1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

От 2000 г. изминаха 20 години – и това, между другото, е една пета от века. Време е да обобщим някои резултати. Сайтът „Полка“ организира най-голямото проучване в историята си, за да определи кои са най-добрите 100 руски книги на 21-ви век: романи, повести, сборници с разкази, нехудожествена литература. В съставянето на списъка участваха повече от сто експерти: в крайна сметка в него попаднаха както известни книги, получили награди, така и по-малко известни текстове, които въпреки това са се оказали важни за развитието на литературата. Пред вас са 100 големи нови книги, в които става дума за миналото, настоящето, бъдещето, за красотата и грозотата, за живота и смъртта, за езика и паметта – и много други неща.

 

100 

 

100

Андрей Иванов. Харбински молци (2014)

[Китайският град] Харбин е един от центровете на руската емиграция, но тази книга разказва за живота на руските емигранти в Естония през 1920-те и 1930-те години. Главният герой, художникът Борис Ребров, става свидетел на постепенното избледняване, изпаряване на емигрантското общество – на хората, откъснати от родината си и обречени от историческата реалност на 20-ти век. Една незначителна връзка с профашистка асоциация, чиито идеи Ребров не споделя, оказва фатално влияние върху съдбата му. Но Иванов все пак му оставя спасителна вратичка: финалът на „Харбински молци“ е сякаш взет от приключенски роман. Впроечм, перфектно предадената атмосфера на, да го кажем така, вътрешна несвобода, е по-важна от сюжета. През 2014 г. романът получи наградата НОС.

 

099

 

99

Александър Голдщайн. Спокойни полета (2006)

Александър Голдщайн е недооценена фигура в литературния процес от 1990-те – 2000-те години. И ако колекцията от есета „Раздяла с Нарцис“ беше забелязана поне от критиците, то експериментите му в прозата изглежда са попаднали в сляпа зона – някъде между категориите „филология“, „философия на културата“ и „литература за писатели“. Книгата „Спокойни полета“ имаше по-голям късмет от другите: тя получи наградата „Андрей Бели“. По това време обаче авторът вече не беше жив. Голдщайн умишлено не искаше да прави компромиси, които си позволиха концептуалистите-прозаици, изкушени от идеята за създаване на бестселър: да отстъпват пред „изискванията на времето“ (простота, прозрачност на намеренията и жанрова еднозначност). Ето защо е толкова трудно да се опише какво всъщност представлява „Спокойни полета“. Мемоари, чийто автор е готов всеки момент да премине от автобиографичното към измисленото, от частното към общокултурното? Изясняване на отношенията със собствените антиподи – Варлам Шаламов и Михаил Зощенко? Авторът е предпочел лаконичното „роман“, което означава, че сега, след него, читателите и изследователите ще трябва да изяснят идеите си относно правилата, според които тази литературна форма може да бъде подредена.

 

098

 

98

Полина Барскова. Седмата алкална (2020)

Полина Барскова е поетеса и филоложка, изследователка на литературата на обсадения Ленинград. „Седмата алкална“ е втората ѝ книга с уникален по рода си смесен жанр на пресечната точка между литературознанието и художествената проза (първата беше сборникът „Живи картини“). Героите на книгата са осем поети-блокадници – от официално признатите Николай Тихонов и Олга Бергхолц до абсолютно недопустим за цензурата Генадий Гора, чиито авангардни стихотворения бяха публикувани едва през 2000-те и се превърнаха в голямо литературно събитие. Барскова разглежда различни литературни стратегии на блокадното поетично писане, което днес променя с обратна сила възгледите ни за съветския литературен канон и за човешката и цивилизационната катастрофа, каквато е била блокадата.

 

097

 

97

Андрей Зорин. Появата на героя (2016)

През втората половина на 18 – началото на 19 век руската култура претърпява значителна трансформация под влиянието на европейската, а след това се променя и съзнанието на образованите руснаци – появяват се нови „емоционални матрици“. Героят на Зорин е останалият единствено в архивите младеж ⁠ Андрей Тургенев, който не е оставил следа в руската литература, но според формулата на изследователя е станал „пилотно издание“ на човека от руския романтизъм. Неговият дневник показва как човекът от новата формация се опитва да живее според литературни модели, като въвлича в това живототворчество своите любими и приятели. Опитът за оформяне на реалността според културната „автоконцепция“ често завършва драстично. Книгата на Зорин не само изяснява за съвременния читател естеството на „вертерианските“ самоубийства или дивите експерименти на някои фигури от Сребърния век [на руската поезия] със собствените им животи, но и го снабдява с важен инструмент за размисъл върху собствените му „публични ритуализирани образи на преживяването“. През 2016 г. „Появата на героя“ донесе на Андрей Зорин специалнате награда „Просветител на просветителите“.

 

096

 

96

Дмитрий Биков. Правопис (2003)

Времето на действие на „Правопис“, наречен „опера в три действия“ е 1918 г. – отчасти тектонични сътресения, отчасти абсурд. Биков кръстосва историческия роман с романа за излишния човек: неговият благороден герой-журналист се нарича Ять – също като буквата, прогонена от болшевиките от азбуката. Подобно на авторите на много книги за голямата история, Биков не избягва изкушението да си „представи цяла Русия“ с акцент върху нейната литературна центричност. Светът на „Ортография“ се върти около кабинетите на културните началници, комуната на неспокойните хуманитаристи, „несвоевременните“ бохемски разговори и поетичните спорове (например, в образите на поетите Корабелников и Мелников ясно се разпознават Маяковски и Хлебников, а в онзи на писателя Греъм, разбира се, [Александър] Грин – точно както в [трилогията на Алексей Толстой] „Ходене по мъките“ зад изкривения Бессонов се провижда Блок). Отделен живот в романа живее постреволюционният Крим, но бягството там не носи спасение. Опростяването и унифицирането на стария правопис в романа е метафора на варварството, премахването на културната сложност; в началото на 2000-те години, когато Биков е писал романа, този исторически сюжет вече беше резонирал с най-новите времена, а днес резонира още по-ясно.

 

095

 

95

Александра Архипова, Анна Кирзюк. Опасни съветски неща (2020)

Антропологично изследване, което се превърна в бестселър: фолклористите Архипова и Кирзюк разчепкват психологията на съветските фобии, някои от които са ирационални, а други се обясняват със страха от държавата и „западните врагове“. От тази книга научаваме как в кибритени кутийки сме търсили (и намирали!) профила на Троцки, как сме откривали обещание за ядрено възмездие в песента на германската група „Чингиз хан“, как сме си разказвали за черни правителствени коли, които безнаказано премазват хората и сме учили децата си да не вземат дъвка от чужденци – тя, разбира се, е отровена. Издаването на „Опасни съветски неща“ съвпадна с модата за изследване на слухове и заговори: може да се припомнят книгите на Иля Яблоков, Александър Панчин, Владислав Аксьонов; днес, когато се намираме се под напора на мощна вълна от нови интернет конспиративни теории (които, между другото, Архипова и Кирзюк също изучават професионално), е полезно да си припомним, че всичко това вече се е случвало.

 

094

 

94

Денис Осокин. Градински плашила от ноември до март (2010)

Една от най-добрите повести на Денис Осокин (самият той нарича малките си текстове книги, независимо дали са прозаични или поетични). Това са фрагменти от живота на една полуфиктивна Латвия, в която одушевени градински плашила си взаимодействат с хората: помагат им в домакинската работа, дават непоискани еротични съвети, организират лудории и грабят магазини. На фона на „битовата“, реалистична проза от 2000-те, „Плашилата“ и всички творби на Осокин, са просто глътка чист въздух. Историята е включена в едноименния сборник, където са отпечатани повечето текстове на Осокин. Между другото, тя има и предистория – просто „Градински плашила“, в която се разказва за техния разпуснат летен живот.

 

093

 

93

Александър Генис. Обратен адрес (2016)

Автобиографичната есеистика на Александър Генис прилича на богато резбована кутия, в която са подредени съкровища от спомени: книгите на майка му, „Пан“ на Кнут Хамсун и многотомника с билки на Мопасан, суровия Рязан на баща му, рижката улица „Висвалю“ с училищното бюро и посредствения филологически факултет, първата му страст към писането и спасителната среща с Петер Вайл, заминаването в изгнание, Ню Йорк на Алексей Хвостенко и много, много други. Паметта на Генис улавя най-малките детайли, които придобиват Прустова стойност: лично минало, изтръгнато от небитието на времето, предадено чрез малки сцени, филигранни скици и афористична точност на анекдотите. Чрез разказа „за себе си“ Генис създава очарователен автопортрет в периферията на историята, нарисуван с изящна иронична интонация.

 

092

 

92

Едуард Кочергин. Кръстени с кръстове: бележки [написани на] на колене (2009)

„Роден съм с уплаха: баща ми Степан беше арестуван заради кибернетиката, а майка ми ме е избутала [от утробата] два месеца по-рано.“ Родителите на Кочергин са арестувани в годините на Големия терор и бъдещият писател попада в приемния център за деца на НКВД. Осемгодишният Кочергин се озовава в Сибир по време на евакуация и бяга в Ленинград, за да се срещне с майка си, която е освободена. Пътуването трае шест години: момчето пътува в вагони- теплушки, изхранва се по пътя благодарение на артистичния си талант – пред възхитена публика огъва профил на Сталин от тел. Присъединява се към банда крадци, които го учат на тънкостите на своя занаят. Рисува при най-малката възможност. През зимата се предава в друг детски дом, за да преживее студа, а през пролетта отново избягва. Мемоарите на Кочергин се четат като приключенски роман, роман за образованието и история за човешкия дух, който се изправя срещу машината на държавния терор. Но преди всичко това е книга за професията, която неведнъж спасява живота на автора, а по-късно му носи слава: в книгата щастливият край е срещата с майка му, а след нея – блестящият професионален живот. В продължение на четиридесет години Едуард Кочергин е главен художник на балетния театър в Санкт Петербург и проектира най-добрите спектакли на Георги Товстоногов, Лев Додин, Юрий Любимов, Кама Гинкас, Генриета Яновска и др. Кочергин попада в литературата случайно, след като записва един от своите устни разкази по молба на приятел – днес книгите му се радват на заслужената любов на читатели и критици.

 

091

 

91

Сергей Кузнецов. Калейдоскоп: консумативи (2016)

Жанрът на тази книга е посочен още в заглавието ѝ: тя е полифонична мозайка, градина от разминаващи се пътища, в която се преплитат десетки съдби и сюжетни линии, обхващащи последните 130 години от световната история. В този хаос постепенно се очертава изящна закономерност: мотиви, препратки и следи от съдбата, разделени от пластовете на историята и географията, се повтарят взаимно, а парижките бохеми от 1910-те поемат по същия път като шанхайските метачи от 1930-те или гостите на московския клуб „Птюх“ от 1990-те. Можем да открием и общ метасубект: това е парад на Големите идеи, всяка от които стига до своя версия за края на историята, проправяйки свой собствен път към Абсолюта – или към осъзнаването, че Бог е умрял. „Калейдоскоп“ е и признание за любов към културните герои на поколението от 1990‑те: тук бродят сенките на Годар и Борхес, на Пинчън и Джон Барт, чува се ехото на мечтата за големия постмодерен руски роман – мечта, която се сбъдва именно на тези страници.

 

090

 

90

Владимир Медведев. Захок (2017)

В средата на 90-те години в Таджикистан се води гражданска война. След смъртта на таджикския си съпруг руската учителка Вера отива при семейството му в планината аул Талхак. Семейството успява да установи спокоен живот, но в близкото село се заселва местният наркобарон, който не е известен с друго име – Захок – по името на героя от персийската митология, тиранин с две змии, стърчащи от гърба му. Медведев успява да изгради полифоничен роман върху ужасния материал: събитията са разказани от името на журналиста, специалните сили, селското момче и други герои. От една страна, това дава възможност да се погледне на конфликта от различни ъгли, но от друга, поставя читателя в позицията на обективен наблюдател: случилото се през 90-те години е опит за анализ, а не за оценка, още по-малко за интегриране в последователна идеологическа програма, и е много жалко, че има толкова малко текстове, които следват този постколониален пример.

 

089

 

89

Андрей Зорин. Животът на Лев Толстой. Опит за прочит (2020)

Компактна биография на Толстой, поръчана от британско издателство: 82 години от живота му и 90 тома съчинения, събрани в двеста и петдесет страници. Един от най-добрите културни историци на Русия, Зорин създава биография, която е не само лесна и достъпна, пълна с точни детайли и живи истории, но и в много отношения новаторска: в неговата логика няма непреодолими противоречия между живота и творчеството на Толстой, между Толстой-писателя и Толстой-мислителя; във всички големи и малки прояви на Толстоевата личност авторът вижда пресечни точки – увлечение по секса и смъртта, желание за свобода, противопоставяне на общоприетите възгледи и обществените условности, търсене на истината, която ще донесе на хората щастие.

 

088

 

88

Николай Байтов. Мисли какво казваш (2011)

Първият голям сборник с разкази на Байтов, който дотогава е известен предимно със стиховете си. Критиците са склонни да сравняват прозата му с Борхес или Битова („един Байтов е равен на осем Битови!“), но точно това е случаят, когато опитите да се класифицира текстът или да се намерят имена за препратките към него заплашват с прекалено опростяване. Следвайки критика Игор Гулин, би било по-правилно да наречем текстовете на Байтов „траектории“: те са интегрални, концептуални текстове, в които демонологията се среща с теоретичната физика, а зад житейските случки се появява сянката на една тайна, която никога няма да се разгадае напълно. Светът-като-текст се явява тук като своя подложка, текстът-като-свят, но тази сложност бие и в обратна посока: текстът за съжаление не е спечелил голяма популярност през последното десетилетие.

 

087

 

87

Тимур Кибиров. Генералът и неговото семейство (2020)

Кибиров успява да съчетае няколко жанра и начина на говорене: семейна сага, в центъра на която е съветски генерал със смешната фамилия Бочажок, размисъл за късния съветски живот (това е проза, гъста с любовни детайли) и ироничен литературен и психологически екскурс. В една от ключовите сцени на романа генералът чете Ахматова и се превръща в доморасъл дисидент, а Кибиров приписва собствените си стихотворения на поета мошеник, който я е оплодил. В една от ключовите сцени неразбиращият генерал чете и се опитва да коментира тази безсмислица, а зрелият автор влиза в диалог с него. Всъщност безцеремонно разрушената четвърта стена на апартамента на генерала в съветския затворен военен град е това, което прави романа толкова забавен и интересен; пред нас е същият „концептуалистичен сантиментализъм“ като в голямата поема на Кибиров „През прощални сълзи“. Съветският съюз си отиде, отнасяйки със себе си вехтите дънки, пъстрите метални кутии за сол и зърнени храни; любовта остава, частното геройство – в рамките на един-единствен живот – винаги е възможно.

 

086

 

86

Александър Стесин. Африканска книга (2020)

Героят на Стесин изпитва страст към Африка още от младежките си години, но чувства морална невъзможност да я посети като турист, възхищавайки се повърхностно на живописната нищета. Руски писател и американски онколог, Стесин пътува до Гана през 2010 г. по програмата „Лекари без граници“ и оттогава е пътувал до Мадагаскар, Етиопия, Мали, Кения, Танзания и редица други африкански страни, като по пътя е научил езиците чуи и суахили. Автобиографичната африканска книга е съвкупност от впечатления: тя е и вълнуващо въображението, и спомени за работата в ганайския прокажен център, и исторически отклонения към управлението на великите етиопски императрици, и сравнителен анализ на кухнята на различните африкански страни, и портрети на много хора, с които авторът е общувал по време на пътуванията си. Органична част от книгата са преводите на етиопския писател Данячу Варку, мадагаскарския класик Жан-Жозеф Раберивелу и други африкански автори. Но основната характеристика на прозата на Шостя е непрекъснатият самоанализ в огледалото на безкрайното многообразие от чужди култури зад стереотипната екзотична „Африка“, която живее в съзнанието на непосветените.

 

085

 

85

Едуард Кочергин. Куклата на ангела (2003)

Театралният художник и писател Едуард Кочергин е роден в Ленинград през 1937 г. Като дете, след като баща му е разстрелян, а майка му арестувана, той е даден в детски дом на НКВД. По време на войната е евакуиран. Избягва и се добира до Ленинград в хода на шест години, Където открива майка си, вече освободена. В „Куклата на ангела“, сборник, наречен така заради куклата, подарена от гостуващ мичман на непълнолетна проститутка, Кочергин описва живота на градските ренегати [изменници на режима] – „антиквари“, бивши хора, които се спасяват със занаяти в театъра или художественото училище, проститутки, крадци, живеещи на подаяния от фронтовите „пънове“ – в следвоенните години. „В онова победно, маршируващо време никой не забелязваше и не мислеше за тези хора, освен Господ Бог и законните власти, което е разбираемо: те, грешниците, винаги бяха виновни. Но въпреки това тези хора живееха своя живот, хранеха се, спореха, обичаха се, забавляваха се по свой собствен начин…“. Тази човешка общност със свои собствени закони, легенди и неподражаем език, съществуваща сякаш отвъд времето, и нейните герои, които човек лесно може да си представи на страниците на Лесков или Вавилон, Кочергин пресъздава в книгата си с наблюдателността на художника.

 

084

 

84

Феликс Сандалов. Формейшън: историята на една сцена (2015)

Устна история на московския рок ъндърграунд от 90-те години на ХХ век – или по-скоро на местното му разклонение, формирано около групата „Сламените ракуни“. Журналистът Феликс Сандалов (сега главен редактор на издателство Individuum) интервюира актьорите и очевидците на тази местна култура, родена някъде между Коньков и Тьопли Стан от духа на съветската тийнейджърска литература и сибирския пънк. Попаднали в новата сурова реалност, книжните момчета от времето на перестройката възприемат домашния пънк-рок, който идва от Омск и Тюмен, буквално като наръчник за оцеляване. Те си създават ефимерна вселена със собствена радикална етика, отричайки всякакъв вид успех и просперитет, с невъзможно изтъркано звучене и вокали, които не са на място, с етичния императив да се противопоставят на всичко дребно, корумпирано и вулгарно. Точно както в песните на „ракуните“ отвъд редовете за „боклука с пластмасови очи“ се издига невидимият град Китеж, така и в книгата на Сандалов от хрониката на една маргинална компания израства историята на една огромна изгубена страна, изгубена през 90-те години сред сергиите и рекламите, и опитваща се да запази тайната си в панелните килии на спалните блокове.

 

083

 

83

Евгения Некрасова. Сестромам. За тези, които ще се мъчат (2019)

В критическите отзиви прозата на Некрасова често е заобиколена от ореол от имена: Хармс, Мамлеев и Платонов, любим писател на самата Некрасова. Но нейната проза разполага с много повече възможни пресечни точки. Смесвайки фолклорни мотиви с разпознаваемите реалности на руските десетки, Некрасова пише именно за конфликта между традиционните представи за семейството и брака, и новите етични норми в епохата на #metoo и #янебоюсьсказать: неслучайно дебютният ѝ роман „Калечина-Малечина“ е поставен на сцена, а ключовият разказ от сборника „Лакшми“ е филмиран. А фантасмагоричният разказ „Нещастна Москва“, в който бедствието идва и си отива еднакво внезапно, много точно предусеща атмосферата на пандемията през 2020 г.

 

082

 

82

Андрей Рубанов. Засадете и ще порасне (2005)

Банкерът Андрей Рубанов мечтае да стане популярен писател още от детството си. В търсене на материал му хрумва идеята „да се гмурне за известно време в затворническо заведение… да опознае и разбере самия затвор и идеята за престъпление“ – и след това да използва този опит, за да създаде своя шедьовър. Руският предприемач, забогатял скандално през 1990-те години, винаги има предвид тази перспектива и така главният герой се озовава в „Лефортово“, където жадно започва да записва подробности от местния живот и собствената си трансформация. Литературната генеалогия на писателите-реалисти, дебютирали в началото на 2000-те години, обикновено се проследява до Лимонов. Аскетичният слог, функционалният синтаксис, кинематографичният монтаж, самурайската интонация – в „Засадете и то ще порасне“ има следи от внимателния прочит на Лимонов на прозата от затворническия му период. И все пак, докато у Лимонов има прозрение, прозрение с подчертано религиозен характер, Рубанов, който се намира в затвора, е упорит материалист. В неговите представи затворът е място, където човек може да изкове своя характер и да придобие умения, които по-лесно ще овладее на свобода; като цяло това е доста успокояващо, ако не и мотивиращо четиво, един вид художествена литература за самопомощ.

 

081

 

81

Антон Понизовски. Обръщение на глас (2014)

Един от най-забележителните литературни дебюти от началото на 2010-те: Антон Понизовски съчетава метода на дословността, познат на читателите от книгите на Светлана Алексиевич и работата на Teatr.doc, с художествен диалог за съдбата на родината. В разказа няколко души, заседнали в хотел в швейцарски курорт, слушат и обсъждат аудиозаписи – ярки и тежки разкази на обикновени хора за техния живот (всъщност записани от Понизовски на Москворецкия пазар и в медицинския пункт в Одинцово). Главният герой е колекционерът на тези записи, вечният студент Фьодор, „млад мъж с мека руса брада“, който със сигурност напомня за княз Мишкин (името и книгите на Достоевски се появяват постоянно в книгата на Понизовски). Около плочите се разгръща ожесточен спор, който се разиграва сякаш по поръчка: европеизираният бизнесмен проявява отчаян цинизъм, когато говори за „народа-богоносец“, докато Фьодор защитава този народ с не по-малко отчаяние. Тези спорове се разрешават чрез намесата на любовта в лицето на Льоля.

 

080

 

80

Александър Григоренко. Мабат (2011)

Както отбелязва писателят Алексей Поляринов, „днес всеки писател трябва да бъде антрополог“. Да се каже, че Григоренко върви по стъпките на Фрейзър и Елиаде, би било пресилено, но методите са сходни: красноярският писател внимателно описва света на коренните жители на Севера и разказва историята на ловеца Мабат и неговото посмъртно ходене по мъките. Това не е схематичен преразказ на ненецката митология, а по-скоро нейно внимателно художествено пресъздаване. „Мабат“ е рядък експеримент в съвременната руска проза: Григоренко стъпва на разклатената почва на постколониалното мислене и се опитва да разбере света на Другия, без да го екзотизира. Това е и апология на сложността, за разлика от опростеното мислене на новинарските хроники.

 

079

 

79

Николай Байтов. Любовта на Мура (2013)

На сюжетно ниво епистоларният роман на Николай Байтов – история за близките и не докрай изяснени отношения между две съветски жени през 1930-те и 40-те години. Мура от Киев, директорка на детска градина, и Ксения от Москва, интелектуалка „от миналото“, стават близки приятелки в продължение на шестнадесет години, след запознанство в курорт, въпреки че почти не се срещат. Авторът мистифицира читателя, като представя творбата си като истинските писма на Мура, които е намерил на тавана и в които е видял доказателство за „една от най-големите любови на ХХ век“. Но преди всичко „Любовта на Мура“ е поетическа проза, една неправдоподобно педантична стилизация, историко-психологическа реконструкция. Непремереният ентусиазъм на автора към героинята му контрастира с нейния изсъхнал и същевременно екзалтиран слог: „Такива жизнерадостни чувства ме посещават все по-рядко, усещам тази мощна песен на живота – обяснявам си я с отминаващите години“. Това е книга за езика, който определя съзнанието, за думата, която се проявява, когато се сблъска с чужда дума, ако щете – за копнежа на „социалистическите вътрешности“ по световната култура, чийто носител е приятелката на Мура зад екрана.

 

078

 

78

Игор Вишневецки. Ленинград (2012)

2000-те и 2010-те години бяха време на интензивно художествено осмисляне на обсадата на Ленинград, една от най-големите руски катастрофи на XX век, а „Ленинград“ на Вишневецки е ключова творба в този „блокаден обрат“. Отчасти поетичен, отчасти прозаичен, отчасти документален, той редува дневникови записи на героите, разказ от трето лице, военни доклади и молитви: тази смяна на езици и гледни точки е в рязък контраст с официалните съветски опити за разбиране на обсадата, но резонира със записките на Лидия Гинзбург. Сюжетните линии на героите в „Ленинград“ са прекъснати (както се е случило с живота на хиляди истински ленинградчани), разговорите им за глада, изкуството, историята и съвестта са неразличими от халюцинацията – и при Вишневецки това също изглежда напълно реалистично. Разказът завършва с опита на главния герой, композитора Глеб Алфани, да създаде невиждана музика, която да покаже страданията на неговия град: „Музиката отива в подземното и се разраства като задушаващ огън, затъмнявайки видимата светлина.“

 

077

 

77

Александър Тимофеевски. Книжка-възглавничка (2017)

Втората част на двутомника на един от най-добрите руски публицисти, който през 90-те години създаде стила на „Комерсант“, през 2000 г. създаде литературния „Дрийм тийм“ на списание „Руски живот“, а през 2010 г. избра Facebook за трибуна на свободното изразяване. „Книжка-възглавничка“ е сборник с актуални изказвания на Тимофеевски, родени от записките му във Facebook по различни поводи: Украйна, Тръмп, поредната моментна кавга, любимият на автора вечен Рим. Специално за книгата Тимофеевски подготвя и няколко нови или никога непубликувани досега разказа. През последните години често се правят опити литературата да се кръстоса с езика на социалните медии, като се стилизира едното в другото или се използва едното в другото; сборникът на Тимофеевски показва, че няма нужда да се отглеждат хибридни чудовища, а живата словесност диша, където си поиска. За каквото и да е писал Тимофеевски, винаги е бил образец на елегантност на формата и дълбочина на съдържанието; преждевременното му внезапно напускане остава една от най-тежките загуби на и без това ужасната 2020-а.

 

076

 

76

Александър Кабаков. Всичко е поправимо (2008)

Подзаглавието на романа – „Хроники на личния живот“, въпреки че този живот е прекаран предимно в Съветския съюз, някак не звучи като много предназначено за него. Сред болните теми на романа са самоубийството на бащата в навечерието на партийно събрание, животът на млада двойка с майката на съпруга, нещата, които не трябва да се купуват, а да се „намират“, и обработката в комсомола. Всичко това тласка главния герой Михаил Салтиков в обятията на материалния свят, на забранените удоволствия – независимо дали става дума за рискована спекулация или за безкрайни изневери към жена му. Приятелството, любовта, изневярата, предателството – важното тук е как това съвсем банално събитийно платно се полага върху историческата канава, ту придържайки се плътно към нея, ту отдалечавайки се: късните сталински години в един затворен град, младостта в размразяващата се Москва, всичко останало – в изсушаващата атмосфера на застоя и внезапно отворилия се прозорец на възможностите на 1990-те години. Мрачният роман на Кабаков разказва за един живот, който е обещавал много, но е изчезнал безсмислено; въпреки заглавието, тук нищо не може да се поправи.

 

075

 

75

Анатолий Гаврилов. Берлинската флейта (2010)

Незабележим класик, майстор на малката проза, Анатолий Гаврилов все още е едва забелязан от широката публика, въпреки че е издал няколко книги – и е оказал значително влияние върху следващото поколение писатели, най-вече върху Дмитрий Данилов. „Берлинската флейта“, която през 2010 г. получи наградата „Андрей Бели“, е почти пълен сборник с негови текстове, чийто изключително икономичен стил обикновено се определя като „телеграфен“ (наред с другото, намек за професията на владимирския писател, който в продължение на 30 години е работил като пощальон). Миниатюрите му са концентрирана поезия на сивия живот в забавено движение: мисълта се вкопчва във всеки тривиален детайл и започва да се усуква и върти.

 

074

 

74

Мариане Хайде. Балзамини изчакват (2010)

Сборник с кратка и свръхкратка проза: модернистична, внушаваща, притчова. Ритъмът, структурата на повторенията и съзвучията правят тази книга близка до поезията в проза, а мотивите за смъртта, задгробния живот и материята – до „Устен фолклор на жителите на сектор М1“ на Линор Горалик или „С неща и уши“ на Алла Горбонова, но „Балзамини“ се появява преди тези книги. Хайде е една от основоположничките на новата руска проза, освободена от оковите на „голямата“ наративност и още повече от идеологията. Такова писане се храни със самия импулс, с фантазматичния интерес на писателя. Хайде е наясно с този механизъм: натрупващият се ефект от работата ѝ е описан в най-големия и най-мрачен разказ в книгата, „Много лошо, по-лошо няма как“. „Балзамини“ е свят на мъртвите и възкръсналите; малки демони, близки до недодялания Сологуб; зверове и птици от средновековни бестиариуми, зоопаркове и филми на ужасите; растения от „Ръкописът на Войнич“ и предмети, които променят очертанията си, без да позволяват на читателя да се привърже към ясна координатна схема. „Скучно ли е на акулата? Дали наблюдава хората иззад стъклото си, или погледът ѝ се плъзга като масло по повърхността на стъклото, смазан от светлината, и не прониква навън?“

 

073

 

73

Виктор Пелевин. iPhuck 10 (2017)

Пелевин навлиза в съзнанието на литературно-полицейския алгоритъм на Порфирий Петрович и разплита случая с търговците на произведения на изкуството, които са се научили да фалшифицират творби от „гипсовия“ (т.е. нашия с вас) период на световната култура. Много шеги, които можете да сверите с календара на новините за 2017-2018 г., някои радикални обрати в сюжета и една от най-запомнящите се героини на Пелевин – Маруха Чо, „жената с топки по официалния джендър“. В iPhuck 10 става ясно колко много Пелевин е зает и притеснен от тенденциите на джендър политиката и „новата етика“: дори радостно описаният виртуален секс чрез айфаковете е антиутопична реалност, в която към теб задължително ще се присламчат борците за социална справедливост.

 

072

 

72

Олга Аленова. Форпост: Беслан и неговите заложници (2019)

Специалният кореспондент на в. „Комерсант“ Олга Аленова се връща в Беслан 15 години след трагедията. През септември 2004 г. тя идва тук по време на превземането на училище № 1 от бойците. „Война и смърт“, „Смърт след смъртта“, „Обвинение и смърт“ – заглавията на главите очертават траекторията на събитията от терористичния акт, погребението и разговора с властите – до „Майките от Беслан“ и живота след това. За Аленова, която е родена в Северна Осетия, случилата се трагедия е скъпа, но емоциите ѝ се изразяват с езика на фактите: стенограмата от съдебния процес срещу стрелеца Кулаев („Каква вреда ви е причинила смъртта на дъщеря ми?“), разговорите с оцелели и роднини на жертвите, септемврийският дъжд – „Сякаш небето се разтвори и цялата мъка и ярост на света се изляха на земята“. От военно укрепление „Форпост“ се превръща в уязвима точка, в пределен въпрос, насочен към властите: къде се пресрещат човешката болка и интересите на държавата? И какво още е необходимо, за да признаем грешките и да започнем диалог като равни?

 

071

 

71

Дмитрий Данилов. Описание на града (2012)

Един от експериментите с езика, пространството и стихията на обикновеността, заради които Данилов беше толкова обичан. Той си поставя за цел в продължение на една година да посещава ежемесечно града, който в книгата така и не е назован (спойлер, който не разваля нищо: това е Брянск, където е живял любимият на Данилов писател – Леонид Добичин). По време на всяко пътуване Данилов старателно описва всичко, което вижда: „В краищата на терена има няколко пейки, предназначени за почивка на възрастни. Над една от пейките се извисява сложно оформен навес, състоящ се от квадрати, разположени под различни ъгли един спрямо друг, покрити с някакъв частично опадал материал. На едно от квадратчетата е написано: Даша Лунина, аз те <символично изображение на сърце> Антон“. По време на дванайсетте си пътувания Данилов успява, както е предвидено, да живее в града, да се потопи в него, дори да го обича – но и да го изтощи: „Трябва някак да направим така, че да не дойдем отново тук.“

 

070

 

70

Алексей Иванов. Лошо време (2015)

Историята на една организирана уралска групировка, израснала от „бойното братство“ на афганистанските ветерани – и въплътила през 1990-те години техните представи за това „в какво е силата, братко“. Въпреки впечатляващите сцени на нападения, конфискации и престрелки, „Лошо време“ не е криминална хроника, а мащабна увлекателна сага за последните тридесет години от руската история. Иванов показва новата Русия: тя е породена от духа на афганистанската война, наоколо винаги има непознати и е необходимо да се стреля във всички посоки едновременно. Просперитетът на ерата на Путин се оказва следствие от поредното завъртане на историческото колело, при което сиви изпълнители в цивилни дрехи премахват от дъската предишното, брутално и силно поколение – и замразяват страната във вечно безнадеждно настояще.

 

069

 

69

Алексей Иванов. Златото на бунта (2005)

След като успешно е овладял жанра на приключенско-етнографския роман със „Сърцето на Парма“, тук Иванов разгръща с пълна сила бойните си порядки. Историята на леяря Осташа, който в края на XVIII в. управлява баржи с чугунени отливки през бързеите на река Чусовая, е трилър с приключения, мистика и еротика, както и езиков експеримент (дори само от половината от тази архаична уралско-вогулска лексика и професионалния корабен жаргон вече може да се състави увлекателен роман), и нов поглед към въстанието на Пугачов, и най-важното – създаването на нова уралска митология с помощта на древни легенди, исторически предпоставки и силни миньорски персонажи. Критикът Лев Данилкин нарича Иванов „валутен резерв на руската литература“, макар че в действителност през 2000-те години Иванов не се превръща в доходоносен експортен ресурс, а напротив – в рядък професионалист от западен тип в Русия, чието име гарантира читателско внимание и издателски успех – и дори фаталният лош късмет с екранизациите и пълното игнориране на литературните награди не му пречат да заеме уверено водеща позиция в тази все още пренебрегвана лига.

 

068

 

68

Юрий Слезкин. Правителственият дом (2019)

Юрий Слезкин – известен историк-съветолог, професор в Калифорнийския университет в Бъркли – в продължение на двайсет години е работил върху тази книга, историческо изследване, което обаче клони към художествената проза. Съвсем не защото героите или събитията тук са измислени: изобилието от архивни документи, писма и снимки убеждава в обратното. Става дума за формата на разказа. Това е сага за обитателите на Правителствения дом, или Къщата на крайбрежната, както започват да я наричат след Юрий Трифонов, в която главен герой е не някой от обитателите, а самата къща. Въз основа на лични истории на членове на болшевишките кланове, разкази за тяхното ежедневие, както и литературни източници, Слезкин стига до заключението, че болшевиките всъщност са били не толкова политическа партия, колкото апокалиптична секта. Чрез историята на болшевишката партия-секта се показва съветската история от революцията и огромните надежди до времената на Големия терор и рухването на вярата в хилядолетното комунистическо царство. Важна метафора в книгата е блатото: така се е наричало мястото, на което днес се намира Правителственият дом. Идеята за построяването му освен всичко друго е била и да се пресуши блатото, да се отървем от него, но в крайна сметка то превзема и поглъща този дом. Първоначално книгата е публикувана на английски език, а за руското издание Слезкин я написва наново.

 

067

 

67

Александър Проханов. Господин Хексоген (2002)

„Бошов“ [по името на художника Йероимус Бош], „халюцинаторен“, „бароков“ – този облак от етикети преследва най-известния роман на Александър Проханов още от публикуването му през 2002 г. Подобни епитети позволяват на критиците да легитимират основателя на вестник „Утре“, който изпитва носталгия по съветската империя, като го поставят в престижен постмодернистичен контекст. Но играта стига по-далеч, отколкото може да се предположи: скандалният „Господин …“ спечели наградата за национален бестселър и превърна автора в телевизионна звезда. През 2020 г. за неутралния читател вече няма нужда да преодолява съпротивата на средата. От разстоянието на годините се вижда, че романът на Проханов, посветен на възхода на Владимир Путин към властта, е своеобразен червено-кафяв близнак на „Поколението П“ на Виктор Пелевин – друг значим текст, в който събитията от най-новата руска история са осмислени през призмата на мита. Болезненият, извратен език, който изглеждаше най-малко подходящ за описанието на операция „Наследник“[1] и взривовете на жилищни блокове в Москва[2], днес изглежда напълно адекватен на безумния сюжет от 1990-те и началото на 2000-те години, представен например в дилогията „Всички са свободни“ и „Цялата кремълска рат“ на Михаил Зигар.

 

066

 

66

Андрей Волос. Завръщане в Панджруд (2013)

Романът, реконструиращ живота на великия персийски поет Рудаки: едната сюжетна линия проследява годините на неговото поетично формиране, слава и придворна кариера, а другата – историята за това как старият и ослепен по заповед на властите Рудаки е доведен в родното си село от шестнадесетгодишното момче Шеравкан, което по пътя придобива от стареца интелигентност и наблюдателност. Андрей Волос умело и увлекателно разказва историята на политическите интриги в средновековна Бухара, но още по-важно в неговия роман е предаването на вътрешното чувство на поета, историята на овладяването на изкуството, силата, която оживява нещата и кара песента да се предава от уста на уста. Тук Волос не навлиза в тънкостите на персийския стих, а говори за един универсален поетичен опит.

 

065

 

65

Владимир Шаров. Бъдете като деца (2008)

Романите на Владимир Шаров винаги балансират между алтернативната история и един вид духовидство: те са едновременно текстове за това „какво е можело да бъде“ – и „какво наистина е било“, в някакъв по-висш, метафизичен смисъл. „Бъдете като деца“ е роман за руската революция, която тук е въплътена в кръстоносните походи на децата. Тук на поход поемат децата от улицата, насърчени от призива на Ленин, изчезващият северен народ енци, воден от местен пророк, и в известен смисъл самият Ленин, изпаднал в детинска възраст; така разбраната революция е саморазрушителен, обречен и свят порив към единсвят без грях. Апокрифите на Шаров и самият му език напомнят за руските космисти, после за апокалиптичните секти, след това за Андрей Платонов; съществената разлика е в горчивата ирония, породена от знанието какво е станало с носителите на тези утопии.

 

064

 

64

Дмитрий Глуховски. Текст (2017)

Младият мъж Иля намира полицая, който му е подхвърлил наркотици и го е вкарал в затвора за седем години, и го убива – след което започва да води двойствен живот, като изпраща съобщения на семейството, колегите и приятелката си от телефона на полицая и създава пълната илюзия, че жертвата му е добре. Романът на Глуховски, който цели да съчувства на отмъстителя, балансира на ръба на правдоподобността: епитетът „остросюжетен“ е напълно подходящ тук. „Текст“ – първата крачка на Глуховски встрани от белетристиката – събра възторжени отзиви от критиката, екранизиран е и вдъхна на мнозина надежда за появата на нова и качествена мейнстрийм проза.

 

063

 

63

Ксения Букша. Отваря се навътре (2018)

Сборник с разкази, обединени от един транспортно-смислов възел – маршрутката с номер 306 от покрайнините на Санкт Петербург – и хората, движещи се по ключовите точки на маршрута ѝ: „Детдом“ – „Дурдом“ – „Крайна“, сиропиталище – лудост – смърт. Това е мозайка от сюжети и персонажи, понякога едва очертани, друг път леко припокриващи се, от време на време удрящи под слабините с неочакван обрат на финала, така или иначе вградени в болката и празнотата на руската периферия. Това, което отличава Букша от другите руски писатели на отчаянието, е невероятната точност в предаването на чуждата реч, която е напълно жива, сякаш подслушана, и въобще изключителната прецизност: както пише критикът Олена Макеенко, „авторът успява да опише например зимното утринно пътуване на майка с бебе на ръце от дома до болницата, което оставя читателя с болки в предмишниците, мокър гръб и непоносимо сърбящ врат от несъществуващата плетена шапка.

 

062

 

62

Сергей Гандлевски. <нрзб> (2002)

„НРЗБ“ е роман за нецензурирания московски литературен процес от 1970-те и 80-те, написан от един от основните му участници. Разказвачът Лев Криворотов, възрастен неуспял поет, се преквалифицира в литературен критик и сега изследва творчеството на своя по-талантлив съперник Чиграшов, с когото на младини не е споделил жената и славата. В дневниците на гения, Криворотов с горчивина разгадава историята на собственото си поражение и предателство. Големият поет Виктор Чиграшов е конвенционална фигура, но прототипите му са доста разпознаваеми – изкушението да видим в „НРЗБ“ завоалирани мемоари е голямо. Авторът прикрива това подозрение, като споменава в текста си като конкуренти „надарените пияници, водени от Сопровски“ (групата „Московско време“, към която принадлежи и самият Гандлевски). Чрез класическата история на Моцарт и Салиери авторът рисува трезв, самоироничен и дори донякъде писклив портрет на едно поколение: може да се спори за степента на изповедност в „НРЗБ“, но е важно да се отбележи, че романът за посредствеността е написан от най-големия поет на своето време.

 

061

 

61

Павел Пеперщайн, Сергей Ануфриев. Митологичната любов на кастите (2002)

Замислен и отчасти публикуван през XX век, „МЛК“ е един от най-невероятните романи, писани някога на руски език. Алтернативната история на Великата отечествена война, в която на наша страна играят героите от руските приказки, а на страната на фашистите – героите от западните приказки: блокадата, битката при Сталинград, нападението над Берлин са оградени от титанични битки с участието на Къщичката на кокоши крака, Мурзилка, Питър Пан, Карлсон, мумин-тролове – и, разбира се, Колобок [Златната питка], в чието лице е пресъздаден главният герой на книгата, партийният човек Владимир Дунаев. Страниците на „МЛК“ ухаят на вдъхновена и дори ужасяваща свобода; ясният и същевременно халюциногенен сюжет често преминава в необуздано преследване, езикови игри и пародии на класическата проза и поезия. Много години след излизането на книгата Пеперщайн (който вече е написал втория том сам, без Ануфриев) си спомня, че двамата със съавтора си са замисляли канонично произведение, естествено продължение на Великата руска литература. В някакъв небесен смисъл това се е получило.

 

060

 

60

Михаил Елизаров. Земя (2019)

Излизането на сагата на Михаил Елизаров за копача Володя Кротишев и руския танатос се появи в разгара на изследванията на смъртта в родното книгоиздаване. Можем дори да кажем, че публикуването на този почти 800-страничен труд, претендиращ за панорамно обхващане на най-новата руска история и философска дълбочина, е било неизбежно. Снарядите падаха твърде нагъсто – разследванията на Иван Голунов на московските гробища, научните („Археология на руската смърт“) и просветителски („История на смъртта: как се борим и приемаме“) проекти на Сергей Мохов, цяла поредица от популярни сериали за загубата на близки, скръбта и загадъчното после. Епосът на Елизаров е много различен от предишните му творби: езикът е по-спокоен, а сюжетът, семейната и романтичната интрига, е по-сериозен. В „Земя“ се вижда чертежът, усеща се поставената пред него задача: на тропота на лопатите трябва да отговори духът на големия руски роман – вечна отправна точка за родните писатели, независимо от естетическата им ориентация. Журито на Националната награда за бестселър за 2020 г. оценява, ако не качеството на изпълнението, то замаха му – и присъжда на писателя голямата награда.

 

059

 

59

Маргарита Хемлин. Дознавателят (2012)

„Една от най-недооценените руски книги на XXI век“, както я описват критиците, „Дознавателят“ [„Водещият дознанието“] сякаш специално избягва всички жанрови определения. Формално това е детективски роман: ветеранът от войната и следовател в черниговската полиция Михаил Цупкой разследва убийството на млада еврейка няколко години след войната. Но историческият фон в този мрачен, почти абсурдистки текст е по-силен от жанровата формула, а интригуващият сюжет не е нищо повече от повод за голям разговор за Холокоста в Съветска Украйна и следвоенния антисемитизъм. Главният герой на романа също е изненадващ: на фона на обичайните за руската литература интелектуалци, следователят Цупкой е сух, летаргичен и трудно намира начин да говори за трагедиите на миналото и настоящето. „Дознавателят“ е номиниран за всички големи литературни награди, но така и не печели нито една от тях. Отклонението от жанровите и езиковите конвенции остава неразбрано.

 

058

 

58

Шамил Идиатулин. Градът Брежнев (2017)

Съветските 80-те години преди перестройката са необичаен материал за съвременната проза. Идиатулин поставя своя подрастващ герой, осмокласника Артур, в щателно описаната среда на късния период на Набережни Челни [град в Татарстан]: училище, пионерски лагер, фабрика, празни лозунги, ядрена заплаха, войни на тийнейджърски банди, както и надвисващата над всичко – и в разговори, и в мълчание – война в Афганистан. „Градът Брежнев“ е един от онези романи, които се стремят да бъдат каталог, изчерпателен пътеводител на епохата, и то не само на нейния материален свят, но и на самата атмосфера. Нещо подобно, макар и много по-радикално, е направено от Алексей Балабанов [във филма] „Товар 200“.

 

057

 

57

Светлана Алексиевич. Време секънд хенд (2013)

Това е последната книга от проекта „Гласове на утопията“: след участниците във войната, афганистанците и свидетелите на Чернобил, Алексиевич се обръща към колективния опит на постсъветския човек. Монолозите, събрани от писателката, са горчива книга за това как еуфорията от 1991 г. е заменена от разочарование, а идеалите за лична свобода – от нови мечти за велика страна. Постсъветското време се превръща в призма, в която се събират лъчи от различни епохи и светогледи: някои презират новия консумеризъм, изпитват носталгия по съветската безкористност, други си спомнят за ужасяващия опит от репресиите; всичко това се наслагва върху травмите на новото време – от войната в Чечения до етническите кланета в бившите съветски републики. „Време секънд хенд“ не е откритие в Русия, но е прочетена с изключително внимание на Запад: през 2015 г. Алексиевич получи Нобелова награда.

 

056

 

56

Мария Галина. Автохтонци (2017)

„Автохтонци“ би могъл да бъде най-точно описан с донякъде самоопределящия се термин „weird fiction“ (приблизително „проза за странното“). Според Марк Фишър weird започва там, където наблюдателят осъзнава някаква „неправилност“, убеден е, че „това не би трябвало да бъде“ и че предишните му представи за света са остарели. Точно така се чувства и главният герой на романа, който е пристигнал в определен град (разпознаваем като Лвов, но по принцип може да бъде всяко населено място в Източна Европа), за да намери информация за стара мистериозна пиеса на име „Смъртта на Петроний“ и нейните изпълнители. Тази културологична експедиция се превръща в почти кафкианско изживяване на носене из Града, в който ХХ век и развилата се около него митология на ужаса не искат да допуснат ХХІ век.

 

055

 

55

Николай Кононов. Фланьорът [Безделникът] (2011)

Фланьорът е една от емблематичните фигури в литературата от средата на XIX в., обект на интерес от страна на Балзак и Бодлер, Гогол и По. Отличителна черта на фланьора е излишъкът от свободно време, артистичното безделие. Николай Кононов поставя този герой на най-неподходящото място за фриволно прекарване на свободното време – Централна Европа през 1930-40-те години. Главният герой Н. се влюбва в полския офицер Тадеуш и неговата приятелка Хлое, по време на Втората световна война се озовава в Малта и Неапол, а по-късно попада в СССР, където преживява доста невероятни приключения в духа на романа за пещерата. „Фльорът“ е на границата между два жанра – пикареската, изградена върху редовната смяна на пейзажа и второстепенните герои, и европейския модернистичен роман с неговото внимание към структурата на времето и сложната връзка между личния опит и голямата история. Кононов обръща внимание не толкова на Марсел Пруст и Томас Ман, колкото на Михаил Кузмин, Константин Вагинов и Андрей Николев, и доказва, че изисканата проза може да бъде сюжетна, а завладяващият разказ – емоционално убедителен и богат на културни препратки.

 

054

 

54

Мая Кучерская. Съвременен патерик (2004)

„Съвременен патерик[3]“ е сборник от притчи, анекдоти, истории и едва ли не хармсовски [то Даниил Хармс] „случаи“, свързани с една обща тема: животът на съвременното православие в цялото му многообразие и двусмисленост. „Патерик“ е изпълнен с ирония и дори абсурдизъм, благодарение на което предизвиква нееднозначна реакция в Църквата и извън нея: има свещеник-свръхчовек и корумпиран свещеник, който подкрепя бандитите, невярващ свещеник и дори свещеник-канибал (но строго постещ). След религиозното възраждане, свързано в съвременната руска история с отец Александър Мен, Руската православна църква е накърнила репутацията си в очите на либералната интелигенция и често поставя в неудобно положение своите енориаши. За разлика от тях Кучерская разчупва клишетата, като описва Църквата не като мракобесна политическа институция или идеализирано ангелско тяло, а като жив организъм с неговата комичност, несъвършенство и органичен здрав разум. Отецът людоед се оказва алюзия за свети Филарет, който казва, че човек може да яде всичко за Великия пост – стига да не яде хора, т.е. да не измъчва съседите си, забравяйки духа на християнството заради буквата.

 

053

 

53

Анна Старобинец. Погледни го (2017)

Do you want to see your baby? Искате ли да видите бебето си? Това е въпросът, който акушер-гинеколозите в германската клиника „Шарите“ задават след аборт, предизвикан по медицински път поради малформации на плода. Такива въпроси не се задават в руската гинекология. Историята на журналистката Анна Старобинец е откровен разказ за загубата на дете и борбата с медицинската система. Детайлно писан опит за лична болка от унизителен преглед с ултразвук, когато професорът, забелязвайки патология, демонстрира на студентите: „Вижте колко интересно… Бебетата не оцеляват с тези малформации“, до сбогуването с безименно бебе в братско гробище. Това, което става централно в тази история, не е мъката и отчаянието, тежестта на решенията и преодоляването, а молбата за човечност. Медицинската рутина може да бъде хуманна, приятелите и семейството могат да се преструват, че нищо не се е случило, а и най-страшната скръб може да бъде понесена, ако има силата на съпричастността. Да го погледнем, означава да видим във всеки човек, възрастен или нероден, човешко същество.

 

052

 

52

Евгени Чижов. Превод от оригинала (2013)

Московският поет Олег Печигин пристига в централноазиатската държава Коштирбастан (наподобяваща днешен Туркменистан), за да преведе на руски език стиховете на местния диктатор, президента Гулимов. Фразата на Манделщам „Поезията е власт“, избрана за епиграф на романа, тук придобива пряк смисъл: поезията става основа за важни държавни решения и преобразява действителността. Чижов превръща процеса на превод в истински мистичен акт: за да се доближи до дъха на речта на народния вожд, Печигин претърпява вътрешно прераждане, подражавайки не на текста, а на човека, „капитулирайки до пълно отказване от себе си“. „Превод от оригинала“ показва на какво е способна поезията в ръцете на злото и колко много съзнанието, мисленето и дори политическата позиция зависят от речта ни.

 

051

 

51

Захар Прилепин. Обител (2014)

В края на 1920-те години в Соловки младият затворник Артьом Горяинов преминава през всички кръгове на лагерния ад, който понякога се оказва, според Прилепин, доста сносно място за живеене, а някъде дори стъпка по пътя към висшата истина. Това е може би най-важното допълнение на „Обител“ към канона на ГУЛАГ; това е роман не само за безнадеждното нечовешко зло, но и за неговия странен водовъртеж, където палачите и жертвите лесно си разменят местата, където чудовищното страдание се превръща в гаранция за спасение, а главният герой се носи по вълните на злото, опитвайки не да се адаптира, а да оцелее. „Обител“ не може да бъде наречен „оправдание на репресиите“, а сцените в сечището или в изолационната килия в затвора „Секирка“ са сред най-страшните в литературата за лагерите. Трудно е обаче да не забележим, че тази книга вече не е продиктувана от собствен трагичен опит и е написана с известна дистанция към темата.

 

050

 

50

Алексей Иванов. Географът пропи глобуса (2003)

Романът представя приключенията на хроничен неудачник със смешната фамилия Служкин (възраст – на прага на тридесетте, местожителство – областен център в Урал), който получава работа в училище, за да се спаси от безпаричие. Семейните дела на Служкин вървят зле, той пие много, доста смешен е (включително в училищния клас), влюбва се в ученичка, а след това повежда учениците си на поход по опасни речни бързеи, където те трябва да си помагат един на друг, а учителят – да намери себе си. Забавната, горчива и може би най-лична книга на Иванов (в един момент авторът започва да пише от първо лице) – историята на съвременен „малък човек“, който страда в един объркан свят, където е невъзможно да се живее по съвест и без лъжа. С цената на неуспехи, самота и несигурност героят на Иванов все пак преодолява тази невъзможност – което вероятно превръща тази история за човек, при когото нищо не е наред, в една от най-жизнеутвърждаващите книги на новия век.

 

049

 

51

Владимир Шаров. Завръщане в Египет (2013)

Роман в любимия на Шаров жанр на историософската фантасмагория: откъси от кореспонденцията на семейство Гогол, далечни роднини на великия руски писател. Главният Гогол тук също се казва Николай Василиевич; всички Гоголи вярват във високата мисия на своя род – да допишат „Мъртви души“ или поне да разгадаят идеята на своя прародител, след което ще се изпълни великият завет и ще се сложи край на руските беди. Създава се усещането, че епистоларният полилог тук е само начин за разделяне на текста: всички Гоголи говорят на сложния език на Шаров и изричат собствените му съкровени мисли. Философията на Гоголевата проза тук се слива с библейската Книга на изхода и сектантските схващания за необходимостта от постоянно преместване и бягство, а историческа Русия се колебае между робския Египет и Обетованата земя, в която Божият град е сгоден за Третия Рим. Във версията на Гогол-2 на Чичиков е предопределено да стане монах и да участва в народното въстание – проективната му биография странно прилича на живота, който Достоевски е подготвил за Альоша Карамазов, но Шаров отива още по-далеч и предлага на героя от „Мъртви души“ ролята на Фьодоровския възкресител. Като цяло този роман е може би най-пастишният [заемковият] от всички романи на Шаров: освен класиците на руската литература и философия, в него има следи от внимателен прочит на съвременници, чак до Пелевин и Сорокин.

 

048

 

48

Владимир Маканин. Асан (2008)

Сред прозаичните разкази за чеченската война „Асан“ е може би най-необичайният: Маканин, който не е участвал в тази война, работи с материала съвсем не като с идещ от най-новата история. Романът съчетава топосите на класическия „кавказки текст“ и чеченската митология, която този текст традиционно пренебрегва. Митологията тук обаче е измислена. Асан, според Маканин, е името на могъщо предислямско божество на войната и търговията; тези роли се въплъщават от главния герой майор Александър Сергеевич Жилин, „големият бос“ в неофициалния военен свят, посредник между чеченските бойци и федералните, спасител на войниците и „намерач“ на бензин. Романът предизвиква сериозна полемика: обвиняват го в умишлена неточност, спекулация с изключително болезнена тема. На Маканин му се налага да прочете на критиците си язвителна лекция за правото на писателя на свободен избор на тема и артистична свобода.

 

047

 

47

Алексей Юрчак. Беше завинаги, докато свърши (2015)

Изследване на професор по антропология от Бъркли, който предлага нов подход към късния Съветски съюз. Според Юрчак през последните десетилетия преди перестройката съветските хора в по-голямата си част нито са подкрепяли, нито са се противопоставяли на системата, а са водили странно хибридно съществуване – формалното изпълнение на съветските ритуали им е откривало път към частен живот, който вече не е бил свързан по никакъв начин със съветската идеология. Типичният гражданин на късния Съветски съюз посещава комсомолски събрания, слуша рутинни речи и гласува по не по-малко благоприличен начин, но след това, щом излезе извън хватката на партийния и държавния поглед, събира кутии чужди цигари или слуша забранена западна музика. Когато по време на перестройката самото съветско ръководство започна да преразглежда идеологическите ритуали и формули, частният живот се измъкна изпод отломките на една изгубила всякаква сила система – и продължи в новата реалност. Новият поглед към съветското минало, който Юрчак представя, съвпада напълно с атмосферата на 2010-те, може би защото е лесно да се намерят паралели с настоящето.

 

046

 

46

Людмила Петрушевска. Ограбиха ни. История на престъпленията (2017)

Неочакван и блестящ роман: Петрушевска сякаш пише основата на боливудски [индийски] сериал за късния Съветски съюз и ранната нова Русия. Пред нас е заплетената история на двама несвързани братя с едни и същи имена: мизерното ежедневие, на което Петрушевска е посветила толкова много страници, се превръща в стихия, която кара хората да загубят човечността си – да отвличат деца, да симулират на раждане, да сключват фиктивен брак заради доходно назначение. Под това поведение се крие уродлив морал: достойнството и самият живот са нищо в сравнение с материалните блага и „статуса“ (който се оказва гнил и ефимерен). Но и тук, както в коледната приказка, справедливостта трябва да възтържествува: Петрушевска, която е превела своите унизени и оскърбени герои през една ужасна приказка, не може да им откаже щастлив край.

 

045

 

45

Едуард Лимонов. Книга на мъртвите (2000)

„Книга на мъртвите“ е сборник със спомени за онези, с които Лимонов се е сблъсквал в живота (приятели от детството, първата му съпруга, поетите-смогисти и поетите от Лианозовската школа, Бродски и Курьохин, полевите командири от Сърбия и Приднестровието), който се превръща, както често се случва с автора, в пътеводител из собствената му биография. Лимонов пише за войниците с уважение, а за интелектуалците – с пренебрежение, обсипва невероятните истории с нелицеприятни оценки, от време на време моли за сравнение с мъртвите – и неизменно печели: „Чудя се защо пиша за тях. Аз, който превъзхождам цялата тази далечна публика, всички взети заедно, и по слава, и по талант, и по човешка енергия.“ Лимонов не се страхува да изглежда пристрастен и несправедлив, и не пропуска възможност да нанесе удар с язвителна фраза: „През 60-те години Бродски вече беше старец. Още тогава той беше плешив, уклончив, мъдър и умееше да се поставя.“ Впрочем, има и някои определения, които не би било срамно да се издълбаят на нечия надгробна плоча. След първата част на „Книга на мъртвите“ следват още две, не по-малко еретични, ярки и порочни: „Некролози“ и „Гробища“.

 

044

 

44

Ксения Букша. Завод „Свобода“ (2014)

В най-добрата си прозаична книга Ксения Букша проверява жизнеспособността на жанра на индустриалния роман: оказва се, че, необременен от сюжетни догми, той е не само ефективен, но и интересен. Букша показва живота на служителите от ленинградския завод „Свобода“, който произвежда секретно оборудване за подводници, но бързо става ясно, че именно заводът е главният герой тук: епохите се сменят и той трябва да се адаптира към една, друга, трета, да се променя, да оцелява. В един момент преминава от производство на части за подводници към производство на миксери, но „геният на мястото“ се запазва. Букша се фокусира върху пряката реч на героите (тук тя е без тирета, както при Кормак Маккарти) – и охотно насища текста с комизъм, немислим за съветската индустриална проза. Нейните герои – живи и симпатични хора, обозначени с инициали – изпитват истинска радост от необходимата им работа, но са наясно с фалша на пропагандата. „Завод „Свобода“ е текст, който не издава веднага своята амбивалентност. Това е фино изработена, сякаш скрита зад груба фабрична врата, вещ.

 

043

 

43

Марина Степнова. Жените на Лазар (2011).

Подобно на много от запомнящите се книги от последните две десетилетия, „Жените на Лазар“ продължава да предефинира жанровия канон на семейните романи през призмата, през която мъжете писатели са се вглеждали в ХХ век. В центъра на романа е поставен мъж – брилянтният учен Лазар Линдт, но главни действащи лица все пак стават жените около него. Съдбите на Маруся, Галина и Лида оформят сложна и противоречива многофигурна история, в която ехото от миналото се чува през десетилетията, а близостта с друг човек може да придобие почти мистично измерение. „Жените на Лазар“ се превърна в един от най-превежданите рускоезични романи – и това не е изненадващо.

 

042

 

42

Александър Иличевски. Матис (2008)

Историята на един физик, който се сприятелява с бездомниците, които пренощуват на стълбищната му площадка, и който напуска след тях познатия свят на Москва – това е сюжетът на един сложен, многопластов текст със сгъстена образност и внушения. „Матис“ е и пътеводител за невидимата Москва (тайните кътчета на Пресня, тайното метро, сградата на Академията на науките, обитаваните от бездомници мазета и дворове), и роман за търсенето на истината. Силният стремеж към нея изкарва героя от обичайния му житейски коловоз, като пролет, изпраща го на пътешествие и го отвежда извън града, където светът най-накрая придобива истински вкус и цвят, дори и ако трябва да плати за това с живота си.

 

041

 

41

Мария Галина. Малая Глуша (2009)

Романът в две части на Мария Галина започва като закачлива фантазия в духа на магическия реализъм, нещо като съветски „Ловци на духове“. Действието се развива в края на 1970-те и 80-те години (с целия любовно изрисуван домашен антураж), а героите, служители във ведомство, наречено SES-2, водени от официални инструкции, се борят с дибуци, сукуби и други зли духове. Една странична история, в която объркан кариерист моли вещица да „премахне“ нещо, което му пречи, води до истинска трагедия – и от нея израства втората, не толкова забавна част на романа: героят Евгений, който е загубил съпругата и дъщеря си, се премества в мистериозното село Малая Глуша с надеждата да върне близките си. Галина работи с цикличната структура на фолклорния сюжет, насища текста с митологична символика – и създава паралелен свят, който е невъзможно да бъде забравен.

 

040

 

40

Павел Базински. Лев Толстой: Бягство от рая (2010)

Белетризирана биография на Лев Толстой, в центъра на която са последните дни от живота му – историята на бягството му от Ясна поляна. Професионален литературен критик, Павел Базински прилага тук кинематографичен подход: неговата биография на великия руски писател, лишена от обичайните ограничения на жанра, би бил подходящ като основа за модерен телевизионен сериал, с множество интриги и сюжетни линии, които в един момент се сливат. Историята на Толстой, според Базински, е преди всичко история на неговото семейство: ключът към личността му се крие тук, в дългогодишния съюз и непрекъснатия конфликт с домашните, и така Толстой се оказва близък и разбираем за читателя от началото на XXI век. Семейната хроника, която се чете като приключенски роман, е удостоена с наградата „Голяма книга“ – и поставя началото както на нова вълна от интерес към Толстой като цяло, така и на поредица от „толстоистки“ произведения на Базински в частност: „Бягство от рая“ е последвано от книги за конфликта на Толстой с Йоан Кронщадски, за живота на един от синовете му – Лев Левович – и за София Андреевна [Толстая].

 

039

 

39

Татяна Толстая. Кис (2001).

Романът-антиутопия описва света след Взрива: мутирали хора („гълъбчета“), някои с хриле, други с вимета, трети с гребен на петел, живеят в кални колиби и ядат мишки. Те са ръководени от Фьодор Кузмич Мирза, който лично изобретява колелото, гвоздеите, писането и постепенно „написва“ цялата руска литература, като особено предпочита поезията на Сребърния век. „Първопечатните“ книги се намират под строга забрана: те разпространяват мистериозна Болест, при собствениците им идват ужасни санитари с железни куки и прибират „гълъбчето“ на лечение, от което никой никога не се е връщал. В романа на Толстая може да се види алюзия за всеки исторически преврат в руската история, за културното опустошение и тоталитаризма, които настъпват след всеки „Взрив“, независимо дали става дума за Октомврийската революция или Перестройката. Освен изобретателна, страхотна пародия, Толстая е създала ода за четенето – пристрастяваща, почти сляпа страст, която не прави разлика между „Хамлет“ и брошурата „Маринади и кисели краставички“. Заради тази страст героят се записва за санитар и вече сам започва да убива с желязна кука „гълъбчета“, за да отнеме, да спаси съкровището – книгата.

 

038

 

38

Александър Терехов. Каменният мост (2009)

През 1943 г. в Москва на Големия каменен мост синът на народния комисар на Съветския съюз застрелва от ревност своя съученичка – дъщеря на посланик, а след това и себе си. Това е официалната версия на разследването, въпреки че се носят слухове, че тийнейджърите са убити от НКВД. Авторът (а след него и героят, бивш офицер от ФСБ) предприема собствено разследване, потапяйки се в продължение на много години в кървавата реалност на Правителствения дом. Детективският роман за живота на „червената аристокрация“ предизвиква острото отхвърляне на много критици, които виждат в него женомразство, мизантропия и мания за терор, възхищавайки се на героите му, като се започне от самия „император“ – Сталин. В същото време „Каменният мост“, който по свой начин работи с литературния мит за „Къщата на крайбрежната“ на Трифонов, се превръща в масивно свидетелство за историческата травма, преживяна от жителите на постсъветска Русия.

 

037

 

37

Дмитрий Биков. Юни (2017)

„Юни“, по определението на Биков, е автопортрет в три възрасти. Историите на двайсетгодишния студент от ИФЛИ [Московският институт по философия, литература иистория] Миша Гвирцман, четиридесетгодишния журналист Борис Гордон и литератора-конспиратор Игнатий Крастишевски са прекъснати в един момент – в началото на Великата отечествена война. Това се оказва единственият начин да бъдат заличени всички подлости, грехове и грешки, възможност да „се отпише всичко“. Всички герои я предчувстват, а полудяващият Крастишевски призовава и желае войната – като последен пречистващ огън. Романът изобилства от исторически алюзии (всеки герой има свой прототип): тук е и младостта на Давид Самойлов, и съдбата на семейство Цветаеви, черти на Сигизмунд Кржижановски и препратки към Блок, Гумильов и Манделщам. Не по-малко ценно от основната идея – тази за неизбежната война, извикана на живот от объркани хора – е умението на автора да си играе с различни стилове и литературни алюзии, както и възможността (спомнете си определението за „автопортрет“) да каже нещо за себе си.

 

036

 

36

Людмила Улицкая. Даниел Щайн, преводач (2006)

Бестселърът на Людмила Улицкая, който ѝ носи „Голямата книга“ за 2007 г. Историята на кармелитския монах Даниел Щайн, галицийски евреин, който по време на Втората световна война оцелява по чудо, като се представя за поляк и получава работа като преводач за Гестапо. На тази позиция той спасява евреи от гетото, по-късно се крие в манастир, приема кръщение и след това подстрижение [постъпване като монах], заминава за Израел и става свещеник на малка католическа енория близо до Хайфа. Съди държавата за правото на гражданство на покръстените евреи, отклонява се от най-важните католически догми, отслужва първата меса на иврит, обръща повече внимание на благотворителността, отколкото на вярата. Романът израства от биографията на реален човек – Освалд Руфайзен (в монашество – брат Даниел) – и се състои от дневникови записки, интервюта, документи, които се преплитат с писма на Улицкая до нейната приятелка, преводачката Елена Костюкович. Дълбоко личният роман за връзката между юдаизма и християнството и за икуменизма в постсъветска Русия получи неочаквано силен отзвук.

 

035

 

35

Александър Илянен. Пенсия (2015)

Роман-трибуна, роман-дневник, огромен роман от редове, който предизвика искреното недоумение на литературните журита. Автобиографичният герой записва мислите, които му идват на ум, и събитията, които са му се случили, приема приятели, ученици и почитатели. В хода на текста той сменя няколко кокетни образа и съставя няколко фантомни романа. Самата форма на писане (а романът е съставен от записите на стената на Илянен във „ВКонтакте“) изглежда в противоречие с книжността, но човек иска точно да прелиства „Пенсия“. Илянен развива и изостря прецизния, скрупульозен почерк, познат на читателите от предишните му книги („И финландецът“, „Пътят към У“), но го прави шеговито: преди всичко „Пенсия“, въпреки подзаглавието си „Tristia“, е лека, закачлива книга, тя е хроника на възрастен художник който се чувства сигурен в един приветлив свят. Освен всичко друго, Илянен се смее и се тюхка на възрастта, посочена в заглавието. „Една дама веднъж ми каза: „какъв късметлия сте в крайна сметка.“ „Да, знам“, отговорих тихо и погледнах надолу.“

 

034

 

34

Дмитрий Биков. Борис Пастернак (2005)

„Името на Пастернак е мигновено убождане на щастието“ – така започва Биков разказа си за поета и в цялата книга предава това усещане за щастие, за щастлива, въпреки цялата горчивина и трудности, съдба, за щастлив летен подарък. В биографичната рамка Биков вплита литературен анализ на най-важните стихотворения на Пастернак, от „Марбург“ до „Август“, специални глави, посветени на литературните му отношения и отзвук с неговите приятели, съвременници и последователи: Маяковски, Манделщам, Цветаева, Вознесенски и др. Това създава координатна мрежа на литературата на ХХ век, в която значението на Пастернак е незаменимо и неоспоримо. Мащабът на работата, извършена от Биков, е възхитителен, но главното е, че тази книга е написана с голяма любов – и сякаш в разрез с представите за стандартната биография от поредицата „Жизнь замечательных людей“: днес изглежда, че именно Пастернак е дал нов живот на популярната поредица.

 

033

 

33

Денис Осокин. [Рибки]-Върловки (2008)

Най-известната творба на Денис Осокин, публикувана първоначално под псевдонима Аист Сергеев; от негово име се води и разказа. В тази кратка и небързаща повест Аист отива с шефа си Мирон да погребе съпругата му Таня според фантастичен мерянски[4] ритуал, който включва връзване на цветни конци към срамните устни на мъртвата жена и подробни разкази за интимните отношения с нея – и завършва с изгаряне на тялото на брега на река Ока. Рибките-върловки, която Аист, незнайно защо, купува в началото на историята, съпътстват героите по време на цялото пътуване. Осокин създава разтърсваща, интимна, поетична, призрачна етнография: не без основание един от основните мотиви на историята е почти пълното изчезване на мерянския свят. Външно то е оцеляло само в топонимията и ритуалите, но живее в хората – съседи, познати, случайно срещнати – за да поиска един ден да се обедини с него. Повестта беше екранизирана от Алексей Федорченко: отличен филм, който получи заслужени награди.

 

032

 

32

Евгения Некрасова. Калечина-Малечина (2018).

Животът на единайсетгодишната Катя е като детска казванка, която тя си повтаря, за да изтърпи нещо лошо: „Катя се търкаля, та претъркалва. Катя се търкаля, та претъркалва“. Тя живее в мизерен апартамент с петна по тавана и измъчени, почти доведени до просия родители, на които не им пука за дъщеря им, ходи в омразно училище, където съучениците я тормозят, а учителката я заплашва, че ще я изпрати в интернат за умствено изостанали заради домашните, които не е написала за пореден път. Изглежда, че сме изправени пред типична социална драма, само че там, където би трябвало да настъпи отчаяние, у Евгения Некрасова се появява и идва на помощ фолклорно-мистичният свят. Катя е защитавана от жълтоока кикимора с намръщено лице, която се противопоставя на хулиганите и отговаря на насилието с насилие. Изненадващо, но при цялата мрачност на събитията, историята на Некрасова си остава причудлива приказка с витиеват език и топло излъчване от отвъдния свят.

 

031

 

31

Александър Бренер. Жития на убити художници (2016)

Огнена книга на художника-акционист Бренер, която по жанр е едновременно проповед, изповед и отсъждане. На времето Бренер беше предизвикал Елцин на боксов мач и лежа в холандски затвор заради доларовия знак, който беше изрисувал върху картина на Малевич. В мемоарите си той използва същите методи: не толкова си припомня художниците и поетите, с които се е познавал, колкото влиза в пререкания с тях, изобличава, ругае, превъзнася, низвергва, а в частта за московското изкуство от последните десетилетия постоянно заклеймява художниците и кураторите като „пройдохи“ и „далавераджии“. Този сборник с ругатни придобива друго качество благодарение на страстта на Бренер: тя издига този текст до почти поетични висоти, изпълва го с безпощадна критика на съвременната цивилизация по примера на почитания от автора философ Джорджо Агамбен и го превръща в манифест на радикално честното и лечебно зло изкуство, чийто образ за Бренер е Варлам Шаламов.

 

030

 

30

Алексей Иванов. Сърцето на Перм (2003)

„Жителите на това произведение получават тамга от увтир, разказват приказки от чувал, бързат към Ялпин и се потапят в студения горски кипун“ – така започва рецензията на критика Лев Данилкин за „Перм“. Още от първите редове „Сърцето“ ни потапя в езикова кашора от диалектизми с неясен уралски произход, термини, които в речниците биха били обозначени като „остарели“, екзотични имена на народни водачи, потънали в забрава. Читателят, който не се страхува да се свари в този котел, ще бъде възнаграден с вълнуващ исторически разказ – кървав и неистов фентъзи-екшън-трилър за завладяването на пермските земи при Василий Тъмни и Иван Трети. Иванов издига от дъното – или изобретява наново – уралската вселена, която е погребана под пепелта на епохите, и както изграждащата се империя в романа му асимилира обредите и вярванията на пермските вогули[5], така и текстът му разтваря в себе си древните митове и езикови пластове – и придобива първична сила.

 

029

 

29

Григорий Дашевски. Избрани статии (2015)

Поетът, класически филолог, преводач и критик Григорий Дашевски въплъщава в едно лице „службата на разбирането“, по израза на Сергей Аверинцев. В историята на съвременната руска литературна критика няма автор, който да е притежавал в по-голяма степен строгостта и прецизността, описани от Аверинцев, способността за „постоянно морално и интелектуално усилие, което преодолява произвола и освобождава възможностите на човешкото разбиране“. Статиите са пример за критиката, каквато тя трябва да бъде, т.е. не преразказ, не прочит или емоционална оценка, а трезва и универсална мисъл: много от текстовете му дават на читателя повече от книгите, които са ги породили. Критиката на Дашевски не казва на читателя какво да мисли за книгата, която рецензира, независимо дали става дума за Джонатан Лител или Лидия Гинзбург, Умберто Еко или Ричард Докинс, Михаил Кузмин или Всеволод Емелин, а по-скоро как да мисли за собствения си живот върху основата на литературния материал.

 

028

 

28

Леонид Юзефович. Жерави и джуджета (2009)

Действието на този приключенски роман се развива едновременно в четири пространствено-времеви пласта: в Османската империя, в Монголия в края на нулевите години, в Забайкалието в дните на гражданската война и в Москва през 1990-те години. Героите му са авантюристи от различни епохи: Тимошка Анкудинов, който в средновековна Европа се представя за сина на Василий Шуйски, самозваният царевич Алексей, който се появява в Сибир в дните на Гражданската война, и бившият учен, спекулантът Жохов, който през 1993 г. се крие на нечия вила от бедите на дивия капитализъм. Юзефович е историк и в романа му всички сюжетни линии илюстрират един централен образ – войната на жеравите и джуджетата, описана още в „Илиада“: „…Жеравите и джуджетата влизат в други хора и чрез тях се бият помежду си не на живот, а на смърт. <…> Ако ги попиташ как се е стигнало до тази война, ще ти разкажат какво ли не, тъй като все нещо трябва да се каже, а те, горките, и представа си нямат, че чрез тях жеравите се борят срещу джуджетата или джуджетата срещу жеравите“. В своето развитие човешката история следва един и същ неизменен календарен цикъл, жеравите и джуджетата ту слизат под земята, ту изплуват на повърхността – например под формата на привърженици и противници на реформите на Елцин – а след това избухва вражда, време на авантюристи-самозванци, които си слагат всевъзможни маски.

 

027

 

27

Михаил Шишкин. Венерини коси (2005)

Романът-колаж „Венерини коси“ предизвика дискусия за границата между постмодернизма и плагиатството, защото в него, под прикритието на спомените на певицата Изабела Юриева, са включени дълги откъси от мемоарите на Вера Панова „Мое и само мое“. Главният герой на романа, който живее в Цюрих, работи с руски и чеченски бежанци, кандидатстващи за политическо убежище – той превежда на немски безкрайните разкази за убити родители, опожарени къщи, затвори, изнасилвания, докато чете „Анабазис“ на Ксенофонт. Понякога бежанците лъжат, присвоявайки си чужди истории, но това е без значение. Ключът към романа е епиграфът от библейски апокриф: „И ще бъде призован прахът и ще му се каже: ‚Върни онова, което не е твое; покажи онова, което си съхранявал до време. Защото чрез словото бе създаден светът и чрез словото ще възкръснем.“ Редакторът, който поръчва на героя да напише книга за Изабела Юриева, му казва: „Същността на книгата е своеобразно излизане от ковчега – ето тук тя сякаш е умряла и всички са забравили за нея, а тук ти ѝ казваш: излез! Разбирате ли?“ Михаил Шишкин изважда нещо от ковчега на историята: като всеки постмодерен роман „Венерини коси“ е книга за самобитното слово, за речта като такава; през 2005 г. тя донесе на автора наградата „Национален бестселър“.

 

026

 

26

Олга Славникова. 2017 (2006)

Роман-антиутопия за недалечното (към момента на излизане на романа) бъдеще, за голям град по склоновете на Уралските (в романа Рифейски) планини, за есхатологично предчувствие, за еротична обсебеност, за цивилизация, която е изоставила автентичността в полза на фалшификати и копия, за древните сили на Земята, които изтласкват на повърхността хронични същества … Славникова се опитва да разкаже за много неща наведнъж, така че темите, идеите и сюжетните линии едва се побират под обложката, а цялата тази полифония е свързана в едно цяло от уралската митология – скъпоценните камъни, рудокопачите; в един момент в текста се появяват и приказните герои от баронския цикъл – и с усещането за близка катастрофа, причинена или от насилието над природата, или от отказа на хората от собствената им същност. Както знаем днес, социално-природната катастрофа, която в романа е планирана да съвпадне със 100-годишнината от Октомврийската революция, не се случи в определеното време – но в логиката на романа може би става дума по-скоро за отлагане, отколкото за отмяна.

 

025

 

25

Алла Горбунова. Краят на света, любов моя (2020)

Това е сборник с разкази за бурната младост през 1990-те години в Санкт Петербург, за мистични произшествия в крайградския бар „Мотор“, за хтонични сили, които нахлуват в живота на хората (и обратно); постепенно тези разкази, при цялата си разнородност, се обединяват в силен и последователен роман. Книгата, която в други ръце би могла да се превърне в разказ за неизживени тийнейджърски травми или в нещо като руска версия на „Туин Пийкс“, при Горбунова се превръща в сага за срещата и помирението със себе си, което е невъзможно без сблъсъка с тъмната страна на живота. Тийнейджърските романи, семейните скандали и рискованите приключения се превръщат в стъпала към опознаването на света и намирането на Силата. Подобно на литературното си алтер его, Алла Горбунова, поетеса от Санкт Петербург и авторка на сборника с миниатюри в проза „Неща и уши“, намира своя уникален глас в тази книга и завършва с въздействащата глава „Спомен за рая“, посветена на завръщането към собственото ѝ детство, към чистото възприятие на света, съставено от безкрайна любов.

 

024

 

24

Александра Петрова. Приложение [Апендикс] (2016)

„Приложение“ е роман за Рим, но тук Рим е напълно различен от този, който се появява в учебниците по история и пред очите на туристите. Посветена на бежанците, загинали в Средиземно море (за тях са най-трагичните и възвишени страници), „Приложение“ е книга за Рим, неудобен, недружелюбен, мръсен. Градското пространство е обитавано от чужденци: емигранти, бежанци, бездомници; техният свят не е Италия, а обърната наопаки Яилати. Тук може да си спомним за заглавието на книгата на Сюзан Зонтаг Looking at Other People's Suffering (Гледайки чуждото страдание): героинята на романа е способна да ги гледа, да им съчувства, да изтъква физиологичното унижение, което ги съпътства – но тя е способна и на отстранение, на езикова игра, която постоянно се извършва на заден план, някъде зад прякото възприятие, и в крайна сметка осигурява на романа поетичната му функция, а на света, който описва – движение. Наблюдателят, без да губи съпричастността си към другите, знае собствената си цена и разбира най-важната си хуманистична задача в съответствие с тази цена.

 

023

 

23

Александър Стесин. Обиколка на Ню Йорк (2019)

В първата си книга, която веднага печели любовта на читателите и наградата „НОС“ за 2019, Александър Стесин – поет, писател и онколог – описва ежедневието на нюйоркски лекар, който стажува и работи в клиники от бедни квартали с етнически разнородното им население. Писателят и лекарят са традиционно съчетание за руската литература, но героят на Стесин поразително се различава от типичния чеховски интелектуалец по умствената си твърдост, която не пречи на финеса, по благополучието, което не отменя тъжната рефлексия, и най-вече по неотслабващата емпатия. Във всяка клиника героят на Стесин попада в нов национален микрокосмос: корейски, индийски, латиноамерикански, и във всяка от тях попива нова философия и култура, като обработва в проза един опит, с който не може да се свикне – постоянната близост на смъртта: „Работата в болница концентрира екзистенциалните основи на човешкия живот“.

 

022

 

22

Лев Данилкин. Ленин. Пантократор на слънчевите прашинки (2017)

Бившият литературен критик на „Афиша“ е проучил 50 тома от пълните събрани съчинения на Ленин, посетил е всички възможни ленински места, възстановил е по разкази на очевидци всички конфликти, битки, схватки и политически сражения, в които е участвал В. И., и е написал негова биография, каквато не е имало досега. Когато с изучаването на живота на Ленин години наред се занимаваха десетки научни институции, за подобна книга можеше само да се мечтае. Според Данилкин Ленин е преди всичко блестящ полемист и политически тактик; основният му талант е умението да открива слабите места в аргументите на опонентите си, а в даден момент и в системата на руската власт, и да ги удря, без пропуски. Авторът умишлено извежда извън скоби въпроса за моралната оценка и историческите последици от тази дарба: на страници остава жив наелектризиран портрет на човек, надарен с дива страст и светкавична реакция. Авторът сякаш не отдава толкова голяма заслуга на Ленин за създаването на страната, в която живеем, колкото съжалява, че тези качества са толкова редки в страната, която Ленин е създал.

 

021

 

21

Захар Прилепин. Санкя (2006)

Разказ за един истински национал-болшевик – млад активист на организацията „Съюз на учредителите“, който се бори срещу „антинародната“ власт за своята истина и своята Родина. Прилепин пише книга за „директното действие“ – историята на един бунтар и романтик, който мечтае за революция, рискува да попадне в килиите за мъчения, а на финала на книгата се хваща за оръжието. Столичната общественост, която гледаше на националболшевиките като на екстремисти и маргинални елементи, откри, че те също имат своя собствена истина. В средата на 2000-те години „Санкя“ изглеждаше като като ръчна граната за руския истаблишмънт – който, веднъж забелязал Прилепин, в хода годините предпочете да вижда в него съюзник, а не враг.

 

020

 

20

Линор Горалик. Всички, които са способни да дишат диханието (2018)

Във фантастичната реалност на романа в Израел се случва „асон“ (на иврит – катастрофа) и светът се променя до неузнаваемост. От разрушените градове жителите се стичат в бежански лагери, пустинните „слоести бури“ започват да причиняват непоносими психически страдания, а недостигът се разпространява не само върху храната, но и върху жълти хапчета против „болестта на дъгата“ – мъчителната мигрена. И, което е най-важно – животните придобиват дар слово и стават част от човешкото общество. В романа на Линор Горалик са натрупани много теми: тук има и отзвук от арабско-израелския конфликт с потискащото усещане за постоянно тлееща война, и внимание към психичните заболявания, които премахват понятието за норма, и разговор за съпричастността, човечността, която е необходима на всички, които могат да дишат, дори на животните. Грандиозният текст напомня за срутената Вавилонска кула: това е буйна полифония, пълна с разкъсани сюжетни линии и недовършени истории. Книгата е организирана по законите на света, за който разказва; само авторът и читателят могат да сглобят текста като цяло.

 

019

 

19

Михаил Елизаров. Библиотекарят (2007)

Един от ключовите политически сюжети на 2000-те години беше идеологическата контрареволюция, опитът да се запълни етичният вакуум от епохата на примитивното натрупване на капитал с фантазията за съветския Велик Стил, към който отново можем да се приобщим – например чрез спорта или културата. В литературата това означаваше както директно възраждане на социалистическите практики на писане, така и присвояване, условно казано, на формалните сорокински техники, за собствени идеологически цели. Михаил Елизаров е ярък пример за такъв писател-хакер, който успешно работи върху чужд софтуер. Драматургичната ситуация в „Библиотекарят“ звучи доста сорокински: събраните съчинения на съветския писател Дмитрий Громов имат магически свойства и хората са готови да се борят за притежанието на заветните томове. Но там, където авторът на „Норма“ навярно би намерил материал за иронични подигравки, повод да се заиграе с клишето за „най-четящата страна в света“, Елизаров е силно сантиментален. При цялата си постмодернистична пиротехника „Библиотекарят“ е преди всичко утопия за един изгубен рай, химн на една езикова реалност, в която прозата не е „просто букви на хартия“; където свещените текстове все още са възможни.

 

018

 

18

Наталия Мешчанинова. Разкази (2017)

Възникналата от постингите във Facebook на вълната на #MeToo и #янебоюсьсказать, дебютната книга на Наталия Мешчанинова е един от най-важните текстове в жанра автофикшън, написан на руски език. Шестте откъса пресъздават типичния и ужасен живот в провинцията, където ще повярват по-скоро на бащата-изнасилвач, „весел и мизерен мърльо“, отколкото на детето; където зад закърпената ватена завеса майката се страхува от подхвърления си внук Олег, а след всяко излизане от затвора той се връща на единственото място, което може да нарече дом. Понякога речта в разказите преминава в крясък, оглушително силен и груб, а фолклорните подхвърляния се заменят с псувни. Така, с изключителна искреност, сценаристката и режисьорка на „Училище“, „Комбинат ‚Надежда‘“ и „Сърцето на света“ Мешчанинова оголва драмата на своята младост, болезнената любов към майка си, предателството и изгарящото желание да избяга от детството – вонящата река Анапка – в живота на възрастните – примамливото море зад ъгъла.

 

017

 

17

Гузел Яхина. Зулейха отваря очи (2015)

Зулейха живее в отдалечено татарско село, търпи побоища от съпруга си и това би продължило още хиляда години – ако не би бил отрядът на НКВД, който е качил разкулачените селяни на баржи и ги е захвърлил по безлюдните брегове на Ангара, да оцелява, който как може. Дебютният роман на Гузел Яхина е семейна хроника в обратен ред и книга за изпитанията в ГУЛАГ с добър край: историята на героинята започва по времето на насилственото разрушаване на семейството, а в замръзналата пустош, където е била захвърлена на сигурна смърт, тя ще успее да намери любов, да отгледа син и да води достоен живот. Огромният успех на „Зулейха“ свидетелства или за търсене на помирение с трагичното минало („имаше репресии, но имаше и добро“), или за носталгия по късния съветски реализъм, към чиито традиции се отнася този роман.

 

016

 

16

Полина Барскова. Живи картини (2014)

Прозата на Полина Барскова се фиксира върху страданието, като го представя в различни мащаби: от личните трагедии на автобиографичната героиня до главната катастрофа, централната тема на прозаично-поетично-филологическия проект на Барскова – блокадата на Ленинград. Всъщност „Живи картини“ не е проза, а пиеса, в която действащите лица са умиращи, издъхващи влюбени в празните и мразовити зали на Ермитажа. Барскова преживява историческото (съдбите на оцелелите от блокадата, на затворниците в концентрационните лагери и на ленинградските писатели, преминали през ада) като лично преживяване: текстовете ѝ за Владимир Максимов, Виталий Бианки, Примо Леви и братя Друскин са написани с най-висока степен на съпричастност, без да избягват мръсното и срамното. Може да се каже, че калена от тази емпатия, водена от нейния подтик в точния подбор на думите, писателката може да прости и да освободи онези, които са я наранили, които са я изоставили, накрая и самата себе си. От „Живи картини“ се прокарва нишка към следващата книга на Барскова, „Седмата луга“; струва си да ги разгледаме като едно цяло, като велико произведение за създаване на ново писане, което оживява върху руините на словесността-за-катастрофата.

 

015

 

15

Владимир Сорокин. Телурия (2013)

Един от най-мащабните романи на Владимир Сорокин и своеобразна изложба на всички техники, които този писател владее блестящо. Организацията на повествованието ни е позната от „Норма“: това е сборник от анекдотични епизоди за хора (и други същества), които не са свързани чрез нищо друго освен принадлежността си към описвания свят и телуричните гвоздеи – най-желания наркотик в този свят. В „Телурия“ тази фрагментарност има концептуално оправдание: Сорокин описва един раздробен свят на бъдещето, включително и Русия, която се е разпаднала на причудливи парчета. Този свят е преживял войни и революции, технологични пробиви и нови кръстоносни походи; „Телурия“ е логично продължение на вселената, която Сорокин започва да изгражда в „Денят на Опричника“, само че за разлика от „Опричника“ тук по-скоро сме изправени пред утопия. Писането е възхитително смешно; 2010-те години, дори по-ясно от 2000-те, са време на триумф за Сорокин.

 

014

 

14

Михаил Шишкин. Писменик (2010)

Двама влюбени, разделени от войната, си пишат писма, в които разказват за различно трудния си живот – и за любовта. Изглежда, че става дума за традиционен епистоларен роман, в чийто център стои една много проста история, но кога и къде се развива тя и дали изобщо се случва, е невъзможно да се определи. Не напразно романът е наречен „Писменик“, т.е. сборник с образци на писма, които всеки би могъл да изпрати на всеки при дадени обстоятелства; да речем, в писмата на Володя, Шишкин се обръща към класическите образци на руската военна проза. Постепенно става ясно, че героите се намират в различни епохи: Володя е в Китай в началото на ХХ век, а Саша – най-вероятно някъде в 1960-те и 70-те години в СССР. Напълно възможно е те не само да не са се срещали, но и да не са чели писмата си – още повече, че след смъртта на Володя кореспонденцията продължава. Към нея не са приложени коментари на автора или предварителни бележки: „Писменик“ е голям пъзел, който читателят ще трябва да подреди сам.

 

013

 

13

Роман Сенчин. Елтишеви (2009)

През 1990-те години в критиката се настани жаргонното определение „чернуха“[6], но като че ли най-безнадеждно „чернуховият“ постсъветски роман се появи в хода на 2000-те години: симпатизиращия на селската проза Сенчин показа краха на нейните разкази чрез примера на едно-единствено семейство. Главата на семейството, криминалният полицай Николай Елтишев („върколак в униформа“ – още една от „запазените марки на 2000-те години), след скандално уволнение е принуден да се премести със семейството си в провинцията. Николай е абсолютно, но не и карикатурно аморално същество и именно действията му, понякога напомнящи за най-мрачните сюжети от световната митология, проправят пътя към окончателния крах. В „Елтишеви“ може да се види не само смъртта на впиянченото руско село, но и провалът на патриархалната традиция: тук няма надежда за мужиците; те или погубват близките си, или сами загиват.

 

012

 

12

Дмитрий Данилов. Хоризонтално положение (2010)

Протоколно описание на незабележителни събития от най-обикновения живот: пътуване с автобус, закупуване на вестник „Спорт-Експрес“, заставяне на самия себе си да се напише статия, решение да се поиграе ролята на футболен мениджър. Хрониката на всеки ден завършва с изречението „Хоризонтално положение, сън“. Героят-разказвач работи в най-обикновена редакция, ходи на журналистически екскурзии до обекти от народното стопанство, посещава курсове по изучаване на сектантството; медитативният ритъм на текста подчинява всичко, което би могло да изглежда интересно, и едно пътуване до Ню Йорк тук не се различава много от пътуване до Когалим – но бихме могли да кажем и друго: под този поглед всичко се оказва еднакво интересно и заслужаващо внимание. В романа на Данилов може да се открие влиянието на литературата на абсурда, на черния хумор на Хармс или на дистанцирания поглед на Добичин; така или иначе, Данилов въвежда в полето на литературата онези предмети и състояния, които невинаги е възможно да се забележат, осъзнаят, а още по-малко да се опишат, и по този начин разширява нейното пространство.

 

011

 

11

Виктор Пелевин. Свещената книга на върколака (2004)

Опус магнум на Пелевин през XXI век: любовната история на върколачката-лисица А Хули (под прикритието на човешка валутна проститутка) и превърналия се във вълк Саша Сиви, в обикновения свят – генерал от ФСБ. „Книгата на върколака“ се основава на похвати, които авторът ще тиражира ежегодно през следващите петнадесет години: остроти по повод на актуалния дневен ред, умножени по метафизичен трактат за празнотата на битието. През всичко това проблясва „златния успех“ от „Чапаев и пустота“ – „особен полет на свободната мисъл, който ти позволява да видиш красотата на живота“. В тази жанрова рамка Пелевин разиграва вечната руска тема за артиста и властта, любовта и богатството: лисицата А Хули умее да прави магически заклинания, Саша Сиви може да изпомпва нефт от земята и да го превръща в пари, и те не могат да живеят един без друг. Характерното за Пелевин остроумие тук работи с пълна сила – но в паузите между каламбурите, по маршрутите на велосипедните разходки на А Хули в парка Битцово, трепти нещо много трогателно и лично – а особеният полет на мисълта придобива такъв размах на финала, че прави героинята да се издигне над пътеките на парка и да се превърне в дъга.

 

010

 

10

Михаил Гаспаров. Записки и откъси (2000)

Единственият неакадемичен труд на големия класически филолог и преводач Михаил Гаспаров е постмодернистична сплав от дневникови записки, цитати, афоризми, мемоари, публицистика, писма, интервюта и експериментални преводи. Концепцията на книгата се разкрива от фразата на Манделщам, избрана като епиграф: „Разночинецът не се нуждае от памет, той трябва само да разкаже за книгите, които е прочел, и биографията му е готова“. Най-близките жанрови аналози на „Записки и откъси“ са текстовете на Петър Вяземски и Лидия Гинзбург. Книгата на Гаспаров е азбучен каталог от цитати и размисли („Ана Каренина. Аполон. Аристотел. Архаисти и новатори. Архив“) с лаконични авторски коментари и понякога по-дълги бележки в полетата, всяка от които при по-малко пестеливо перо би могла да се превърне в есе. Но Гаспаров създава литература на самоотвержеността, учебник по интелектуална и морална строгост; Борис Дубин го описва като човек на волята, „който отново се отклонява от безпаметното, невменяемо време, с почти нечовешка по напрежение и по взискателност към себе си воля – винаги и във всичко да остава съзнателен“.

 

009

 

9

Михаил Гиголашвили. Виенско колело (2010)

Монументален наркоепос, който въвлича в черния си водовъртеж и читателя, и целия вграден в текста свят. Вселената на „Виенско колело“ е Грузия от края на 1980-те години: съветската сграда се е пропукала и под нея се разкрива по-стабилна рамка – светът на сенчестите връзки, мръсните пари, корумпираните служители и продажните ченгета. Кръвоносна система на този свят е трафикът на наркотици, всички герои са или търгаши, или дрогирани, пристрастеността към дрогата изкривява пространство-времето – и ги вплита в огромна криминална и логистична верига. Маховикът на „Колелото“ се развърта, завладявайки различни социални етажи; при желание романът би могъл да се нарече „енциклопедия на живота в късна съветска Грузия“ – но главното в него не е дори обхватът, а ужасният черен двигател, покриващ всички и всичко с облак от привличане-смърт. „Виенско колело“ е и роман за перестройката, която тук се разбира не като „падане на тоталитарната империя“ или „най-голямата геополитическа катастрофа“, а като цивилизационен аналог на хероиновата абстиненция – страната се разяжда от тъмна субстанция, организмът ѝ не може да издържи на енергията на разпада.

 

008

 

8

Мариам Петросян. Къщата, в която… (2009)

Роман на Петросян е рядка руска книга в жанра фентъзи, която излиза от тази традиционно маргинална ниша и е безусловно призната както от критиката, така и от читателите. Руският Хогуортс се превръща в училище-интернат за деца с увреждания – Къщата – със собствена история, тайни, митове и кодекс на поведение – Играта. Учениците от Къщата са не само остроумни и блестящо образовани, но и развиват свръхспособности: от красивия като елф, прикован към инвалидна количка Лорд, който стремително се придвижва на ръце, до Слепеца, който може да ходи в отвъдното, в един паралелен свят. От фрагментите на разказа, който се води от името на различни герои и в различни времеви пластове, постепенно се изгражда светът на Къщата, в центъра на който лежи катастрофата: дипломирането, което се случва веднъж на седем години, когато учениците трябва да напуснат и отидат в обичайния свят. Романът е пълен с литературни препратки и асоциации – „Повелителят на мухите“ или „Питър Пан“, „Ловът на Снарк“ на Луис Карол, „Книга на измислените същества“ на Борхес. Петросян пресъздава универсалните (в някакъв смисъл) закони на съществуване на затворената детска общност, а страхът на възпитаниците на интерната пред „Външност“ си има рационално обяснение, но това няма значение: светът на Къщата е толкова увлекателен и добре оформен, че читателят изобщо не иска да го напуска.

 

007

 

7

Леонид Юзефович. Зимен път (2015)

Документална хроника за един малко известен епизод от Гражданската война – походът през Якутия на генерала на Колчак Пепеляев, който се опитва да помогне на местното антиболшевишко въстание и влиза в битка с червените сили, водени от анархиста и поет Иван Строд. Вниквайки в детайлите на кампанията и биографията на двамата командири, Юзефович превръща историята на една местна бойна операция в епична картина на войната като цяло – не сблъсък между „правилно“ и „неправилно“, а битка на еднакво достойни мъже, които съдбата е довела на бойното поле, както в „Илиада“ или „Махабхарата“. Под петдесетградусов студ, в адска битка, при която се налага да се строят укрепления от труповете на съратници и врагове, вече не са важни идеите, които са довели хората тук, а доблестта и смелостта, с които те са надарени в еднаква степен. Строд и Пепеляев, двама непримирими врагове, две мащабни и в много отношения сходни фигури, ще останат живи в Съветска Русия и ще бъдат разстреляни почти едновременно в края на 1930-те години.

 

006

 

6

Владимир Сорокин. Денят на Опричника (2006)

С „Денят на Опричника“ започва представата за Сорокин като криптореалист, който предсказва руската действителност. Един ден от края на 2020-те години – епизоди от живота на царския човек Комяга, който язди на кастриран жребец с отрязана кучешка глава в ръка, извършва клане на опозорени боляри, вечеря с царицата и като всички опричници не забравя за собствената си изгода и за „бандитската каса“. Сорокин успява да съчетае в една картина преувеличената държавност, мистиката, криминалната икономика, да направи прогноза за съдбата на руската литературо-центичност – и на Русия като цяло; сцената на оргията в банята, при цялата си гротеска, веднага се превърна в класика. „Денят на Опричника“, смешна и ужасяваща антиутопия, е първа част от големия футурологичен цикъл на Сорокин: Тя е продължена от „Захарният Кремъл“, „Виелица“, отделни разкази от „Моноклон“ и „Белият квадрат“, „Телурия“ и „Манарага“, а свързващият елемент, както винаги, е езикът; последната книга от цикъла може да се смята за „Руски народни пословици и поговорки“ – сборник с измислени народни поговорки, на пръв поглед вечни, но напълно подходящи за визията на Сорокин за руския XXI век.

 

005

 

5

Владимир Сорокин. Виелица (2010)

Приказка с архетипна за руската литература тема: докторът и кочияшът, интелектуалецът и човекът от народа, пътуват на каруца през снежната мъгла, където никой нищо не вижда. Литературната линия, в която се появява „Виелица“, е очевидна още от заглавието: това е руският канон, Пушкин-Толстой-Чехов, но тук Сорокин не разрушава класическия разказ отвътре, както прави в предишните си текстове, а леко го изкривява: в топлата като мечешка кожа езикова среда, сред познатите герои се появяват коне-джуджета и коне-гиганти, неразбираеми „витаминдери“ и халюциногенни пирамиди; постепенно става ясно, че тази снежна буря завлича пътищата в едно странно организирано бъдеще – точно както ги е завличала през XIX век. Вграждайки виденията си в класическата литературна матрица, Сорокин сякаш говори за същността на Русия като такава: миналото е бъдеще, всички ги чака една и съща виелица. Фактът, че лекарят носи в далечното село ваксина, спасявайки го от коварен боливийски вирус, в годината на издаване на книгата можеше и да изглежда като малко претенциозна фантазия – но днес може би потвърждава статуса на Сорокин-прорицателя, който при цялата си стилизация и езикови игри все пак знае нещо за онова, което ще се случи с родината и с нас.

 

004

 

4

Александър Чудаков. Мъглата се спуска по старите стълби (2001)

Първата и единствена художествена книга на филолога Александър Чудаков е съставена от белетристичните спомени на автора за детството му в Северен Казахстан, където родителите му се оказват, като изключение, по собствена воля: семейството от свещенически и благороден произход мъдро решава да не чака репресиите и избира за себе си единственото плодородно място в традиционните места на изгнание, за да живее там от селско стопанство. Чудаков описва курортния град Чебачинск (реалното му име е Щучинск) от 1940-50-те години като Ноев ковчег на политическите изгнаници, които пристигат там вълна след вълна в продължение на десетилетия: „Антон не беше виждал никъде другаде такъв брой интелектуалци на единица площ.“ Момче с феноменална памет, което от дете е привлечено от словото, той израства в своеобразен резерват на интелектуална свобода и тежък, но благодарен труд, описан като увлекателна робинзониада: семейството обработва зеленчуковата градина, коси сено, прави сапун и обработва кожи, без да прекъсва историческия размисъл. „Романът идилия“, както го определя авторът, спечели през 2011 г. руската награда „Букър на десетилетието“, вече след смъртта на Чудаков.

 

003

 

3

Алексей Салников. Петрови в  грипа и около него (2017)

Третият роман на уралския поет Алексей Салников е големият прозаичен хит от края на 2010-те години. Салников разкрива скритото дъно на сивото ежедневие: всички герои, и на първо място нестабилното семейство Петрови (той – автомонтьор, тя – библиотекарка, синът – ученик), не са онова, което изглеждат, всички имат своите ужасни тайни, които обаче може и да са плод на грипни халюцинации. Критикът Николай Александров дори изказва предположението, че в романа изобщо няма никой друг освен халюциниращия Петров. Отначало разказът изглежда тежък и непоследователен, но колкото по-напред отива, толкова по-ясно става, че нищо в този роман не се случва без причина, а всички мотиви и детайли са надеждно свързани помежду си: човек може да се почувства леко замаян от умелото им съчетаване във финала на романа – всъщност като от грип. След няколко възторжени рецензии за романа идва истинския успех: за „Петрови“ се пише навсякъде, Кирил Серебренников прави филм по него; вълната на този успех докосва и други книги на Салников – прозаични и поетични.

 

 

002

 

2

Евгений Водолазкин. Лавър (2012)

„Лавър“ е основният роман на Евгений Водолазкин, доктор на филологическите науки и специалист по староруска литература. Светът на средновековна Русия, пресъздаден от Водолазкин е близък и познат, така че неисторическият сюжет се вплита в него с лекота. Лечителят и билкар Арсений не може да спаси неомъжената си съпруга Устина, която умира по време на раждане. В стремежа си да изкупи греха, той се превръща в странстващ лечител, юродив и поклонник в Йерусалим, монах и почти светец. Колкото по-нататък, толкова по-архетипно е обрисуван героят. Такива са законите на житийния жанр – читателят вижда не портрет, а икона, не герой, а светец, не история, а формула. Пространството, по-скоро условно, отколкото реално, е ехо на същата идея: „не се увличай от хоризонталното движение свръх мярка, а се увличай от вертикалното“, а речевите анахронизми („кошмар“, „дилда“ [дългуч] и „тет-а-тет“ в речта на староруските старци) бележат прехода от средновековната фантазия към постмодерния роман. „Повече време няма да има“, казва Йоан Богослов. „Лавър“ се опитва не само да надхвърли определена епоха, но и да премахне понятията за време и пространство, да покаже, че хората съществуват във вечността, отвъд всички граници. Всичко се е случило и е съществувало отдавна. Така животът на един староруски монах се превръща в роман с универсален и есхатологичен мащаб.

 

001

 

1

Мария Степанова. Памет за паметта (2017)

Една от най-добрите руски поетеси и есеистки, Мария Степанова, пише книга за историята на своето семейство – и същевременно за жаждата, която изпитваме към съживяването на семейното и историческото минало, за трагичната невъзможност да възстановим това минало, за стратегиите за работа с историческата памет (и начините да я представим чрез изкуството). „Памет за паметта“ е разговор за това защо в началото на XXI век е толкова важно да знаем за миналото; колко лесно попадаме в това минало и се опитваме да си обясним чрез него настоящето; защо миналото ни държи толкова силно и не ни пуска. Този роман, или, според определението на авторката, „романс“, съчетава в едно цяло актуалната в наши дни автофикция и писма, в които се чуват гласове на отдавна отминали хора, и високопарна есеистика, в която мисълта на авторката се движи буквално „над бариерите“, без да се съобразява с руския интелектуален контекст. Работата на паметта в тази книга е и работа на езика, който тук се оказва едновременно поетично богат и етично натоварен. Неговата мисия е да спаси от забрава хората, които са изживели живота си далеч от ярката светлина на Голямата история, „изгубени в домашния мрак“, да не ги остави да избледнеят в забвение, да ги направи поне частично, поне в този текст – безсмъртни. Повече от роман, повече от есе, повече от студия, „Памет за паметта“ не само спечели наградата „Голяма книга“, но и се оказа истинска „Голяма книга“ във всички възможни смисли за руската литература на новото хилядолетие.

 

[1] В резултат на която Борис Елцин е принуден да се оттегли от властта и да направи път за възхода на Владимир Путин. Бел. пр.

[2] През септември 1999 в Москва са взривени няколко жилищни блока, което дава претекст на Путин да продължи Чеченската война, от чиято поддръжка към този момент населението е започнало да се отдръпва. Около тези събития има множество конспиративни теории, според които взривовете са дело не на терористи, а на самите руски власти и лично Владимир Путин, с цел да се осигури по-нататъшна масова подкрепа за войната. Бел. пр.

[3] Патерикът е сборник с поучителни разкази за живота и деянията на християнски светци и монаси-отшелници или с нравоучителни изказвания, мисли на църковни отци. Бел. пр.

[4] Тоест идещ от племето меряни, което някога е обитавало земите на днешна Ярославска област на Русия. Бел. пр.

[5] Малоброен народ в Русия, коренно население на Ханти-Мансийския автономен окръг – Югра. Говорят мансийски език, но поради активната асимилация около 60% от тях използват руски език. Бел. пр.

[6] Разказ за мрачните аспекти на живота и ежедневието, наситени с упадък и мрак, придружени от сцени на жестокост и насилие. Разпространен е предимно в киното и литературата като едно от проявленията на хиперреализма. Бел. пр.


Източник

 

Pin It

Посетители

67

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А защо Зиновиев ли?... преди 1 ден
  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 5 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 1 седмица
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 4 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... Вторник, 21 Септември 2021
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... Понеделник, 20 Септември 2021
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021