1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 01 G Tsankov 11

 

Много страшно явление е незаслуженото опозоряване на историческа, литературна личност, както, разбира се, и на всеки обикновен човек. През годините неизменно съм усещал това уродливо явление да ме преследва винаги, когато е ставало дума за Евгения Марс. Тя е сестра на прабаба ми. Още от ученическите години, слушах отвратителни небивалици за нея. Подхвърляха ми, че Вазов е умрял в прегръдките ѝ, че народният поет е писал драмите и разказите ѝ, че съпругът ѝ – рогоносец невъзмутимо е наблюдавал фарса на изневярата. Мълвата стигаше до там, че злите езици представяха сина на писателката, големия бас Павел Елмазов, незабравимия изпълнител на комични роли в операта, който винаги вмъкваше в текста злободневни реплики, за незаконен син на Вазов, макар той, горкият, да беше одрал лицето на баща си. Хайде, оставете ме мене, но представяте ли си как възприемаше това прекрасното семейство на големия певец. Но те не се предадоха. След смъртта на вуйчо Пальо, съпругата му Лиляна и двете ми „лели“ (Мария и Евгения) съумяха да защитят достойно фамилната чест. Те не само пазеха грижливо кореспонденцията между Вазов и неговата муза, но и направиха обществено достояние най-значимото от нейното творчество. Нещо повече, фармацевтката Лиляна Елмазова организира в дома си дамски литературен салон „Евгения Марс“, в който членуват някои от най-изтъкнатите съвременни поетеси и белетристки. Още юноша, подробно разпитвах баба ми за последните дни на Вазов. Да ви кажа право, тя и сестра ѝ Вера – жива енциклопедия на интелектуалния живот преди 1944 г. – не щадяха гения. Много съм се смял на оплакванията им, че по Коледа и Нова година, когато всички дарявали сурвакарчетата с парички, Вазов се задоволявал с бисквитки или с гевречета. Но в деня на неговата смърт, прабаба ми Йорданка, баба ми Катя и сестра ѝ Вера приготвяли нещо в кухнята, когато от съседната къща на улица „Бачо Киро“ при тях влетяла Евгения Марс, както никога „неглиже“, с разрошени коси и изплакала, че преди минути момче-куриер съобщило за внезапната кончина на Вазов. Да, тя от все сърце обичала твореца, но в интимен план сърцето ѝ принадлежало на съпруга ѝ, именития зъболекар д-р Михаил Елмазов (била 16-годишна, когато се омъжила за привлекателния 34-годишен мъж) и на синовете ѝ Павел и Владимир. И до ден днешен Лиляна Елмазова съхранява в автентичния му вид салона, в който се събирали интелектуалните първенци – Вазов, Шишманов, Михайловски и много други. Но ето че дори сега в интернет, в уикипедия ще открием отправка към статия на някой си Владимир Цачев, представен като „литературен историк“, чието заглавие гласи: „Мъжът на любовницата на Вазов знае за връзката им, но си трае“. Истината е, че най-зрелите си творби Евгения Марс издава след смъртта на Вазов – това са сборниците с разкази „Белите нарциси“ и „Човекът в дрипи“, а делото на живота ѝ е енциклопедичния алманах „Полувековна България“, появил се през 1929 година, който и досега е най-достоверния източник за политическия, икономическия и културния живот на страната след Освобождението.

Позволих си това доста дълго встъпление, тъй като клюките и откровените лъжи за битието на знаменитите личности са всекидневие у нас. Достатъчно е, например, да прочетете трите тома дневници на Кирил Христов, за да разберете, че натрапваният ни негов образ на гамен, на завистник, на хулител е абсолютно неверен. Много малко са людете с обществено значение, за които да не се разнасят клевети. Има го и обратното: немалко литературни историци се опитват да покрият с гланц сложните характери – затова почти не познаваме истинските характери на строителите на нова България, на интелектуалците, на творците…

Издателство „Рива“ си е поставило благородната задача да промени представите ни за Боян Магът, останал в историята на литературата единствено като последният любовник на поетесата и спътничката на Пенчо Славейков Мара Белчева, като при това му се приписват мошеничества и опити да прибере последните спестявания на бляскавата дама, оставила неизличими следи и в литературата, и в обществения живот. Истинското име на Боян Магът е Боян Гацов. Той е роден през 1903 година, а напуска този свят на 89 години, през 1992. Елегантният том, озаглавен „Вечен пътник“, е подготвен от професор дин Иван Гацов, Ph.D. на Ягелонския университет в Краков и член-кореспондент на Германския археологически институт и от литературния историк и специалист по културна музеология Румяна Пашалийска, която успя да върне в „обръщение“ титаничните фигури на писателя Змей Горянин и на художника Васил Стоилов. Ето че идва реда и на Боян Гацов. Безценно е съдържанието на тома. Непубликуваните до този момент спомени на Магът ни срещат с галерия от писатели и общественици. Кредото на Гацов е: „Обичам хората. Не абстрактно, а непосредствено. Един принцип ме е ръководил, а той нито е измислен, нито е зает, а е от същината ми – да не съда човека, а да го разбера.“ Изрекъл е това, след като върху му са се стоварили чудовищни обвинения, като причината за всички тях е съзнателно или несъзнателно объркване. Измамникът, обещал на Мара Белчева, включване в жилищна кооперация и прибрал от нея немалка сума пари се нарича Деню Цанев, но дамгата върху Гацов е хвърлена и многократно повтаряна в писанията на професор Милена Кирова, на детската писателка Петя Александрова, на журналиста Венелин Митев и т.н. На страната на правдата твърдо застават журналистката д-р Виолета Радева, която прави най-разумното: тръгва да търси заслужаващи доверие свидетели и ги намира. После се натрупват и пазените от наследниците документи, а Румяна Пашалийска написва чудесната студия „Духовното приятелство на Мара Белчева и Боян Гацов в светлината на тяхната кореспонденция“. Следват 15 неизвестни писма от Мара Белчева и 25 писма от Боян Магът, представени са и фотокопия на ръкописите – така една несправедливост в историята на литературния ни живот е направена на пух и прах, а и научаваме много интересни неща за отношението на Мара Белчева към Бялото братство, за майчинските ѝ чувства към семейството на Гацов и за неговите безкористни грижи за голямата българка. За съжаление, книгата „Вечен пътник“ ще влезе в библиотеките, ще си я купят малцина познавачи, а хищните за сензации жълти издания ще продължат да разпространяват гнусни небивалици и за Боян Магът, и за много други емблематични личности.

Срещу лъжата и опростостенчеството много успешно се бори издателство „Жанет 45“ с книгата „Хроники за (не) познати нам първозвани държавници“, наречена „Великата забавачница“. Авторът Светослав Цветков разказва, че още в първата година след политическата промяна през 1989 предложил на ръководството на БНТ да сътвори серия от радиоочерци за видните политици на възстановената държава. Рубриката „Знаменити български парламентаристи“ вдигна доста шум, тъй като до този момент не бяхме свикнали с цветисти, дори драматични описания на битието на първенците ни. Пък и за повечето от личностите, за които говореше Цветков, не се обелваше нито дума. Преминал през школата на вестник „Поглед“, а след това пуснал котва в Радиото, където цели тринайсет години поддържа популярното предаване „Ние, българите“, а по-късно събира хиляди слушатели и за „На църква в неделя“, Светослав Цветков съм запомнил с чудесния исторически роман „В градината на всевишния“, с поетичната книга „Живи сме като греховни спомени“ и най-вече с получаването на Националната награда за чистота на българския език „Д-р Иван Богоров“. Белетристът Михаил Гунчев определя писането на Цветков „благо и вкусно като балканското кисело мляко“. Наистина „хрониките“ са повече от забавни, а героите им завинаги остават в съзнанието ни, напълно изтупани от христоматийната луксозна опаковка. Ето го първия – „консерваторът“ Тодор Икономов, любимецът на професор Тончо Жечев, който му посвети монография и успя да издаде мемоарите му. Цветков го представя като „Горделивец от сопаджийското време“. Започва с цитат от Тончо Жечев, след това подрежда характерни цитати от речи и статии на самия Икономов и с „пълна пара“ ни отпраща в „политическата мелница след Освобождението“. Разсъжденията му са не само свежи, но и свръхоригинални, тъй като се стреми да изследва плурализма на епохата, да противопостави бунтарството на концепцията, че опиянението от свободата трябва да върви редом с обмисленото законодателство. Борбата между „старите“ и „Младите“, описана толкова картинно от д-р Кръстев в литературата, е още по-ожесточена в политическия живот, а Светослав Цветков се заема с нелеката задача да разкрие закономерностите на промените, да изследва пораженията, които руската имперска политика се опитва да нанесе върху младата държава и достойния отпор, оказан от титани като Икономов, Стамболов, Захарий Стоянов. Авторът не скрива и гримасите на „дивата партизанщина“, а сред най-колоритните образи в „хрониките“ му са тези на Петко Р. Славейков, на „европееца“ Константин Стоилов, на „мъченика от Черната джамия“ Петко Каравелов. И най-вече, на наречения от вестник „Таймс“ „природен държавнически гений“ Стефан Стамболов. Очерците са написани с белетристично майсторство, в тях ще открием и хумор, и внезапни философски открития, и политически аналогии с днешния ден, и тъжни заключения за нерадостната съдба на повечето от строителите. Е, мога да подхвърля и някоя и друга забележка – например, струва ми се, че образът на „конгениалният овчар“ Захарий Стоянов е още по-сложен и драматичен. Биографите му Стефан Чирпанлиев и Тодор Ташев категорично доказаха, че овчарчето от „Записките по българските въстания“ не е автопортрет на гениалния хронист и публицист, докато Цветков чинно следва твърденията на лукавия Захари. Безпартийността му също е съмнителна, но какво лошо има да си фанатичен партизанин на една идея, която цели да въздигне България и да я отърве от прекалено нахалните „освободители“. Пълните събрани съчинения на въстаника и на политика, представени от издателството, което носи неговото име, през изминалата година се попълниха с два безценни тома с публицистиката му, които го превръщат в най-далновидния прогностик, в полемист на световно равнище, който блести с прозренията си не само в родния печат, но и във флагманите на световната преса. Но, каквито и забележки „капризно“ да подхвърлям, „Великата забавачница“ е забележителна книга, своеобразно продължение на подетата на Симеон Радев автентична летопис на строителството на нова България.

И сега прескачам от Третото българско царство, от „мечталника“ в „споменника“, както се изразява един от най-талантливите съвременни поети и белетристи Чавдар Ценов. Близък ми е по страшно много причини. Учил е във Френската гимназия в София, няколко години след съпругата ми и е закърмен с атмосферата на онзи град, който живее и в моите спомени. Достатъчно е да прочета за свръхсензационното излагане на кита Голиат в стария цирк и да си спомня как също като Чавдар отидох тръпнещ от вълнение да видя самия Моби Дик, а пред очите ми изникна някакво мумифицирано чучело, в чието туловище не открих нищо естествено. През май 2019 година Ценов получава – по моите критерии – най-значимата литературна награда у нас: „Дъбът на Пенчо“, личното признание на големия литератор и писател, и философ, и поет Светлозар Игов. Два пъти е отнасял в дома си и страхотния бухал от Националната награда „Христо Г. Данов“, бил е коронован и от портала „Култура“. И въпреки всички тези заслужени отличия, като че ли любознателният читател малко знае за майсторството на Чавдар Ценов. Дали пък за това не е виновна и критиката, опитваща се да обяснява прекалено сложно качествата му. В една рецензия дори ставаше дума за „правилните“ му възгледи в сферата на джендърните изследвания и се изтъкваше новаторството му при разкриването на възпитанието на постсоциалистическия мъж в несвобода, в несамостоятелност, неспособността му да се отдели от родителите и т.н. Направо, човек да се прекръсти! „Всекидневието е убийствено преживяване и драмата на обикновения живот е най-дълбоката драма“, казва Чавдар Ценов и по този начин ни отваря пътека към художествения си свят. В едно интервю изповядва, че завижда на Блага Димитрова за заглавието „Пътуване към себе си“ и допълва тези думи с твърдението, че „пътуването към себе си е най-важното пътуване“. Бих продължил: да, така е, ако обаче това пътуване съвпадне със съмненията, копнежите, самоанализите на читателите. А поетът и белетристът прави майсторски точно това още от началото на 70-те години, когато започнаха да се появяват първите му, доста необичайни разкази и новели. Свикнали сме да определяме онова време като царството на „инфантилната проза“, мнозина талантливи младежи се опитаха да се измъкнат от мрежите на измисления социалистически реализъм и да поставят в центъра на художествените си търсения интимните моменти, откриването на любовта, на самотата, на отчуждението. Димитър Коруджиев, Кольо Николов, Георги Величков, Росен Босев, Владимир Зарев, Георги Марковски, Янко Станоев – да не изреждам всичките! – разкриха неподражаемите си лица и предизвикаха яростта на защитниците на пропукващата се идеологическа твърдина. Още с първия си разказ „Короните“ Чавдар Ценов я направи на пух и прах, след това я „довърши“ в „Кучетата на Томи“. В „Короната“ малките бунтовници си играят на „царчета“ и нехаят за „републиканските чувства“. В „Кучетата на Томи“ вече става страшно: „Като че ли са подменили живота ми с нечий друг. Или сам съм си го подменил.“ И естествено идва стихотворението: „И се точат кучешки дни. / И ме гони страшна тъга. / Всичките си кучета съм изпуснал, / а ми е време вече да пътувам с кучешки впряг.“ Споменът на кучетата ще се появи десет години по-късно в „Къпинак“, а в запуснатите дворчета ще вилнеят само котките, „техните бездомни и разгонени писъци ще разтегнат нощите до полуда“, а „побеснялото време“ ще се стовари върху Лазар, който „като отвързано куче“ ще се втурва назад, към спомените си, за да търси смисъла на всичко онова, което му се е случило. За Чавдар Ценов започва голямото пътуване, документирано в антологията с негови емблематични разкази „Имало един ден“, представена от издателство „Сонм“, а философията и драматичната красота на текстовете е въплътена в съвършената корица на художника Борис Праматаров. Съставителката на тома, рано напусналата ни Нина Иванова, е сътворила от богатия материал своеобразен роман на озарението, в които думите се раждат „като попови лъжички“, за да се превърнат в „жаби кикерици“, щом пресъхнат блатата и хората „да си запушват ушите“. Защо да ги запушват? Защото от разказите и новелите изниква истината за техния живот. Чавдар Ценов поверява разкритията на чувствителни герои, които да разбират драмата на битието дори в най-микроскопичните ѝ детайли. „От пътуването, както и от любовта трябва да се преобръща сърцето“, казва ни той и тръгва, заедно с неотлъчните си спътници Антон Чехов и Иван Бунин, Джеръм Селинджър и Милан Кундера, усвоил от тях „почти мистичния трепет от литературата“, съживяването на въображаеми същности и най-вече, умението да визуализира словото“. Мисля си, че най-точно до този момент неповторимостта на тази проза е усетила Антония Апостолова, която успява да извлече от автора важни признания. Пред нея той заявява, че „сто пъти за предпочитане е оптимизма“ пред скепсиса на тоталната ирония към всичко и към всички. Разбира се, неговият оптимизъм е дълбоко изстрадан. Без да се натрапват, в съзнанието на героите кървят белезите от болшевишкото минало. Ценов ни доверява, че чувства особено близък Томаш от романа „Непосилната лекота на битието“ на Кундера. И той носи в себе си непоносимостта към принудата, все повече започва да заприличва на персонажа си Серафим Фотев от разказа „Щраусовете на Валс“, който започва последния си разказ почти като началото на „Чужденецът“ на Камю, но трагично започва да губи смисъла и установява, че „четенето е достигнало точката на кипене“, а в някой близък ден „ще оглушее мало и голямо от вселенската тишина и както бе забравило да чете, ще забрави и да слуша“. Един от върховете на концептуалния сборник е новелата „Майя, индианецът и края на света“: не, светът няма да свърши на 21.12.2012, но ще се случи нещо по-страшно: ще дойде време за края на илюзиите, а пророчеството на маите ще се окаже свързано не с календара, а с изчерпването на мечтанията в личното ни време, както и с дефицита на истинска любов в измисления ни живот. Може би непременно в този момент трябва да си припомним романа на Ценов „Накъде тече реката“, в който географът Михаил ще се окаже насилствено отчужден от „живата“ география, а историкът Коста ще почувства разочарованието от лъжите на националните и геополитически митове. Още много можем да говорим за онова пътуване, в което ни се преобръщат сърцата, но ще ви оставя сами да направите знаменателните си открития и след това отново да се сблъскате, в самия край, с кучетата, в новелата „Извън маршрута“, в която Чавдар Ценов ни изхвърля от отъпкания път и безжалостно ни оставя на глутницата бесни псета – сами ще трябва да се опитаме да се отървем от тях, дали в катарзиса от спомените или в отчаяния опит да си върнем мечтите – под корицата на „Имало един ден“ се крият безмилостните истини за живота ни. Необходими са смелост и проницателност, за да ги посрещнем и да ги облагородим.

Споменах за началото на разказа „Щраусовете на Валс“, а точните думи, изписани от Серафим Фотев са „Мама умряла днес…“ Затова прескачам стремглаво към Албер Камю и към издадения след трагичната му смърт ранен роман „Щастливата смърт“. Той е писан години преди „Чужденецът“ и не започва точно с тези думи, но героят – също като мъжът от „Чужденеца“, той се нарича Мьорсо, разказва за тежкия диабет на майка си, за дълго проточилото се нейно мъченичество. „Околните свикнаха със страданието ѝ, забравиха, че състоянието ѝ е тежко и че във всеки миг може да угасне. И един ден тя действително умря.“ „И когато Мьорсо с тъга мислеше за покойната, окайваше всъщност себе си.“ Ранният Камю е по-склонен да обяснява, той постепенно създава своя Сизиф, жаден за живот, готов на всичко, за да се спаси от отчуждението. Но осъзнава, че не е роден за любов, че новият човек, се е родил в страдание и в болка, а „най-доброто в живота му кристализира около най-лошото“. Стопанката на издателство „Фама“ Мария Коева си е поставила благородната задача да ни поднесе нови преводи на почти цялото творчество на Камю, да представи пътя на този средиземноморски бунтовник, опален от средиземноморското слънце, който ще премине през отчуждението, през борбата с чумите на века, за да изригне в най-великата си книга „Разбунтуваният човек“ до заклеймяването на сталинските лагери на смъртта и да си спечели омразата на тълпата леви интелектуалци, слепи за тоталитарната заплаха. Нобеловият лауреат за 1957 г. три години по-късно ще загине в мистериозна автомобилна катастрофа, за която все повече изследователи обвиняват тайните служби на Червената руска империя. „Щастливата смърт“ е талантливото начало на дългото пътуване към „истината на неподвижните светове“ (това са последните думи от романа). Ще запомним проницателния портрет на трагичния модерен човек: „От мощния съсипателен порив, устремил го напред, от беглата съзидателна поезия на живота вече не оставаше нищо освен истината без бръчки, която е противоположна на поезията. Измежду всички човеци, които бе носил в себе си, подобно на всеки в началото на живота си, измежду разнородните личности, преплитащи корени, без те да се сливат, днес Мьорсо знаеше кой е бил – и изборът, който съдбата залага у човека, той бе направил съзнателно и смело.“ Струва ми се, че в тези думи е синтезирана тайната на голямата модерна литература, същината на многоликия човек с преплитащи се корени, появяващ се и във виденията наяве на Чавдар Ценов.

И още една незабравима книга за тайнството на живота и на смъртта, но осмислени през пречистващата мощ на музиката: „Кой уби Джон Ленън?“ от английската журналистка Лесли-Ан Джоунс. Изданието е на „Колибри“, въздействащата корица е на художника Стефан Касъров, а преводът е на Мирела Стефанова. Можем ли да сравняваме философията на Камю с ориста на Ленън? А защо да не можем? Чел съм „православни“ откровения, че момчетата от групата „Бийтълс“ били пратеници на Дявола, за да разрушат основите на Божия свят. За мен и за милиони от моето поколение обаче, те са ангели небесни, дошли, за да възвестят края на преструвките, на фалшивия морал, за да обявят за най-висши житейски ценности мира, любовта и живота. Лесли-Ан Джонс създаде големи бестселъри за Дейвид Боуи и за Фреди Меркюри, но изследването ѝ за Джон Ленън е много повече от журналистически портрет. То наподобява психологически роман, в който обаче всяка дума е подчинена на истината, дори когато тази истина е нелицеприятна. Традициите на новата американска журналистика, заложени от Том Улф, Норман Мейлър, Труман Капоти и Хънтър С. Томпсън са живи – те сложиха ново начало при тълкуването на фактите от реалността, като извлякоха от тях не само гола, сензационна истина, но надвременни социални и естетически обобщения. Затова „журналистическият роман“ на Лесли-Ан Джоунс ще се чете не толкова от почитателите на рок-легендите, а от всички, които искат да си обяснят метаморфозите на епохата. Един прочут рок-мениджър разсъждава, че „като всички велики творци, и Ленън е бил повредена стока“, а авторката на неговата биография ни подготвя за потресаваща среща с „кълбо от противоречия, смесица от добро и лошо“. Нейният Ленън е „другото име на Питър Пан“ – той никога не пораства, мрази себе си – нейният безмилостен отговор на всичко това е, че убиецът на певеца е самият той. И въпреки бушуващата в него стихия на саморазрушението, мъжът-дете е „подобрил живота на милиони“. Подобни неща ще открием в истинските биографии на немалко гении, нека си спомним само великия филм на Милош Форман „Амадеус“, в който чудовището Моцарт се оказва безсмъртно, докато благородният и скучен Салиери остава в историята като негов убиец.

Когато Джон Ленън загива нелепо, един тийнейджър слуша последния му албум с Йоко Duble Fantasy. „Изглеждаше ми истинско щастие – такова, за което аз не можех дори да си мечтая; някой е стигнал до място, където може да живее толкова добре, че само да гледа как се въртят гумите на автомобилите.“ Ето какво е останало от саморазкъсването на Ленън в съзнанието на Майкъл Балзари, легендарния басист и съосновател на Red Hot Chili Peppers, известен на света като Флий, който е дал на пръв поглед странно име на мемоарите си: „Трий за децата“. Този издаден в оригинал преди година световен мегабестселър ни е поднесен от издателство „Кръг“ в превода на Андрей Ч. Арнаудов. Роденият в пущинаците на Австралия романтик се изповядва: „Целият ми живот бе изпълнен с търсенето на по-висшето ми аз, бе едно приключение към дълбините на душата ми.“ „Винаги търсещ, жадуващ за нещо повече, винаги в безкрайно издирване на начин да се слея с вечната душа“… Дали това е той? Или и в неговия живот саморазрушаващите моменти не са никак малко? И се замислям, ами ако самият Ленън се беше опитал да разкаже за живота си, нямаше ли да спести жестоките наблюдения на Лесли-Ан Джонс? Пиянството, пушенето на „ангелски прах“, безсънните нощи не означават, че Флий не предпочита да пребивава във вълшебния свят на „хобита“ на Толкин, но колкото и романтична да е нагласата му, сърцето му многократно ще се окаже разбито и той ще осъзнава, че „живее в пашкул, който си е изплел сам“. В тези редове не говоря за музиката на Ленън и на Флий, но тя звучи в ушите ми. Пуснете си техните хитове и непременно ще усетите в тях разкъсваното от противоречия кървящо съзнание на модерния човек, който съчетава агресията и насилието с надеждата за хармония и покой.

Не искам да прекалявам с търпението ви, но две безсмъртни класики направо са готови да подскочат към вас от бюрото ми. Оставам в сърдечната прегръдка на издателство „Кръг“ с неиздавания до този момент на български шедьовър на Вирджиния Улф „Флъш“. Само преди седмица участвах в дискусия за качеството на преводите на Иглика Василева. Нямам нищо против доброжелателно да се посочват грешките дори на „безгрешните“, навярно и в нейните пътешествия из дебрите на най-трудните за интерпретация безсмъртни класически творби ще се намерят кусури (прочетох, че някъде неуместно употребила турцизми, а пък на мене ми се струва, че словесните ѝ открития са вълшебни!). Та нищо чудно някой педант да намери „грешки“ и в историята за появилия се през 1842 година велик кокер шпаньол в дома на английската поетеса Елизабет Барет Браунинг, който се превръща в едва ли не главен герой в кореспонденцията ѝ. Вирджиния Улф подхваща като на шега неговото житие-битие, а то се превръща в най-четената ѝ творба, създадена през 1933 година и надминала славата дори на романа „Орландо“. Българското издание е супер-луксозно, с невероятни цветни илюстрации от испанската художничка Ираче Лопес де Муниан, а разказът за Флаш е предвестник на поредицата от забележителни книги за кучета, които ни помагат още по-добре да проумеем тайните на природата и мистичната връзка между живите същества. Мисля си за Гавриил Троеполски и „Белият Бим, Черното ухо“ – една от провиденческите руски трагедии, създадени през 20 век. Робърт Браунинг подстригва Флаш и така се ражда новата философия на кучето-мъдрец. „Да бъдеш нищо – в края на крайщата това не е ли най-доброто нещо на света?… Същинска карикатура на великолепието на онези, които парадират, че са нещо – та това не е ли посвоему вид кариера?“ Така Флъш и неговата стопанка преоткриват познанието на древните гърци, че „щастието се постига единствено чрез страдание“. Още много тайни за поезията и за мъдростта ще намерите по страниците на „Флъш“ и ще почувствате, че вече никога няма да се разделите с тези необятна в откритията си за живота книга.

Предполагам, че ако в младостта си сте се докоснали до „Животът по Мисисипи“ от Марк Твен, не сте се разделили и с този шедьовър. Издателство „Плеяда“ го предлага на вниманието на младото поколение и на изпълнените с носталгия възрастни във великолепния превод на Христо Кънев и с чудесната корица на Димитър Стоянов – Димо. Твен не просто усвоява трудната професия на лоцмана, а след като е преминал през школата на сребърната мина, на репортерството и на още куп занаяти (типична биография на някогашния американски писател) най-сетне осъществява своето мечтано пътешествие по Великата река. Какво ли няма в този неостаряващ текст – срещи с историята, психологически портрети, размисли за могъществото на природата, изникват фабрики и мошеници, замъци и култура, ражда се и идеята за една от най-големите книги в американската литература „Приключенията на Хъкълбери Фин“, която сега варварите на новоезика се опитват да изхвърлят от учебниците и най-вече от душите на младото поколение, убеждавайки го, че няма корени и пол и че андрогинното състояние е истинската ни същност.

Но да не завършвам с подобно хвърлящо ме в отчаяние изречение, ще добавя – за цвят – още две книги. Едната ще е от „Бард“, в поредицата „Кралете на трилъра“ можете отново да се срещнете с авантюриста Джак Уест – младши, достоен наследник на Индиана Джонс, в поредното шеметно приключение, появило се изпод златното перо на Матю Райли, един от най-продаваните по света професионалисти, в „Двете изгубени планини“, шеста част от поредицата, започнала със „Седемте смъртоносни чудеса“. Орденът „Омега“, съставен от монаси фанатици от Венеция, и коварният кардинал Мендоса се изправят за пореден път срещу Джак и неустрашимия му екип, съставен от красивата му съпруга Зоуи (също като моята Зоя!), борбената му майка историк Мей Мериуедър и царя на Подземното царство Хадес, твърдо решени да спасят от „лошите“ осиновената двайсетгодишна дъщеря на Джак Лили. Какво пък, в юношеските ми години ми бяха отнети романите на Карл Май, трябваше да се задоволявам с източно германските „синове на великата мечка“ и да се тревожа за партизанчето „овчарчето Калитко“. Нека днешните деца волно да препускат с Джак и да попиват изникващите една след друга тайни в превода на Стефан Теодосиев.

Всъщност, предпочитам да се заливам от смях с „дръндьото“ на Джеф Кини, голямото откритие на издателство „Дуо дизайн“. Канят ни на епично киноприключение с дневника на любимия герой, който вече все по-често се появява и на екрана. „Следващият, моля“ е разказ за създаването на филма „Искам в къщи“, който можете да гледате с помощта на интернет, тъй като посещенията в киносалоните по време на пандемия не са препоръчителни. Страхотното издание предлага уникални фотографии от снимачната площадка, още десетки оригинални рисунки на неуморимия Джеф Кини и смях, заразителен и за възрастните! Джеф Кини създаде ново лице на книгата за младите, той я превърна в произведение на изкуството, което съчетава оригиналния текст с невероятните визуални изненади. Ще се насладим на превода на Михаил Балабанов и най-малко десетина пъти ще се връщаме да разлистваме страниците и да се радваме на всяка шега, на всяка рисунка, на всяка страхотна снимка!

Ето това вече е щастлив финал (защо ли продължават да пишат и да говорят за „хепи енд“?!). А ни очаква истински пир по време на коронавирус. Обещавам ви да се завърна още преди следващия четвъртък, тъй като имам намерение специално да отделя внимание на подготвен от двама българи – работохолици и будители „Универсален енциклопедичен речник“ в два тома. До този момент не съм прочел нито дума за него в печата, какво да се прави, при толкова сензационни приключения на чалга-певиците, къде ще остане време за енциклопедии, нали?!

 

Pin It
Георги Цанков
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.
Други статии от този автор

Посетители

47

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Нойкьолн е част от... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ходил съм, викаш, знам... преди 1 ден
  • Кунев писа Още
    Напишете нещо за... преди 1 ден
  • Баба Катя писа Още
    Голяма тема за много... преди 3 дни
  • тодор каварджиков писа Още
    пиши младене пиши... преди 6 дни
  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 1 седмица
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 1 седмица
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 2 седмици
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 2 седмици
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 2 седмици
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 2 седмици
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 2 седмици
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 3 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 4 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 4 седмици