения (1973), съставят блестящия регистър на един изтъкнат артист-критик. А Избрани писма (1989), Писма между Набоков и Уилсън (1979), както и онова блатно огънче на автобиографията, Говори, Памет (1967), ни представят четириизмерния портрет на един очарователен и благороден човек. Порокът, който Набоков ругае най-често, е „жестокостта“. А нежната му натура се разкрива най-ясно в изпълненото с любов внимание, с което той пише за животни. Само минутка размисъл пробужда в мисълта ми котката от Поп, дама, Вале (миеща се с едно задно краче, повдигнато като „боздуган на рамо“), очарователните кучета и маймуни в Лолита, катеричката с опашка като сянка и незабравимата мравка от Пнин, както и болният прилеп от Блед огън – влачещ се като „сакат човек със счупен чадър“.

Това се нарича „блещукане“ – проблясък, искрене, лъскавина. Същността на Набоков е една чудотворно-плодовита нестабилност, където без предупреждение думите се откъсват от ежедневното и проблясват като просветвания в нощно небе, осветяващи скрити версти на копнеж и ужас.
 


[1] Според еврейското право семейната линия се продължава по майчина страна. Бел. пр.
[2] От „набоб“: индийски губернатор; много богат човек. Бел. пр.

 

Мартин Еймис
Мартин Еймис (род. 1949) е английски романист, литературен критик и професор. Той е син на Сър Кингсли Еймис.
Други статии от този автор

Посетители

9
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 3 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 3 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици