Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Прекъсвайте ни колкото си искате. Ние тук сме заети с една сложна история
и не всичко е такова, каквото изглежда.

Пол Остър, Пътешествия из Скрипториума

1.

През последните двадесет и пет години Пол Остър създаде една от най-особените ниши в съвременната литература. В частност, както много от почитателите му знаят, разказваческият му глас е толкова хипнотичен, колкото и онзи на стария моряк [1] . Започнете някоя от книгите му – и на страница втора вече няма да имате друг избор, освен да слушате. Пол Остър може и да не притежава проблясващо око, но той със сигурност знае как да запленява читателите си.

Последният роман на Остър, Човекът в тъмното, е неговият петнадесети – ако се брои и Принудена игра (Squeeze Play), неговата бейзболна мистерия, написана под псевдонима Пол Бенджамин – и първият, появяващ се след Пътешествия из Скрипториума (2007), който отчасти функционираше като ретроспектива на всички звезди от по-ранните му романи. Литературно камерно произведение, пестелив и написан в стила на Бекет, Пътувания из Скрипториума представя един ден от живота на възрастен човек, затворен в нещо, което може би е килия или помещение в приют. Страдащ от амнезия, господин Бланк бива посещаван от няколко от бившите си „оперативни работници“, които му помагат да се облече (изцяло в бяло), да вземе лекарствата си и да попълни официалните документи.

От тези странно безлични гледачи и съветници той научава, че един от другите му бивши оператори е поискал смъртта му – всъщност, че ще трябва да бъде удавен и разчленен на четири. Какво е извършил старият човек? И кои са тези хора? Объркан, Бланк сяда пред бюрото си и започва да разглежда купчината фотографии, които намира там. Един след друг, той безуспешно се опитва да разпознае лицата на различните мъже и жени: стар мъж в инвалидна количка, слаб и деликатен като врабче, носещ тъмните очила на слепец. Усмихваща се жена с чаша в едната ръка и цигара в другата, облечена в рокля от пера, по модата на двадесетте години, и шапка във формата на камбана. Ужасно дебел мъж с огромна плешива глава и стърчаща от устата пура. Друга млада жена, този път китайка, облечена в акробатско трико. Тъмнокос мъж с напомадени мустаци, облечен във фрак и цилиндър. Млад мъж, спящ на тревата в някакъв парк. По-стар мъж, може би в средата на петдесетте, лежащ на диван, с крака, положени на куп възглавници. Брадясал, опърпан бездомник, седящ на тротоара, прегърнал голямо куче. Бузест мъж на около шестдесет, държащ телефонен указател на Варшава от 1937–38 г. Строен млад мъж, седящ на маса за покер, с карти в ръка и купчина жетони пред него.

Всички тези фигури са, както може да се предположи, главни герои от произведенията на Пол Остър. Слепият инвалид например е господин Ефинг, загадъчният саможивец от Лунен дворец; ужасяващо дебелият млад мъж е неговият син, историкът Соломон Барбър. Бездомникът може да бъде единствено Уили от Тимбукту, един роман, разказван от името на неговото куче, мистър Боунс. По същия начин, всички „оперативни работници“, споменати в Пътешествия из Скрипториума са създания на Остър: медицинската сестра на средна възраст, която внимателно се грижи за стария човек, е Ан Блум, някогашната млада героиня от В страната на последните неща; тук постоянно се говори за ръкописа на Феншоу, който се появява в Заключеното помещение; накрая Бланк дори получава телефонно обаждане от Дейниъл Куин, първият от всички „оператори“, писателят-детектив от Стъкленият град.

Това наслаждение от фиктивността и интертекстуалността е очебиен аспект от писанията на Остър. Подобно на китайски кутийки, неговите книги винаги съдържат истории, които са част от други истории. Последният му роман, Човекът в тъмното, натъпква в 180 страници не само основния разказ, но също и една главна контра-история, сценариите на четири филма, три дълги анекдота за хора, намиращи се в екстремни ситуации, както и разказите за няколко семейни и любовни истории. Изобилието се простира също и до героите не Остър, които понякога откриват, че една книга не е достатъчно голяма, за да ги задържи. Те тихо се местят насам-натам. В Лунен дворец например, Дейвид Зимър пише на Ан Блум, която най-после му отговаря в нейния роман В страната на последните неща. Зимър след това се появява в Книгата на илюзиите. В Пътешествия из Скрпториума ние научаваме, че леля Моли на Дейниъл Куин се жени за Уолт Роули, героят от Мистър Шемет.

Когато Балзак позволи на читателите си да хвърлят поглед върху Йожен дьо Растиняк – Героят от Дядо Горио – в различни по-късни романи от Човешка комедия, той искаше да представи постепенния социален възход и нарастващата морална деградация на младия провинциалист. Остър, напротив, изглежда просто си играе в своите рециклириания. Вземете например имената на героите. Бидейки страстен читател през двадесетте и тридесетте си години, романистът обича да оказва почит на любимите си автори и артисти. Споменатият по-горе Феншоу, например, е героят от първия роман на Натаниел Хотърн – а Хотърн е американският писател, с когото Остър най-силно се идентифицира. Един бивш полицай от Стъкленият град се казва Майкъл Сааведра; Дон Кихот е любимият роман на Остър.

В по-голямата си част, произведенията на Остър могат да бъдат причислени към голямата галерия, наречена „Мистерия“: всяка от книгите му предлага загадки, гатанки, проблеми, които трябва да бъдат решени. Но дори и ако указанията са очевидни, то тяхното значение често се оказва лъжливо. Малко преди да започне кариерата си като романист – по онова време той работи като поет и преводач – Остър е прекарал много време в четене на детективски истории, изучавайки правилата на тази форма, а след това приспособявайки ги за собствените си по-амбициозни цели. Както казва Куин, създателят на фиктивния детектив Макс Уърк:

Онова, което той харесваше в тези книги, беше техният усет за изобилие и икономичност. В една добра мистерия нищо не бива пропиляно, нито едно изречение, нито една дума. И дори ако тя не е важна, тя има потенциала да бъде такава – което означава същото нещо. Светът на книгата започва да живее, бълбукайки от възможности, от тайни и противоречия. И тъй като всяко видяно или казано нещо, дори и най-дребното, може да има връзка със заключението на историята, нищо не трябва да бъде пропуснато. Всичко се превръща в същина; центърът на книгата се измества с всяко събитие, което я придвижва напред. Центърът следователно е навсякъде, и никакво заключение не може да бъде направено докато книгата не е стигнала до края си.

Като се има пред вид този модел, то не е за учудване, че Остър цени абсолютната яснота и прецизност, и че изреченията му отбягват всякакъв очевиден блясък: нищо не може да застане на пътя на историята. Всъщност много от драматичните характери на Остър са представени от актьори, играещи различни ексцентрици и чудаци, докато главните герои-мъже обикновено си приличат едни на други, бидейки варианти на Пол Остър. Но това няма значение. Тези истории, разказвани на фона на западната пустиня или по злите улици на Ню Йорк, по време на Депресията или на Втората световна война, в различни фантастични или фиктивни други Америки, са неотразими.

2.

Човекът в тъмното представя седемдесет и две годишния пенсиониран литературен критик Огъст Брил и действието, такова, каквото е, се случва в течение само на една нощ. (Пътешествия из Скрпториума описва един-единствен ден от живота на господин Бланк, също затворен в единично помещение). Първият абзац представя тримата главни герои и мистерията, която задвижва действието:

Аз съм сам в тъмното, премятайки света из главата си, докато се боря с поредния пристъп на безсъница, в поредната бяла американска нощ във великата американска пустош. На горния етаж, дъщеря ми и внучката ми спят в своите спални, всяка от тях също сама, четиридесет и седем годишната Мириам, моето единствено дете, която спи сама в продължение на последните пет години, и двадесет и три годишната Катя, единственото дете на Мириам, която преди спеше с един млад мъж на име Титус Смол, но Титус е мъртъв сега, и Катя спи сама с разбитото си сърце.

Брил продължава да разказва, че по време на пристъпите на безсъница „Аз лежа в леглото и си разказвам истории.“ Тези истории, пояснява той, „може и да не са нещо особено, но докато аз се намирам вътре в тях, те не ми позволяват да мисля за неща, които бих предпочел да забравя.“ Какви, питаме се ние, може да са тези неразкрити неща, за които Брил би предпочел да не мисли? Какво се е случило, продължаваме да се чудим, с Титус Смол? И в този момент романът най-неочаквано завива към последната история на Брил.

Оуън Брик, който работи като детски фокусник в Ню Йорк, се пробужда от неспокоен сън, за да се намери облечен като войник и попаднал в някаква дълбока яма. На помощ му идва някой си сержант Тобак, който настоява да го нарича „ефрейтор“. Всичко това е необяснимо за Брик, докато той най-после разбира, че е бил транспортиран в някаква алтернативна вселена, в една Америка, която се намира в кървава гражданска война. В този свят не се е случил нито 11 септември, нито войната в Ирак. Вместо това историята е поела един различен курс през 2000-та година, малко след оспорвания избор на Джордж У. Буш. Брик постепенно започва да разбира какво се е случило:

Изборите през 2000 … малко след решението на Върховния Съд … протести … бунтове в главните градове … движение за премахване на Колегията на  Избирателите[2] … поражение на проектозакона в Конгреса … ново движение … водено от кмета и президентите на отделните окръзи (boroughpresidents)в Ню Йорк … отделяне от Щатите … гласувано от щатската легислатура през 2003 … атака на федералните войски … Олбани, Бафъло, Сиразкюз, Рочестър … бомбардировка на Ню Йорк Сити, осемдесет хиляди убити … но движението нараства …

И докато се намират под непрекъснатите атаки на „федералистите“, различните Независими Американски Щати оповестяват своите собствени здравомислещо политически и социални  планове:

Външна политика: никаква намеса където и да било … Вътрешна политика: всеобщо здравно осигуряване, никакъв петрол повече, никакви коли или самолети, четирикратно увеличение на учителските заплати (за да бъдат привлечени най-умните студенти към професията), стриктен контрол върху оръжията, безплатно образование и трудово обучение за бедните.

За съжаление, всичко това е „в областта на фантазията за момента, мечта от бъдещето, тъй като войната продължава и извънредното положение все още е в сила.“

Страната всъщност се е превърнала във военна зона, където цари военно положение, насилствената смърт е нещо обичайно, приятните неща са малко, а едно яйце струва 5 долара. И краят на всичко това не се вижда, освен ако … Ако какво? И така Брик открива защо той е бил транспортиран в тази алтернативна Америка: той е бил избран да убие човека, носещ отговорността за гражданската война и по този начин да сложи край на все по-кървавия конфликт.

Отначало за създател на тази разкъсвана от война Америка се смята някой си Блейк, после Бланк (отново поглед към Пътешествия из Скрипториума), но всъщност, разбира се, това е Брил. Той е измислил войната, а също и Брик, който трябва да го убие.

3.

Брил започва Човекът в тъмното с думите „Аз лежа в леглото и си разказвам истории“, и той повтаря това изречение малко преди края на книгата. За Пол Остър това е главното утешение, с което ние разполагаме в човешкото си състояние: ние живеем в тъмнина, страх, невежество, морална обърканост. За да избягаме от животите и тревогите си, за да спасим измъчените си души, ние си разказваме истории, надявайки се така да преминем през нощта, която ни обгръща до следващото утро.

Остър веднъж беше казал в едно интервю:

В течение на годините аз все повече започвам да се интересувам от изкуствеността на книгите … Искам да кажа, кой кого залъгва, в края на краищата. Ние знаем, когато отваряме една художествена книга, че четем нещо въображаемо, и аз винаги съм се интересувал от използването на този факт, от превръщането му в част от самата работа.

Разбира се, Остър може да бъде изкуствен, до степен на остроумничене или камп[3] . В Човекът в тъмното героите носят имена като Блейк, Бляк, Блох, Бланк, Блънт, Бранд, Брандт, Блейн, Брик и Брил. Да не пропускаме и Буш. Кой кого залъгва? Остър, като добър комик, нито дори за момент не подава намек за усмивка. Но в светлината на такава очебийна изкуственост, тук нито за момент не възниква съмнението, че ние се намираме вътре в една история, вербално приспособление, изкуство.

Романите на Остър непрекъснато изследват границата между Първичния свят на живота и онова, което Дж. Р. Р. Толкин беше нарекъл Вторичния свят на изкуството; те ни водят в една гранична област, в която богатата фантазия замества сухото ежедневие. „Аз не съм сам“, беше писал Остър, „в убеждението си, че колкото повече разбираме света, толкова повече той ни се изплъзва и ни обърква.“

В края на краищата Остър ни припомня, че всеки от нас гледа към съществуващото през оцветени от истории очила. Светът, който ние обитаваме, е буквално оформен от Сказанието. Всички ние имаме своите „житейски истории“, и те управляват начина, по който ние виждаме себе си и другите, това как интерпретираме събитията, спомените и очакванията. Когато нашите спасители и учители ни говорят за най-великите истини, дали ония на религията или философията, те винаги говорят в притчи. Когато артистите, или обикновените хора, говорят за онова, което наистина е важно, те започват и свършват с разказване на истории – великолепни, увлекателни истории – като ония в произведенията на Пол Остър.

Източник



[1] Има се пред вид поемата на Коулридж „Старият моряк“ (1797–1799), едно от сигналните произведения на прехода към модерната литература. (Бел. пр.)

[2] Група избиратели, които официално избират американския президент и вицепрезидент от името на избирателите от отделните щати. Бел. пр.

[3] За обяснение на понятието „Камп“ виж http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/64-arts-theory/248-2009-06-16-06-25-12. Бел. пр.

Майкъл Дирда
Майкъл Дирда (род. 1948) е известен американски литературен критик, носител на наградата Пулицър за критика (1993 г.)

Посетители

33
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 1 ден
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019