Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Има една дума, която повечето американци вероятно не биха могли да произнесат буква по буква, дори и ако го желаеха. Думата е precocious, ранозреен – и всички, за които тя действително е в сила, не биха я употребили, защото те са открили една друга дума, в друг език, която намират по-добра за целта. Точно така, както намират по-добър и този друг език, инак защо биха цитирали толкова често от него. Ако биха били честни, те просто биха определили себе си с думата Wunderkind. 

 

Те носят имена като Джонатан Сафран Фьор или Бенджамин Кункел, или Мариша Песл. Те цитират – както всички американци, впрочем – с удоволствие немски, особено в гранични ситуации, свързани с въпроси на образованието. Те са млади, начетени и толкова талантливи, че техният коефициент на интелигентност сигурно се намира далеч отвъд здравословно допустимата висша граница. По изключение те не са биолози, палеонтолози или гениaлни програмисти, макар че със сигурност биха могли да бъдат и такива. Тези деца-чудо желаят да разрешат загадката на света по съвсем старомоден начин – като пишат романи. Те са преждевременно мъдри, те са ранозрейни, те са всичко онова, което се намира в речника под думата precocious. Те са най-новото литературно откритие, идещо от Америка: „Американският отличник“ (American Streber).

Всичко започна с Джонатан Сафран Фьор, който преди няколко години – тогава беше на около 20, написа роман, който без усилие прескачаше между столетията, между Америка, днешна Украйна и руско-еврейското градче (Schtetl), между смешния глас на вманиачения на тема секс екскурзовод и несигурната перспектива на младия американец. Романът се казваше Всичко е просветлено и беше филмиран в Холивуд. И тъй като тази книга някак по подразбиране се занимаваше с темата за Холокоста, то не беше за учудване, че следващият му роман, на име Ужасно шумно и невероятно близо, отново имаше за тема един морален колос – Ню Йорк и драмата от 11 септември, видени и преживяни от едно деветгодишно дете-чудо. Те не само са много самоуверени, тези американски отличници, но и с удоволствие се захващат и с най-трудните възможни въпроси.

Това ги различава от немските писатели на тяхна възраст, макар че и тук някои малко по-възрастни писатели, като Кристоф Петерс или Томас Хетхе постепенно се отварят за онази част от действителността, която е тема на вечерните новини или учебниците по история. Но чрез опитите си за разбиране на морално или исторически трудни въпроси като част от едно индивидуално себеизследване, американските отличници се различават и от протагонистите на новия американски семеен роман, така приветстван през последните години в Германия, особено що се отнася до Джонатан Франзън и неговия роман Коректурите. Те не са свързани особено много и с Брет Ийстън Елис или Джей Макинъри, които бяха млади по времето, в което все още беше удоволствие да си млад, през късните осемдесет и ранните деветдесет години – и които пишеха предимно за секс, дрога и онзи начин на прахосничество, над които сегашните американски отличници най-много биха повдигнали вежди.

Но всяко време си има своята истина – и онова, което за Америка от времето на Рейгън бяха ексцесите, а за ерата на Клинтън, фамилната драма, то за времето на Буш с всичките му страхове и гибелни сценарии това е точно онзи тип себе-насърчение, което практикува младото поколение, натоварено с тежък образователен багаж и иронично импрегнирана сериозност. Младост – това е заключението на тези романи – младост кратко време след края на века, това означава, че човек е част от една конспирация, чиито механизми той прозира много бавно, при която всичко е взаимосвързано и спасителният път от която може да бъде поакзан от, да речем, един медикамент с името Abulinix.

При това американските отличници съвсем не са чак толкова нерешителни, колкото утвърждава това Бенджамин Кункел в едноименния си роман Нерешителен – впрочем, криво разбран както тук, така и в Америка. Защото 28-годишният Дуайт Уилмърдинг, за който Кункел разказва, съвсем не е един нов Холдън Колфийлд, както Мичико Какутани заявява почти рефлексивно в Ню Йорк Таймс (впрочем, вече почти петдесет години всичко, което звучи дори в незначителна степен като младежко търсене, бива автоматично записано под знака на Спасителя в ръжта). Онова, което пише Кункел, е не репортаж на едно порастване, а умен тезисен роман, който се представя като по-непретенциозен и по принцип по-глупав, отколкото е неговият автор.

За съжаление тезисните романи много рядко са добри книги – и това важи за Нерешителен. Кункел разказва доста обстоятелствено за любовните и житейски преживявания на пропадналия студент Уилмърдинг, който губи работата си като телефонен съветник (Computerhotliner) при фармацевтичната фирма Pfizer, завършва по половинчат начин също толкова половинчатата си връзка с Ванийта, след което посещава бивша съученичка в Кито, за да достигне (може би) една по-ясна представа за собствения си объркан живот. А в това търсене на яснота на объркания Дуайт, който взима дори и най-простите решения в живота си чрез метода на ези-тура, трябва да помогне именно онзи медикамент, предоставен от един приятел – споменатият вече Abulinix.

„Тази книга беше нещо като трик“, казва Кункел. Той се намира в жилището си в нюйоркския квартал Челси, на стената зад него виси синя пеперуда в стъклен съд, на пода лежат книги, естествено една от тях – от Ницше. „Следващата ми книга ще бъде по-различна“, казва той. „По-сериозна“.

„А не сте ли вече достатъчно сериозен“?

Той се усмихва и очите му леко се присвиват, като че предусеща упрек. „Ницше беше казал, че Христос, ако беше достигнал по-зряла възраст, би имал по-добро чувство за хумор. Впрочем, Хесе също пише за това. Значи има надежда и за мен“.

Какво ли не казва човек, когато първо е бил в специален интернат на източното крайбрежие, после е изчезнал за две години в калифорнийската пустиня, за да учи и работи заедно с други 25 специално подбрани млади мъже в колежа Deep Springs, с минимум 20 часа полска работа седмично – едно сурово и доста обхватно образование, което вегетарианецът Кункел в довършил с четири години Харвард. Той е елитен студент, също като Джонатан Сафран Фьор, той е на 32 години – и понеже печели доста внимание, не само с романа си, но и с множеството умни страници, които посвещава в Ню Йоркър на автори като Д. Х. Лоурънс и Самуел Бекет, и понеже, заедно с няколко приятели, е основал доста влиятелното и интересно списание n+1, в което рубриките носят имена от рода на Thanatos или Apologia pro vita sua, но текстовете въпреки това се занимават с групата Radiohead или с „Философия на поп-музиката“ – именно затова този приятен, спокоен млад мъж, който толкова често поставя ръка на брадата си и по време на разговора непрекъснато гледа встрани, е един от най-представителните млади американски интелектуалци.

„В наше време има прекалено малко съвместни духовни, но прекалено много чисто финансови проекти“, казва Кункел, със сериозния тон на човек, който нарича студентските си години в пустинята с името Немски философски лагер. В Нерешителен той усърдно цитира Употребата на свободата от големия немски философ Ото Кнител, който е просто перифраза на Хайдегер и придава на целия роман едно съвсем не младежко напрежение.

В тези романи се правят обширни исторически асоциации – в края на краищата всички те са деца на постмодернизма, тези американски отличници, при това дори развлекателни. Най-далеч в тези игри стига Мариша Песл в първия си роман Специални теми във физиката на нещастията (Special Topics in Calamity Physics), който е изпълнен с алюзии и игри на думи, при това написан толкова амбициозно и добре, че човек понякога забравя, че в случая се касае просто за поредния пример от жанра университетски роман – един от класическите американски жанрове. Само че този път разказът се води не от някой свръх- или недостатъчно надарен бял, идещ от средната класа млад мъж, а от бяла, идеща от средната класа млада жена, която умело жонглира с теми като израстване, загуба и минало.

Досега книгата е публикувана само в САЩ, но издателството Фишер вече е закупило немските права – което в нашите дни на строго организирана медийна демокрация означава, че вече договорени интервюта биват внезапно оттегляни. Но така е то – всяко ново име е същевременно и нов коз, той не бива да бъде разигран прекалено рано, а онова, което иде от Америка, притежава допълнителното предимство, че човек не винаги разбира какво общо има то с нас тук и сега, но пък в замяна на това то винаги е добре написано и ужасно умно конструирано.

В младите си години Песл добре се е начела в световната литература, при това е успяла да си остане толкова красива, че в Ню Йорк Таймс още на втория ред я наричат „смущаващо хубава“. В средата на двадесетте си години тя е получила огромна предплата за романа, който силно напомня за Набоков – но човек може да направи и по-големи грешки от тази. Във всеки случай Песл се е осмелила на всичко, тя е написала цели 500 страници, дала е на главите в романа си заглавия като Отело, Мадам Бовари или Жюстин, измайсторила е героинята Блу ван Мер, която е изгубила майка си, но пък в замяна на това има гениален баща. Най-голямото й постижение се състои в това, че тя успява да не направи от тази Блу една пълна досадница, та човек да захвърли книгата в ъгъла още след първите 50 страници.

Удивителна във всеки случай е свободата, с която тя скицира фигурите си, как самоуверено тя ги съпровожда по страниците на романа, колко езиково съвършено й се удава тази история, която Блу, в последната си година преди Харвард, прекарва в едно елитно училище. При това тя трябва да тренира позакърнелите си социални инстинкти в компанията на подбрани и добре изглеждащи съученици, след което да разследва смъртта на тайнствената Хана Шнайдер – едно търсене, което я довежда чак до политическия радикализъм на 60-те, както и до по-тъмните страни от живота на баща й. И въпреки това в края на краищата липсва нещо, това е роман от 2006 година, а това означава преди всичко, че идеята за живота е изместила самия живот на заден план.

Но това е общата черта на всички тези вундеркинд-романи, на всички тези американски отличници, които, всеки по своему – и съвсем нетипично за отличници, са много симпатични. Те пишат дебели тухли, те изглеждат някак свръхквалифицирани за това, което правят, но въпреки това успяват да уловят нещо от настроението на времето – като не се опитват да разглобяват фиктивното в техния свят, а просто съграждат нови фикции. Те утвърждават, упорито и някак консервативно, значимостта на литературата в нашата променлива, затъваща култура.

Образованието, така поне изглежда в тези романи, вече не е толкова свободно достъпно; образование и знание се превръщат в нещо като тайно учение, а връзката между образование и живот си остава щекотлива. Това е едно голямо пързаляне.

Източник

Георг Дийц
Георг  Дийц (род. 1969) е литературен редактор за немския вестник Ди Цайт. Той е автор на документалната книга Съперниците: Beatles – Rolling Stones и редактор на сборника Това беше Бундесрепубликата.

Посетители

21
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 4 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици