1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

В селския език на родното си място, пише Херта Мюлер в своите есета, „думите лежаха директно върху нещата, които обозначаваха. Нещата се казваха точно така, каквито бяха, и те бяха точно такива, както се казваха. Едно веднъж за винаги сключено съгласие.“ Родената през 1953 г. в едно банатско село в Румъния писателка завинаги е запазила селската материалност на родния си немски език. Но майсторката на словото радикално е отхвърлила неумолимото съгласие между думи и неща, което в нейния случай се нарича „Съзаклятие с езика на диктатурата“. Херта Мюлер е заверила този бунт в един поетически космос, който търси равен на себе си в немското езиково пространство. Затова сега Шведската Академия й присъди Нобеловата награда за литература. За удивление на мнозина – и напълно заслужено.


„Какво струва животът ми?“

През 1987 Херта Мюлер забягва от Румъния в Германия – и оттогава насам е преработила преживяното в инквизиторската държава на Чаушеску в четири романа, множество сборници разкази, есеистика и стихотворни колажи. Още в дебюта й, в сборника разкази Низини, който се появява през 1982 в цензурирана форма в Румъния, се долавя един глас, който с лирическа неподкупност подкопава съгласието между изказано и неизказано. Херта Мюлер научава румънски език на петнадесет години, като език на диктатурата. Човекът, който идва от една страна, в която диктаторът може да заповяда дори на есента да зацъфти, започва да изпитва дълбоко недоверие даже и към годишните времена. По онова време, когато Чаушеску е посещавал някой град, жълтите листа на дърветата били пръскани със зелена боя, а докараните заедно с него великолепни собствени крави били пускани по поляните, за да може той да ги види. Тя самата, пише Херта Мюлер в сборника есета Глад и коприна (1995), е започнала да ненавижда природата заради това съучастничество. И все пак нейният поетически речник е преминал през чуждостта на румънския език и едва чрез него е достигнал самия себе си.

От „съвкупените с мълчанието руини“ на обезобразените от националсоциализма и обезправени от реалния социализъм предшественици тя е получила още като дете „нервната треска, потръпването на душата при въпроса: Какво струва животът ми?“ Един въпрос, който тя поставя отново и отново в романите Лисицата още тогава беше ловецът (1992), Сърце-животно (1994) и Днес не бих искала да срещна себе си (1997), та чак до последния й, ток-що появил се роман Люлка на дъха. Почти всички книги на Херта Мюлер са се появили в изгнание, в Берлин, но те все още разказват за съществуването, противопоставяло се на всеки преживян ден. Именно тази воля за живот, проникнала в думите и плътта, е онова, което придава на книгите й особената напористост. За последен път тя е придала един леденостуден и ясен език на Люлка на дъха – един роман за съдбата на румънско-немските принудителни работници в сталинските концлагери, сред които е била и майката на Мюлер. Самата Херта Мюлер не е преживяла Гулаг. Но нейната проницателна проза е преминала през ледения мраз на страха от смъртта.

Там където цялото се състои от противопоставящата се на всеки поединично действителност, човек започва да живее с подробностите. И може би само по този начин, чрез една дистанция от предписаната реалност, която е била прекосена от хиляди смърти, може да се появи една поезия, в която думите отново са неща, несъществуващи в реалността. Неща като „тестена обувка“, като „небесен белег от рождение“ или „огъвач на лъжици“. Изрязан от фалшивия си контекст, езикът започва да си създава нови връзки. Речникът на Херта Мюлер отново сглобява света. Но така както стоят там, изреченията все още разказват за прекосената дистанция.

Покрай всичко това и до известна степен като разтоварване, възникваха лирически текстови и образни колажи, сглобени с ножица поетически пъзели от вестникарска хартия и фантастична комбинаторика. Двата тома В кока на косата живее една дама (2000) и Бледите господа с чашите мока (2005) изреждат „азбуката на страха“ в рима и преброителни стихове. Но дори и тези игриви колажи имат допълнителен смисъл: който иска да избяга, бива препънат, а който мисли, бива остриган до кожа.

В тези изрязани с ножица рими едно „ре-те-те-те“ винаги е по следите на онова „и ти си вън“ – едно подигравателно и същевременно надменно ехо, с което лудориите на една непреклонна фантазия надхитряват злата реалност. Затворът е зад ъгъла. И въпреки това стиховете въздигат ужаса в нещо по-леко, защото тяхната пристрастена към двойността поезия прави такива грациозни премятания, сякаш е възможно – с каменно лице, тихичко като крастава жаба – да се придаде една друга структура на света, просто чрез нови, неизвестни досега съставни думи.

В своите сборници със статии Херта Мюлер описва достатъчно обширно поетическите си стратегии; есетата й принадлежат към най-доброто, което изобщо може да се открие в този жанр. „Защото като дете човек е толкова малък“, четем в сборника с есета Дяволът е в огледалото (1991), „той си търси най-грубите трикове, за да разбере света. И защото това са най-грубите трикове, те винаги са и най-фините. Това е едно скъсяване на нещата, една удивителна истинскост, която превръща света в онова, което се случва зад челото.“

Перфорираният десен на миналото

На удивителната истинскост на този детски светоглед ние дължим книги, които сгъстяват най-грубите и най-фините трикове до един напълно нов десен на възприятието. Първата долна риза, която селската баба подарява на внучката си като „градско бельо“ на път за към гимназията и чиито неприлично тънки презрамки тя е украсила с нежна дантелена шарка, прилича на „зимна нива, на чийто синор стопеното и замръзналото се допълват по един крехко-прелестен начин“. И така селската риза, подарена на раздяла, в чиито ледени висулки бабата е заплела цялото село, се превръща в една градска риза със зимен синор на селото – докато леденият полъх на диктатурата навлича и на тези спомени един мъртвешки саван.

И може би именно това крехко-прелестно и отново и отново надвиващо ужаса равновесие е онова, което изреченията на Херта Мюлер възстановяват: едно равновесие, в което властва не само ужасът, но и ужасно красивото. В което споменът, без да напуска ужасното, измисля рисковани поетически образи, перфорираният десен на миналото, подгъвът на изреченията, направен от снежни кристали. Тези изречения балансират по острието на бръснача. Отдясно и отляво е пропаст; нещо повече: засмукващ водовъртеж. Но тук, върху голото острие, са най-точните образи. Образи, в които вибрира страхът, подкопаващ всеки фалшив тон – нива и дантели, стопяване и замръзване едновременно.
 
Източник