Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 Томас Ман, говорейки през 1939 на една конференция в Ню Йорк, която по-късно стана известна, разказва за спора между добре известния поет Фирдоуси – автор на Шахнаме – и персийския шах. Шахът бил обещал на Фирдоуси злато за поемата, но след това отказал да плати, защото поетът бил я занемарил. Неща с такива измерения, казва Ман, могат да се случат само на големите епически поети.

Всички ние сме учили в училище за дебатите между гръцките учени относно родното място на Омир. Също толкова добре позната е дискусията за това дали самият Шекспир или Бейкън е писал неговите произведения. Нещо подобно се случи и със Сервантес в една от балканските страни, нещо за което може би не сте чували. Там се дискутира къде точно е бил затворен Сервантес: в Алжир или тук, на Балканите. Изглежда, че въпросът за това къде е бил затворен писателят продължава да разпалва любопитството на хората; струва ми се важно, че на Балканите, след всичкото това време, все още се говори за затворничеството на Сервантес, макар че името на писателя, за когото става дума, не е съвсем ясно.

Преди известно време един албански фолклорист написа статия за легенди и стари средновековни хроники, разказващи истории за Сервантес. Те са били предавани от човек на човек и поддържат теорията, че Сервантес е бил затворен не в Алжир, а в един град между Албания и Черна Гора. Ученият базира идеята си на историите, разказвани от стари хора, според които затворникът е бил учен човек и че за освобождаването му е била заплатена голяма сума пари. Понякога името му е Сервантес, друг път Сервет или Сарвет.

Всички истории съвпадат в една точка: че този затворник е имал приятели в далечна Испания, които са искали да го освободят на всяка цена. Ученият твърди, че Сервантес вероятно е бил затворник на Балканите, защото балканската брегова линия е много начупена и пълна с пещери, удобни за пирати. Въпреки това, дори и ако историята не е вярна, фактът, че невежите старци от Балканите са запазили в паметта си съдбата и живота на този човек, е много вълнуващ за един писател. Не трябва да забравяме, че тези мъже запазват в паметта си множество драми и че когато тези истории са били родени, Сервантес още не е бил публикуван на Балканите. Струва ми се много важно, че невежи хора запазват един писател в паметта си – в края на краищата, това се случва толкова рядко.

Човечеството притежава особена чувствителност за подбор на хората, на които то се доверява при създаването на своите дела и оформянето на легендите си. Макар че това може да изглежда странно, връзката между Сервантес и старците от Балканите притежава своя вътрешна логика. Това е свързано с нещо, за което ще говоря по-късно – фактът, че пътуването на Дон Кихот е пътуване не през пространството, а вътрешно пътешествие из човечността.

Пътуването на Дон Кихот става по време на важни пътешествия, включително и най-важното и най-завладяващо пътешествие в историята на човечеството: откриването на Америка. Невъзможно е да има по-грандиозно пътешествие от това в историята. Изведнъж светът, земята, глобусът стана двойно по-голям. Но тук се случи нещо странно: това безкрайно откриване не остави никаква значителна следа в световната литература. А пътуването на един луд човек от едно испанско село до друго, едно пътуване без каквото и да било значение за човечеството, което не му донесе нищо, и вероятно никога не се е случвало, дава на човечеството един от най-големите шедьоври на литературата. Протест ли е това или по-скоро логичен ход на нещата. Аз мисля, че е протест. Всеки път, когато са се случвали важни открития, е преобладавала идеята, че те ще променят литературата. Последните такива са пътешествията и космическите открития – и особено фактът, че човекът вече е изследвал Луната. За много хора поезията престана да съществува, щом Луната – едно от поетическите вдъхновения – изгуби мистерията си, щом само веднъж човек вече е в състояние да стигне до нея.

Ние знаем, че пътуването на Дон Кихот не се е случило. Въпреки хода на времето, въпреки многото изминали години, неговото вътрешно пътуване принадлежи към един таен календар. Именно затова то е повлияло на световната литература повече от изобретяването на локомотива, повече от откритията на Христофор Колумб, повече от космическите кораби. Може да се каже, че този велик характер от човешката история е направил няколко живописни нахлувания в човешкия живот. Животът на този герой е двоен, в скрития живот на човечеството, както и във външния живот, във външния живот на хората.

По-късно ще се опитам да обясня защо този образ е претърпял толкова щети при излизането си във външния свят. Преди това обаче ще си позволя едно отклонение, отнасящо се до превода на Дон Кихот в една балканска страна, в моята страна, Албания. Дон Кихот беше преведен на албански от епископа на Албания. Този епископ беше във война със следващия крал на Албания. Епископът се опита да победи монарха. За да си даде кураж, той преведе Хамлет и след това Макбет – и, гледай чудо, той наистина успя да победи краля. По-късно кралят победи епископа и ситуацията се преобърна; изключително разстроен, епископът се отдаде на самота и започна да превежда Дон Кихот.

В предговора към книгата епископът казва, че Дон Кихот ще бъде разбран по-добре на Балканите, отколкото на което и да било друго място. Той вярва, че е видял паралели между отношението на Испания към широко отворените пространства на Америка и отношението на Балканите към Османската Империя, дори и ако съдбите им са били противоположни. Докато Испания нахлу в огромните американски пространства, хората на Балканите бяха завладени от сила, която дойде откъм широко отворени пространства.

Това е все едно Испания да е била нападната от американските индианци. Но както и да е, резултатите бяха повече или по-малко същите: огромната Османска Империя установи авантюристични отношения с балканските народи. Тя имаше сто хиляди отлични войници – много послушни войници – но не и офицери. Необходими й бяха балканските юнаци. Това обяснява защо османската армия оформи военния си елит предимно от балкански офицери, особено албанци. Тези офицери и наемници останаха безработни когато империята се разпадна. И тук епископът намира паралели между тези хора и Дон Кихот и Санчо Панса, които не са отишли в Америка, но шетат насам-натам и мечтаят за едно връщане към миналото.

Някъде в средата на двадесети век албанският епископ намира, че балканските страни са пълни с Дон Кихотовци; дори и днес героят хвърля сянката си върху полуострова. Образът на Дон Кихот все още се използва от политическите партии. Няма нито една политическа сила, която не е обвинявала противниците си в „Дон Кихотщина“. В продължение на седемдесет години комунистите обвиняваха западните лидери в това, че са Дон Кихотовци. Ония пък вършеха същото, обвинявайки сталинистите, че са Дон Кихотовци. И тази история продължава. Преди известно време, по време на френската президентска кампания, чух да обвиняват пред телевизионните камери някой си Филип де Вилие в това, че бил Дон Кихот. Както виждате, Дон Кихот винаги е губещият, защото политиците, които използват името му, не са на неговото ниво и не притежават нищо от неговото благородство.

Това е нещо характерно за близо хиляда години човечество. Вярвам, че двама от героите на литературата и света, Дон Кихот и Прометей, споделят една и съща съдба. Те биват поправяни, променяни, реформирани от човечеството. На пръв поглед изглежда като голяма чест, че цялото човечество участва в преправянето на един герой. Но това поправяне или подобрение може да бъде направено за добро или за лошо. В случая с Прометей героят спечели, в случая с Дон Кихот той изгуби. Много необичайно е, и в двата случая, че човечеството е съавтор на писателите. Ще се опитам да обясня това по прост начин.

Нека вземем Прометей. Прометей – такъв, какъвто го познаваме днес, не е такъв, какъвто беше създаден от мъдреците или от Есхил. Той беше обогатен от цялото човечество. В началото той беше един далеч по-сложен характер от онзи, който познаваме ние. Прометей успя да преговаря със Зевс – нещо, което по-голямата част от човечеството не знае и не иска да знае. То е коригирало героя. С една дума, то е създало един по-героичен Прометей.

Както споменах по-горе, с Дон Кихот се случва противното: той губи своето благородство доколкото е сравняван с посредствени характери. Шилер казва, че си представя хòра в класическата трагедия като защитна стена – една стена, която защищава изкуството от намесата на хората. Според него, участието на гръцките зрители в театъра би унищожило това. Някои комунистически лидери, особено Мао Цзедун, се опитаха да разрушат тази стена под демагогския лозунг, че всички хора трябва да участват в изкуството. Всъщност това беше начин да се унищожи изкуството сред масата от така наречени автори. Разбира се, хората държат изкуството живо; но едно е да се държи изкуството живо, а друго – да се намесва човек в него, за да го нагласява, поправя, реформира. Но големите характери съществуват и човечеството се намесва, за да ги поправя, тъкмо заради тяхната наивна популярност.

От друга страна, има други велики характери, като шекспировия Макбет, които никога не са се превръщали в популярни фигури в света. Странно, но това се случи с неговата съпруга, Лейди Макбет, която през последните години беше използвана като сравнение за жените на някои комунистически лидери, специално за Жиан Кин, вдовицата на Мао Цзедунг, и Елена Чаушеску.

Това показва, че има велики произведения, като Макбет, Фауст, Братя Карамазови и др., чиито герои принадлежат само на изкуството. Други герои, като Прометей и Дон Кихот, излизат навън в света; по тази причина те биват подлагани на много тежка проверка. Аз вярвам, че Дон Кихот все още е един необяснен характер. Необходимо е да се направи опит, един сериозен опит, да се постави той там, където заслужава. Не може да се позволи Дон Кихот да бъде изкористява в политически дискусии. Реалната световна история, онази, която е от интерес за литературата и към която Дон Кихот принадлежи, е неговата вътрешна история. Преминаването от един свят в друг, като Дон Кихот, може да има драматични последици.


Източник
 

Исмаил Кадаре
Исмаил Кадаре (род. 1936) е световноизвестен албански писател. Малко преди падането на комунизма в Албания през 1990, Кадаре избяга във Франция. Той е бил номиниран за Нобелова награда по литература и е носител на първата Международна награда Букър (2005).
Други статии от този автор
Посетители: 138

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 14 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 15 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 18 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни