1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 06 Wolf West
Вирджиния Улф (вляво) и Вита Саквил-Уест, около 1940 г.

 

Когато бях студентка и тъкмо се разкривах като лесбианка, се промъквах в едно слабо осветено, отдалечено-от-обичайните място, където знаех, че ще намеря други хора като мен – стелажите на библиотеката. Вита Саквил-Уест не беше първата спътничка, която срещнах там, но със сигурност беше най-незабравимата.

Открих я в „Портрет на един брак“, книгата на сина ѝ Найджъл Никълсън от 1973 г. за трайната и открита връзка на родителите му. Научих, че както Вита, така и съпругът ѝ, дипломатът Харолд Никълсън, са имали многобройни връзки, предимно с хора от собствения си пол, като иначе са оставали отдадени един на друг, на децата си и на прочутата си градина. В книгата е включен и разказът на самата Вита за обсебващата ѝ любовна връзка с Вайълет Кепъл в началото на брака ѝ с Харолд. Бях омагьосана от образа на Вита в Париж, която се представя за мъж, като увива главата си с каки-тюрбан – необичайна гледка точно в края на Първата световна война – и се разхожда по улиците с любовницата си. Коя е тази жена?

В края на книгата авторът разказва накратко за аферата на майка си с Вирджиния Улф. Все още не бях прочела нито едно нейно произведение, но много от моите приятелки имаха на стените си нейна пощенска картичка – ефирния портрет на Бересфорд, направен, когато е била на двадесет години. Нейната крехка красота се вписваше прекрасно в разказа за трагичната и обречена феминистка героиня, който се налагаше по онова време: тя е била гений; била е тормозена от доведения си брат; борила се е с психическо заболяване; накрая, след като е написала няколко от най-великите книги на XX век, се е удавила. В някои по-спорни среди се говорело, че е била лесбианка – смело за онези времена твърдение.

Лесбианка или не, тя е била доста силен характер. Трогна ме фактът, че като деца Найджъл Никълсън и брат му са били инстинктивно привлечени от Вирджиния. „Знаехме, че тя ще ни забележи, че ще дойде момент, в който няма да обърне внимание на майка ми („Вита, върви си! Не виждаш ли, че говоря с Бен и Найджъл“).“ В „Портрет на един брак“ научих малко за това как Вита и Харолд са преживели отношенията на Вита с Вирджиния, но се оказа, че копнея за повече прозрения за нещата, които са се случвали между тези две червенокоси жени. Исках подробности.

Желанието ми беше изпълнено няколко години по-късно, когато беше публикувано издание на писмата на Вита до Вирджиния. Дотогава вече бях прочела някои от книгите на Вирджиния, така че беше още по-приятно да наблюдавам как тези две писателки са си проправяли път към дълбока близост – такава, каквато се надявах да имам с някого един ден. Тяхната страст една към друга ми се струваше свързана с новата пътека, която те са проправяли за всички жени: Вирджиния в работата си и Вита в света. Тогава бях на 20 години и въпреки че тази любовна история извираше живо от всяка страница, имах чувството, че се е случила много отдавна, в античното минало.

На средна възраст прочетох писмата отново. Ако съм имала някакви съмнения относно тяхната актуалност, те щяха да се разсеят по време на един трънлив период от интимния ми живот, когато се оказа, че две различни жени ми цитират пасажи от тях. Но този път най-много ме впечатли начинът, по който Вита и Вирджиния са жонглирали с всички елементи на фантастично натоварения си живот – обществени изисквания, творческа работа, семейни и социални задължения, други отношения, включително тези със съпрузите им – като заедно с това са поддържали интимната си връзка.

Сега, когато съм на 60 години, с една година по-възрастна от Вирджиния, когато умира, и с 10 години по-малка от възрастта на Вита, когато умира от рак, съм поразена от друг аспект на писмата: упоритата сила на тези жени, които продължават да живеят в условията на загуба, болест, разочарование и промяна. След известен период на отдалечаване двете се сближават отново, когато фашизмът се разпространява в Европа и заплахата за личната и интелектуалната им свобода се приближава все повече до дома им. Вече е минал почти един век, откакто Вирджиния и Вита са се влюбили, и странно, но това време ми се струва много по-близко, отколкото когато бях по-млада. Може би това е перспективата на възрастта, а може би е така, защото светът изглежда отново се приближава към точка на пречупване. Но тук има и признание за това колко безстрашно Вита и Вирджиния са отхвърлили старите форми и традиции на взаимоотношенията, за да импровизират нещо ново.

Изданието, което прочетох в младостта си, се състоеше предимно от писма на Вита до Вирджиния, но включваше и някои откъси от онези на Вирджиния до Вита. Новият сборник, макар и да не е пълен компендиум на кореспонденцията им, се съсредоточава върху една по-разнообразна размяна на писма между двете. А още по-хубавото е, че включва дневникови записки от двете жени, както и писма от Вита до Харолд. Тези промени на гледната точка дават по-пълна представа за отношенията и придават динамика на разказа, който и без това е завладяващ като добре замислен роман.

Ако кореспонденцията между Вита и Вирджиния би била роман, тя щеше да бъде критикувана за твърде очевидните имена на героите си. Едната е изпълнена с жизнена сила, докато прекосява половината свят и се връща обратно, а другата живее предимно в дивите кътчета на собственото си въображение. Бракът на Вирджиния със съпруга ѝ Леонард е целомъдрен, въпреки смелия ѝ опит за „копулация“ в началото. („Който – предава Вита на Харолд – е бил ужасен провал и бил изоставен съвсем скоро“). Но Вирджиния и Леонард имали свой собствен вид интимност. Той е бил първият ѝ читател и я е обгрижвал по време на сривовете ѝ. Те нямат деца, но съвместното им предприятие – издателство „Хогарт“ – извежда на бял свят множество важни книги.

Когато Вита и Вирджиния се срещат в края на 1922 г., Вита е на 30 години и вече е известна писателка. Вирджиния е на 40 години и едва започва да получава признание за романите и есетата си. Вита е аристократка и светска дама, а Вирджиния е забутана жителка на Блумсбъри – свърталище на социалисти, хомосексуални, художници и хора, отказващи да служат в армията по съвест. Разбира се, в наши дни Вита е по-известна с любовниците си и градината, отколкото с книгите си, докато Вирджиния е част от световния литературен канон. Но по онова време Вирджиния е развълнувана да научи, че Вита изобщо е чувала за нея. Докато двете жени преминават от „госпожа Никълсън“ и „госпожа Улф“ към „скъпа“ и „най-скъпа“, а оттам към цяла поредица от прякори и аватари, пред очите ни се разгръща един от най-големите литературни любовни романи.

Въпреки че в първите им писма има искри на флирт, минава известно време, докато нещата се разгорещят. Скоро след запознанството им Вита се забърква в афера с мъж – необичайна за нея промяна. А Вирджиния е предпазлива към попълзновенията на тази „сафистка“ [лесбианка], която „може да ми хвърли око, макар и да съм стара“. Но след като Вирджиния кани Вита да изпрати роман в издателство „Хогарт“, а Вита ѝ посвещава „Прелъстители в Еквадор“, темпото на взаимното прелъстяване се ускорява. През 1925 г. Вирджиния е изтощена след „Обикновеният читател“ и „Госпожа Далоуей“ – книги, които заслепяват Вита и засилват мистиката, която Вирджиния упражнява върху нея. Но едва когато Вирджиния научава, че Вита ще замине при Харолд в Техеран за няколко месеца, перспективата за нейното отсъствие сякаш ги оживява.

Писмата, които си разменят, когато Вита е на път, са шедьоври на копнежа. Писма от влака – кратко от Вирджиния, в което се казва само: „Да, да, да, харесвам те. Страхувам се да напиша по-силната дума.“ Вита изчислява секундите, които остават до момента, в който ще се видят (480 000). Тези писма са толкова опияняващи, че когато Вита най-накрая се връща в Англия, това е антиклиматично. Но, разбира се, такава е природата на епистоларния разказ. Нещото, което читателят най-много иска – главните герои най-сетне да се свържат – е нещото, което читателят никога не получава. Това е мястото, където писането спира.

От самото начало всяка от жените има пълна яснота какво желае от другата. Вирджиния обича тялото на Вита, а Вита обича ума на Вирджиния. Вирджиния пише в дневника си: „Тя е като елен или състезателен кон… и няма много остър мозък. Но като тяло тя е съвършена.“ Под „тяло“ Вирджиния има предвид не само реалното тяло на Вита, но и, както ще формулира по-късно, „способността ѝ да взима думата във всяка компания, да представлява страната си, да посещава Чатсуърт, да контролира среброто, слугите, кучетата; майчинството ѝ (но тя е малко студена и невнимателна с момчетата си), накратко, това, което аз никога не съм била, да бъде истинска жена“.

Вита записва първото си впечатление от Вирджиния в писмо до Харолд. „Отначало си мислиш, че тя е обикновена; после ти се налага някаква духовна красота…“ Вита ще продължи да полага големи усилия, за да убеди Харолд, че любовта ѝ към Вирджиния е „умствена, духовна, ако искаш, интелектуална …“ Тя му съобщава с възторг, че разговорът с Вирджиния я е накарал да се почувства така, „сякаш ръбът на ума ми е притиснат към мелничен камък“. Въпреки че Вирджиния прави няколко лични забележки за писането на Вита в дневника си, Вита изпитва само възхищение от работата на Вирджиния, а една от най-похвалните ѝ черти е способността ѝ да оценява превъзходния талант на Вирджиния без завист. Всъщност тя би се посветила, заедно с Леонард, да го защитава и подхранва. Тя пише на Харолд, че Вирджиния „вдъхва чувство на нежност, което, предполагам, се дължи на нейната смешна смесица от твърдост и мекота – твърдостта на ума ѝ и страха ѝ да не полудее отново“.

Именно тази динамика на нежността и нуждата да бъдеш обгрижвана е истинската сърцевина на връзката между Вита и Вирджиния. Когато се приближават до момента, в който връзката им става физическа, Вирджиния описва в дневника си как Вита „така ме обсипва с майчинска закрила, която по някаква причина винаги съм желала най-много от всичко“. Истинската майка на Вирджиния е известна с това, че е отсъствала от детството ѝ, дори преди да умре, когато Вирджиния е на 13 години. Нарцистичната майка на Вита, която е страховито присъствие в писмата, може би има нещо общо с начина, по който Вита използва грижите си, за да предпази хората от прекалено голямо приближаване. Всъщност и двете жени са експерти в калибрирането на точното количество дистанция, която да поддържат. Когато Вита прави небрежна забележка, че Вирджиния използва хората като литературен материал, Вирджиния прави голяма пауза и едва след няколко писма Вита успява отново да я смекчи. И все пак използването на Вита като литературен материал е точно онова, което Вирджиния ще продължи да прави, по най-наглия и фантастичен начин, който човек може да си представи.

„… биография, започваща от 1500 г. и продължаваща до наши дни, наречена „Орландо“: само че със смяна на единия пол с другия. Мисля, че за удоволствие ще си позволя да я напиша в продължение на една седмица.“

Макар че Вирджиния започва да пише „Орландо“ в резултат на интензивен, почти автоматичен изблик през есента на 1927 г., след като Вита заживява с друга жена, книгата изглежда е започнала да се заражда в момента, в който двете са се срещнали, пет години по-рано. Очарована от аристократичното потекло на Вита, Вирджиния е поискала от нея екземпляр от „Knole and the Sackvilles“, историята на родния ѝ дом. Няколко седмици по-късно, след като Вита и Харолд вечерят за първи път с Вирджиния и Леонард, бохемката Вирджиния пише в дневника си: „Колкото и да съм снобка, проследявам страстите ѝ петстотин години назад и те ми стават романтични, като старо жълто вино.“ По времето, когато Вирджиния посещава [имението] Кнол през 1924 г., Орландо е едва в зародиш. „Обикаляш километри галерии, прескачаш безкрайни съкровища – столове, на които може би е седял Шекспир, гоблени, картини, подове, направени от половинки на дъбове…“

Фантасмагоричният портрет на Орландо, разходката из английската история и литература под формата на биография, която е измислена, но и истинска, и чийто субект не е фиксиран нито във времето, нито в пола, не се поддават на категоризация. Това е най-продаваната книга на Вирджиния до момента, което несъмнено се дължи отчасти на фактора клюки – Вирджиния я посвещава на Вита и дори включва нейни снимки, така че не остава тайна по чий модел тя е създадена. Но също и поради факта, че е толкова добра, толкова различна, толкова нова. Трудно е да си представим как Вирджиния е могла да си играе толкова свободно със сексуалната идентичност в онази много по-консервативна епоха, но тя си играе, измисляйки свой собствен път към бъдещето. Плавното преобразяване на Орландо от мъж в жена едновременно предхожда и участва в създаването на по-късните теоретични промени, които все още се развиват в начина, по който мислим днес за секса и пола.

Орландо може да се чете като любовна история за лесбиянки, но толкова гениално заплетена, че избягва съдбата на „Кладенецът на самотата“ [основната книга на Вита], която, публикувана през същата година, е осъдена и призната за неприлична. Може би най-големият триумф на Вирджиния с „Орландо“ обаче е фактът, че Вита го харесва. Въпреки факта, че до известна степен е мотивиран от ревност и че безмилостно прониква в сърцевината на личността на Вита, той я отразява и като героичен благородник, какъвто на някакво ниво Вита винаги се е чувствала. Ако би била родена като мъж, тя е щяла да наследи Кнол. С неотдавнашната смърт на баща ѝ, къщата и титлата официално са преминали към чичо ѝ. Но на страниците на „Орландо“ Вирджиния славно ѝ ги възвръща.

Филмовите и телевизионните портрети на Вирджиния и Вита се разрастват през годините, като всеки от тях улавя определени качества на своите модели. Джанет МакТиър в „Брачен портрет“ на BBC Two въплъщава уайлдовската андрогинност на Вита. Тилда Суинтън в „Орландо“ на Сали Потър – нейният магнетизъм. Никол Кидман с протезирания си нос-хобот от „Часовете“ е измъчената Вирджиния, а Елизабет Дебики в неотдавнашния „Вита и Вирджиния“ на Чаня Бътън е отново тя, но този път феерична, неземна. Но, разбира се, дори и най-блестящото изпълнение не може да предаде умовете и душите на тези забележителни жени така, както го правят собствените им думи. Би било небрежно да не отбележа, че писането на писма, с неговото триене на перото върху хартията, с достатъчно бавното му темпо, което позволява формирането на истински мисли, днес вече е излязло от мода. Ако Вирджиния и Вита биха имали смартфони, то какви ли потоци от акроними за секстинг, неясни емотикони (Ножица? Пото на Босман?), линкове към ревюта в TLS в Twitter и безкрайни снимки на алсати и шпаньоли щяха да се пресеят през пръстите ни, вместо тази великолепна хартиена следа. Но за щастие на всички ни, те са писали, писали и писали, дори и когато чувствата им са се променили в хода на годините, от страст към нещо по-спокойно. Писмата им са пламенни, ерудирани, трогателни и закачливи. Те са изпълнени с клюки, желания, ревност и съвети за занаята. И може би най-радостното е, че те често са смешни и забавни. Вирджиния се чуди в дневника си: „Влюбена ли съм в нея? Но какво е любов?“ В тези писма отговорите на тези два въпроса са ослепителни и подробни.

Източник

 

Pin It
Алисън Бехдел
Алисън Бехдел е американска авторка на комикси. Първоначално най-известна с дългогодишната комикс-поредица „Dykes to Watch Out For“, тя постига критически и търговски успех през 2006 г. с графичния си мемоар „Fun Home“, който впоследствие е адаптиран като мюзикъл, спечелил наградата „Тони“ за най-добър мюзикъл през 2015 г. През 2012 г. издава втория си графичен мемоар „Are You My Mother?“ През 2014 г. е носителка на наградата „Макартър“, т. нар. „Награда за гении“.

Посетители

56

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А защо Зиновиев ли?... преди 1 ден
  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 5 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 1 седмица
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 4 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... Вторник, 21 Септември 2021
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... Понеделник, 20 Септември 2021
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021