Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 Сградата е малка. Пететажна сграда близо до Тръмп Тауър, напълно семпла, но засрамваща 58-те етажа на Тауър-а с елегантността си. Сред червено-белите знамена и примигващата коледна феерия, която в тези дни наводнява Ню Йорк и Пето Авеню, сградата изглежда направо гола. На Пето Авеню 727 няма нищо друго освен екстра-широки елови клонки около екстра-малките витрини, плюс малко блещукащ прах, сякаш някой е хвърлил шепа диаманти в зеленото.

Пето Авеню 727 е сградата на Тифани. Рано сутринта тя е здраво заключена като банков сейф, с портал от матова, леденосива стомана. Човек може да го докосне. Усещането е, сякаш ръката ви замръзва. Изпълва ви желание да положите буза на стената, след което чувствате неумолим гранит. Чувствате се изкусени да близнете розово-белия кристализиран камък, езикът навън, веднъж да близнем Тифани, да опитаме от мита; уф, наблизо профучава цяла глутница жълти таксита, носещи се нагоре, към Сентрал Парк. В този час птиците все още държат главите си под крилата. Малко преди седем е – и Ню Йорк е все още притихнал, както в онази най-хубава филмова сцена, когато Холи Голайтли стои пред Тифани, сама, една Одри Хепбърн в черна вечерна рокля и нищо топло при себе си, освен картонена чаша черно кафе, за закуска в Тифани.

Тифани & Co. е символът на американския бижутерски бизнес. Фирмата е основана преди около 170 години и днес даже има филиал в KaDeWe[1]. Филмът Закуска в Тифани е направен по една новела, написана преди 50 години от Труман Капоти – една от най-вълнуващите новели в американската литература. Капоти разказва тук историята на едно приятелство – приятелство между писател-гей и жената-дете Холи Голайтли. Холи като jolly, като весела, Голайтли като лека стъпка. Холи е избягала от американската Пампа в примамливия Ню Йорк и си пробива път в живота чрез наивна дързост и любовни приключения.

„Тя носеше тясна черна рокля, черни сандали и широка огърлица от перли, която обрамчваше врата й като гривна. При цялата си елегантна слабост тя излъчваше здраве, идещо от овесени ядки, чистота на сапун и лимони, а върху бузите й се долавяше сурова червенина. Тя имаше голяма уста и чип нос. Очите й се криеха зад слънчеви очила. Това беше лице, което вече не беше у дома си в детството …“

Холи търси Красивото, което изглежда също толкова измамно, колкото и Истинското. Тя е жадна за опиянението, пораждано от коктейли с шампанско и дебели портфейли, луда по онова сомнамбулно усещане за живота, доловимо около Пето Авеню и Сентрал Парк, което може да се открие и днес, под розово-блестящото стъклено небе на Плаза Хотел, по широките луксозни етажи на Риц-Карлтън, в украсените с полилеи входове на изисканите къщи. Онова, от което се нуждае човек, е един дълъг уикенд. Хм, и някоя и друга петдесетдоларова банкнота. И един пасващ в джоба пътеводител с корици от черна коприна, със заглавие Закуска в Тифани.

За да изясним веднага: в Тифани няма закуска. И никога не е имало. „Закуска в Тифани” е шега. Капоти трябва да се е смял до сълзи, когато чул, че един селяк дошъл в Ню Йорк и на въпроса, къде иска да закусва, отговорил „в Тифани“, защото Тифани било единственото нещо, което той свързвал с Ню Йорк. Закуската в Тифани е един образ, той представя неща като наивност и онова, което е недостижимо, непроницаемо като гранит и матирана стомана. Той представя невъзможното. Копнежа.

Когато Закуска в Тифани се появи през 1958 в списание Esquire, това означаваше раждането на Труман Капоти като автор, той стана прочут на 34 години. Тълпи от млади жени се състезаваха за правото да претендират, че са му послужили като първообраз на Холи. Женските луксозни същества от Америка си избраха Капоти като свой сладък гей и момче-играчка – жени, които той гордо наричаше „моите лебеди“, докато други ги наричаха Глория Вандербилт, Мерилин Монро или Лиз Тейлър. Това бяха жени с безупречни тела, за които Тифани правеше моделите, с които малкият коледен каталог Out of the Blue и до днес примамва клиенти. Розови сапфири, които плуват като черешови цветове върху диамантени потоци. Далии, извиващи се около диаманти. Орхидеи, които се перчат върху петнист тигров десен в зелено и червено. Две десетилетия по-късно, след романа на Капоти Хладнокръвно, разказващ за убийството на едно мирно фермерско семейство и след може би най-великото му творение, пищният бал с маски под стъкленото небе на Плаза, Esquire публикува три глави от онова, което, разглеждано посмъртно, се оказа неговия последен роман. В него дамите от луксозния свят издават най-интимните си тайни, точно онова, което са поверили на своето момче-играчка Труман Капоти. Всичко изглеждаше така, сякаш се е отворила една тъмна страница от историята на Холи Голайтли. Сякаш Зловещото надигаше глава, както черните скали в Сентрал Парк се издигат сред фризирания ландшафт. Всички дами побързаха да кажат, че той ги е предал. Една от тях се самоуби. Изглеждаше така, сякаш Капоти беше умрял в очите на своите лебеди дълго преди смъртта си през 1984 г.

В годината на юбилея на Закуска в Тифани, Тифани е покрил витрините си с лед. Една бяла птица проточва дългата си шия, надменно или просто за да ни покаже филигранното си диамантено колие. Отляво стоят скулптурите на три жени, кристализирани красавици в арктически ландшафт. Това са антични фигури на Венера, на студените им гърди лежат тънки диамантени колиета. Жените изглеждат така, сякаш са наминали с яхтите си, идейки от Таормина, и са били изненадани от ледените ветрове, които днес летят над ландшафтите на лукса, в Манхатън, както и в глобалното Навсякъде. В краката на дамите, пред стоманената врата, лежат новите вестници. Загуби от повече от 65 милиарда!, чете се заглавната статия на Ню Йорк Таймс.

Падащи курсове в червено. Колонки от цифри, които преди това се асоциираха най-вече с рупията. Акциите на Тифани също са паднали, почти съвсем долу.

Червената мизерия, така нарича Холи усещането, че си най-долу, червена мизерия за разлика от сивата, при която става дума само за дреболии като дъжд или прекалено много килограми. Холи казва: „Но червеното е ужасно. Човек се страхува, поти се като свиня, но не знае от какво се страхува. Просто от това, че ще се случи нещо лошо, но не се знае какво точно.“

Холи е експерт по тъмночервените мисли, какъвто, разбира се, беше и Капоти. И двамата са сираци, Холи в измислицата, а Капоти в чувството, че е бил изоставен, не обичан от своята Мама, за която се говори, че не е била от майчинския тип жена. Тя оставила бебето при лели в Алабама, за да се забавлява в Ню Йорк, също една такава Холи. За Холи се погрижил един конски доктор, който взел 13-годишната за жена – нещо, което днес би било наречено злоупотреба с дете, както и това, което направил един грижлив учител с Капоти в едно тъмно кино. И двамата са безстрашни малки фигури, Труман и Холи, която е описвана от Капоти така, сякаш изглежда като момче, докато самият той изглеждаше като момиче чак до стари години. И двамата толкова безкрайно стараещи се да се харесват, да бъдат винаги така великолепни и постоянно забавни. Как само Труман Капоти скачаше във въздуха и крещеше: „Колко съм бесен!“

Когато всичко в живота стане прекалено много и прекалено уморително, казва Холи, то тогава помага само едно: да се качиш на такси и да отидеш в Тифани. „Това ме успокоява моментално, там е толкова тихо и всичко изглежда толкова изискано; там не може да ти се случи нищо лошо, не и при тези приятни господа с техните добри костюми и този великолепен мирис на сребро и чанти от крокодилска кожа.“

Дали застаряващите ръце са подходящи за рубини? „Вечна тема!“, казва Лиз

Човек си стои пред Тифани, гледа наоколо – и, да се обзаложим, той непременно ще пропусне момента, в който трезорът се отваря. Само миг – и голямата въртяща врата вече запраща клиентите към обектите на техния копнеж. Партерът на Тифани оставя смътното усещане за ефирен куб. Шепот. Тук лежат нещата, които оформят аурата на фирмата, като легендарното колие на легендарния дизайнер Жан Шлумбергер. Тъмнозелените, кафяво-червени, нощно-сини гривни на Джаки, с които Джон Ф. К. се е извинявал на жена си за едно или друго нещо. Леките като полъх верижки на Елза Парети, напръскани с диаманти, отново и отново копирани. Ескизите на Палома Пикасо – темпераментни, без показна скромност. Човек се навежда над елегантни витрини, разглежда, вторачва се, пробва едно или друго нещо, премества леко огледалото, разширява очи, за да избегне примигването, над което Капоти се надсмива, наричайки го „бижутерския поглед“ на Холи.

Нещо прозвънява, красиви майка и дъщеря вдигат наздравица с шампанско. „Турмалин“, казва господинът от другата страна на витрината, „с карнеол и опушен топаз.“ Като перца на сребърна верижка. Прекалено семпло? „Ненатрапчиво, бих казал“, отговаря господинът, който носи към сребърните си коси сребърносив костюм и интересното име Чанинг. Той продължава: „Виждате ли отраженията на светлината? Като светлината в Санта Фе. Познавате ли Санта Фе?“ Но разбира се. И така ние продължаваме да си бъбрим.

Страстно желаният пръстен с 16 камъка. Диаманти и сапфири, поставени в кръг, едно стилно прахосничество. Никой не вижда диамантите от вътрешната страна. Колкото хубаво е да се знае, че те все пак са там! От кризата в Мианмар насам, хората от Тифани – стилни дори и в политическата си коректност – вече не купуват рубини, поради което класическият пръстен с 16 камъка е станал рядкост. Разбира се, може да се попита във всички филиали … Размер 6 ли казахте?

На въпроса дали застаряващи ръце са подходящи за диаманти отговаря една зряла дама в тесен костюм – нека да я наречем Лиз – с камбанено-звънлив глас: „Вечна тема! Аз винаги бих внимавала за формата на ръцете, и при тънки пръсти като тези …“ Смеем се. Чанинг и Меги, Джим и Лиз, толкова нови приятели само за – о, изминали са вече часове! Човек е като пленник в тази сграда, само малката птица, която се перчи с блестяща перушина и май се кани да кацне върху най-големия камък тук – един златистожълт диамант, невъобразими 128,51 карата … само тази особа изглежда така, сякаш би могла да избяга, но тя пък стои зад бронирано стъкло.

Той си спомня добре, казва Питър Шнерла, как е посетил за пръв път Тифани с майка си, как е влязъл, държейки се за ръката й, как е разглеждал тази зала от перспективата на осемгодишен. Спокойствието. Големината. С очите на дете той наблюдавал как възбудата на майката нараствала, примесвайки се с онази на продавачката. „Истерично!“, казва Шнерла. За какво е ставало дума? A gold Bombay ring.

Питър Шнерла е висок мъж с излъчването на тренирана акула от някое управително тяло. Трудно е човек да си представи как е изглеждал на осем години, държейки се за ръката на майка си, във всеки случай днес той носи подходяща есенно-тъжна кърпа към копринена бяла риза. Никакви украшения. Шнерла е шеф-гемолог[2] и ръководи екип от 30 души, които издирват, оценяват и купуват камъни за Тифани. Чиста случайност, че в момента е в Ню Йорк, инак той непрекъснато обикаля света – тази година вече от Япония до островите Фиджи, Тексас и Северна Европа – проверява оферти, съветва клиенти, приема поръчки. Дали все още има нещо, което го прави истеричен? Но да, разбира се! Тия дни, през нощта, едно обаждане по телефона. „A piece of rough in Johannesburg. Син диамант. „Magic!, казва Шинерла.

Мъжете купуват бижута, жените ги носят. Жените отразяват красотата си в блясъка на скъпоценните камъни, казва Шинерла, докато мъжете искат да знаят дали камъните си струват парите. На въпроса колко украшения може да носи един мъж, преди да престане да изглежда като мъж, Шинерла отговаря: „Ами, нали има копчета за маншети?“ Някой разказва за един рейнски селянин, който оставил на наследниците си игла за вратовръзка във формата на птичи нокът, който държи диамант. Шинерла казва: „Игли за вратовръзки купуваха някога японците. Но само за да ги използват като по-простички фиби за коса.“

Да, някога. Днес дори диамантените борси са изпаднали в трудности. В града се редят витрини, на които се предлагат диамантени бижута със 70 % отстъпка. Човек се пита как ли ще премине през такива турбуленции един мит. Конкуренцията дебне. Булгари се е настанил с дебелите си висулки директно срещу Тифани. Няколко крачки по-нататък – и вече сте при Вемпе, пресичате улицата и сте при Картие. А при Картие също има бижута, които ви карат да дишате дълбоко. Две капки чернозелен смарагд, поддържани от блестящи диаманти. Колко? „Дветочкатри“, казва един господин, изглежда това е някаква валута. С надеждата, че в горната ценова класа винаги се намират клиенти, отсреща на Медисън Авеню беше отворен първия филиал на Мобусен. А Мобусен е въплъщението на изключително изисканото бижутерство. Tout français! Партерът: блестящо-черен, като въглищна мина. Витата стълба води нагоре към булчинското отделение, където по стените и тавана се ветреят бели пухчета. Немислимо при Тифани: Мобусен предлага без задръжки – breakfast! Препечени филийки, големи колкото нокътя на палец, покрити с краставички. Изглеждат по-малки от перлите на колието, което се поднася заедно с тях на масата, а са и по-скъпи. Магазинът е празен въпреки това. За разлика от сребърния етаж в Тифани, където млади момичета пискат при вида на висулки за зимни кънки.

Само че: какво носят дреболии за по сто долара в това проклето време, в което обяви, заемащи цели страници, призовават към „обръщане в ликвидни средства“ на „най-пренебрегваните стойности от вашето портфолио“, тоест бижутата? Когато downtown Уолстрийт лежи широко разпорена, една грозна рана в хълбока на изранения капитализъм, изолирана чрез небесносини пластмасови прегради?

„Ако намеря в истинския живот някакво място, където да се чувствам като в Тифани, тогава ще си купя мебели и ще дам име на котарака. Мислех си, може би след войната …“, казва Холи, която живее с безименния си котарак сред кашони в една съборетина – подобна на ония, в които вероятно се страхуват да не попаднат банкерите, които точно сега биват уволнявани на Уолстрийт. Сутрешните новини обявяват съкращения на персонала и при Тифани. Времената изглежда се променят – вместо накъм закуска, по посока към кухнята за бедни. И къде тогава ще намерят различните Холи подслон, uptown или downtown, в града на мечтите?

От Тифани погледът се насочва към църквата, от която се носят звуците на орган. Презвитерианската църква бди тук от двеста години насам и вече е преживяла не малко неща. Богомолците се разпределят по пейките, обкръжени от украсената с дърворезби галерия, водеща към амвона, където преподобният Др. Джонсън подхваща хорала с дълбок глас: „Ела, дългоочаквани Боже, освободи ни от страхове и грях …“ Да, моля. Но пък, от друга страна: Хм.

Истински добри новини всъщност има само за котката на Холи

В това студено време човек би искал да си представя Холи по-добре в Плаза, а защо не и в Оук Бар, където някога Капоти се натряскваше заедно с конкурента Гор Видал. Тъмни дървени маси, господа с маникюри, по избор! Човек неволно пожелава на Холи някой от тях да бъде толкова мил и да я настани в Риц, тук зад ъгъла. Там тя не би имала никакви неприятности, когато се прибира вкъщи в ранните утринни часове, както винаги без ключ, вратите биха й отваряли момчета с черни фуражки. Едно последно питие в някой от дълбоките дивани на Стар Лаундж, малък коктейл с шампанско, както го обичаха лебедите на Капоти, чак до стомашни проблеми. Гореща вана – и хайде в леглото, гушната в множество възглавници и с един изглед, раздиращ хоризонта над парка.

От леглото си Холи би могла да наблюдава морето от дървесни корони, зад които в сребристото утро се мержелеят силуетите на далечни къщи. Сигурно би задрямала, а след това отново пробудила, когато птиците в Сентрал Парк надигнат глас. За такива случаи по первазите на прозорците в Риц се намират малки далекогледни тръби. Но и с невъоръжено око може да се види как соколът се издига и се оставя да бъде носен нагоре, по-високо и от най-високите небостъргачи, сякаш това е най-лекото упражнение в света.

От тук всичко би било толкова лесно за Холи. Няколко стъпки – и, прекосила улицата, тя би се намерила в гъсталака на парка, където сутрин се срещат наблюдателите на птици. Мъже като Нийл. Един, който на въпроса за професията си все още отговаря твърдо: „Credit Suisse“. Е, да, утре Credit Suisse ще обяви, че всяко десето работно място се закрива. Но днес Нийл носи приятно за пипане манто от мека вълна. Със сигурност той би позволил на Холи да погледне през неговата голяма далекогледна тръба, а след това вероятно би я завел в своята Boathouse, където също не се получава закуска, но във всеки случай поне горещо кафе.

Човек я вижда пред себе си, наведена над книгата, в която са описани всички птици, чуруликащи в ранното утро в парка – белогуши врабчета, златни сипки, патици, кълвачи и кой знае още какви птици. Те живеят, невероятно, в Сентрал Парк или си почиват тук по пътя към топлите страни, те летят в красиви формации към Африка, където се губи и следата на Холи, някъде между мизерните сламени колиби.

Накрая във всеки случай Холи изчезва, не се знае дали тя е умряла или е все още жива. Капоти, който също беше една такава неспокойна птица – понякога се опитваше да се установи в Гърция, или в Палм Спрингс, или отсреща в Бруклин Хейтс, откъдето блясъкът на Ню Йорк изглежда още по-недостижим, сякаш човек е притиснал нос до витрината, пълна с диаманти – Капоти почина накрая в ръцете на една вярна приятелка. Тя не бивало да плаче, казал той, а да си представи, че е заминал за Китай, където няма телефон. След това казал: „Мамо, Мамо“, което вероятно си е останало едно от неговите най-мечтани места, и както винаги една илюзия.

Гор Видал коментира смъртта на Капоти с думите „голяма крачка в кариерата“, зло куче, каквото си е бил винаги. Добри новини има всъщност, както и в книгата, само за котката на Холи. Очевидно много издръжлива порода. Може да се открие навсякъде в Ню Йорк. Например веднага в Pet Shop до Лексингтън Авеню, където тогава живееха Холи и нейния дребен писател. Тук тя си лежи във витрината и се мие с езиче. Дори и downtown, в Гремърси, се откриват нейни наследници, в едно жилище. Две хитруши на тигрови райета, дремят в облечени в сатен столчета и правят тия бадемови очи, сякаш вече са видели всичко, което на този свят е истинско, или просто блести и привлича.


Източник



[1] Луксозен берлински магазин. Бел. пр.

[2] Специалист по скъпоценни камъни, Бел. пр.

Зузане Майер
Зузане Майер е литературна редакторка на немския седмичник Die Zeit.

Посетители

18
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 3 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици