1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2020 10 Georgi Cankov 6

 

Този път ще започна съвсем необичайно – със сонет, който често съм си повтарял през годините. Преводът е на поета и литературоведа Петър Велчев, а авторът е Жорж Роденбах. И така:

САМОТА

Нима ще трябва вечно с очи неутолени
в Изкуството да търсиш изящните неща –
като свещеник, който на колене в нощта
сред храма пази реликвите свещени?
Нима ще съзерцаваш как цветето цъфти
и присмеха отхвърлил, ще завоюваш слава?
Нима ще гледаш само как любовта минава
и ще смениш благата с несигурни мечти?
Ти жив ще се зазидаш – нима това не стига?
Ще трябва ли да хвърлиш сред пламъка горещ
метала на душата в пещта на свойта книга?
Живей самичък! Ето – суровата голгота…
Ти себе си пожертвай пред висшия копнеж:
за да си жив посмъртно, бъди мъртвец в живота!

За първи път прочетох „Самота“ в оригинал преди много, много години, когато пишех предговора си към скъпоценното томче творби на Стефан Маларме, появило се в издателство „Народна култура“ във великолепния превод на Кирил Кадийски. Тогава разтворих и дневниците на братя Гонкур, за да открия каква значима фигура в онази епоха е бил Роденбах. Той е един от образите, превърнали се в безсмъртния Суан на Марсел Пруст. Издателство „ЛИК“ пък представи в превод на Недка Капралова романа „Звънарят“. Спомних си и за делото на Гео Милев, който оказва огромно влияние върху поезията и литературата ни с превода на романа „Мъртвият Брюге“ – „образът на една странна и мистична душа“, по думите на големия български експресионист. „Да замениш благата с несигурни мечти“, „в Изкуството да търсиш изящните неща“, „сред пламъка горещ“ да хвърлиш „метала на душата в пещта на свойта книга“! Като че ли точно от това имаме нужда в епоха, когато металът на душата става все по-непробиваем. Затова и откривам надвременно послание в двата представени от издателство „Сонм“ неизвестни досега у нас шедьовъра на Жорж Роденбах. Красимир Кавалджиев, дарил ни с великолепни преводи на Морис Метерлинк и на Ромен Гари, на Ерик-Еманюел Шмит и на Цветан Тодоров, на десетки класици и модерни трудни за интерпретация творци, преди двайсет години представи и своята интерпретация на „Мъртвата Брюге“„. Сега ни омагьосва с „Музей на бегинки“ – една от най-мистичните и красиво-трагични поеми в проза на Роденбах. Бегинките са нидерландски феномен – това са жени, оттеглили се от светския мир, „плетачки на дантели“ (може би ще си припомните чудесната повест на Паскал Лене „Плетачката на дантели“ и гениалната Изабел Юпер в екранизацията). Всъщност зад привидната тишина, зад мълчанието, зад маската на самотата пламтят огньовете на изкушението, плътта се бори с вярата, сянката се опитва да угаси светлината. Сестра Урсула – тя сякаш има очите на Изабел Юпер – открива в измайсторяването на дантелата за булченски тоалет изкушението. Тя шепне молитвата за „Божествената любов“, а избягваната дума „любов“ изригва в душата ѝ, независимо от нея – „отначало изглеждаше позволена, законна, преобразена, разпалена като въглена на Исая, взет от Божието лоно, после изведнъж ставаше мирска, нежна, почти плътска и поставяше върху устните ѝ гореща целувка сякаш с невидими устни…“ Запалването на свещите на бегинките, в което те откриват „детинско удоволствие, примесено с известен страх“ е израз на редуването на тръпката с радостта, частица от ритуала към написването на така жадуваната от Маларме Книга, която откриваме и в „любовта към бялото“, а стотиците, покрити с бели воали, коленичили в църквата самотници са като „полярен пейзаж, начало на глетчер, върху който никой не се осмелява да стъпи…“ После идва ред да открием романа „Призванието“. Ще направим това със стопанката на издателство „Сонм“ Тодорка Минева, дарила ни щастливи мигове с толкова много френски класици и съвременници, а сега – отвела ни на своята среща с „мъртвия град“ (не забравяйте – „за да си жив посмъртно, бъди мъртвец в живота“) и с изкушението на потомъка на Свети Антоний, който ще изпита изобретателността на Демона. Ханс Каздан лесно отхвърля зависимостта към красивата, но невинна Вилхелмина. И двамата са сякаш болни: „Нима вярата и любовта не са двете лица на Безкрайността?“ Но Демонът се е скрил в зрялата плът на прислужницата Урсула. Майката на Ханс се опитва да го предпази и да го спаси заради Вярата. Но и тя има дълбоки съмнения: „Вдовицата долови в плътта си спомените, съжаленията, изгарящото ехо от някогашните наслаждения… Да, Ханс беше дете на любовта. Как би могъл да избегне желанието да познае свещения спазъм?“ И наистина Урсула успява „да сбъдне неумолимата съдба, тайната мисия на Демона“ – тя се възползва от мрака, за „да му предложи греховния плод“. Той ще остане неутешим заради проваленото си призвание – отделя се от света, също като бегинките, сменил завинаги „благата с несигурни мечти“. Необходими ли са ни по време на пандемия подобни символични терзания? Сещам се и за приятеля на Роденбах Жорис-Карл Юисманс, който още по-жестоко от него изстрадва вечната битка между доброто и злото – от „бесовете“ в сатанинския роман „Бездната“ (една от най-ужасяващите срещи с Ада в световната литература) до откриването символите на Вярата в „Храмът“. Юисманс стига дотам в религиозното си преображение, че отказва да се лекува от рак и се оставя в ръцете на Бога, за да напусне този свят на 59 години през 1907. Роденбах го изпреварва в Отвъдното и си заминава от апандисит по Коледа 1898, едва 43 годишен. Надгробно слово произнася окултиста Катул Мендес. Една от героините му, сестра Хедвига, съкращава молитвата, за да заспи по-бързо. „Понеже със заспиването щеше да се приплъзне от съня към смъртта, както би хлътнала от будуването в съня. Незабележимо сливане на река с неин приток.“

В тези дни на тревоги и скръб сливането на реките с притоците им става все по-забележимо и крещящо. Сякаш сме забравили за целителната мощ на тишината. Поведението ни сега ни кара да се замислим що е „Порода: човек“. И – „Има ли надежда за спасение?“ Затова няма как да се разминем с издадената от „Милениум“ нова книга на младия нидерландски историк и философ Рутгер Брегман. Той е само на 32 години и през неговите очи можем да видим света така, както си го представя поколението, на което предстои да го променя. Определят го като „нидерландския вундеркин на нови идеи“, също и като „един от най-изявените млади мислители в Европа“. В бестселъра си „Утопия за реалисти или как можем да изградим идеалния свят“ предлага три основни идеи за справедлив живот: универсален и безусловен минимален доход, работна седмица от петнайсет часа и отворени граници по целия свят със свободен обмен на граждани между всички нации“. В „Порода: човек“ Брегман отива още по-далече – категорично оспорва изводите на Густав Льобон от класическия му труд „Психология на тълпата“. Приели сме едва ли не като аксиома наблюденията на Льобон, че по време на криза индивидите „слизат няколко стъпала надолу по стълбицата на цивилизацията“. В унисон с тази идея немците изсипват над 80 хиляди бомби над Великобритания и убиват повече от 40 000 англичани, а Чърчил отговаря със сриването до земята на цели германски градове – най-страшно е пълното унищожение на Дрезден. Според Брегман неговата теза „изнервя управляващите“, тя е „отричана от религиите и от идеологиите, пренебрегвана от новинарските медии и изтрита от хрониките на световната история“. Всъщност е много проста: „дълбоко в себе си повечето хора са създадени добри“. На развиването на тезата си авторът е посветил повече от 400 страници. Той се пита защо сме толкова податливи на драматични и мрачни новини и отговаря: на склонността ни към негативизъм („настроени сме да приемаме по-скоро лошото, отколкото доброто“) и на предварителния си опит – родов, личен. Брегман увлекателно проследява развитието на традиционното допускане в западния канон, че хората са егоисти – и в исторически, и в художествен план. Помага ни да осъзнаем, че „твърде много от бъдещето ни зависи от миналото“. „Глад, наводнения, епидемии – бедствията започват от момента, в който човекът се установява на едно място. Една провалена жътва или смъртоносен вирус са достатъчни, за да покосят цели народи.“ Разбира се, на пътя на теорията на Брегман се изправят високи препятствия – избитите от тоталитарните системи стотици милиони човеци. И веднага изниква мъчителния проблем за механизмите на превъплъщенията на злото. И още: „Как е възможно ние, хората- единственият вид, способен да се изчервява, – да позволяваме да бъдем управлявани от съвършено безсрамни същества?“ От времето на Просвещението насам установихме, че „социопати могат да вземат властта и обществото да бъде доминирано от правила и протоколи, които изобщо не зачитат индивида.“. Рецептата на философа за промяна включва няколко простички на вид, но ужасно трудно изпълними правила: от цинизъм към ангажираност, от поляризация към доверие, от изключване към включване, от самодоволство към гражданско съзнание, от корупция към прозрачност, от неравенство към достойнство. Той отлично осъзнава, че все още идеите му изглеждат утопични. Но изправени пред ужаса от пандемията, пред чудовищното замърсяване на планетата, пред икономическото и политическото противопоставяне, няма как да не признаем, че ако искаме да оцелеем, трябва да сторим нещо решително. Да се превърнем в „реалисти“, според Брегман, ще рече – „да излезем от скривалищата си и да не се срамуваме да бъдем добри“. Дължим чудесния превод на тази важна за епохата книга на Теодора Давидова и няма как да не се съгласим с думите на нашумелия автор на „21 урока за 21 век“ Ювал Ноа Харари: „Благодарение на „Порода: човек“ вече гледам под различна перспектива на човешката порода и това ме накара да преосмисля много от установените мнения за хората.“

И все пак, когато се огледаме наоколо, когато попътуваме из българския фейсбук или подслушаме оживените диалози по улиците, ще установим, че все още сме по-близо до наблюденията на Густав Льобон. И има нещо, което стои в основата на всичко, поне така ми се струва – не можем да избягаме от миналото. То като пиявица се е залепило за кожата ни и изсмуква зло от душите ни. Все пак, докато не изречем най-трагичните истини за това минало, ще бъде много трудно да продължим напред. Защото наистина се срамуваме да бъдем добри, да изведем на повърхността прекрасните примери от „строителите на нова България“, да се издигнем над омертата за братоубийствата и да надскочим спусналата се тежка мъгла над Балканския полуостров. Към размислите за националната съдба тази седмица ни връщат два ярки исторически романа. Първият от тях е написан от Христо Петров. Познаваме автора от блестящото изследване (създадено съвместно с журналиста Христо Христов) „Белият терор“ от 1923 – 1925 год.“ – то продължава да е бестселър, макар че излезе преди четири години, през 2016, в издателство „Сиела“. Адвокатът Христо Петров има над 20 години опит в областта на гражданското и на наказателното право. В предложения ни от издателство „Кралица Маб“ роман „Град на птици“ се проявява и като зрял белетрист. Ще бъда съвсем откровен – пристъпвам към този роман като човек, кръвно свързан с трагедията от онова зловещо време. Моят дядо Георги Цанев е би царски офицер, земеделец, гибелно свързан с един от злодеите, вдъхновители на кървавия атентат в църквата „Света Неделя“ Коста Янков. Къщата му е била в съседство с дома на Янков и, макар да не е участвал в съзаклятието, дядо ми се е криел на тавана. Видял е, че извеждат Янков и семейството му, качил се е на покрива и започнал да вика: „Убийци!“ Свалили го, откарали го в душегубката и никога не се завърнал. Трагедията не попречила на баща ми също да поеме пътя на царски офицер и да се издигне до предводител на гвардията. Другият ми дядо, Стоян Стефанов бил юрист и стигнал до председател на Касационния съд по времето на Богдан Филов. Името му често се споменава със суперлативи в публикувания от „Труд“ дневник на министъра на правосъдието от 1939 до 1942 година Васил Митаков, убит от Народния съд. Така че близките ми са се озовали от двете страни на барикадата, но никога между двата рода не е съществувало напрежение. В романа на Христо Петров обаче напрежението се нагнетява с всяка прочетена страница. Авторът прониква под черупката на психологията и на палачите, и на жертвите, които непрекъснато сменят местата си. Но в основата на братоубийствата е една човеконенавистническа идеология, чието продължение наблюдаваме в действията на съвременните терористи. Четенето на романа въздейства травматично. Самата мисъл, че болшевишката представа за държавата се е сбъднала и е предизвикала гибелта на милиони хора по целия свят е повече от стряскаща. „Другари, нека всеки знае, че когато работническата класа дойде на власт, тя ще устрои масов терор срещу хидрата на контрареволюцията! Нека враговете знаят, че всеки, които се осмели и на най-малката пропаганда срещу нея, ще бъде незабавно арестуван и заключен в концентрационен лагер! Че всеки, задържан с оръжие, ще бъде разстрелян на място!“ Уви, това мрачно пророчество се случи И то не ни дава мира, пречи ни да послушаме Брегман и „да не се срамуваме да бъдем добри“.

Още по-дълбоко в причините за разделението достига Маргарит Абаджиев в издадения от „Прозорец“ роман „Царят на татарите“. През 2009 г. той издаде интересен биографичен роман за гениалния цигулар и композитор Васко Абаджиев, но за съжаление книгата остана почти незабелязана. Силен беше и романът му „Фениксът“ – посветен на разрушителната енергия в анархистично настроените модерни млади хора, отговарящи предизвикателно на лъжите и на конформизма на своите родители. Сега отново ни хвърля ръкавицата с осмисляне на случилото се през 1925 година, но в светлината на предходните събития и посредством диренето на първопричините за братоубийството. Сюжетът на пръв поглед е почти криминален –началникът в отдел „Обществена безопасност“ Дамян Харитонов е изпратен заедно с колегата си Андрей Хранов в Германия, за да специализира борба срещу контрабандата и тероризма. Това се случва през есента на 1924 година, а за да разберем какво всъщност ни връхлита, заедно с него ще надникнем в архивите, в размислите на Стефан Стамболов още от 1891 година, в прозренията на Захарий Стоянов. Те посочва причините за избухването на българо-българската война: „България ще бъде царица на Балканския полуостров или няма да бъде въобще. Нам е отколе отредено да бъдем Европа, далеч преди сегашните ѝ надути и докачливи велможи. Ние сме бранили тези земи и тука, на полуострова, не сме ний нито Малка Европа, нито Западна Азия. Да си измият очите от Виена нататък, че и в Петербург, да не вадим вехтите хроники. Нас ни е мястото по право сред европейските народи, целокупни, съединени в отечествена стряха по език, народност и обичаи. Нищо друго няма да донесе мир и благоденствие по нашите краища. Нито сега, нито вовеки.“ Кой от съвременните управници си е позволил да излезе с такива огнени думи? Гънем се като червеи, скоро и от историята си ще се откажем, трагично разделени на русофили и на русофоби, без отникъде да се показват българофили. Маргарит Абаджиев доказва, че и идеята за македонската автономия, и всичките напъни на руските и на съветските вождове целят разединението и отслабването на България. То е в полза въобще на Великите сили. Така че братоубийството е жесток експеримент. Харитонов се убеждава с очите си в безцеремонността и дивашката жестокост на болшевишките комисари, които присъждат насилствено гибелните си идеи в Македония. Писателят вещо посочва механизмите на отродителството, диктувани от Великите сили. Той осъзнава, че „царят на татарите“, страшният Стамболов не е светец, но защитава с цената на живота си онова, което и днес боде очите на всевъзможни преоблечени в дрехите на глобалисти интернационалисти. Онзи ден с тъга гледах шведски филм, в който по прозорците на домовете на тези толкова демократични европейци се вееха шведските знамена и си помислих какъв вой ще се надигне, ако наши кинемотографисти покажат в кадър на съвременен филм българското знаме. След предателството на болшевиките, които предадоха костите на Гоце Делчев на Скопие и след обявяването на стотици хиляди наши братя от Пиринско за „македонци“, днес отново надвисва опасността под чужда диктовка да приемем „образа на мародер на македонските въжделения“ и да предадем идеалите на братя Миладинови, на Димитър Талев, на изваяния от Маргарит Абаджиев „цар на татарите“ Стефан Стамболов…

Оттук до следващата книга има само една крачка. Отново трябва да поздравим храбростта на издателство „Слънце“ в лицето на стопанката му Надежда Кабакчиева, която е дръзнала да посегне на неприкосновеността на Руските тайни служби и да ни подхвърли поводи за размишление за тяхната роля в съдбата на България. Журналистите Огнян Стефанов, Катя Илиева, Диана Йонкова и Красен Бучков са съавтори на свръхсензационната книга „Сянката на прилепа“. Тя започва с хакерските атаки и нашествието на тролове, които представят коронавируса като „конспирация“ на тайни могъщи организации и магнати. Историята на отношенията между Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на руската армия е представена посредством документи, изследвания и свидетелства на сериозни експерти. „Историята на тези взаимоотношения е зашеметяваща, спираща дъха и надхвърляща човешкото въображение. Прилепът, който символизира Руското военно разузнаване, е простирал криле над много страни. А ние, българите, не само дълго сме живели и живеем в неговата сянка, но не сме и подозирали, че това е една постоянна зависимост.“ Очаква ни шеметно пътешествие из коридорите и подземията на Коминтерна, смразяващи данни за неизвестни моменти от кариерата на Георги Димитров и на Васил Коларов, мръсната роля на ГРУ за набедяването ни при атентата срещу папата, ролята на руското разузнаване за унищожаването на Корпоративната търговска банка, убийството на един от най-богатите българи Емил Кюлев. И когато Бойко Борисов се хвали с неговите енергийни хъбове, не бива да забравяме думите на главния редактор на „Инсайдер“ Роман Доброхотов: „В съветските времена България е била нещо като „хъб“ за офицерите от ГРУ за Източна, а и не само за Източна Европа. Сега явно Руското посолство също се ползва като плацдарм за ГРУ.“ Затова няма как да не се замислим над заключението на авторите, което почти по нищо не се различава от прозрението на Стефан Стамболов в края на 19 век: „Малки държави като България често са попадали под влиянието на Великите сили, а и на не толкова великите. Такава е съдбата на много народи. Затова националното достойнство е толкова важно. Затова чувството за принадлежност към една нация е определящо за нейното развитие и вписване в глобуса. Едни успяват да го направят достойно и с полза за гражданите, други поемат по труден път и често изглеждат объркани. Обикновено причина за това е управленският елит, културният елит и незрялостта на гражданското общество… Дори когато се налага да се правят компромиси, а това е нормално да се случва, те трябва да произтичат от българските интереси. И за това да се води борба: умна, методична, дипломатична.“ Готов съм да се подпиша под всяка дума в този аналитичен текст. Струва ми се, че чувството за национално достойнство е най-силно в повечето ни издатели. В тях са надеждите ми – дори в условията на безмилостна пандемия, духовната храна, с която ни запасяват, засега е единствената сигурна ваксина.

Исках да включа и още една българска книга – необикновения сборник с разкази „Може ли да ме полюлееш“ от Цветелина Георгиева на издателство „Жанет 45“, но ще я оставя, ако е живот и здраве, за следващата седмица. Нека отделя малко място и за преводните съкровища, сред които най-вече се откроява романът „Три етажа“ от Ешкол Нево, финалист за националната награда за еврейска книга. Изданието е на „Колибри“, а преводът е на Паулина Мичева. През 2008 година петдесетгодишният днес белетрист получи членство в Израелската фондация за културни постижения, едно от най-високите признания за творците в родината му. Внук е на бившия израелски премиер Леви Ешкол, на когото е кръстен. Той води страната по време на Шестдневната война и е един от най-целенасочените политици, допринесли за издигането на международния престиж на Израел. Неговият внук преподава творческо писане и мислене в Университета в Тел Авив, служил е в Разузнавателния корпус, а сега е сред най-четените автори. Романът „Три етажа“, издаден през 2015 г., е избран за книга на годината от читателите, посрещнат е с огромен интерес във Франция и в Италия, а вестник „Ню Йорк Таймс“ го определя като „хипнотичен“. Режисьорът Нани Морети засне филм по него – вероятно ще го видим на следващото издание на фестивала „Синелибри“. Интелектуално четиво, което обаче лесно може да се възприеме и от по-непретенциозни читатели, тъй като сюжетът увлича. Озоваваме се в жилищна сграда в предградията на Тел Авив. Ще се сблъскаме с конфликтите между поколенията, с комплексите и сексуалните „отклонения“ на обикновените израелци, ще пътуваме отдолу нагоре – към осмислянето на треските в „колективното съзнание“, което май, според Нево, не съществува. Един баща се безпокои дали дъщеря му не е преживяла малтретиране и се пита каква е собствената му вина: „Всеки има един малък престъпник вътре в себе си, който може да оживее във всеки един момент.“ Защо една млада жена е допуснала съседите да я наричат иронично „вдовицата“, тъй като съпругът ѝ постоянно пътува. „Като антрополог наблюдавах собствения си живот. Като разказвач на филм за бедствие минута преди бедствието да връхлети.“ А жената на третия етаж вече се е озовала в Ада на отчуждението. Девора записва на телефонния си секретар съобщения до покойния си мъж, тъй като катастрофално се е отчуждила от сина си. „Ако няма човек, на когото можем да разкрием тайните си и да освежим спомените си, човек, в когото да намерим утеха, тогава говорим на телефонния секретар. Основното нещо е да говориш с някого. Иначе, останал сам, човек няма представа на кой от трите етажа се намира и е обречен да опипва в мрака, за да включи светлината.“ Тема, която ни е добре позната от „Човешкият глас“ на Жан Кокто или от „Щастливи дни“ на Самюъл Бекет. Но и срещата с Бекет ще оставим за следващата седмица.

А ни предстои рандеву с кралицата на английското криминале. Не общоизвестната Агата Кристи, а другата, интелектуалката и особнячката Дороти Сейърс. Навремето Богомил Райнов правеше една поредица класически криминални романи за пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ и включи в нея „Лорд Питър прави оглед на трупа“. Най-значимото творение на бележитата интелектуалка е нейният конгениален превод на „Божествена комедия“ от Данте. Дъщеря е на пастор, който още когато е шестгодишна, започва да я учи на латински. Родената през 1893 година девойка завършва колежа „Сомървил“ в Оксфорд – там изучава средновековна литература и е една от първите жени в Англия, която получава магистърска степен. Попада в рекламния бизнес и измисля две от най-устойчивите послания: „Струва си да рекламирате!“ и „Гинес е добре за тебе!“. Първият си роман замисля през 1920 година, но го издава през 1923. Ето как го представя в едно свое писмо: „Моята детективска история започва ярко, с дебела дама, намерена мъртва в банята си, без нищо на себе си, освен пенсне. Защо ли тя носи пенсне в банята? Ако можете да познаете, ще успеете да закопчаете с белезници ръцете на убиеца, но той е много хитър и готин човек…“ С разкриването се залавя детективът-аристократ лорд Питър – ветеран от Западния фронт, ексцентричен, с типично английско чувство за хумор. Критиците от онова време твърдят, че напомня за танцьора и актьора Фред Астер. След „Чие е тялото?“ лордът ще се подвизава в още 11 романа и в няколко сборника с разкази. Сред най-големите почитатели на Сейърс са поетът Уистън Хю Одън и философът Лудвиг Витгенщайн. Една малка планета е кръстена на нейното име. И ето че издателство „Пергамент Прес“ реши да ни запознае с това чудо на британската литература. Едновременно се появиха първите два случая на лорд Питър: „Чие е тялото?“ и „Облак от свидетели“. Стилните корици са дело на художничката Екатерина Рудолф, а преводите са на Мариана Христова. Тъй като много обичам криминалетата по английски, горещо ви препоръчвам тяхното „най-добро лице“ и се надявам, че интересът ви ще подтикне издателите час по-скоро да ни предложат и следващите томове.

Тъй като Коледа наближава, няма как да не помислим и за най-малките читатели. Огромна благодарност на издателство „Кръг“ за преоткриването на Джуди Блум. Тя е направо митично име в сферата на литературата за деца и юноши. Родена е през 1938 година, принудена е да прекъсне следването си, тъй като заболява от остра инфекциозна вирусна болест, която поразява лимфните възли и атакува черния дроб, нещо като прабаба на коронавируса. Но за щастие оздравява, преживява няколко труса в личния си живот, а през 1970 г. първата ѝ книга на юноши я прави световно известна. Книгите ѝ са преведени на повече от 30 езика и са издадени в почти сто милиона екземпляра по света. През 2012 година е диагностицирана с рак на гърдата, но все още се държи, макар вече да е на 82 години. Ще се радваме на знаменитата ѝ поредица романи за Фъстъчето. Джеф Кини, авторът на поредицата за Дръндьото признава, че когато е бил малък, Джуди Блум е била любимата му писателка, а „Фъстъчето е цар“ е неговата предпочитана книга. Великолепният превод на Зорница Христова и не по-малко чудесните илюстрации на Ина Христова превръщат появата на „Фъстъчето е цар“ в събитие, а дребосъкът Фъстъчето е поредната сладурска напаст, която умее да прави страхотни бели. Малкият пакостник е в компанията на домашния любимец – костенурката Слюнчо и на големия си брат, четвъртокласника Питър. Тъй като заради карантината, не виждам внучките си, в очакване час по-скоро да им предам щафетата, се смях сам на щурите приключения.

Оставих за накрая сензацията за почитателите и за враговете на Дан Браун. Да, царят на теориите на конспирациите, осквернителят на християнската догма за Христос проявява неподозирани таланти: пише неподражаеми стихове за деца и композира музика, която да звучи, докато четем неговата „Дива симфония“. Издателство „Бард“ с много любов е подготвило този красив Коледен подарък с изумителните илюстрации на художничката Сюзан Батори. Големият Любомир Николов, преводачът на Толкин и един от най-талантливите наследници-фантасти на Любен Дилов, е превел блестящо поезията на Браун. И след като започнах този преглед със стихотворение, така и ще го завърша. Но то всъщност ще е контрапункт на началото:

Когато е тъжен или наранен,
той бързо се крие от белия ден.
Заравя глава и намира покой,
така се спасява от лошото той.
Но дълго не може така да се крие –
Това го разбирате даже и вие
(защото ще трябва да хапне обяд
Или да се види със някой познат).
А щом се окаже навън освежен,
енергия сбира за трудния ден.

Бъди мъртвец в живота или енергия сбирай за трудния ден – дали пък тези две състояния са чак толкова различни. Не ни остава нищо друго, освен да прегърнем надеждата на Рутгер Брегман, че може и да се окажем не чак толкова лоши. Да се опитваме да мислим как да наложим доброто, пък да става каквото ще!