1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 10 Georgi Cankov 1

 

Дано вече никога не се налага да пиша „Книжен петък“ заради трагичната кончина на скъп приятел и голям български писател, какъвто е Александър Томов. Вчера се чувствах вцепенен. Пред очите ми преминаваха безкрайните дни на упоителни разговори с този мъдър песимист, който познаваше всички нюанси на мъката, а и умееше да ги споделя с белия лист. Струва ми се, че сме му длъжници – особено онези, които високомерно определяха пророческите му романи „Корупция“, „Новобогаташи“, „Пурпур“ като четиво за масите. Да, ранните му стихове и новели са ненадминати, но в романите си той разплете възела на провалите ни след политическата промяна и наричаше случващото се с истинското му име – продажност, лицемерие, жесток сценарий, подготвен от ДС и от Великите сили. Всъщност, точно тази щеше да бъде темата на поредния ми четвъртък, защото прочетеното в „Когато падне мрак“ от Марин Троянов не ми даваше мира. Миналата седмица бях изгълтал издадената книга от Надя Кабакчиева, стопанка на престижното издателство „Слънце“, но в последния момент осъзнах, че все още не съм готов да споделя вълненията си от текста. През 1971 год. инженер Троянов емигрира в Германия. Вероятно вече се досещате, че това е бащата на известния немски белетрист от български произход Илия Троянов. Марин работи 18 години в Танзания, после в Уганда, Гамбия, Судан, обикаля Йордания, Гвиана, Ирак, Непал и Афганистан. Това е и периодът на възпитание на Илия, който по неповторим начин отразява тази одисея в романите и в пътеписите си. Но голямото преживяване за бащата започва през 1990 година, когато немската държава го изпраща в земите на бивша Югославия, за да ръководи хуманитарната помощ за жертвите от избухналата там война. На километри от нашите граници загиват около 130 хиляди души, почти два милиона изгубват завинаги домовете си. Най-много са погубените босненци, следвани от сърбите и хърватите. Изнасилените от босненски сърби жени, най-вече в Източна Босна са около 50 хиляди. Много от жертвите са невръстни деца, дори пеленачета. Троянов остава по тези места цели 14 години. „Аз бях свидетел на много от тези човешки трагедии, запознах се и говорих с пострадали и чух толкова тъжни истории по време на престоя ми по размирните земи. Така че, когато се реших да пиша тези разкази за тяхната трагична съдба, не трябваше да измислям много. Местата са автентични, описаните действия и човешки страдания са исторически верни, само героите и ситуациите, в които са поставени, са измислени.“ Всяка дума в творбата на Троянов е изстрадана. Може би най-силният разказ в книгата „Братство и единство“ разказва за безумеца Дадо, който не знае какъв е – сърбин или босненец. „Живеещ си мирно в своя малък душевен свят, далеч от другия, големия, когото той така и не разбираше, Дадо нямаше представа какво става в земята, където бе роден. А тя бе започнала да се тресе и пука, и това не обещаваше нищо добро за хората там. Тръгнал от много места, земетръсът бързо се ширеше по широката земя и един ден стигна и до затънтения край, където се скиташе Дадо.“ Не ви ли напомня за нещо всичко това? Сякаш виждам отново Люцкан от знаменитата Йовкова новела „Последна радост“. Само че я няма онази красива тъга, която оцветява всички размисли на класика. Троянов разбира, че в кървавия конфликт на Балканите няма място за красота и за романтика. Трупат се страшните въпроси за прекършения завинаги живот на красивото „момиче от хлебарницата“, за садиста, който – сякаш нищо не е било – продължава да се наслаждава в наши дни на адриатическото крайбрежие, за футболиста Хасан, който – след като отрязват крака му – вече никога няма да бъде като Марадона, за разполовения от река Миляцка град и за Фарук, който няма да успее да преодолее препятствията и да се добере до приятеля си Харис, за някогашните неразделни другари Аднан и Горан, изправени един срещу друг като непримирими врагове. Последният зловещ кратък разказ в „Когато падне мракът“ – „Старецът“, който можеше да носи и заглавието „Старецът и кучетата“, заслужено е получил наградата на BBC през 2000 г. Всичко това се врязва в съзнанието ни и поражда хиляди въпроси. Троянов дълбоко, почти по Достоевски, показва как обикновеният човек може да се превърне в чудовище, той създава невероятни образи, но по-важното е, че разбужда в нас страховити въпроси. През всичките тези години, от 1990 – времето на политическия преход – давали ли сме си сметка за ужаса, който се разиграва до границата ни? Били ли сме наясно, че деца, жени, старци, мъже от братски народи загиват, превърнати в пушечно месо от братоубийственото клане? А в това време немалко българи станаха зловещо богати от намесата си в случващото се – българската вина я няма в книгата, но тя вече няма да се измъкне от душите ни. И ние сме изцапани с тази кръв. Нетърпящият лъжата Троянов е включил в книгата и изключително силната новела „Леопардите“ – тя е посветена на майор Олсен, който изпраща по дяволите заповедите за ненамеса и се опитва с танковете „Леопарди“ да предпази загиващите цивилни. Каква е цената на ненамесата на Великите сили, кой е имал полза от разграждането на бивша Югославия – няма как да отминем тези дяволски въпроси, ако имаме съвест. Същото продължава да пита хърватката от български произход Дубравка Угрешич, за която говорих преди седмица. Да, някои от военнопрестъпниците бяха изправени пред Международен трибунал и сега излежават вината си. Но само те ли са виновни? Само Милошевич ли е чудовище? Трябва ли да знаем цялата истина за кървавите изстъпления в сърцето на Европа? И наистина ли балканците сами са виновни за нещастията си? Сигурно все пак има хора, които ясно си дават сметка, че сраженията за тези толкова важни стратегически територии продължават – и че пожарът винаги може да пламне отново, дали в Сърбия, дали в Хърватия, дали в Македония и Албания, а може би и в България? Пандемията, която ни връхлетя, също е война, но когато оръдията заговорят, ще си изпатят не само хронично болните, а и децата. Не бива да допускаме това. Нека защитаваме преди всичко собствените си интереси, а след това да обслужваме разните русофили и русофоби, американофили и американофоби. Марин Троянов ясно изрича всичко това, а „Когато падне мрак“ е не само травматичен спомен, но и предупреждение.

* * *

Какво ще изгубим, ако се поддадем на приказките на сирените за ползата от глобализма и за необходимостта да се откажем от защитата на националните ценности? Отговорът откриваме в епохалната книга „Хроники на Вазовия род“ от Катя Зографова, издадена изящно – с твърда корица, с великолепни фотографии – от „Захарий Стоянов“. Това е шестнайсетата книга на блестящата литературна историчка и критичка Катя Зографова, която май не се вписва в тесните рамки на „интелектуалните“ теоретици, заклеймяващи патриотизма (продължавам категорично да твърдя, че го бъркат с патриотарството и с шовинизма). Хората, които ни съветват да възприемаме Априлското въстание като фатална грешка, тъй като турците били готови да ни дадат независимост, хората, които сега искат да се откажем от историята си, за да угодим на наследниците на сатрапа Сталин и да приемем реалността на „древната македонска нация“, несъмнено ще отвърнат възмутено поглед от книгата на Зографова. Тя обаче продължава да налага своите будителски виждания за българската култура, като еманация на националните ни достойнства. Започна с изваждането от тоталитарния нафталин на забележителната фигура на модерниста Чавдар Мутафов с монографията „Възкресението на дилетанта“, последваха проникновени текстове за Емануил Попдимитров и за Елисавета Багряна, след това дойде ред на монографията „Многоликата българка – забележителни жени от Възраждането до наши дни“ (когато английските суфражетки са се борели за правата си, българките са блестели с дами като Султана Рачо Петрова, Екатерина и Лора Каравелови, Евгения Марс, Яна Язова, Дора Габе и много други). След като проникна в „Световете на Яворов“, Катя Зографова най-сетне извади на бял свят многогодишния си труд „Хроники на Вазовия род“, в който проследява увлекателно и изключително стойностно драматичната съдба на нова България, посредством епопеята на един славен род, който – макар да няма аристократични титли – е еманация на надвременни добродетели. Стотици снимки, свръхважни документи и писма, свързани в задъхан, изпълнен с драматизъм разказ ни срещат с Патриарха на литературата ни, но и неговите предци, славни родственици и наследници. „Посмали патоса!“, ще ми рекат гордеещи се с цинизма си „либерали“, но какво ли биха казали на професор Иван Шишманов, който сравнява майката на Иван Вазов Съба със Софроний Врачански?! Какви „тъмни балкански субекти“ сме, щом четем в захлас „В пустините на Средна Азия“ от генерал Георги Вазов, щом дневниците на Владимир Вазов ни омагьосват с езика и мисълта. Трябва ли да се срамуваме от военната си история, да премълчаваме героизма на генералите Владимир и Георги Вазови, които са били „черни овци“ в очите на болшевишките велможи? Зографова започва с родоначалниците на Вазовия род – поп Иван и даскал поп Аврам. Внукът на поп Иван Силвестрий е игумен на мъжкия манастир, възпят в „Под игото“. Но ще ви оставя сами да преминете по следите на Вазовци, да си помислите как са им се отплатили варварите през 1944 година, а след това да стигнем и до спомоществователя на тази забележителна книга, посветена на 170-годишнината от раждането на „Народния поет“ и на 160-годишнината от раждането на брат му, генерал Георги Вазов – това е Григорий Вазов, ректор на Висшето училище по застраховане и финанси, член на фискалния съвет на България, почетен гражданин на община Сопот. Катя Зографова пък е носителка на националните литературни награди „Нешо Бончев“ и „Блага Димитрова“, на международната златна монета „Писменост“ и на титлата „Творец на Панагюрище“, тъй като е родена в този славен град.

* * *

Написах тези редове и преди да премина към следващата белетристка, изпитвам неистово желание да припомня есето „Вражди и приятелства“ от новата книга на Милан Кундера „Една среща“ (Колибри“, превод – Росица Ташева). Модерният чешки класик започва с остър спор за творчеството на Бохумил Храбъл. Журналист-дисидент яростно ругае Храбъл и го нарича колаборационист. Отговорът на Кундера е: „Що за нелепост е да се говори за колаборационизъм, когато духът на книгите на Храбъл, хуморът, въображението му са точно обратното на манталитета, който ни управлява и иска да ни задуши в усмирителната си риза… Една единствена книга на Храбъл прави по-голяма услуга на хората, на свободния им дух от всичките ни протестни жестове и прокламации!“ След това авторът на шегата разказва за срещите си с Луи Арагон и осъзнава, че гениалните му романи са далеч по-важни от съмнителните му политически възгледи. Поразителната е мъдростта в епилога на това есе: „В нашето време сме се научили да подчиняваме приятелството на това, което наричаме убеждения. И се гордеем със своята принципност, с високия си морал. Необходима е голяма зрелост, за да разберем, че мнението, което защитаваме, е само наша предпочитана хипотеза, задължително несъвършена, вероятно преходна и която само крайно ограничени хора могат да смятат за окончателно потвърдена. Обратно на детинската вярност към едно убеждение, верността към приятеля е добродетел, може би единствената, може би последната. Гледам снимката на Рьоне Шар, застанал с Хайдегер. Единият прославил се като участник в съпротивата срещу германската окупация. Другият отричан заради симпатиите, които в даден момент от живота си е проявявал към зараждащия се нацизъм. Снимката е от първите следвоенни години. Виждаме ги в гръб; с каскети на главите, единият висок, другият нисък, двамата крачат сред природата. Много обичам тази снимка.“

Колко приятелства у нас се развалиха заради „предпочитани хипотези“, колко хора се превърнаха в по-страшни догматици от болшевиките след 1944, колко жестоки думи се изрекоха за „социалистически парнасизъм“ и за „колаборационизъм“. Треперя, когато чета във Фейсбук и другаде леещите се потоци омраза между несъмнено талантливи хора и се питам: в условията на вилнеещата пандемия, смъртта не е ли еднакво близко до нас? За какво воюваме, срещу какво се борим и не са ли приказките ни за висок морал и за нравственост сапунени балони, зад които крием завистта и ожесточението си? Забравихме дарбата, която не се подчинява на никакви догми, зачеркнахме титаничния талант на Емилиян Станев и на Йордан Радичков, заради зловещата поема за Народния съд отрекохме поетичната и преводаческа мощ на Валери Петров, почти не говорим за Васил Попов и за Стефан Гечев… Няма да изреждам повече имена. И напоследък високомерно делим писателите на любимци на масовия вкус, т.е. бездарници, и на изтънчени интелектуалци, т.е. деликатес за „малцината избраници“. Разбира се, не говоря за карикатурни явления като Венета Райкова, дори Людмила Филипова няма да тръгна да защитавам. Но да зачеркваме напълно четените от стотици милиони Дейвид Балдачи, Стивън Кинг, Паулу Коелю на наш терен продължава с отричането на Христо Калчев, Никол Данева, та дори и – колкото и невероятно да ми изглежда – Александър Томов. Това дълго и вероятно неприемливо за мнозина предисловие ми беше необходимо, за да стигна до големия интерес към прозата на Камелия Кучер, издавана от „Хермес“. Нали няма да обвините блестящ литератор и издател като Стойо Вартоломеев в „колаборационизъм“ с почитателите на масовата култура? Обещавам ви следващата седмица да поговорим за типичен продукт на пълното отсъствие на каквито и да било литературни качества, облечен от голяма наше издателство в ефектна опаковка и представен като „деликатес“. Но сега четем Камелия Кучер и трите ѝ романа – „Дом“, „Нощ“, „Сън“. Онези, които я посрещат с неприязън, бих сравнил с печално известните критици на „Поручик Бенц“ и на „Осъдени души“. Да, действието в нейните романи се развива във Франция, в Италия, в Португалия. Да, в тях много се говори за любов, прокрадват се и сантиментални нотки. Какво да се прави, все още доста младата авторка (родена е през 1985 година – знам, че не е възпитано да се споменава възрастта на жена, но тя е на годините на голямата ми дъщеря), e живяла в Русия, в Испания, в Швейцария, във Франция. „Пиша това, което искам да прочета. В този смисъл на първо място съм читател. На своите и чуждите истории. Животът е път към дома. Но също така животът е книга, пълна с истории от миналото и от настоящето. Всички четем от тази книга – осъзнато или не. И редом с това вървим към дома – осъзнато или не. Моите книги са разговор – със самата мен, със света, с миналото и настоящето, с човешкото в човека.“ Толкова – достойно верую. Трябва ли да я противопоставям на Емилия Дворянова или на Елена Алексиева, защото предпочита да черпи вдъхновение от Изабел Алиенде? Та нали и нея обвиняват в сантименталност, във флирт с масовия читател! Като че ли има нещо лошо в това да пишеш, за да стигнеш не само до умовете, но и до сърцата на ближните! В „Дом“ любовта между литературния критик и преподавател в Сорбоната Франсоа Бернар и красивата алжирка Фатима всъщност е фон за осмислянето на един от най-важните и травматични проблеми за съвременна Франция – изтеглянето но Алжир и проблема с бежанците. Очевидци казват, че по улиците на Марсилия, където се развива немалка част от действието, почти няма да срещнете чистокръвни французи, че повечето бракове там вече са смесени. Така че не става и дума за трогателна история, а за болезнени религиозни и етнически конфликти. В „Нощ“ откривам тема, до която никой български писател досега не се е докосвал, а именно – драматизмът в отношението към режима на Мусолини. Също както у нас продължават споровете около „българския фашизъм“, италианците продължават да живеят с кошмарните рани от миналото. Обесените с краката нагоре Бенито и любовницата му Клара Петачи смущават съня дори на младите поколения. Може ли да се повтори историята и дали наистина се пише от победителите – все кардинални проблеми, облечени от Камелия Кучер в привлекателната дреха на страстта между своенравната Лучия и на интелектуалеца Виторио. От всяка страница на романа ни преследва въпроса на Фридрих Ницше: „С коя вода бихме могли да се измием?“, зададен във „Веселата наука“. А можем ли въобще да се измием някога от ужасите на Холокоста, от собствените си грехове в миналото? Така стигаме до „Сън“, несъмнено най-амбициозният и най-зрял роман на белетристката. Вече сме в Португалия, за да се опитаме да осмислим причините за кървавата диктатура на Салазар и за надеждите от „Революцията на карамфилите“. Никога няма да забравя с какво вълнение следеше тази революция приятелят ми Николай Кънчев – той виждаше в нея пример за всички нас, робите на тоталитаризма. Кучер не просто ни пренася в Португалия, тя създава невероятно автентична обстановка, успяла е да проникне в духа на страната и в конфликтите в три семейства. Отново сме омагьосани от трудна любов, от израстването на Жоао до успешен бизнесмен, въпреки ужасяващия характер на баща му. Срещат се различни истини за живота – на музикалния и чувствителен Алешандре, на привлекателната и тайнствена Белен. Героите в тази семейна сага са много, а четенето ѝ е наслада. Може би на места многословието понатежава, тук-там езиковите клишета дразнят, но няма съмнение, че това в никакъв случай не е романтичен дамски роман. „Стремежът към истината е проява на болезнена наивност. Чист мазохизъм. Кой действително иска да знае истината? Истината е химера, заблуда някаква, решение на …Какво? Дори обратното – узнаването ѝ поражда още повече въпроси. Боли в сърцето и в душата. Но връщане назад няма.“ Размислите на Белен надскачат интимното пространство и придават допълнителна актуалност на този роман за страданието от диренето на истините, колкото и да са мъчителни. Една млада българска писателка е дръзнала да тръгне след „неведомите тайни в живота“ и да ги разпростира над „голямото село“, което е модерния свят. Следваме я в ада и в рая, съжаляваме само, че пише на език, който трудно намира преводачи (и заради държавното отвращение от културата).

С какво е по-добра от нашите Здравка Евтимова и Русана Бърдарска, Яница Радева и Керана Ангелова… списъкът е дълъг – знаменитата създателка на световни бестселъри Джоан Харис.? Да, актрисата Жюлиет Бинош превърна нейния роман „Шоколад“ в незабравим шлагер, после се заредиха „Къпиново вино“ и „Петте четвъртини на портокала“, „Джентълмени и играчи“ и „Бонбонени обувки“ – ако всичките тези романи бяха излезли в България, строгите ни критици задължително биха изхвърлили книгите на Харис в кошчето, пълно с белязани от тях „четива за домакини“. Доста различно е мнението на издания като „Пънч“ и „Таймс“. В „Пънч“ приемат книгите на Харис като „задължително четиво“, а за новопредставения ѝ от издателство „Прозорец“ на български роман „Крайбрежие“ (превод – Магдалена Куцарова-Леви) в „Таймс“ четем: „Почти можете да вкусите соления въздух, да усетите прииждащите приливи и пясъка между пръстите си, както беше преди с шоколада или с ароматите на портокали.“ Да, Джоан Харис е майстор за превръща ароматите в емоции, да открива душите на местата, където се развива действието на романите ѝ, да придава очарование на не съвсем обикновените си герои. Пак повтарям, не смятам, че тя е нещо повече от българските творби, но я превеждат на 54 езика в безброй страни. В издадения в оригинал през 2002 година роман „Крайбрежие“ става дума за екология, за рибарски живот, за красива любов и за енергичната и красива Салан, която решава да се бори срещу машинациите на местен предприемач на малкия остров Льо Дьовен в Бретан. Безкомпромисна е и борбата за местния плаж между жителите на Ла Усиниер и обитателите на бедното селце Ле Салан. Леко досадна история, бих казал, ако не беше разказана толкова умело. Признавам си – без бой, – че това не е моята книга, въпреки че не оспорвам качествата на авторката.

Другият преводен бестселър от седмицата дължим на „Бард“ – „Изгубената принцеса“ от поредицата „Династията Романови“ на Джил Пол. Авторката нашумя по света с „Кралицата на скандала“ – роман за екстравагантната американка Уолис Симпсън, заради която Едуард VIII се отказва от английския престол. Милиони четат и „Първо жените и децата“ – версията ѝ за потъването на „Титаник“. Първият ѝ роман от поредицата за трагичната съдба на последния руски император и семейството му е „Тайната съпруга“ и разказва за любовта на втората дъщеря на Николай II Татяна и за любовта ѝ с кавалерийския офицер Дмитрий Малама. „Единственият грях на тези толкова красиви момичета бил, че са родени в грешното семейство в грешното време.“ Героинята на „Изгубената принцеса“ е Великата княгиня Мария Николаевна – прелестна девойка, която обича забавленията и невинните флиртове. Описанията на кървавия разстрел в зловещата Ипатиева къща следват възстановката на събитията, направена по разказите на свидетелите и на самите убийци. Оттук насетне започва измислицата, в която са преплетени много събития – войната, блокадата на Ленинград… Не съм привърженик на сензационните легенди за възкресението на Анастасия и на Мария, но подобни теми са извънредно привлекателни за читателите на романтични четива, развиващи всевъзможни теории на конспирацията. Все си мисля, че нашите издателства все още са ни длъжници, тъй като по света излиза невероятно значима литература за Руската революция и за произтичащите от нея чудовищни трагедии.

Третият преводен бестселър от тази седмица ми се струва най-стойностен, тъй като се чете на един дъх и е сериозно подплатен психологически. Това е изданието на „Кръг“ – „Ваканцията“ от Т.М.Логан в превод на опитната Надя Баева, която продължава да ме изумява с продуктивността си. Четиридесет и четири годишният британец е роден в Бъркшър, завършил е Лондонския университет и се утвърждава като известен журналист. „Пиша книгите, които обичам да чета – напрегнати психологически трилъри, в които лоши неща се случват на обикновените хора – и съм вдъхновен от писатели като Харлан Коубън, Майкъл Конъли и Лий Чайлд. Книгите ми са продадени в над 900 000 копия във Великобритания и са публикувани в 20 страни по света.“ – това е визитната му картичка. „Ваканцията“ остава десет седмици начело в английската класация за най-търсени книги. Очарованието ѝ за мен се дължи именно на английския дух, познат ни от класиката в жанра – изпипване на атмосферата, сложни взаимоотношения между герои с нелеки характери. Действието се развива на средиземноморското крайбрежие, в луксозна вила, наета от четири стари приятелки с немалко семейни и професионални проблеми. Едната от тях е полицейски следовател. Действието се развива в рамките на седем дни – седмица, в която изплуват мрачни тайни от миналото, а приятелските връзки се оказват крайно несъвършени. Бездната между дамите става още по-бездънна, след като е извършено мистериозно убийство. „Ваканцията“ ни подтиква за се замислим за фалшивите профили, за неискреността в семейните и в приятелските отношения, за възможните подтици към престъпление. Навярно от всичко това ще се получи впечатляващ телевизионен сериал. Защо пък да не прекараме няколко приятни вечери с подобно интелигентно сътворено криминале?

Споменах сериалите и веднага трябва да призная, че фаворит сред тях напоследък е десетсерийната екранизация по романа на нашумелия французин Жоел Дикер „Истината за случая „Хари Куебърт“, режисиран от Жан-Жак Ано. Романите на Дикер у нас се издават от „Колибри“, но днес няма да говорим за тях, а за новото заглавие на „Колибри“ във великолепната поредица „Амаркорд“ – автобиографията „Един живот за киното“ от Жан-Жак Ано, подготвена съвместно с журналистката Мари-Франсоаз Льоклер. Прекрасно е, че тази забележителна поема в проза за киното излиза на български година след появата ѝ в оригинал, а вина за това имат и тримата чудесни преводачи – Владимир Атанасов, Георги Ангелов и Красимир Петров. Създателят на шедьоври като „Мечката“, „Любовникът“, „Седем години в Тибет“, „Името на розата“ и „Братята тигри“ е един от колосите на седмото изкуство. Представяте ли си как е успял да убеди продуцентите си, че изпълнителят на ролята на Джеймс Бонд Шон Конъри ще се превъплъти свръхталантливо в образа на монаха Уйлям, разкрил загадките в „Името на розата“? Давате ли си сметка какъв риск е поел със смелите еротични сцени в „Любовникът“ по знаменития роман на Маргьорит Дюрас и как ги е превърнал в надвременно изкуство? Жан-Жак Ано е не само велик режисьор, той е и мислител, който се опитва да разшифрова тайните на нашето време. Страниците, посветени на снимането на „Враг пред портите“ са потресаващ документ за престъпленията на болшевизма и в тях откриваме безпогрешен анализ на великия роман „Живот и съдба“ от Василий Гросман, който можахме да прочетем едва в годините на прехода. Спомените за снимането на всеки от забележителните филми на Ано е и философско размишление за проблемите на света, предизвикали твореца да оживи определени образи. Затова тази автобиография очарова не само с огромното познание, което съдържа за бележити личности, но и – най-вече – с позициите на ангажирания творец.

Завършвам този доста набъбнал с теми и заглавия преглед с една безсмъртна класическа творба – романът, който великият Марк Твен смята за връх в писателската си одисея. „Жана Д`Арк“, издание на „Плеяда“ в превод на Симона Калева, се появява за първи път в последните години на XIX век, представен като мемоари на Луи дьо Конт, паж и секретар на Орлеанската дева, уж преведени на английски от Франсоа Алден. Откриваме един непознат и изненадваш Марк Твен, който сякаш няма нищо общо с автора на „Том Сойер“ и на „Хъкълбери Фин“. Той е проучил публикуваните протоколи от делото срещу френската героиня и с неочакван за него суров реализъм е успял да предаде духа на епохата и да изгради незабравим образ на девойката, коронясала френския крал и накрая предадена позорно от своите. „Тя не бе само светица и ангел, бе направена от глина като всяко друго момиче – като девойка тя бе досущ като другите по света, сърцето ѝ бе пълно с момичешка чувствителност, деликатност и нежност… Не, тя не се боеше от обикновената смърт и мисля, че смяташе, че точно такава предвещаваше пророчеството за спасението ѝ, защото когато го произнесе, лицето ѝ излъчваше щастие, а не ужас.“ Романът завършва така: „Колко дребни са думите, за да опишат осиротяването на един прекрасен свят!“ Не мога да не спомена парадокса, че няколко дни по-късно същият роман се появи и в издателство „Изток – Запад“ под заглавието „Лични спомени за Жана Д`Арк“ в превода на Иглика Маркова. Да, авторските права на Марк Твен са изтекли, но ми се струва, че координацията между издателствата у нас трябва да бъде по-добронамерена и по-ефикасна. От подобни сблъсъци губят самите те.

Кога е започнало „осиротяването“ и защо всички ние, от Марк Твен и неговата героиня, до непрежалимия Александър Томов и съвременните читатели се чувстваме като сираци сред непредвидимите бури и катастрофи, които се трупат върху крехките ни плещи? Ще завърша тези мои размисли с едно незабравимо за мене стихотворение от младежките години на Александър Томов, което казва толкова много за съдбата ни и за нашите покруси.

Безкрайно уморен, безкрайно пуст
дошъл съм тук, край залива безлунен.
Така навярно се е чувствал Пруст
във търсене на времето изгубено…
Море от образи и светлини,
сякаш дъждовни капки по лицето ми.
И кой днес може да ме обвини,
че в мен крещи душата на детето?
Че в мен са спомените и страхът?
Че в мене са ония тихи бездни?
Но ето, появява се стихът
като цивилизация изчезнала.
Една жена, над всички може би,
Се гмурва в мислите ми – белокоса.
Косите са плачущи върби,
които моите сълзи докосват.
Но ето, появява се дете,
светулка плаха, мисълта му свети,
и погледът му срича и чете
добрата азбука на битието.

Искрено се надявам и следващата седмица, заедно, да продължим да сричаме „добрата азбука на битието“, докато душата на дете продължава да крещи в нас и вярваме в стиха „като в цивилизация изчезнала“.

 

Pin It
Георги Цанков
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.
Други статии от този автор

Посетители

48

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 23 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 3 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 2 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 3 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... Неделя, 18 Октомври 2020