1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Във вашия роман „Апостолоф“ една жена пътува заедно със сестра си и един шофьор през България. Това е една окаяна, грозна, опустошена страна. Реалистично ли е това представяне? Или то трябва да се припише по-скоро на афектите на разказвачката?

То е смесица от двете неща. Афектите на наблюдателката са пресилени и заострени по един изкуствен начин. Но от друга страна, ако едно пътуващо и наблюдаващо око би проследило маршрутите от романа, то би се сблъскало с достойни за съжаление условия на живот; с хора, които се намират в отчаяно положение. В романа това не е степенувано по журналистически и подкрепено с факти – разказвачката просто се оглежда и прави от това своите ожесточени заключения.

Едно второ място на действието е щутгартското предградие Дегерлох. Там, през четиридесетте години на миналия век, е възникнала една малка българска общност, от която произлизате и самата вие. Това изглежда изключително странно. Как се е създала тази общност?

Това беше една много малка група; именно затова тя беше още по-екзотична от някое по-голямо емигрантско обединение. Там социалните прослойки бързо се разграничават едни от други, докато в Дегерлох те винаги бяха тясно свързани едни с други. Българите бяха попаднали в Щутгарт по съвсем различни мотиви. Нали България беше съюзник на Германия във Втората световна война. И когато руснаците навлязоха там, те изпратиха българите на най-предния фронт. Съществува например историята на един български дезертьор, който е бягал все по-далеч от приближаващия се фронт по посока към Австрия, докато накрая попаднал в Щутгарт.

Бащата на разказвачката от романа е лекар, който се е самоубил когато двете сестри са били още деца. Вашият баща също е бил лекар …

Да, той беше единственият човек с висше образование в българската общност. Иначе това беше много смесен народ: имаше търговци, продавачи на зеленчуци, притежател на автосалон и притежателят на един от най-големите публични домове в Щутгарт.

Моторът на „Апостолоф“ е езикът: една тирада, изпълнена с негодувание, гняв и ярост; ярост срещу бащата, който чрез самоубийството си е изоставил децата на произвола на съдбата. Това просто разчистване на сметки ли е, или, от обратната страна, едно закъсняло обяснение в любов?

Последното, при всички случаи. Но дори и това, което вие описвате като негодувание и гняв, всъщност не е нищо друго освен една разочарована любов. Това става ясно в пасажите, които представят едно доста изплашено дете. Като дете вие веднага се чувствате отговорни; веднага започвате да отнасяте всичко към себе си: родителите са нещастни и детето мисли, че то е причина за това. А по-късно това чувство не може нито да се коригира, нито да се разгадае.

В „Апостолоф“ има един семеен дакел, който играе не маловажна роля. На мен самия ми се струва, че той не е просто аксесоар, илюстриращ буржоазните ценности на семейството, а по-скоро един съд, в който любовта бива наливана – любовта, която не може вече да бъде подарена на бащата.

Точно така. В тези объркани и меланхолични отношения дакелът беше една жива подкрепа. Известно е по какъв изключително фин начин кучетата могат да се приспособяват към хората. В такава ситуация едно малко куче става огромно, то се превръща в залог за утехата. Дакелът съществуваше наистина – и аз ще го нося със себе си до края на живота си. Дакелът беше спасителят.

Имам чувството, че в „Апостолоф“ говори един разказвачески глас, който в терапевтичен смисъл все още е сравнително неанализиран и който поставя на мястото на анализа своята ярост. Вярно ли е това?

Не съвсем. Самата агресивна разказвачка призовава много често към предпазливост. Тя знае, че всичко това е преувеличено и конструирано; поне толкова интелигентност тя със сигурност притежава. Книгата обаче не се намира под подозрение за терапевтичност, тук вече имате право. Тази история е стара и тя ме съпровожда цял живот. И след всеки пет години тя изглежда по-различно. Вътре в мен тя беше преработвана непрестанно – понякога по един по-опасен, помирителен начин, друг път по-остро. „Апостолоф“ се появи в една от острите фази. Но аз не се чувствам преследвана от тази история; вече отдавна съм си създала тази вътрешна свобода – нямах нужда от „Апостолоф“, за да мога най-после да се освободя от баща си.

Интервюто води Кристоф Шрьодер

Източник

Pin It
Сибиле Левичаров
Сибиле Левичаров (род. 1954) е немска писателка. За романа си „Апостолов“, разказващ за болезненото отношение към баща й, и неговата родина България, тя получи голямата награда за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата.
Други статии от този автор

Посетители

91

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Кафà. преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 23 часа
  • Броди писа Още
                        С... преди 23 часа
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 3 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 3 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 4 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 4 дни
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 6 дни
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ангелина,... преди 2 седмици
  • Ангелина Петрова писа Още
    Здравейте, Златко... преди 2 седмици
  • Фило Софски писа Още
    За съжаление, Путин е... преди 2 седмици
  • Анжела писа Още
    Стоплящо сърцето.  преди 2 седмици