1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2020 02 Ani Ilkov

 

… какво да сторим с нашата
бъбривост, как да се справим със
суетата? …

Това есе е за Юлиана.

Има съкровища, които пропускам да видя дори и да са до мен, на повърхността. Затова помня завинаги с благодарност онази, която ми ги посочи.

Четенето на поезия не е задължително. Писането на поезия е най-егоцентричният начин да се изразиш в думи. То е претенция, че твоите емоции имат значение и за някои други, но ти по начало нехаеш за тях. Не пишеш, за да влезеш в синхрон. Пишеш, за да създадеш ритъм, който да е най-близък до или изцяло съвпадащ с ритъма на сърцето ти. Големината на сърцето, значи, и универсалността на каданса стават причина другите да поискат да те четат отново и отново, и отново …

Но това е логика, произтичаща от резултата – готовата поема. Тя не ми дава ключ да си обясня защо някои хора, всъщност много хора, пишат поезия. И от хилядите такива аспиранти да се изразят в мерената или свободно оформената като стих реч само нищожен брой наричаме поети. Само в стиховете на тези майстори или избраници или духовни гиганти и най-неподготвеният за литература, но иначе чувствителен човек, усеща някаква неназовима с думи аура.

Наскоро зададох този въпрос на Кристин Димитрова. Нейният отговор беше неочакван и пре-любопитен: „Нито знам защо хората четат поезия, нито знам защо я пишат. Едно съм забелязала: в поезията говоря само истината, а в прозата постоянно измислям. Пиша [поезия] с мисълта, че на никого няма да му трябва. Но ето, ти си погледнал вътре и си се почувствал сроден по дух с написаното. И това е прекрасно. Това е всичко.“

Мисля, че този простичък – и поради това блестящ – отговор на Кристин може да бъде отправна точка да разкажа защо поезията на Ани Илков не ме свари неподготвен, въпреки че бях неподготвен за нея. Или за него! И не. Не е бъбривост – или е необходима бъбривост – че искам да разкажа как стиховете събрани и подредени в тези две значителни стихосбирки удариха сърцето ми както мълния удря самотно дърво в полето. Устоях, оживях, но от иронията и надменността ми към поетичното слово останаха само обгорели клони.

Не задължавам никого с моето възхищение. Не очаквам всички да се съгласят с моите тълкувания. (Внезапно си помислих, че поезията не можеш да я критикуваш; на поезията можеш само да се възхищаваш.) Както поетите пишат, за да изразят себе си, така и аз, когато се случи да чета поезия и внезапно, неочаквано и непростимо намеря в нея себе си, искам да изразя своята благодарност. Не ми е важно да сравня, да степенувам поетите. Всеки голям поет е несравним. Сам. Голям и като слово, и като личност.

Всеки поет е времето, в което е живял.

Христо Ботев е времето на гнева на събудилите се от сънливостта на спящите, на хайдушките илюзии и неосъществените въстания. В домашната ми библиотека се намира една семейна реликва, която пропътува света заедно с мен: еднотомникът Христо Ботйовъ, „СЪЧИНЕНИЯ“, издаден в София през 1907, където в предговора се казва: „… 30 години отъ неговата смърть, ние чувствуваме Ботйова като н а ш ъ    с ъ в р ѣ м е н н и к ъ“. Не го ли чувстваме днес и ние така, повече от 140 години след неговата смърт?

Пейо Яворов е времето на националното себеосъзнаване и големите любовни драми. Времето, когато започваме да заприличваме на европейци, но не сме съвсем. Негови стихосбирки има във всеки културен български дом.

Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров – тяхно е времето на властовите конфликти, на проникващите отвън идеологии, на войни, братоубийства и смут. Тях помним като герои, дори и да не сме в такт с поезията им.

Следват онези 45 години загубено време, с което не се идентифицира нито един поет, освен онези, които служеха на комунистическата власт. Но те не са личности в смисъла, който ни интересува тук. Христо Фотев, Иван Пейчев, Атанас Далчев, Константин Павлов (пропускам мнозина, нека ми бъде простено), като творяха извън вонята на онова време, маркираха времето на дисидентското отстраняване от него.

Нямам още нито право, нито достатъчно основания, да определя времето след 1989 като някакво. Твърде е флуидно, твърде е неясно, а и – незавидно изпразнено от културно съдържание. И все пак предвиждането ми е, че това празновремие един ден ще е времето на Александър Секулов и Владимир Сабоурин. И, разбира се, на Ани Илков! Наглед отстранени от суетата и мъките на т. нар. преход, те изразяват европейските и световните вибрации преди още българското време да се е съединило (и синхронизирало) с тях. От тримата Ани Илков е най-български, може би и най-много конкретно политически. Но и тримата словотворят със съзнание за митологичността или митоподобността на това време.

Едно нещо обединява споменатите поети за целите на това есе, което е за Ани Илков и към чиято сърцевина пристъпвам плахо като лаик, попаднал в лабораториите на професионални поети-гиганти: всички те впечатляват не само с поемите си, а главно с несъизмеримо големите си личности.

Рядкост е и веднага се набива на очи като четеш едно след друго толкова много стихотворения почти да не намираш неравности в стила и въздействието. Повечето са силни, някои са зашеметяващи и само тук-там има по-слаби, но не като израз, а защото темата е по-малко значима. Всички те подчиняват! Сякаш самите му думи притежават харизма. Не съм бил в една стая с Илков, за да го твърдя, но мнозина са ми казвали, че той самият излъчва харизмата на интелектуалец, който не се смущава от това, че си знае цената.

И точно тук е щастието от поезията му. Като те подчинява, ти ѝ се отдаваш без да мислиш дали тя ще остане в историята, дали може да бъде подложена на теоретичен анализ, дали отговаря на някои парадигми-догми, с които я четат професионалните литератори. Тя изпълнява своята функция на лично обръщение от човек, който има любов и я изпраща на друг човек, който се нуждае от любов. А всеки се нуждае. На теб не ти трябва повече. Късметът ти е, че в един момент от живота ти си се срещнал с нея. А всъщност с него. С поета.

За разлика от Сабоурин, за когото писах (виж тук), че „… личното, когато е в синхрон с дълбокия ритъм на света, [става] надлично“, при Илков личното става надлично поради емоционалния синхрон с отделния читател. И дори предпочитам да остане лично, толкова интимно е неговото въздействие. Иска ми се, докато чета, да забравя за голямата картина на света, въпреки че тъкмо тя е втъкана в емоциите, които поетът преживява в своите стихове.

Голямата картина на света за Ани Илков обаче няма културно-географски смисъл. За него Голямата картина е българското му битие. Един особено характерен пример е стихотворението „Козел“, писано през 1989:

„Аз – като млад – живеех до брадичката в тревите.
Със слава името си не нахраних, ала ден след ден
все по-надолу раснеха косите ми,
все по-нагоре – на златната поезия лъчите.
Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
застанали до дъб или до круша,
отказваха с любов да ме прегърнат,
не искаха изобщо да ме слушат. […]
Тъй раснех аз с поезията си –
надолу по хълмовете изпреварих всички хора,
дойдох до гроздобера пръв […]
Във онзи час, на есента под ножа
„Недей – му казах, – дядо, мойта кожа
в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна.
И своя внук, Козела, ти не можеш
да стигнеш из високата трева,
не вдигай ножа!“

Какво красиво самочувствие! На 32 години е сигурен, че ще „изпревари всички хора“ и в есента на живота му поезията му „в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна“. Не мога да отмина неотбелязан стихът „в онзи час, на есента под ножа“ – гениална метафора на старостта, преливаща във вечност.

Другият образ на Големия свят за Ани Илков се появява в едно гениално стихотворение, „Златан“. Нямам друга дума, с която да го нарека. Затова ще го цитирам цялото:

Няма нищо по-лесно от това –
да ти се струва:
има ли богове,
те ще разсъждават за човека
чрез името.
А то е толкова случайно:
Но не в това е грешката
(името е безспорен баща на света).
Нашата мъка е древен сириец
който си мисли:
„Грешката е че боговете са прави.
Грешка е също че боговете са много“.
Но нека да бъдем верни на себе си.
Идва и най-страшното:
Ние самите сме богове.

Тази малка поема сигурно ще бъде наречена философска от ерудитите. Но за мен Ани Илков не е философ. Не защото не може да философства, а защото предпочита да свързва света в необичайни комбинации от образи. Уникалното при него е, че образността е подчертано българска – срещаме се със или ни преследват волове, влакове, вагони, банички, дъб и круша, див петел, Трифон Зарезан, на село, карамфили и липи, спарена люцерна, кръв, виното на гробищния помен … В невероятно образната и стегната поема „Бъдни вечер“ музиката и мълчанието са сякаш философската рамка, в която първичното балканско битие – „… бабички и старци се младеят, / липа и явор се целуват и се смеят, / воловете мучат в обора / и сърпа се прегъва в ятаган – там, там! / Закланият отдавна е заклан! / И от кръвта му е поникнала / черницата на любовта …“ – се слива със света чрез „Гръклянът на музиката – прерязан от ветровете на историята! Останалото е: мълчание и детство.“.

Идват ми наум разни „учени“ думи, за да предам необятните чувства, които пораждат у мен поемите на Ани. Но ще ги избегна. Нищо традиционно, нищо клиширано няма да е в състояние да предаде – напротив, ще го приравни с други – смелостта на този поет да говори с думи, които наглед нямат близка връзка помежду си. В „Молебен за очистване от страх“ домът „е изпълнен със страх, / скрит мрачно под нокътя бащин“ и „всяка наша победа е страхлива кръв“ и „твърде късно разбираме / (когато сме вече безпомощни), / че карамфилът е минал край нас / и липата е свирела тихо“, и дори античният хор „трепери от страх пред съдбата.“ В „Зелени и златни“ „мъжът е карамфил / жената – ваза / Аз съм листенцето / върху ръба на вазата / върху перваза/“.

В една значителна част от поезията си Илков е язвителен, злъчен дори. Такъв е той и в публичните си изяви, а също в публицистиката и драматургията си. По това той се родее със Сабоурин, който в едно блестящо есе за пиесата на Илков „Bulgaria Limited“ дискутира темата за възвишеното и комичното, която е в сърцевината на сюжета: „След навлизането на свещеното в политиката през пролетта на 2001 г. [появата на Царя в българската политика] „Bulgaria Limited“ вижда единствения полезен ход за удържане на политическия залог на възвишеното в прибирането му към комичното.“ (Вл. Сабоурин „След сюблима: Bulgaria Limited„, Литернет, 11.04.2003)

От тогава до днес нещата са се разлетяли още повече на различни страни. От възвишеното е останало само трагичното. Сакралното, което Сабоурин вижда като изместване на възвишеното в политическата конюнктура, се е превърнало в елементарна набожност. А комичното е единствената устояла на политическия упадък алтернатива за оцеляване. Не е лесно, но не и напълно невъзможно това външно движение в едва удържащото се от разпад общество да се проследи в поезията на Ани Илков. Неговият хумор е окултен. И черен. Например, първите два куплета на „Плачущ сатир“: „Аз не мога да стигна до края, / аз не мога да бъда добър,
 / на живот и на смърт си играя – / моят ум е безплоден катър. // Кой подпали жестокия огън? / Кой пръв каза: „маймуно, помни!“ / Моят ум не можа да проходи, / но маймуната вече върви!“ Самият Сабоурин казва, че „… Събрано (2011) подрежда безвремието и безпространствеността на жизнения свят на късния „развит социализъм“ и най-близкото минало на „прехода“ в търпеливо дочаканата голяма лигатура (подчертано от мен), в която да се реализира единството на време и живот.“ (Вл. Сабоурин, „Начало и пространство в Събрано на Ани Илков„, vs. archives, 4.11.2013). Става дума за една подсъзнателна амбиция, необходима на всеки голям поет, за да се превърне поезията му в парабола на своето време.

Моите предпочитания остават към възвишеното. Те ще надделеят – ако не са го вече сторили – и у Ани Илков. Ето едно от неговите характерни състояния в „Меланхолия“: „Нощите ни са тихи, / по монотонни всевизори / автомати-лекари предлагат / лечение против стихове … / Молекулата на съня / оставя беззлобно сърцата ни, / замаяна заспива кръвта. / И само очите остават загледани / към една бледа звезда.“ Убедителна е вярата му в любовта в „Любовниците излитат“: „… когато вали е любов / всяко голямо нещо е любов / най-малкото нещо също е любов“.

И каква по-силна привързаност към възвишеността от тази, в увода към „Етимологики“!

Но каква е идеята?
Не знам.
Да се пее и пише с очи към звездите,
нещо такова.


Благодаря на Силвия Чолева, която ми предостави предпечатния електронен файл на „Събрано“, понеже не намерих книгата в книжарниците, нито издателството можа да ми я достави.

Източник

 

Pin It
Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор

Посетители

85

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И, за да стане малко... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Преди време беше ми... преди 9 часа
  • Valpet писа Още
    Златко, обърни... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Между другото... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И като са го... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Вальо, умната, малко... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    На 1.12.2020, известният... преди 1 ден
  • Златко писа Още
     Две различни... преди 3 дни
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 3 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 4 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 4 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици