Накъде се е запътил светът?
Как може да бъде спасен – в буквален и преносен смисъл – от разрушение?
Кой ще падне във все по-широката и по-дълбока пропаст между имащите и нямащите, между консуматорите и доставчиците, между благоденстващите и мизерстващите, между охолстващите и бедстващите, между богатите и бедните?
Как да се пренастроят отношенията между доминиращия Север и доминирания Юг?
Защо помощта понякога помага не толкова на получаващите я, колкото на даващите я?
Това са основните въпроси, които разискват правозащитникът Томас Гебауер и писателят Илия Троянов в книгата си „Помощ? Помощ!“, публикувана от издателство „Елиас Канети“.
Предварителните ми очаквания бяха, че ще прочета нещо в стила на Ерик Уайнър, известен у нас благодарение на Нейко Генчев и издателство „Фабер“ с увлекателните си и завладяващи изследвания върху щастието, блаженството, философията, религията и гения. И такава аналогия наистина би могла да се направи. Тук обаче зарядът е друг. Трудът на двамата автори е изграден върху локални примери и глобални обобщения, поднесени със стремеж обективността да не става жертва на личните им чувства. Въпреки това прозира, че книгата е написана както с болка, така и с гняв.
Пред съда и на разума, и на чувствата е изправен капитализмът.
Неговите най-големи грехове според авторите са два, а от тях произтичат множество съпътстващи.
Първият е господстващото разбиране за икономическа либерализация, познато с термина неолиберализъм – свободна търговия и свободни пазари, приватизация, дерегулация, намаляване на мащаба на държавния сектор и засилване ролята на частния сектор в обществата. Констатациите тук са, че абдикацията на държавата превръща света в експлоататорска джунгла, в която върлуват хищници.
Вторият е глобализацията – процесът на нарастване на икономическите, социални, технически, политически и културни взаимовръзки и отношения между отделните страни, организации и хора. Тук на прицел е тенденцията силните да стават все по-силни, а слабите все повече да се изтощават в усилията си да ги догонят.
Тази книга е полемична и не може да бъде възприета безкритично.
Гебауер и Троянов рисуват мрачна картина: „Вярно е, че капитализмът ускори действително индустриалния и технологичния прогрес и с него възможността за живот без нужди и необходимост, но това предимство някога днес се обръща в своята противоположност. Междувременно директивата за получаване на печалба се грижи за това да превърне използването на природата в разрушение на природата, благоденствието – в социална несигурност, свободата – в пълно безправие, равенството – в изключване“.
Всички ли са съгласни с това? Не
Но никой не може да отрече факта, че капитализмът е стремеж към печалба.
Лошо ли е това?
Не.
Този стремеж преобразява света след помитането на феодалните отношения и детронирането на аристокрацията, включително и с отреждането ѝ на церемониални функции в някои страни. Простолюдието, масата, получава шанс да използва дарбите си и да реализира инициативата си. Добрият земеделец, изкусният шивач, способният строител се замогват, предприятията им се разрастват. Изобретателите движат напред света, машините променят всичко. Да, благосъстоянието не се разпределя поравно. Меко казано. Появяват се новите крале, чиито тронове и дворци са банковите им сметки и фабрики. Новите слуги пък работят до изнемога за хляба.
Разбира се, апетитът идва с яденето, а апетитът на големите пари винаги е за още по-големи пари, но в преследването им капиталът може би доста неохотно и със сигурност много по-бавно от нужното дърпа напред и хората, които, както пише Карл Маркс, продават труда си. Така 20 век, особено след Втората световна война, показва другото лице на капитализма. Западна Европа и Северна Америка стават еталон на това как може и трябва да се живее. Това не би било възможно без либерализъм във всичките му форми.
В същото време има и противоположен еталон – СССР, завладяната от него Източна Европа и всички страни на „победилия социализъм“. Той също не би бил възможен, само че при присъствието на либерализъм в каквато и да е форма, дори и само на идеите.
В Европа вече има лидери, които открито споделят особените си виждания за демокрацията.
Демокрацията е като влак – казва единият, – винаги можеш да слезеш, като стигнеш нужната спирка.
Либералната демокрация е изчерпана, твърди другият.
Първото мнение е цинично откровено и не се нуждае от коментар.
Второто ме връща към времената, в които в България се разказваше виц, заради който можеше да се влезе в затвора или поне да последват много сериозни житейски изпитания – че разликата между демокрацията и социалистическата демокрация е като между стол и електрически стол.
Демокрацията е всъщност два вида – действителна и фалшива
Действителната се отличава със свобода на идеите и избора, със силни независими власти и институции, с върховенство на закона, със свободни и независими медии, с огромна тежест на общественото мнение и с безкомпромисна морална отговорност на избраните. Все азбучни истини, които определени сили искат да обезсмислят, обрисувайки ги като кухи и лицемерни мантри. Но това не са мантри, а цели. Те са трудно постижими и към тях има непрекъснати вътрешни и външни атаки, но са единствената координатна система на демокрацията. А самата тя, бидейки равновесие между правата и отговорностите, не е даденост или константа и изисква непрекъснати усилия от обществото. За да не се допуска ситуацията, описана от цитирания в книгата пакистански авдокат по защитата на човешките права Файсал Сидики: „Никой не може да навреди на семействата, които доминират в текстилната промишленост, минното дело, строителната индустрия, те имат повече власт от държавата и армията. Това е ситуацията в една определено неолиберална държава. Правото не трябва да бъде надценявано. Понякога то е само химиотерапия, която поддържа, но никога не лекува рака“.
Фалшивата може да има различни мимикрии, но си остава имитираща, привидна и фасадна. Демокрацията без либералност е завоалиран авторитаризъм или тоталитаризъм. Формално има избори, реално избор няма. В България избори имаше и преди 1989 година и по-зрялото поколение помни как се гласуваше за един кандидат. Избори миналата година имаше и в Беларус.
Затова за мен оръдейният огън по капитализма е спорен. Той ли е причината за отклоненията от нормите или институциите, които според обществения договор трябва да регулират процесите в общ интерес?
Да, слабото място тук е корупцията, но тя е обща болест и не зависи от обществените системи – също като Ковид-19.
Борбата с нея е различна – също като с пандемията. Едни се стремят да я победят с превенция и ваксини, други отричат съществуването ѝ. А тя разболява еднакво всички.
За корупция някъде съдят и осъждат, другаде я превръщат в неофициална симбиоза на парите и властта – въпрос на безкомпромисни институции и силен граждански контрол, който е присъщ именно на демокрациите, т.е. на улегналия капитализъм. Има и други примери – в авторитарните общества за корупция дори екзекутират, но това е друга тема, защото там решенията се вземат не от институциите, а от управляващата върхушка и най-често от самия връх на властта. Тогава съдебните процеси са кратки, подсъдимите разкаяно правят пълни самопризнания по всички повдигнати им обвинения пред телевизионните камери и всичко приключва бързо и назидателно. Без да стане докрай ясно дали се води борба с корупцията или завинаги се отстраняват неудобни.
Примерите, които Томас Гебауер и Илия Троянов дават с корумпираните правителства на бедните страни, са драстични, възмутителни и силно въздействащи, но само богатите държави и корпорации ли са виновни за това?
Всъщност слабите институции допускат парите да решават всичко
и тогава напреженията – политически и социални – наистина са неизбежни. И взривоопасни.
Така стигаме до друг голям проблем – неравенството. То едва ли може да се преодолее напълно, но разликата между първите и последните трябва да намалява, а не да расте както в наши дни – това е факт. Така отхвърлените губят реални възможности да живеят по-добре, но по-лошото е, че губят хоризонт и надежда, че това изобщо може да се случи. И напълно обяснимо и оправдано се зараждат радикални сили и движения. Но Германия или Европейският съюз са им виновни на Сиера Леоне, Никарагуа или Пакистан? Да, външният натиск безспорно е много силен, но само той ли е определящ, не трябва ли причините за безобразията да се търсят и вътре? Корупцията е двустранен процес, в този спектакъл няма палачи и жертви. Всеки печели по нещо. Мефистофел не би могъл да спечели без Фауст.
И така стигаме до помощта. Няма как да не се съглася с използвания цитат от Йохан Хайнрих Песталоци „Благотворителността е удавяне на правото в септичната яма на милосърдието“. Наред с това няма как да оспоря, че благотворителността освен порив за помощ е и инструмент за укрепване на статуквото – доказателствата за това и в книгата, и в живота са достатъчно красноречиви. Как се направлява и контролира фокусът на смущаващо голяма част от неправителствените организации е много дълга, понякога болезнена тема и да се отрича това е или наивност, или преднамерена политика. Просто и благотворителността се превръща в стройно структуриран бизнес, а ангажираните с нея – в организации с текущи и прогнозни бюджети.
А в името на бюджетите нерядко се правят най-големите компромиси
Да, помощта често е средство за въздействие, но все пак е добре да я има – тук сме на едно мнение с „Помощ? Помощ!“. Но задължително трябва да се кажат две неща. Поставянето на благотворителността под един знаменател, по-точно заклеймяването ѝ като отровен дар, е нечестно и несправедливо спрямо искрено помагащите, а такива има и те не са малко. Конят невинаги е троянски. Или, ако се доверим на Зигмунд Фройд, „Понякога пурата си е просто пура“.
Освен това, независимо дали говорим за частни дарители или държавни институции, не можем да им отречем правото да изискват как и за какво да се ползват даренията им. И винаги съществува възможност, ако възникнат притеснения, да бъдат отказани. Във все по-многополюсния ни свят желаещите да се възползват от дарителската дипломация стават все повече.
Впрочем, с частни дарения и по изрично посочена воля са учредени Нобеловите награди. Така е построен и Софийският университет… Вероятно в началото и около тях или поне около тяхната целесъобразност е имало съмнения или най-малкото скептицизъм, но знаем какво означават те днес.
Впечатляващо е обобщението на Габриел, един от основателите на организация за здравна помощ в Мексико: „Нужен е друг подход за даване, солидарен, при който парите не са в центъра на вниманието. Ако искаш само да помогнеш, тогава си върви! Ако искаш да се бориш заедно с нас, тогава остани!“. Да, солидарността е ключова при подпомагането. И смисълът на подпомагането – освен в извънредни ситуации – не е да се реши конкретен проблем, а да се подобри трайно цялата ситуация. Това добре илюстрира клиширания пример за гладния, на когото е по-добре да се даде въдица, отколкото риба. Безспорно невинаги се получава така, безспорно това се случва и умишлено. Затова борбата трябва да е за въдици.
Рибата наготово разглезва и лишава от мотиви за борба за нещо повече
Така се заздравяват капсулите около гетата – гета като място за живеене и гета като начин на мислене и поведение.
Но след едрите щрихи на съмнения и несъгласия трябва да кажа, че има тревоги на Томас Гебауер и Илия Троянов, които напълно споделям.
Моделът, в който от бизнеса се очаква непрекъснат ръст на печалбите, е силно изтощаващ и лимитиран като развитие. Нито един организъм не може да расте до безкрайност, бил той и икономически. Идва момент, в който и най-здравите стоманени крака се превръщат в глина и тогава крахът може да повлече държави, региони и целия все по-тясно обвързан свят. Преживяхме го със световната финансова криза през 2008 година и това не е последния подобен трус.
Моделът, в който природата е само източник за извличане на блага и се ползва като неизчерпаема даденост, е животозастрашаваш. Буквално. И за цялото човечество. Ресурсите не са безкрайни, а натискът е двоен – от едната страна е стремежът за добиване на все повече и повече, а от другата – непрестанно растящото световно население. Ако не променим отношението си към планетата, рано или късно ще последваме динозаврите и без метеорит. И тази промяна трябва да дойде от богатите и силните, а точно те много често демонстрират разминаване между загрижени декларации и безотговорни действия.
Моделът, в който най-богатите 2153 души в света контролират повече средства от най-бедните 4.6 млрд. от човечеството /данните са от изследване на неправителствената организация „Оксфам“ през 2019 г., цитирано от Ройтерс, а тенденцията е валидна и днес/, рано или късно ще доведе до катаклизми
И то катаклизми, пред които бежанската вълна от последните години ще бледнее. За това допълнително спомага интернет, ускорил и задълбочил глобалното проникване на информацията до темпо на реалити шоу. Само че това не е шоу. Бедстващите виждат, че има и друг живот. И неизменно си задават въпроси. Защо аз нямам това? Защо детето ми няма това? Защо? Защо?! Защо! И винаги се намира лидер, който обяснява: защото ви ограбват, защото са лоши, защото са неверници… – зависи кой каква платформа ще избере. Врагът може да е зад съседната граница или на другия край на земното кълбо. Макар че най-големият враг много често е в собствената държава на страдащите и е точно този, който им обещава да ги оправи.
Да, кризата е глобална и е съставена от множество подкризи. Въпросът е как да я преодолеем с най-малко страдания. Не щети, а страдания.
Това е големият разговор.
И това отново е отговорност на богатите и силните. Развитите страни имат силни регулации, които наистина трябва да бъдат прилагани докрай, а не само на собствените им територии. Така концернът Хикс няма да сключва договори с текстилните фабрики в Пакистан, където хората работят като роби. Да, сезонната смяна на гардероба на благоденстващата част от населението на света ще бъде по-скъпа, но тя може да си го позволи. Примерът е умишлено елементарен, защото служи само за онагледяване.
Още първите страници на „Помощ? Помощ!“ предизвикаха в мен асоциация с едно от най-известните на българския читател и кинозрител заглавия на Илия Троянов – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Само че тук подходящата перифраза не е така метафорична: „Светът е голям и катастрофи дебнат отвсякъде“.
Убеден съм, че Томас Гебауер и Илия Троянов искат да посочат разломите, преди да са настъпили гибелните социални трусове, преди да са изригнали вулканите, които ще залеят с разрушителната си лава познатия ни свят. За това говори написаното от тях още в началото:
„Нашата критика е нарочно изострена. Само по този начин може да се разклати ритуализираното боравене с кризата. Ние не искаме да злепоставяме помощта и помощниците, защото във време на обществено атомизиране солидарността е рядко срещано добро, което трябва да се защити, но също така и да се подсили“.
И още един цитат, отпечатан на корицата на книгата. Думите са на Томас Гебауер: „Помощ, която се стреми в дългосрочен план да преодолее трудностите и липсата на самоинициативност и автономно мислене, трябва да настоява за социални условия, при които вече никой не зависи от благотворителни акции“.
Да, тук сме пълни съмишленици.
Тази книга бързо ще отсее повърхностните си читатели.
За част от онези, които я прочетат, тя може да се превърне в убедително изложение на собственото им мнение.
За други може да бъде оръжие за отстояване на убеждения.
За трети ще стане основа за спор.
Но тя е ценна не заради това, а заради опасностите, които сочи и въпросите, които поставя. Именно тяхното решаване е една от големите задачи пред света, може би от ранга на глобалното затопляне, макар че последствията от социалната жега не са така видими като неочаквания сняг в Сахара през януари 2021 година.
