1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 11 Gael Faye
Гаел Фай, автор на Малка държава. Снимка: Ед Алкок

 

Най-добрата европейска художествена литература, която ви очаква

Между 2001 г. и 2015 г., продажбите на преводна литература [във Великобритания] са се увеличили с 96%. Една от причините, твърди Даниел Хан, който миналата година учреди награда за първи превод, е в това, че издателите сякаш започват да се съобразяват повече с онова, което хората всъщност искат да четат. Дълго време, казва той, акцентът е бил върху „доста трудна, ‚висока‘ литература“, което е довело до безполезно свързване на идеите „трудно“ и „преведено“. Но след това [британският автор и издател] Кристофър Макълхоуз публикува „Момичето с драконовата татуировка“ на Стиг Ларшон [преведена на български като „Мъжете, които мразеха жените“], която бързо се разпродаде в 12 000 копия, в твърди корици.

„Струва ми се“, казва Лиза Апинянези, председателка на журито за тазгодишната международна награда Man Booker, която ще се обяви на 22 май [статията е от 2016 г.], че вече се интересуваме много повече от литература, която не е конвенционална; на континента има различни традиции, които не са толкова категорично водени от героите и движението на сюжета.“

Важното тогава е човек да бъде воден от читателите. Когато не пише собствена художествена литература, Колм Тойбин поръчва книги за малко издателство на име Tuskar Rock. Две от преведените им книги са в списъка за тазгодишната международна награда „Букър“ – Като избледняваща сянка на испанския автор Антонио Муньос Молина и Светът продължава, на унгарския писател Ласло Краснахоркаи. Преди няколко години Тойбин бил помолен да представи Краснахоркаи на четене в Единбург при което, както сам казва, „забелязах, че залата е пълна“. В този момент той осъзнал, че читателите на английски вече не получават информацията си за книги от традиционни източници и че е важно човек да разбере как го правят и „да се опита да се поучи от това“.

И така, в този дух ние разгледахме Европа – през тази година, когато се подготвяме да я напуснем завинаги – за да разберем какво четат европейците и какво ще четем ние през следващата.

ФРАНЦИЯ: Гаел Фай

Рапърът, превърнал се в писател

Фай е на 13, когато пише първото си стихотворение. Това става през март 1995 и той вече е преживял две години на гражданска война в малката източноафриканска държава Бурунди – седнал в училище, докато наоколо кънтят изстрели, намирайки пътя през квартали, разделени от съперничещи си етнически банди, виждайки останките на хора, изгорени живи на улицата. „Започнах да пиша, защото се страхувах“, казва Фай. „Живеехме в ада. Писането ми помогна много.“

Дни по-късно френският баща на Фай качва децата си в извънреден самолет, отлитащ за Франция. Когато в крайна сметка Фай започва нов живот в предградие на Париж близо до Версай, той е обременен от войни и травми, плюс всички проблеми на расата и идентичността, свързани с дискриминацията във френските предградия.

Към 20-те си години Фай е успешен изпълнител на хип-хоп. Предложението да помисли за художествена литература идва от литературен редактор в Париж, чийто син слуша музиката на Фай. Резултатът – Petit Pays (Малка страна) – първият му роман, в който се разказва за 10-годишно дете, което израства по време на гражданската война в Бурунди, се превръща в бестселър във Франция, което води до литературни награди и преводни сделки по целия свят. Привлекателността на романа се крие в измамно нежния му стил: чува се тракането на прибори по чинии, майката мълчаливо масажира слепоочията си, докато пред входната врата етническото насилие се прокрадва като прииждащ прилив. Това е прозорец към съзнанията на семействата, принудени да бягат от конфликта. Има и проблясъци от зрелия живот на младия разказвач в един „град-общежитие“ близо до Париж, където той седи в бар и гледа по телевизионните новини бежанците, пристигащи на гумени лодки, докато си мисли: „Ами държавата вътре в тях? Никой никога не споменава това.“

В хола на спретнатия си апартамент в Париж Фай почива от настоящото си хип-хоп турне. На 36 години той все още рапира и прави музика, въпреки че сега е по-известен с романа си и работи върху две нови художествени творби. Добре приет в музикалната индустрия заради учтивостта и спокойствието си, Фай не харесва етикета „рапър-станал-писател“. Предпочита да се нарича просто писател, който се движи между различни форми. „Около рапа има толкова много клишета. Не искам хората да предпоставят, че един рапър може да напише единствено книга в рима, придружавана от стилови ефекти, пълна с алитерации и игри на думи. В писането на един роман има повече свобода, отколкото в музикалния стил, в който работя, със строгия му „ритъм-рима“ формат. Писането на роман е като да си сред океана и да избереш къде да плаваш, докато песента е като течаща река: тя си има брегове и ти трябва да оставаш между тях“.

В романа бащата на младия централен герой Габриел вярва, че децата трябва да стоят далеч от политиката. „Но не можахме да се сдържим“, казва 10-годишният разказвач. „Атмосферата ставаше все по-странна от ден на ден.“ Етническият конфликт между хуту и тутси в Бурунди, както и геноцидът в съседната Руанда, отнел живота на милион души, е ужасяващо абсурден, разглеждан откъм любознателната детска гледна точка. Дали хуту и ​​тутси се намразиха, защото не говореха един и същ език? Не. Не споделяха един и същи бог? Не. Тогава защо, чуди се детето. „Защото нямат еднакви носове“, казва му се в отговор.

Подобно на собствената майка на Фай, майката на разказвача е от Руанда, идеща от малцинството тутси и е избягала в Бурунди по време на погромите през 1960-те години, след което е загубила семейството си през геноцида от 1994. Като възрастен, смесено- расовият Габриел е помолен от момичета, по време на срещи в Париж, да определи самоличността си. „Човек“, отговаря той. Но романът показва, че колкото и да се опитвате да го избягвате, войната се опитва да ви определи като враг.

Фай е искал да припомни какво означава да живееш във военно време, когато убийството се превръща в част от ежедневието. „Когато бях малък, ходехме на кино и гледахме американски военни филми – такива с Рамбо или с Чък Норис. И винаги сме мислили, че войната означава експлозии и падащи сгради“, казва той. „Но всъщност войната може да бъде и живот. Все още ходите на училище, все още слушате родителите си и в същото време има хора, които са линчувани на улицата, виждате тела, изгорени до смърт, когато отивате да вземете писмо или да купите хляб … Живеете на адреналин, в постоянен страх – за детето е трудно да си представи, че може да умре всеки момент. Когато пристигнах във Франция, забелязах, че в сравнение със съучениците си вече нямах наивността на детството. Преживяното беше ме направило сериозен.“

Фай започва да пише Малка държава през 2015. Именно парижките терористични атаки през същата година му дават идеята да постави романа си в спокойна задънена улица, намираща се в удобна зона на Бужумбура, столицата на Бурунди – място, което изглежда изолирано от войната, но не е. „Задънената улица, на която играят децата – място, където се чувствате защитени“, казва Фай. „Но да се чувстваш защитен е капан, който не ти позволява да видиш света такъв, какъвто е в действителност.“

„Атаките в Париж показаха, че можете да отидете на концерт или на вечеря в някой ресторант – и изведнъж да умрете“, казва той. „А на следващия ден някои хора вече се връщаха на терасите на ресторанта, животът продължи. Ето такава беше войната за нас, така беше всеки ден в продължение на две години в Бурунди и си представям, че в някои страни – Ливан, Ирак – хората живеят така години и години. Трябва да разберете как всичко това изтощава нервите. Остарявате много по-бързо. Този страх – седмица след седмица – в крайна сметка ви променя дълбоко.“

За Фай е било трудно да говори за войната с майка си, която е избегнала насилието в Руанда и е живяла като бежанка. „Тя казваше: ‚Това е миналото, трябва да гледаш напред‘.“ Това мълчание, както и неспособността му да говори родния език на майка му, са неща, които го нараняват, но в крайна сметка именно те са довели до романа. „Ако наистина бях в състояние да говоря с майка си, нямаше да го има това непреодолимо желание да пиша, за да разбера.“

Искал да покаже как войната пълзи. „Преди насилието тя е тук под формата на думи, жестове, пози, отношения. Никога не се появява като внезапна експлозия. И ако не сме внимателни с думите, които използваме, може да се стигне до политически решения, до война.“

Малка държава – също като голяма част от хип-хопа на Фай – е свързана и с темата за расата. Раздразнен от популярната дефиниция за смесената раса като нещо, което е „50-50“, Фай, чийто френски баща е бял, а руандската му майка е чернокожа, предпочита да вижда идентичността на смесената раса като 100%, като цяло. Той се чувства едновременно африканец, европеец, французин, руандец, бурундиец. В романа детето от смесена раса Габриел се движи между различните умонагласи и като аутсайдер, и като вътрешен човек. „Сякаш принадлежиш, без наистина да принадлежиш“, казва Фай. „Почти като читател, който хем е част от историята, хем не ѝ принадлежи. Намирах това интересно: да има герой, който не е част от едната или другата страна, а се намира на границата.“

През 20-те си години Фай живее за кратко в Лондон, където работи за инвестиционен фонд, а наскоро се е преместил за известно време в Кигали, столицата на Руанда, за да преживее новата Руанда, вече отвъд геноцидната история на семейството му. Но голяма част от хип-хопа му говори за френското общество и неговите проблеми с идентичността – общество, което се е затворило в себе си, заклеймявайки хората с имигрантски корени. „Не ми е лесно с представата за държава, която популяризира толкова велики ценности чрез литературата и идеите си – а в същото време става свидетел на все по-нарастваща нетърпимост. Франция е на кръстопът. Тя е построена от хора, идещи от целия ​​свят. Да забравиш това означава да забравиш какво е да си французин.“

Той все още не се е върнал към онези първи стихотворения, които е написал в дните преди да избяга от Бурунди. „Те са в кутия в дома на майка ми. Докато пишех Малка държава се чудех дали да не ги препрочета, но се страхувах. Не ми се искаше книгата да бъде автобиографична, исках хората да могат да я разберат, дори и ако не са от Бурунди или Руанда.“ И, след като поема въздух: „Може би някой ден ще ги препрочета, но не сега.“

НОРВЕГИЯ: Вигдис Йорт

Спорната семейна сага

Йорт е високо уважавана писателка с 30-годишна кариера. Подобно на колегата си Карл Уве Кнаусгор, чийто шесттомник Моята борба се превърна в международен феномен, Йорт често използва собствения си живот като вдъхновение. Arv og miljø (Земя и завет), публикувана в Норвегия през 2016 г., е семейна драма за уреждането на бащино завещание, разказана от най-голямата дъщеря на семейството, сега жена на средна възраст. Селището е измъчвано от спомените за различните начини, по които баща ѝ е малтретирал жителите му, когато тя е била на пет години.

Книгата беше широко хвалена, когато излезе през 2016 г. „Йорт поднася тайните с точност, достойна за Ибсен“, писа Ингун Окланд, главен рецензент в [норвежкия вестник] Aftenposten. Но тя е и спорна. Норвегия е малка страна и хората, които познават семейството на Йорт, мислят, че разпознават много от изобразените събития и герои. Това е роман, който хората могат да възприемат и като висока литература, и като разказ за низко отмъщение. Жълтата преса го хареса също толкова, колкото и водещите вестници, и той се превърна в най-продавания роман на годината.

Сестрите на разказвачката не са представени особено приветливо. Те заговорничат с бащата и отказват да повярват на историята за насилника. И са възнаградени за мълчанието си; всяка от тях получава по една вила в завещанието на бащата. Разказвачката – не. По-малката сестра на Йорт, Хелга, е ужасена. „Разпознах всичко описано в рецензиите: вилите в Тофелсьо; споровете около завещанието и оценките … [всичко] е взето от нашия живот, от моя живот.“ Хелга обмисля дали да заведе дело за клевета, но въпреки че е адвокатка, да се докаже клевета в норвежки съд е много трудно. Вместо това тя решава друго и пише собствения си роман Fri vilje (Свободна воля). Във версията на Хелга Йорт фактите остават до голяма степен същите, но този път баща ѝ е невинен, а известната ѝ сестра само създава проблеми. През август 2017 г., година след публикуването на Земя и завет, Свободна воля оглави класациите на книги в Норвегия. Всички говореха за нея, сравнявайки я с оригинала. „Това е същия роман, но във въоръжена форма“, казва кореспондентката по въпроси на изкуството за националната телевизия Агнес Мокснес. Вигдис Йорт се отнася спокойно към опита на сестра си за разчистване на сметките. За нея всичко това просто потвърждава централната гледна точка на собствения ѝ роман: че истината на един човек е лъжа за някой друг.

ИСПАНИЯ: Фернандо Арамбуру

Политическият бестселър

Дали Арамбуру е Толстой от страната на баските, автор на испаноезична Война и мир, в която се разголва болката от 40 безсмислени години на сепаратистки тероризъм? Или той е испански Й. М. Кутси, публично самобичуващ се заради лицемерията в един от най-проспериращите, но и най-нетолерантни региони в страната? 58-годишният писател е сравняван и с двамата – благодарение на изключително успешната си сага за баския конфликт, простираща се на 640 страници. Романът му Patria (Родина) е продаден в над един милион копия, а в процес на разработка се намира и сериал на HBO (на испански) [вече готов през 2020]. Освен това той току-що спечели наградата Strega Europeo в Италия.

Когато става дума за съпротива срещу диктатора Франциско Франко, войнствените баски сепаратисти от ЕТА бяха сред малкото, които се вдигнаха на оръжие. Именно те убиха наследника на Франко, адмирал Луис Кареро Бланко. Но ЕТА не се отказа от насилието, когато през 1970-те години в Испания пристигна демокрацията. Кървавата инерция, провокирала след това над 800 смъртни случая, е тема на книгата на Арамбуру, поставена в малък град, където ЕТА и нейните насилствени поддръжници упражняват почти тоталитарен контрол.

С тази книга, която прекарва 18 месеца в списъците на бестселърите в Испания, Арамбуру се превърна в ключов играч в битката за контрол над повествованието за скорошната баска история. Докато някои все още виждат членовете на ЕТА като доблестни бойци и мъченици, той застава на страната на жертвите – полицаи, политици, съдии, журналисти, както и онези, които са се борили срещу задушаващия конформизъм, наложен върху градовете и селата в близост до Сан Себастиян. Героите в Родина са хора, които или се съпротивляват, или се пробуждат за моралната ненужност на ЕТА. Самият Арамбуру говори за опит да нанесе „литературното поражение“ на ЕТА (в допълнение към политическото ѝ поражение, след като групата се саморазтури през 2016 г.).

Критиците го обвиняват, че е създал груб политически инструмент, чието опростено морализиране разчита на стереотипни персонажи. Други обаче хвалят литературното му умение. Романите от шестстотин страници обикновено не са лесни за смилане, но Родина – разделена на повече от 100 кратки глави – може да бъде прочетена на един дъх. Може би реалният тест ще се състои в това дали романът ще надхвърли културните граници.

ГЕРМАНИЯ: Юли Це

Технологичната дистопия

Германската литература, някога известна с ровенето из миналото в търсене на отговори на неотговоримите въпроси на 20-ти век, става все по-фиксирана в бъдещето. Романът на Юли Це от 2016 г. Unter Leuten (Сред хора) демонстрира таланта ѝ да превръща социалните дебати в бестселъри. Deutschlandradio я описва като законна наследница на Гюнтер Грас и Хайнрих Бьол. Последната ѝ книга е Leere Herzen (Празни сърца). През 2025 г. Ангела Меркел подава оставка пред лицето на възхода на т. нар. „Движение на загрижените граждани“. ООН е на път да бъде разпусната, Frexit витае във въздуха, а новосъздадени организации като Continuity Occupy и баварските сепаратисти планират терористични атаки.

Но психотерапевтът Брита Зьолднер и нейният колега Бабак Хамви откриват, че може да се печели дори от самоубийствените атентати: тяхната агенция The Bridge използва мощен алгоритъм, за да изтрива потенциални мераклии-джихадисти от социалните мрежи и да ги свързва с фундаменталистки организации. „Като първият и единствен доставчик на терористични услуги в републиката, The Bridge успокои и стабилизира търговията си“, съобщава Брита гордо. „Те осигуряват необходимото ниво на заплаха, от което се нуждае всяко общество.“

Водещият интелектуален седмичник Die Zeit описа Празни Сърца като немски еквивалент на дистопичната фантазия на Мишел Уелбек Подчинение. Успехът на романа изглежда подсказва, че в страната, чието отношение към бежанската криза от 2015 г. раздели на противоположни лагери както собственото ѝ население, така и голяма част от останалия свят, страховете от съвременните технологии изглежда са също толкова гигантски.

ИТАЛИЯ: Паоло Кониети

Планинският отшелник

Планинската литература не винаги е била модерен жанр в италианското издателско дело. През последните години обаче италианските алпийски книги станаха изумително успешни. Мауро Корона, който живее в полуизоставено селце в Доломитите, се превърна в плодовит писател и популяризатор на примитивния живот. А миналогодишната награда Strega бе спечелена от Le otto montagne (Осемте планини), очарователната история на Паоло Кониети за момче, което навършва пълнолетие високо в планините. В Италия (страна с ниски нива на продажби на книги) тя е продала 320 000 копия, а правата са продадени в 38 държави.

Нарочен от някои като новата Елена Феранте, житейската история на Кониети допринася за привлекателността на книгата му. На 30 години, уморен от градския живот и трогнат от Into the Wild – автентична история на американски турист, изчезнал в пустошта на Аляска – той напуска Милано и отива да живее като отшелник в планината, на височина почти 2000 метра. В мемоара, написан малко след това, Il Ragazzo Selvatico (Дивото дете), той се среща с груби, извънвременни герои, а писането му възприема тяхната чепата честност: „В Алпите няма пустош“, пише той, „а дълга история на човешко присъствие“. Кониети бързо се превърна в нещо като аматьор-археолог, анализиращ следите от това човешко присъствие и нежно добавящ нови подробности към него.

Осемте планини е поставен в една много подобна територия: става дума за изкачване до място, където няма „господари, армии, свещеници“. Популярността на книгата се дължи отчасти на елементарния ѝ романтизъм: цивилизацията е толкова оголена, че скиорите изглеждат като „извънземни“, а единственото нещо, което не позволява на кравите да станат хора, е липсата на глас. Но тя е станала бестселър и защото Италия преживява нещо като криза на идентичността. Повечето хора се оплакват, че страната е в краен икономически упадък и че модерността не е всичко, към което тя се е стремила. Все повече се усилва движението „назад към селото“, с безкрайни статии във вестниците, например за едно ново поколение овчари: образовани италианци, които напускат големите градове, за да се отправят към планините и да се грижат за овце. Това в известен смисъл прави и Кониети: той работи на високо място и се опитва да съхрани италианското минало за бъдещето.

ХЪРВАТСКА: Даша Дрндич

Литературният историк

Четенето на Даша Дрндич не е за хора със слаби нерви. Дори Сеид Сердаревич, издателят на Дрндич в издателство Fraktura, описва четенето на книгите ѝ като „непрекъснати емоционални удари в корема“. Независимо от това, 71-годишната хърватска авторка започва да постига слава извън родината си с романи, които се занимават с някои от по-тъмните епизоди от историята на 20-ти век, както и проблеми на запомнянето и забравата. Дрндич пише от 1980-те насам, но става известна с романа си Триест (2007), последван от Беладона през 2012 г.

На пръв поглед Беладона е историята на застаряващия Андреас Бан и битката му с рака. Бан е „психолог, който вече не психологизира. Писател, който вече не пише … туристически гид, който вече не води никого наникъде.“ Първите 40 страници, в които Бан получава диагнозата си, са безмилостно изображение на „отвратителното“ физическо разложение. Но онова, което бързо се утвърждава като основна тема на книгата, е влошаването на спомените му.

Романът превключва между различни периоди от живота на Бан и танцува от една историческа трагедия на друга – от Втората световна война до комунизма и сектантството през Югославските войни от 1990-те. Бан, както някога е била и самата Дрндич, е хърватин, живеещ в Белград, който с нарастващото етническо напрежение установява, че е аутсайдер както в Сърбия, така и в Хърватия.

Романите на Дрндич, с техните литературни преразкази на историята на 20-ти век и измислени герои, размишляващи върху фактически събития, доведоха до сравнения с В. Г. Зебалд. В тях често се появяват и реални исторически хора, най-вече списъкът с над 2000 деца, депортирани от Холандия в концентрационни лагери от нацистите (списъкът се простира на 15 страници). „Именно за неща, за които е невъзможно да се говори, трябва да се говори“, смята Бан. Гневът буквално се излъчва от страниците на Дрндич и може би най-голямата сила на книгата е начинът, по който тя дава глас на онези хора, които не са в състояние да разкажат собствените си истории.

ПОЛША: Олга Токарчук

Номинация за Букър

Тя в никакъв случай не е откровено политическа писателка, но работата на Токарчук се разглежда като имплицитно предизвикателство към постоянното ерозиране на правата на човека, извършвано от управляващата в Полша партия „Право и справедливост“ (PiS). Въпреки че романът ѝ Бегуни е в списъка за международната награда Man Booker, която ще бъде обявена следващата седмица, в светлината на прожекторите сега се намира Prowadź swój pług przez kości umarłych (Карай плуга си през костите на мъртвите), благодарение на филмовата екранизация на Агнешка Холанд.

Романът, чието заглавие е взето от Бракът на рая и ада на Уилям Блейк, е разказан от името на Янина Душейко, 60-годишна бивша инженерка, сега учителка по английски език и пазителка на порутени летни домове по чешко-полската граница. „Обичам да пресичам граници“, заявява тя за живота от другата страна, където „езикът не е подходящ за кавги“ – за разлика от нейната собствена държава, „страна на невротични егоисти“.

Всъщност романът се определя най-вече от острото осъзнаване на факта как езикът се използва, за да ни манипулира (въпреки че Душейко не приема нищо подобно). Привидно смирена, а всъщност решителна бунтарка, тя умее да борави с думите и непрестанно пише до властите, за да ги кастри за липсата на действия и отчетност, и дава на приятелите си прозвища като „Чешит“ и „Добри новини“. Да се ​​възприемат и култивират различията, да се преименуват нещата, са според нея прости, но достатъчни средства за съпротива.

Дълбоката загриженост на Душейко за природната среда се проявява в ожесточената ѝ анти-ловджийска позиция, свързана с все по-отчаяно оплакване на унищожаването на „зелената и приятна земя“ на собствената ѝ страна. Убеждението ѝ очевидно е близко до усещанията на полските читатели: по време на неотдавнашни демонстрации срещу изсичането на Беловежката гора, на един от плакатите можеше да се прочете: „Янина Душейко няма да ви прости!“

 

Източник

 

Pin It

Посетители

55

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 23 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 3 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 2 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 3 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... Неделя, 18 Октомври 2020