Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

Интервюто води Мартин Шолц.

 

 
2009 11 Roth smyrtГосподин Рот, вие още никога не сте били на Франкфуртския панаир на книгата. Защо всъщност?

Защото не обичам такива огромни стълпотворения. На няколко пъти съм кацал във Франкфурт по време на междинни полети. По-близо от това никога не съм стигал до Германия.

Избягвахте ли я?

Не, така се получи случайно.

Преди Франкфуртския панаир се стигна до скандал, когато по настояване на Пекин организаторите отмениха поканите на двама критични към режима китайски писатели, които трябваше да участват в една от дискусиите. Предизвика ли това вълнение и в Ню Йорк?

Не. За пръв път го чувам от вас.

Какво минава през ума ви когато чувате, че един интернационален форум за интелектуалци и писатели доброволно се отказва от свободата на мнението?

Че това не е нищо добро. Не трябва да се държим така с писателите, още по-малко пък когато става дума за един панаир на книгата.

Случаят изнесе на преден план в Германия въпроса за смелостта и страхливостта на интелектуалците. Университетското издателство в Йейл също даде поводи за възмущение когато отказа да публикува като илюстрации в една книга онези датски карикатури за Мохамед. От страх да не провокира ислямския свят.

Този пример не ме настройва особено оптимистично, що се отнася до свободата на изкуството и литературата в наши дни. От друга страна: издателството се страхува от екстремистки насилници. Може би с право. Хората от издателствата се страхуват за живота си, за живота на хората, които обичат. Не мога да си позволя да им предписвам някакви правила за поведение. Ситуацията е сложна. Само че кой би могъл да си желае такава цензура? Салман Рушди беше казал веднъж: „Без правото да се обижда, по принцип вече не съществува и свобода на мненията.“ В това съм напълно съгласен с него. Само че няма да започна да твърдя, по една погрешна логика, че без обида изобщо не съществува свобода на мнението.

Познавате ли китайската литература?

Ни най-малко. Чувал съм за този китайски колега, който преди години е получил Нобелова награда и живее в изгнание във Франция, не мога да си спомня името му. Как се казва той?

Имате пред вид Гао Синдзиен?

Да. Струва ми се, че той изобщо не е публикуван в САЩ. Във всеки случай аз не съм го чел. Но самият аз съм публикуван в Китай отскоро. Публикували са там няколко от моите книги: Човешкото петно, Американски пасторал, Умиращото животно. Но не и Моят мъж, комунистът – това заглавие няма смисъл на китайски език (смее се).

Нека поговорим за американска политика: преди няколко години леви хора на изкуството в Америка сравниха Буш с Хитлер. В тези дни пък консервативните гласове обявяват Обама за Хитлер, защото се опитва да прокара реформа на здравната система, от която ще спечелят всички американци. Защо вашите съотечественици посягат толкова лесно към кривака „Хитлер“ когато критикуват президента си?

Най-новите примери ме шокират по-малко от вас. Защото сравненията на Обама с Хитлер идват съвсем отдясно, от крайните. Тези хора не са известни точно с разумността си. Повечето от тях даже не знаят кой всъщност е бил този Хитлер. Да се нарече някой Хитлер все още е възможно най-страшната обида в тази страна. Защо десните реагират сега толкова истерично? Защото са си истерични по природа. Те се нахвърлят истерично върху всеки законопроект, идещ от Обама. При реформата на здравеопазването се страхуват, че държавата ще им предписва в бъдеще от каква застраховка се нуждаят. А това е жалко, просто защото не е истина.

Сериозни политически коментатори като Марвин Калб междувременно вярват, че ескалиращият спор около здравната реформа още отсега е навредил тежко на президентството на Обама – толкова тежко, че той почти не може да си представи един втори мандат.

Това е безсмислица. Обама е както и преди невероятно динамичен, пълен с енергия. Ние американците не сме свикнали с това. Неговият предшественик изобщо не се показваше пред обществеността, във всеки случай човек не можеше да го види почти никога. Той почти не говореше с пресата, криеха го някъде. Обама, напротив, обича да показва присъствие. Той с удоволствие се показва пред обществеността, разговаря с хората, които са го избрали. Аз съм сигурен, че той ще успее да прокара някаква форма на здравна реформа. Това няма да бъде големият успех, от който той се нуждае. Но пък то и не означава, че през следващите три години той ще трябва да се бори единствено с този проблем само защото десните създават в момента впечатление, че не съществува друга тема. Да се предполага нещо такова е наистина откачено.

Защо не пишете срещу тази истерия – например в Ню Йорк Таймс?

Защото моето мнение по този въпрос не интересува никого. На нас писателите тук в Америка не се придава особено значение.

Колегата ви Джон Ървинг се оплака веднъж пред нас, че американските писатели, които се изказват по политически въпроси в родината си, биват разкъсвани от медиите. За интелигентните хора в Америка било препоръчително да не се представят като чак толкова интелигентни.

Джон е казал това?

Да, каза го.

Ами, Джон е прав.

Можете ли да ни обясните защо вашият бранш се цени толкова малко в САЩ?

Когато в останалия свят или в САЩ кипят политически дебати, медиите тук в страната никога не биха стигнали до идеята да попитат някой американски писател за мнението му.

Но защо е така?

Не знам. Ние писателите просто нямаме висок престиж тук.

В Ню Йорк Таймс ваши колеги като Умберто Еко, Салман Рушди или Бернар Анри Леви редовно се появяват с коментари.

Таймс кани европейци, но не и американски писатели. Един пример: когато Бил Клинтън имаше някакви проблеми с една практикантка, аз се надявах, че някой в тази страна ще се сети да позвъни на Джон Ъпдайк. Той е написал брилянтни книги за секса и властта. Би могло да се каже, че той е авторитетът в тази област. Близо до ума е тогава да го помолят да напише нещо за аферата Левински. Нищо такова. За Моника Левински бяха написани милиони думи – но не и от писатели.

Джон Ървинг си мечтае за политически дебати като ония, които водеха Бьол и Грас в Германия.

Да, разбирам го добре. Любопитно, като споменавате Грас, днес получих новия английски превод на Тенекиеният барабан. Книгата се появи за петдесетгодишнината от появата на първото издание. Старият превод лежи в къщата ми в Кънетикът. Ще започна да я чета чак когато имам и двете издания пред себе си, искам да ги чета едновременно, за да мога да сравнявам. Очаквам това с голямо любопитство.

Какво ви харесва в „Тенекиеният барабан“?

Спомням си как четох книгата за пръв път. Тя беше толкова различна от всичко, което познавах тогава. Направо ме побърка. Не мога да си спомня да съм чел нещо подобно преди това. Отначало не знаех как да разбирам всичко това. Но после с удоволствие всмуках в самия себе си тази извънредна различност.

Възхищението ви не пострада ли от по-късното признание на Гюнтер Грас, че е бил член на СС?

Не. Истински интересният въпрос всъщност е: защо той е изчаквал толкова дълго време с това признание? Такова решение сигурно има нещо общо с обществото, в което човек живее. Но самият аз нямам мнение по този въпрос.

Днес Грас често пише за остаряването – както и вие. Докато в романа си „Exist Ghost“ вие обрисувате главния герой Цукерман като човек, преживял рак, неспособен да контролира отходните си функции и импотентен, Грас пише по-скоро за вечната потенция. В стихотворението „Мощни тласъци“ той описва колко щастлив се чувства от това, че пенисът му, неговото „всичко“, все още стърчи …

Той пише, че е щастлив, защото все още има ерекции?

Да
.

Аха. Виждате ли, когато започнах да пиша „Exist Ghost“, избрах рака на простатата като тема, защото тази болест е много разпространена сред старите мъже. В моят най-тесен кръг от познати през последно време шестима мъже се разболяха от рак на простатата. След операцията единият беше импотентен, други бяха импотентни и не можеха да контролират отходните си функции, един почина. Исках да опиша тази болест като обществен феномен. За жените това е ракът на гърдата, за мъжете е ракът на простатата.

Междувременно остаряването е голяма тема в литературния бизнес.

Наистина ли? Кой още освен мен и Грас пише за остаряването?

В Германия поне те стават все повече с всяка изминала година. Не само писатели, но и политици, актьори, спортисти – всички пишат за остаряването. Заглавията са неща от рода на: „Аз съм стар и това е добре“, „В добра форма на 70“, „Живот в старческия дом“. Говори се, че днешните 80-годишни са предишните 60-годишни …

Разбирам. А 60 са новите 40, 40 са 20, а 20-годишните са … хм, какво всъщност? Зеро, нула, предполагам. По моето скромно мнение аз съм единственият, който пише за остаряването в САЩ. Един колега ми изпрати преди известно време есе, в което пише за остаряването и смъртта. И това май е всичко.

Звучи така, сякаш при подбора на тази тема вие сте повече европеец от повечето си американски колеги.

Да кажем така: аз просто съм много по-стар от повечето си колеги.

Табу ли е да се пише за остаряването в САЩ?

Не знам дали мога да нарека това табу. Но все пак е странно, че остаряването не е някаква голяма тема при нас. Защото и в САЩ има все повече хора, които и в дълбока старост все още са напълно здрави телесно и психически. Имаме значи капацитетите, които могат да пишат за това.

Хрумва ли ви нещо положително по повод остаряването?

Трудно ми е. Виждате, краткосрочната ми памет вече не е толкова добра, а аз винаги съм имал много добра памет. Но после трябваше да приема някои здравословни ограничения, които се появиха изключително изненадващо. Най-лошото обаче е, че множество познати умират. През последните три години умряха шестима приятели, повечето от тях бяха по-стари от мен. Това е тежко, всички те ужасно ми липсват. Пък и вече нямам толкова много приятели. Не мога да си позволя да изгубя шестима от тях за толкова кратко време. Брат ми, последният член на семейството, почина преди четири месеца. Един братовчед, с когото се чувствам много тясно свързан, почина преди осем месеца. Аз винаги казвам: Аз съм член на клуба „Едно погребение на месец“‘, защото междувременно действително ходя по на едно погребение месечно. Знаете ли, просто не очаквах старостта.

Опитвахте се да измествате назад тази мисъл?

Всеки знае разбира се, че ще остарее. Но човек въпреки това не го очаква. Като дете знаех, че дядо и баба някога ще умрат. Когато бях на 50 години, умряха родителите ми. Но никога не ми идваше на ума, че брат ми също ще умре някой ден. Изобщо не можех да си представя един свят без него. Той ми липсва много. Остаряването е едно голямо отрезвяване.

Господин Рот, една от вашите книги се казва „Четат се собствени и чужди книги“ 40 години след първата си поява, „Синдромът на Портной“ – романът, който ви направи известен, беше преведен отново на немски език. Ако книгата би се появила днес, мислите ли, че историята на един обсебен от секса американски евреин, който мастурбира дори в един суров черен дроб, би предизвикала същия протест, както през 1969?

Днес това не би било никакъв скандал. За да могат да се разберат шоковите вълни, които книгата предизвика, човек трябва да си представи тогавашното време. Това беше краят на едно десетилетие, определяно от съпротива срещу висшестоящите и загуба на доверие е обществения ред. Обществото изпадна в някакъв вихър, навсякъде се отхвърляха традиционните правила, насилието около протестите срещу войната във Виетнам беше огромно. Аз се носех на върха на вълната на шестдесетте, малко преди тя да се разбие на брега – само че това не ми беше ясно тогава. Разбрах го едва по-късно. Още никой дотогава не беше писал по този начин за мастурбацията, нито пък така безпощадно за еврейските семейства в Америка. Никой не беше се занимавал по този начин с вулгарността, не беше я използвал. Днес вече не бих могъл да пиша по този начин, дори и ако би се опитал съвсем сериозно. Вече не съм толкова луд, колкото бях. За съжаление.

В
Newsweek наскоро бяхте споменат като „типът Портной“.

Виждате ли? От Портной насам написах 26 книги. А за мнозина аз все още съм известен най-вече заради тази книга. Печално известен.

Един нюйоркски равин крещеше по онова време: Накарайте този човек да замълчи! Оправи ли се отношението между вас и еврейската общност оттогава насам?

Равинът беше мощен, вярно. Но не всеки от еврейската общност беше против мен по онова време, някои намираха книгата прекрасна, други я виждаха като скандал, крещяха, че съм донесъл позор за евреите в Америка. Всичко това вече отдавна е забравено.

Значи ви простиха?

Междувременно дори печеля еврейски награди за книги. Младите хора днес вече не могат да разберат реакциите от онова време. Напротив: мнозина виждат тази книга като освобождение, защото съм разрушил клишето за перфектното еврейско-американско семейство.

В „Портной“ вие надминавате вулгарността, като откривате темата секс, за да обясните всяка друга тема: религия, политика, история или общество. Този метод използвате и до днес, само че за катализатори днес ви служат други теми …

Това, което пиша днес, много трудно мога да сравня с по-раншните си книги. Тогава се захващах за работа с една друга енергия. Когато пишех Портной, темите, които засягах, бяха интересни и важни за мен. Днес са ми важни други теми: старостта и смъртта.

Господин Рот, говорим вече повече от час и все още не сме споменали Нобеловата награда. Облекчен ли сте?

Честно казано, да. Но така както задавате въпроса си, едва ли ще се свърши само с това. Трябва ли наистина да говорим по тази тема?

Не сме задължени. Прави впечатление обаче, че маси от европейски критици ви хвалят от години насам като най-важния американски автор, който отдавна е заслужил да получи наградата. Безразлично ли ви е това?

Дали ми е безразлично какво ми желаят критиците? Хм. Знаете ли, литературата не е конно състезание. А Нобеловата награда се инсценира като конно надбягване. Аз не мисля за това.

Когато Хорас Енгдал, един от членовете на Нобеловия комитет каза, че американските автори не са достойни за наградата в близко време, защото те са прекалено обвързани с масовата култура в САЩ, това предизвика възмущение.

Това го четох, разбира се. Единственото, което мога да кажа е: той е зле информиран.

 

Филип Рот
Филип Рот е известен американски романист, считан от мнозина критици за най-големия сред живите америкаснки писатели.
Други статии от този автор

Посетители

8
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици