1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 11 Viviana

 

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор в Агенция „София прес“ и заместник главен редактор на вестник „Ние, жените“. Има публикации във вестниците „Стандарт“, „Труд“, „Поглед“, „Дневник“, както и в списания „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“ и др.
Автор е на книгата „Любовни убийства”. Печели награда за разказ в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия, 2002.

Носител е на Националната награда „Христо Г. Данов“ през 2020 година за „Моят Шабат“ – увлекателен разказ за стария Бургас, приютил различни етноси – евреи, арменци, руснаци, гърци и турци, за традициите на българските евреи в диаспората, за срещите на авторката със знакови личности от журналистическият й период – Христо Фотев, папа Йоан Павел II, Ванга, както и за живота й с поета Румен Леонидов.

Интервюто води на Румяна Емануилиду

Г-жо Асса, неотдавна станахте носител на най престижната награда за литература „Христо Г. Данов“ за книгата „Моят Шабат“. Приемате ли това отличие и като признание за атмосферата и събитията от стария Бургас, пресъздадени в книгата? Какъв беше мотивът Ви да разкажете за тях?

И аз, както немалко родители в България, съм разделена от децата си. И дъщеря ми, и синът ми живеят в чужбина. Единият в Тел Авив, другият във Виена. Внуците ми съвсем малко знаят езика, на който съм проговорила, на който съм защитавала дипломите си, на който съм се обяснявала в любов и съм разговаряла нощем с луната, с който съм вадила прехраната на децата си, защото повече от 35 години бях журналистка. Внуците ми не знаят почти нищо за нашата прекрасна балканска страна. И това е драма, според мен. Една вечер, когато бях на гости при дъщеря ми, беше се родило четвъртото ми внуче, Елиа, и аз помагах за отглеждането му. По цял ден готвех, чистех и подреждах, но вечер, особено на Шабат, аз се оттеглях на терасата, където се намира стаята за гости. Оттам гледката е прекрасна и имаш усещането, че целият живот е в краката ти. Над главата ми надвесваше клони едно много красиво декоративно дърво. Нощите в Тел Авив са приятни – топли и вълнуващи. Та на тази тераса аз реших да разкажа на моите внуци коя съм всъщност. Да разкажа за всички Шабати, които помня. Защото Шабатът не е само ден за почивка. В еврейската традиция той е Денят на равносметката. Време за семейството, за децата. Време, в което поне за малко забравяш, че трябва неуморно да работиш, да печелиш пари, да се изкачваш по върховете на успеха.

В началото идеята ми бе да напиша семейна сага, предназначена само за моето семейство. Но постепенно спомените ми набъбнаха. Мои приятели, сестра ми, мъжът ми, ме насърчаваха и така се стигна до това томче, украсено с витражите на Марк Шагал. Неочаквано за мен тази лична моя изповед предизвика голям читателски интерес и дори бе наградена.

 

Vi 1

 

По-голямата част от книгата е посветена на родния Ви град Бургас – Халите, Банята, Коджакафалийската махала, на хората на Бургас – не само от Вашите предци, но и любими писатели и поети, не са пропуснати дори „талисманите“ на града. Разбира се, и Вашата фамилия. Коя сте Вие като бургазлийка и кое от Вас бихте искали да стигне до младите хора, които никога няма да видят онова време?

Родена съм в Бургас. Повече от 40 години живея в София, но и до днес, когато ме попитат откъде съм, аз отговарям – от Бургас. После уточнявам, че всъщност живея в София. Смятам че градът, където си изживял детството си, е много важен. Там се крият тайните и особеностите на твоята самоличност. Родният град винаги ще си остане в сърцето ми и затова аз пиша с такава любов за него.

Произхождам от еврейско семейство. Единият ми дядо е бил файтонджия, другият – предприемач и търговец. Първият е бил повече хъшлак, другият – образован, знаещ и дори малко надменен. Разбира се, на мен и двамата са ми много скъпи и дори в момента, изричайки тези думи, се насълзявам. Сещам се за едно стихотворение на Марина Цветаева, в което голямата поетеса разказва за своя дядо, разбойник... „Такъв цигулар е дядо ми бил, такава съм и аз – поетеса...“

Както казах, тази книга съм я писала за внуците си. И смисълът й е да се учат на живот от спомените си. Да ги събират като красиви камъчета, срещнати по пътя, после да ги хвърлят, за да очертаят връщането от похода им към къщичката на Баба Яга, като в приказката на Братя Грим. Да ги оглеждат и да ги описват. Да вникват и да разказват душата си с безпощадността на психоаналитик. Така всекидневието става по-предвидимо и по-поносимо. Така човек става по-добър към другите и към себе си. А добротата те прави и по-щастлив. Завистта и болезнената амбиция убиват.

Аз бих искала моите внуци да са щастливи хора. Да се научат да се радват на живота. Толкова е кратък... И е толкова просто.

А Бургас е моята самоличност и това се разбира от всяка дума, без да се налага постоянно да го напомням.

Старият Бургас е бил космополитен и Вие разказвате с еднаква любов за българи, евреи, арменци. Може би и затова книгата Ви се приема като един мост между различните етноси. Какво още си спомняте за това съжителство?

В Бургас различните етноси наистина живееха задружно. Знаеха езиците си, познаваха религиозните ритуали на общностите и взаимно ги почитаха. Помагаха си. Срещу лошото, предизвикано от когото и да било – турчин, грък, арменец, евреин, циганин или българин, щяха да се вдигнат всички вкупом и да го натирят вдън земя. Това е общност – доброто ще ги събере. Лошото ще ги раздели. Независимо каква вяра изповядват и каква религия почитат. Веднъж в къщата при дядо ми дойде една циганка, не помня да проси или да си търси работа, но дядо беше нещо уморен, ядосан и я изпъди. И си спомням как тогава баба ми увисна на ръката му, за да го спре: „Михаел – каза му тя, – грехота е, не виждаш ли, жената е кърмачка!“. После видях, че й даде вързопче със стари дрехи и храна. Насълзявам се винаги, когато си спомня за тези почтени и добри хора... Кой ги е учил да бъдат такива? Животът – не лекият, а суровият живот. Защото те нямаха много, но бяха готови винаги да дадат на по-бедните от тях.

Ще ви разкажа още един случай. Навремето в много лютите зими, от еврейската общност в Бургас са събирали пари за най-бедните, за да им осигурят дърва, да не измръзнат от студ. Пристига каруцата с дърва пред портата на дядо ми, а той ги отпраща с думите: „Аз може да съм беден, но съм млад. Ще работя и ще стопля семейството си. Дайте на други, по-нуждаещи се от мен.“. Толкова за морала на тези хора от Коджакафалийската махала. Гърци, българи, турци, евреи, арменци... газели са кал до кръста, но душите им са били кристално бели. Както беше казал един класик: „Бисер в кал не се топи“. Гордост и солидарност! Поклон!

Според Вас, кое всъщност е обединявало тогава хората и кое може и днес да ги разграничи?

Хората сме толкава различни... Но когато се изправим пред някаква трудност или проблем, тогава ставаме единни, солидарни. Ценностната ни система беше някак по-изтънчена – да създаваме, да си помагаме. Добротата и почтеността бяха на пиедестал... Знам ли? Все си мисля, че морето е участвало по някакъв начин в създаването на човеците по тези места. Затова хората тук са по-емоционални, по-сантиментални. Струва ми се, че пейзажът също оказва влияние над създаването на индивида. Не е възможно да съзерцаваш красота и да си лош. Така си мисля, но реалността често ме опровергава.

В моето детство имаше едни наивни книжки, дори малко глуповати и фалшиви по социалистически, за „Тимур и неговата команда“. И ние, децата, се опитвахме да подражаваме. Създавахме в училище такива команди. Нашата команда се казваше „Морска чайка“, сякаш има и други чайки... ама толкова ни беше акълът. Заразена от този ентусиазъм, веднъж щях здравата да си изпатя. Бях май трети клас. Времето беше студено и на връщане от музикалната школа, помъкнала моето виолончело, ме заговори младеж, който поиска да го придружа и да му помогна да пренесе някакви тежести... Аз съм дете под десет години, но се втурвам да пренасям тежести на някакъв млад мъж, който по всяка вероятност беше педофил. През цялото време докато вървях с него, аз си мислех и пресмятах каква дейност ще отчете нашата команда, за разлика от командата от съседния клас, която се казваше „Морски дракон“. Колко много работа щях да свърша! Този мъж ме отведе в триетажна къща близо до гарата. Отпред си спомням, че имаше стоварени въглища. Помъкна ме по стълбите и занаднича през ключалките на вратите. Подсъзнателно усетих, че се случва нещо опасно и страшно, почти се смразявах от ужас, а когато започна да ме опипва, се разревах. Бях облечена със зимно палтенце и вълнен панталон. Помъкнала голям инструмент. И най-неочаквано мъжът ме изпъди. И до днес нямам представа кое обстоятелство ме спаси, дали моето виолончело или маниакът е чул някакъв шум... Нямам представа. По-късно, като криминална репортерка, съм се срещала с педофили. Знам, че те не се отказват лесно. Всяка дребна подробност на съпротива ги настървява все повече, но аз извадих късмет. Ето как моят пионерски плам беше бързичко отрезвен. Когато разказах вкъщи историята, майка ми и баща ми полудяха от страх. Разпитаха ме, дадох показания в милицията. Забраниха ми категорично да разговарям с непознати и в никакъв случай да не им помагам. Ето, разказах ви една почти криминална история с възпитателен характер. Понякога прекаленото събиране... може да доведе до разделяне на хората. Шегувам се.

Има ли неща, които сте пропуснала да опишете в книгата си, но които пазите като емоция?

Много вълнуващи за мен бяха „Нептуниадите“, които се подготвяха всяко лято в Бургас. Майка ми по това време работеше в „Културен отдих и украса“ и тя лично беше ангажирана с организацията на тези Нептунови тържества. Беше невероятно преживяване за целия град. В рамките на това събитие се състоеше и конкурсът за красиво и хармонично тяло. Млади момичета и момчета дефилираха по бански върху подиум насред Централния плаж в Бургас. И всяко появяване беше съпроводено с дюдюкане, подсвиркване, крещене и кикотене... Морето се полюшваше от брега и сякаш също аплодираше събитието... Тогава за първи път видях културисти, които заставаха насред подиума и мърдаха мускулите си, сякаш правеха акробатичен сеанс. Съществуваше една наерчена празничност в провинциалното всекидневие на този морски град.

Въобще лятото беше пъстроцветно и населено с много хора, всеки ден се случваше нещо необикновено. По улиците препускаше празнично настроение и всички, дори по-кротките, говореха високо с апломб. За разлика от есента и зимата, когато градът се изпразваше откъм туристи. Някак си ставаше по-малък, по-скучен и сякаш черно-бял, като графичен пейзаж. Но на мен ми харесваше. Тогава влизах в приказките на Андерсен и Братя Грим. Самата аз ставах героиня от роман или филм. Мечтаех си за други светове и необикновена съдба... Като всички нормални момиченца.

Разказвате така вдъхновено за Бургас. Според Вас, има ли и днес подобна атмосфера, все пак градът е много променен, не мислите ли?

Аз живеех в центъра на града, близо до Историческия музей. „Богориди“, която по мое време се казваше улица „Ленин“, беше сякаш най-вълнуващото място, защото отвеждаше хората до морето. Тя завършваше до Казиното, където имаше перила и всеки, който отиде до тях, можеше да се полюбува на непостоянния характер на морето. Оттам ако искаш, може да слезеш до Мостика. Това са знаковите места в Бургас, които, слава Богу, ги има и днес.

Там влюбените си определят срещи, там дефилират сърцата им по лунната пътека, която нощем разделя морето. Там наблюдаваме парада на украсените кораби в Деня на военноморския флот... Оттам се взираме, за да видим Фара на остров Света Анастасия и си представяме, че там е замъкът Иф на Граф Монте Кристо... И т. н., и т. н. После се връщаме обратно и преди да стигнем „Богориди“, съвсем в началото на Морската градина, правим една ритуална пауза пред Гъбката, която и днес я има. Там изпиваме по една газирана лимонада или сироп, аз предпочитам мента... И чак тогава се прибираме... всеки при своите сънища.

Днес Бургас е много променен, но духът му е запазен. Градът е излъскан, прилича на някаква стара антикварна вещ, която е реставрирана и изтупана от праха. Градината, Казиното, Гъбката, Часовника, Вълноломът – всичко си е на мястото, но някак поставени като акценти, сякаш нахвърляни небрежно във всекидневието на града. Те са хем „отломки от миналото“, но включени в живота. Защото духът наистина е запазен. И традициите в музиката, театъра, поезията, ще ги има. Да, пак заради морето, дори туристически – заради летните гастроли тук, където се събират толкова много почитатели на изкуството.

Морето като че е на особена почит във Вашия Шабат? И няма начин – улиците водят към морето и обратно от морето. Голяма част от събитията са свързани с него. И нали именно в Бургас поетът е написал „Морето – най-голямото събитие“...

Когато бях малка, не можех да си представя, че има градове без море. Някак си не можех да го проумея. Чудех се къде отиват хората да се разхождат, като си нямат море. Бях се сприятелила с едно момиченце, Ани, софиянка, която всяко лято гостуваше при баба си и дядо си. Ходеха на плаж и тя старателно си събираше мидички. Чудех й се на акъла, за какво са й. Брегът е пълен с миди, когато си поиска, всеки може да си вземе. Така, постепенно разбрах, че да живееш до морето е голяма привилегия. Разпитвах я за София и се чудех като няма море, каква столица е тогава? Тя се замисли и ми каза: „Знаеш ли, до нас има едно дере, казват му Перловската река. Понякога там тече вода, но не през лятото.“

Така се случи, че по-голямата част от живота си прекарах в София, но морето не престана да се вълнува в душата ми. Понякога с по-нисък бал, полюшващо и приспиващо. Но понякога „вълнението“ е над 9 бала – толкова силно, че да унищожи, да удави нестихващия спомен. И не кое да е море, а точно Бургаското. Те, моретата, не си приличат. В живота си видях много морета, но Бургаското е неповторимо и незабравимо. Защото точно тук осъзнах, че всяка вълничка загива с плисък. Сякаш се засилва и се самоубива в брега. Толкова е тъжно. Както е в живота. Както и да го живееш, накрая животът те убива. Да, как да не е вдъхновяващо...

 

Моят Шабат корица

 

Как „Моят Шабат“ понесе на плещите си това високо отличие – наградата „Христо Г. Данов“, според Вас? И тази награда вдъхнови ли Ви за ново писане?

Тази награда изфуча като унищожителен ураган. Завъртя ме неочаквано и помитащо. Изтъркаля ме в очите и ушите на хората и това, последното, доста ме притесни, защото аз по природа съм доста стеснителна. Микрофоните и прожекторите не са моята сила. От дете обичам да се завирам по кьошетата и неосветените ъгълчета на живота.

Но ако трябва да бъда откровена докрай, най-много се зарадва мъжът ми, Румен Леонидов. Вика, крещя, рева... а аз здравата се изплаших. Такова високо отличие, което връчват на много големи писатели! Това е изключителна отговорност!

Разбира се, че имам планове за бъдещи книги, но не разполагам с много време. Всекидневието ми е натоварено с грижи и отговорности! Та аз нямам дори свое бюро, където да подреждам мислите си. Хората, които ме познават, знаят, че тази книга съм я писала в безсънните си нощи, за да утешавам депресията си. Писала съм я предимно, когато отивам при децата си, за да им помагам в отглеждането на внуците. Започнах я в Тел Авив и я завърших във Виена. За творческа командировка не мога и да си помисля.

Това, разбира се, не означава, че наградата не донесе радост и вдъхновение. Няма спор, приятно е трудът ти да бъде оценен, но животът продължава да те поплясква и гали с всичката суровост и любов. И това, изглежда, също е част от красотата в разнообразието на Света!

blerlin i Rumen

 

 

Източник 

 

Pin It
Вивиана Асса-Леонидова

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в Агенция „София прес“, във в. „Ние, жените“ като редактор и зам. главен редактор. Има публикации в списанията „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“в сайта Факел.бг. и във вестниците „Поглед“, „Стандарт“, „Труд“, „Дневник“,“Животът днес“ и др. Разказът ѝ „Хотел „Европейски“ е награден в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието със седалище в Марсилия. Автор е на книгата „Любовни убийства“, която претърпя две издания.

Други статии от този автор

Посетители

40

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 3 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 2 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 3 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... Неделя, 18 Октомври 2020