Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 M Stepanova
Мария Степанова

Александр Щербак / Коммерсантъ

В памет на паметта: Романс
от Мария Степанова, превод от руски език: Здравка Петрова
Изд. „Жанет45“, Пловдив 2019

 

„Винаги съм знаела, че един ден ще напиша книга за семейството си“, пише Мария Степанова в глава от „В памет на паметта“, озаглавена „За началото“. Повечето от нейните предци – руски евреи – са били обикновени хора, които са посветили живота си на това „да останат невидими, да постигнат желаната незабележимост, да се скрият в приглушената домашна светлина и да се държат настрана от широкия поток на историята“. Тя, от друга страна, е поетеса и журналистка, „първият и единствен човек в семейството, който е имал причина да говори с лице обърнато навън“. Нейната работа, а може би и цел на живота ѝ, е да „изгради паметник на тези хора, като се увери, че те не са се разсеяли просто във въздуха, незапомнени и незабелязани“.

Разглеждайки останките от живота им, тя осъзнава, че паметникът, който се е надявала да издигне, е бил там през цялото време:

Тези кутии от домашния ни архив едва ли са говорили директно, но са били мълчаливите свидетели, тези купчини поздравителни картички и профсъюзни картички са били епидермалните клетки на изживяното и неизказано минало, а като разказвачи те едва ли са били по-лоши от документите, които могат да говорят сами за себе си. Беше необходим само списък, обикновен списък на предметите.

Дали такъв списък би имал начало и край? Трябва ли крайният текст – паметник, надграден върху паметник – да бъде по-голям от сумата на осиротелите предмети? И какъв би бил смисълът изобщо? „Тази книга за моето семейство“, заключава Степанова в увода, „изобщо не е за моето семейство, а за нещо съвсем различно: за начина, по който работи паметта, и за това, което паметта иска от мен.“


Small Ad GF 1

Проблемът е, че паметта не работи дори когато знае какво иска. Един колега помага на Степанова да намери къщата в Саратов, където е живял прадядо ѝ. Тя влиза в двора и го разпознава без колебание:

Дървената палисада от летви с растящите срещу нея рудбекии[1], кривите стени с тухли и дърво, безполезният стар стол със счупена рамка, който стои до оградата – всичко това беше мое, всичко това моментално стана част от моето семейство. То сякаш ми говореше и казваше: ето, трябваше да дойдеш тук.

Тя запаметява образа и се връща в Москва с ново чувство за цел. Седмица по-късно колегата се обажда, за да каже, че е сбъркал адреса. „И това е почти всичко, което знам за паметта“, пише тя, почти предизвикателно.

Книгата за семейната история се превръща в есе за паметта; а паметта, както ни се казва отново и отново, е актът и последицата от погрешното запомняне. Предметите, от които се състои паметникът, не увековечават нищо конкретно: „Тяхното обещание за познание е фалшиво.“ Видът на дневниците на леля Галя води до „внезапното осъзнаване, че нищо не може да бъде запазено“. Восъчните тела в анатомичния музей „Йозефинум“ във Виена разкриват как „миналото се пренавива, забравата извира от него като гора“. Еврейското гробище в Херсон, Украйна, е обрасло с тръни: „Беше ми пределно ясно, че дори и да има погребани тук Гуревичи [семейството на майка ѝ], няма да ги намеря, а и вече не исках“. Доведеният баща на една приятелка обявява желанието си да разкрие важна тайна, но умира, преди да успее да го направи. Когато години по-късно Степанова пита приятелката дали някога е разбрала каква е тайната, тя казва, че нищо подобно не се е случвало.

Има и още такива алегории, но любимата на Степанова е историята за кутия, пълна с малки порцеланови момченца, която тя намира на битпазар в Москва. Всички фигурки били повредени, затова тя попитала дали може да се намери някоя непокътната. Собственикът на сергията обяснил, че момченцата са били произведени в Германия като опаковъчен материал. Тяхната функция и съдба била да бъдат начупени и счупени. Степанова купила едно без ръка, но с непокътнати къдрици и ямки на бузките:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Вече знаех, че нося в джоба си края на книгата, скрития отговор на загадката в книгата с пъзели. Моето порцеланово момче сякаш въплъщаваше начина, по който никоя история не достига до нас, без да ѝ бъдат отчупени петите или надраскано лицето.

Всъщност счупеното порцеланово момче сякаш олицетворява безперспективната теза, че единствената цел на историята е да се разпадне. То се появява отново в края, когато не се съмняваме, че загадката не е трябвало да има отговор. То е и на корицата на руското издание, с голото си дупенце към читателя.

Жертвените момчета навлизат в употреба през 1880-те години, когато Kodak представя първия си лесен за употреба фотоапарат („Вие натискате бутона, ние правим останалото“). Една от причините за краха на паметта, според Степанова, е възходът на масовата фотография и евентуалната епидемия от цифрово самозаснемане. Традиционните рисувани портрети, твърди тя, са имали за цел да представят субекта „в неговата концентрирана форма, не той – сега, а той – завинаги, бульонно кубче от жизнените му части“. Фотографията предлага безброй снимки и „отразява пламенно, без да изисква нищо“. Тя се движи от семейния албум, който избира едни снимки за сметка на други, към крайната точка, „където обемът на живота, фиксиран в изображения, е равен на действителната продължителност на живота“. Резултатът е едно фалшиво безсмъртие, в което всеки запазва всичко в полза на предполагаемия, но невъобразим зрител.

Междувременно загубата на вярата в колективното възкресение поражда безумен порив към миналото. Християнското очакване на Страшния съд е заменено от търсене на забравени корени; нашите предци – отново – са станали наши духовни водачи; спасението се е преместило от есхатологията в историята. По времето, когато Степанова се впуска в своето търсене,

старият свят беше пробил бентовете си и наводнил сегашния свят; търсенето на изгубеното време се беше превърнало в обща мания и всички бяха се нахвърлили да четат, пишат и описват отношенията ни с миналото.

Но кое минало и чии предци? В традиционния християнски сценарий (който Степанова използва като универсална мярка) никой не е забравен, но само някои ще бъдат спасени; мъртвите – всеки един от тях – ще бъдат съдени според делата им, записани в книгите на живота. В един свят на безмилостна ретроспекция няма книги, в които да се търси информация:

Между очевидната необходимост да се спасят всички безразборно и желанието, също толкова човешко и очевидно, неволно като мускулен спазъм, да се избере от множеството един-единствен, единственият, няма място за правилно решение.

В борбата между една недостижима цел и един неволен рефлекс единственото възможно решение е да няма състезание. Това, което иска да каже Степанова, е, че изборите (между души, субекти, спомени) са едновременно неизбежни и незащитими. Тя откроява двама художници, които сякаш се подчиняват на случайността, докато създават връзки. Първият е У. Г. Себалд. Според Степанова „неговият начин на мислене и говорене се основава на отказа от избор“, но книгите му „изглеждат изпъстрени с тунели като мравчено гнездо, всички водещи до неочаквани съзвучия“. Вторият е Джоузеф Корнел, който запълва стъклените кутии с привидно несвързани фрагменти, които придобиват смисъл, когато са изложени заедно:

Всеки предмет има възможност да се наслади на златната светлина на „да бъде видян“; дървените стърготини, цветният пясък и корковите топчета демонстрират величие и уравновесеност, които повече подхождат на балерини и поети. Сякаш фактът на бъдещата забрава и упадък е достатъчен, за да направи всеки предмет безценен за Корнел. Всяко ново произведение е построено като Ноев ковчег.

Степанова не използва нито един от тези методи. Нейният е по-близък до този на Вошчев от „Котлован“ на Андрей Платонов, който „просто е събирал в почивните дни всякакви дребни и нещастни късчета от природата като документално доказателство за безплановото сътворение на света, като факти за меланхолията на всеки жив дъх“. Но Вошчев е бил болшевик, участващ в последната борба срещу потисничеството: целта му не е била да изложи тези отломки във витрини или да ги изброи с копнеж в непрозрачна книга, а да ги представи „на вниманието на властите и на бъдещето“, за да „постигне възмездие“ над стария свят и да допринесе за установяването на „вечния човешки смисъл“.

Степанова не вярва в колективното спасение и няма представа какво да прави със събрания архив. Най-близкият до нея по дух художник е полицаят Маккруискин от „Третият полицай“ на [ирландския писател] Флан О‘Брайън, който живее в Ада и работи върху собственото си наказание. Веднъж той изработва малък сандък, „висок около метър, съвършен в пропорциите си и без грешка в изработката“. Въпросът бил какво да държи в него? След като обмислил голям брой дребни предмети и намерил всички тях за недостойни, той решил, че „единственото единствено правилно нещо, което може да се побере в сандъка, е друг сандък от същата марка, но по-малък по кубатура“. До момента, в който се срещаме с него, той е направил тридесет и седем сандъка, въпреки че се виждат само тридесет и два. „Никой никога не е виждал последните пет, които направих“, обяснява той. „Този, който правя сега, е почти толкова малък, колкото нищо.“

Заглавието на книгата на Степанова, „В памет на паметта“, изглежда има две значения. Едното се отнася до преждевременното отминаване на паметта, а другото – до ужасяващата безкрайност на собствения ѝ проект: в памет на паметта на паметта на паметта на паметта – по целия път към нищото. Корицата на руското издание с осакатеното момченце показва първото; корицата на американското издание – регресия от правоъгълници чак до последната точка – изглежда представя второто. И в двата случая паметта и историята (понякога различни, понякога не) се разтварят, подвеждат или не водят до никъде.

Но търсенето на изгубеното време е не само безнадеждно. То е и неморално. Към края на книгата, след като сме научили доста за покойните роднини на Степанова, ни се казва, че всеки опит да се влезе отново в миналото лишава тези, които са били преди, от действие и автономност:

Мъртвите нямат никакви права: тяхната собственост и обстоятелствата на съдбата им могат да бъдат използвани от всеки и по всякакъв начин. През първите месеци и години след смъртта човечеството се опитва да сдържа предприемчивия си дух и да се държи прилично – интересът му към още не изстиналия труп се държи под контрол, макар и само от уважение към живите, семейството и приятелите. Минават години и правилата за благоприличие, правилата на колектива, законите за авторското право се разклащат като язовирна стена, която се пропуква под тежестта на водата; и това сякаш се случва по-бързо сега, отколкото в миналото.

Степанова не казва дали би искала Омир, Мойсей и четиримата евангелисти, наред с другите, да са останали в рамките на правилата на приличието. Но тя не се съмнява, че в нашето съвремие нерегламентираното гробокопаене е отишло твърде далеч и трябва незабавно да се прекрати в името на справедливостта и приобщаването:

В началото на новия век невидимото и неописуемо мнозинство от мъртъвци се превърна в новото малцинство; безкрайно уязвимо, унижавано, с правата му се злоупотребява.

Вярвам, че това трябва да се промени, и то в рамките на нашия живот, така както се промени през последните сто години за други групи малтретирани и унижавани. Това, което обединява всички малцинства, поставя ги в една лодка (или на един и същ многоетажен лайнер), е усещането на другите хора, че тяхната субективност е непълна: жените, за които трябва да се полагат грижи; децата, които не знаят кое е най-доброто за тях; чернокожите, които са като деца; работническата класа, която не знае какво е в неин интерес; мъртвите, за които вече нищо няма значение. Дори и да не сте в някоя от първите категории, със сигурност сте в последната.

Степанова не обяснява какво има предвид под субективността на „новото малцинство“ на „неописуемото мнозинство“. Ако зачитането на правата на мъртвите означава да не се говори от тяхно име, има ли алтернатива на принудителното забравяне? И ако тя говори от тяхно име, откъде знае какво е в техен интерес? Трябва ли историята да бъде забранена, за да не намират мъртвите нашите прегрешения за възбуждащи? Ще трябва да умрем, за да разберем.

От многото други странни неща, които Степанова не обяснява, най-странното е защо, след като е установила, че „разказването на тези истории“ е едновременно невъзможно и осъдително, тя все пак ни разказва семейната си история. Тя е откъслечна и двусмислена, животът на различните ѝ роднини е (както тя непрекъснато настоява) напълно обикновен, главите, посветени на тях, се наричат „не-глави“, няма подробни портрети или развити истории, но все пак историята е такава – в повествователна форма и в хронологичен ред, с ясен състав на героите и многопластова предистория. Има учебникарски дати и статистики („Между есента на 1905 г. и есента на 1906 г. са убити 3611 държавни служители“), оценки на исторически личности (стратегията на генерал Мерецков през Втората световна война води до прекомерни жертви), предположения за лични мотиви („Льодик, с неговата неприязън към мелодрамата, трябва да е намирал положението на офицер за отблъскващо“), съпоставки на лични и обществени събития („В деня, в който Александър ѝ изпрати тази картичка, в Сормовския завод имаше бунт и заснежените улици бяха блокирани с каквото попадне под ръка“) и реконструкции на ежедневието (макар че тя многократно ги отхвърля):

Колкото и да се съсредоточавам, никога не мога да видя структурата и звученето на тогавашното ежедневие: чаят в градината на Гетлингови; сестра ѝ Вера, стиснала книга с поезията на Надсон; безкрайните часове в автобуса за Нижни Новгород; полите, влажни от росата и закачащи се за репеите; малката река; пушенето на тавана на тайна цигара.

Тя е напълно способна да реконструира миналото – с живо въображение и в безпроблемна проза, но смята, че не трябва да го прави, затова непрекъснато се прекъсва, извинява се за случайната сюжетна линия и уверява читателя, въпреки ясните доказателства за обратното, че „сега нищо не може да се разбере“. Предупредила ни е, че „В памет на паметта“ не е за нейното семейство, и не след дълго разбираме, че не е и за паметта. Става дума за нейните мисли и чувства за паметта, породени от житейския ѝ порив да пише за семейството си. Всяка история за нейните предци всъщност е история за нея. Или, както казва тя, „всяка история за мен се превръща в история за моите предци. Те бяха зад мен като оперен хор, който насърчава моята ария – само че музиката е написана преди седемдесет години.“ Творбата, която тя намира за примерна в това отношение, е „Аз съм моето семейство“ (2008) на Рафаел Голдщайн, за която авторът създава семеен албум, представяйки се за някои от своите полско-еврейски предци. „Можете да наречете резултата от това както искате, но не бихте могли да го наречете семейна история“, пише Степанова.

В този замислен, изтънчен проект цяло едно племе и цял свят се появяват на едно лице, а резултатът е странен и тревожен. Проблемът с паметта (нейната неразпознаваема, дъждовна тъмнина, осветена с острите проблясъци на догадките) е отстранен веднага: цялото племе, три или тридесет поколения назад, съм аз, целият аз, аз с мустаци, аз в бонè, аз в люлка, аз в гробa, неделим, неотменим.

Семейната история е автопортрет. Всяка история – така изглежда предполага Степанова – е автопортрет. Но погледът към миналото от типа „аз, всички аз“ е само част от нейната програма. Експериментът на Голдщайн се ограничава до привидностите, доверява се твърде много на фотоапарата и не поставя под въпрос спокойствието на фотографа. „Проблемът с паметта“ не се отстранява толкова лесно. Причината, за ничия изненада, е травмата. Истинската работа на счупеното порцеланово момче е да означи, че „само травмата прави от нас индивиди – недвусмислено и недвусмислено нас – [за разлика] от масовия продукт“ и че самата авторка е едновременно „продукт на масовото производство“ и „оцелял и неволен бенефициент“ на „колективната катастрофа на миналия век“.

Това изглежда като сложна палачинка и неразгадаема главоблъсканица, както би се изразил полицаят Маккруискин. Ако катастрофата е колективна, то травмата също ли е масово производство? Колко близо трябва да е човек до епицентъра на катастрофата, за да бъде квалифициран? Достатъчно травмиран ли е авторът – сигурно и недвусмислено, за да има какво да каже? В крайна сметка се оказва, че повечето от разсъжденията на Степанова са били безпредметни. Кохерентността на миналото е разрушена от Холокоста (не от фотографията), ежедневният опит след Холокоста е обременен от „постпаметта“ (не от паметта), а „бремето на постпаметта“ се носи от „второто и третото поколение на онези, които са оцелели и които си позволяват да погледнат назад“ (не от всички съвременници). Фактът, че предците на Степанова „не са преминали през лагерите за изтребление“ и като цяло са успели „да се държат настрана от широкото течение на историята“, прави травмата ѝ още по-остра: „Трудно е да не почувстваш, че мястото, което заемаш в този свят, би могло да бъде запълнено от друг и по право трябва да бъде запълнено от този унищожен и неосъществен друг живот“.

Изречение след красиво изречение Степанова сякаш се е вписала в ъгъла. Тя иска да увековечи паметта на мъртвите, но не може да достигне до тях, защото паметта е дефектна и вече не съществува, заменена от постпаметта. Постпаметта е продукт първо на фотографията, а след това и на Холокоста. Нищо от това няма значение, защото мъртвите трябва да бъдат оставени сами на себе си (и така или иначе не могат да бъдат достигнати). Ние се нуждаем от миналото, но всеки опит да навлезем в него е обида за мъртвите. Мъртвите трябва да бъдат спасени от забравата, но само травматизираните сред нас могат да го направят. Травматизираните са второто и третото поколение оцелели от Холокоста. Строго погледнато, предците на Степанова не са оцелели от Холокоста, но тя също е травмирана, защото вярва, че всички ние сме такива, по един или друг начин. Достойното нещо, което би трябвало да се направи, е да се спасят всички безразборно, но това не може да се направи, защото очевидно не може да се направи и защото естественото човешко желание, „неволно като мускулен спазъм“, е да се избере точно този. Опитът да се направи избор при тези обстоятелства е

зона на адска неправда, пронизана от собственото и чуждото страдание, изкривена от общата безпомощност, пронизана от електрическа дъга, заваряваща минало и настояще, докато и двете не изгорят. Всеки текст, всяка реч, вкоренена в невъзможността за избор, се разпалва и изгаря, без да отговаря на собствените си въпроси.

И все пак тя избира – без никакво колебание или обсъждане. Под пяната от метафори и неспомени, „В памет на паметта“ е здраво вкоренена в идеята за родството. Най-големите въпроси, на които тя никога не отговаря, са тези, които никога не задава. Защо да ограничаваме кръга на мъртвите до собствените си предци? Защо паметта и травмата трябва да се проследяват чрез кръвта (а не чрез почвата или споделената човешка същност)? Защо да се притесняваме за счупените порцеланови момчета, ако сме сигурни в топлата прегръдка на племето си? Миналото на Степанова се състои от два пласта: нейните близки роднини, до чиято история може да се достигне, но може и да не се достигне чрез живата памет, и еврейския народ, чиято история е въпрос на записана история и наследена травма. Първият е пълен с дупки, иронии и несигурности – източникът и съдържанието на постпаметта. Втората е болезнена, но вътрешно последователна. Двете са свързани от произхода и общата съдба (тя нарича и двете „мой народ“). Когато Степанова била на около десет години, тя попитала майка си от какво най-много се страхува. Майка ѝ отговорила: „Страхувам се от насилието, което може да унищожи човека“.

Минаха години, десетилетия. Сега аз съм онази, която се страхува от същото това насилие, което може да унищожи човека. В мен този страх има блясък, сякаш моите чувства на страх, гняв и съпротива ме предшестват и са били полирани до блясък от многото предишни поколения… Когато се събуждам, осъзнавам, че германците са влезли в Париж и трябва да скрия децата; че страховитата жена, която мете снега в двора, ще ме разпитва за правото ми да живея там, че Манделщам е арестуван и влиза на стадиона през железни врати, които приличат на врати на фурна. Бях на осем години, когато ми казаха за Манделщам, и на седем, когато ми казаха: ние сме евреи. Но черната дупка на неизказаното, която лежеше в центъра на разказа (може би защото самите те не знаеха), беше по-древна от всяко обяснение или пример.

Историята на нейното семейство (лесно дешифрируема, оказва се) е вложена в тази древна приказка. Историята плавно преминава в паметта – и обратно:

Всеки пример, всяка снимка и книга сред десетките, които съм прочела, само потвърждават това, което помня твърде добре, с интуитивната си памет. Може би този древен ужас е започнал през 1938 г., когато все още младият ми дядо Николай е предал служебния си пистолет и е седнал да чака да бъде арестуван. Или може би по-късно, през 1953 г., със заговора на еврейските лекари, когато прабаба и прадядо, и двамата лекари, и двамата евреи, се прибирали вечер вкъщи и седели мълчаливо под висящата лампа на масата в общинския си апартамент, чакайки да бъдат отведени… Моите роднини бяха там (човек винаги е там, в непосредствена близост до смъртта на другите и до собствената си смърт) и се оказва, че не е трябвало да чувам нищо от тях. Знанието е живяло в мен.

В крайна сметка тя не трябва да избира измежду мъртвите. Този избор е направен за нея още при раждането ѝ и ще остане с потомците ѝ, докато те раждат още потомци. Желанието ѝ да почита паметта на предците си е толкова старо, колкото и човешкият вид. Единствената загадка е защо се крие зад приказките за стъклените кутии и невъзможния избор. Но може би и това не е загадка: в днешния Запад (Степанова прави малко отстъпки за специфично руското минало) желанието да въплътиш „цялото племе, три или тридесет поколения назад“ не винаги се възприема като нещо добро. Същите хора, които се грижат за генеалогичните си дървета, събират слюнка за ДНК тестове и пътуват по света в търсене на предци, рутинно (и най-вече искрено) осъждат нативизма, етническия национализъм и биологичния детерминизъм. Колко етническа солидарност е позволена и на кого е позволено да я култивира? Може би това е зоната на „адската неправда“ и „общата безпомощност“, която Степанова има предвид, повече или по-малко остроумно.

Колективната травма, за която тя говори, е предимно еврейска, но свързаният с нея постпаметов синдром се е превърнал в епидемия: „Кръгът на тези, които участват в топлообмена между минало и настояще, е много по-широк от тези, които се чувстват свързани с историята на европейските евреи“. Дядото на Степанова – Николай, чието фамилно име тя е наследила, е от руски селски произход (и следователно, както тя сякаш предполага, не е надарен със значимо родово минало), но и той е част от историята на травмата, както пряко, така и чрез осмоза. Зад него стоят сгушените маси, които копнеят да запълнят днешната празнота с предишна слава: „Внуците и правнуците на мълчаливото мнозинство също чакат своя момент, за да възкресят собствената си версия на миналите събития.“ Някои от тях са доказано травмирани, други може би са самозванци: „Целият съвременен свят диша въздуха на постпаметта с нейните консервативни реконструкции: направете една страна отново велика, върнете ѝ предишния приказен ред.“ Но дали светът някога е дишал друг въздух? Желанието за връщане към някогашния приказен ред е почти толкова старо, колкото и почитането на предците. Какво е новото в днешното неразположение?

По някое време по време на изследванията си Степанова посещава Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон и търси консултация:

Седнахме на дълга дървена маса в библиотеката, в която изглеждаше, че се съхраняват всички книги, написани по всякакви въпроси, които могат да се считат за еврейски. Задавах въпроси и получавах отговори. Тогава музейният съветник, историк, ме попита за какво пиша и аз започнах да обяснявам. „Ах“, каза той. „Една от онези книги, в които авторът обикаля света в търсене на корените си – сега има много такива.“

„Да“, отговорих аз. „А сега ще има още една.“

Жалко. Степанова е опитен стилист и фин есеист. Би могла да тръгне срещу модата, за да се увери, че една малка част от миналото „не се разсейва просто във въздуха, незапомнена и незабелязана“. Вместо това тя изработва асортимент от стъклени кутии с някои от своите „неясни роднини“ вътре и добавя поредица от сложни разсъждения за това защо това не е добра идея. Вместо да рисува портрети, тя е направила няколко снимки, много от които красиви, повечето от тях селфита.

 

Източник

 

[1] Градинско цвете с подобни на слънчогледи цветове. Бел. пр.

 

Юрий Слезкин е професор в магистърската степен на Калифорнийския университет в Бъркли и старши научен сътрудник в Сейнт Едмънд Хол, Оксфорд, а също и в Руската президентска академия за национална икономика и публична администрация в Москва. Последните му книги са „Еврейският век“ и „Домът на правителството: Сага за Руската революция“.

Pin It

Прочетете още...