Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 10 Elfriede Jellinek

 

Едно интервю с Елфриде Йелинек, носителката на тазгодишната Нобелова награда за литература[1], е като посещение при болен. С възхитително постоянство, сега вече световноизвестната дама настоява, че е психически разстроена жена, а писането ѝ (което се получава перфектно и без усилия, както сама тя подчертава), е просто излияние на многобройните неврози, които тя е в състояние да назове точно.

Корените на тази нищета тя изброява бързо: високообразованият, но слаб баща (по професия химик), който е завършил в лудницата; доминиращата, емоционална майка – успешна мениджърка, която е искала да превърне детето си в музикален гений; накрая, образованието в католически манастирски училища, в които е имало само едно важно нещо: послушанието. Елфриде Йелинек, родена през 1946 г. в Мюрццушлаг, Австрия, е поела всичко това изключително дълбоко.

В един разговор, който Андре Мюлер [автор и на това интервю] води с нея за през 1990 г., по повод нейния сексуално-шокиращ роман Похот за [германския вестник] DIE ZEIT, тя категорично заяви: „Аз съм зомби. Всъщност аз не живея“. Сега, четиринадесет години по-късно, трябваше да се провери дали нещо се е променило в черногледото ѝ разбиране за самата себе си. Отговор: Не.

Нобеловата награда, обяви тя откровено в деня на съобщението, във всички микрофони, които ѝ бяха поднесени, предизвикала повече отчаяние, отколкото радост. Нямало да пътува до Стокхолм за церемонията на 10 декември. Наградната реч щяла да бъде записана на видео от дома ѝ във Виена. С паричната награда (над един милион евро) тя искала да си позволи по-голям апартамент в Мюнхен, второто ѝ местожителство, което споделя със съпруга си, компютърния специалист Готфрид Хюнгсберг, който е с две години по-възрастен от нея.

„Парите са добри, разбира се“, каза тя в интервю за [германския ежеседмичник ] die Weltwoche. По-голямата част от тях ще бъдат „сложени настрана“. Защото може и да се случи така, че тя, „наследствено обременена от лудите родители“, в старостта си да полудее и да се нуждае от скъпи грижи. Всъщност всичко това не трябва да се взема прекалено сериозно. По време на интервюто имаше много смях. В отчаянието си Елфриде Йелинек е смайващо забавна. Само хората, които имат усет за този вид комичност, могат да се насладят на нейната мономанска, често балансираща на ръба на поносимото проза.


Small Ad GF 1

За други тя е обект на омраза. Като „оплювателка на родината“ тя вече не отстъпва в нищо на Томас Бернхард, наскоро (или поне откак е мъртъв) издигнат в ранг на национален поет. Преди четири години, когато в Австрия дойде на власт консервативно правителство – с помощта на провинциалния военачалник от Каринтия Йорг Хайдер, който междувременно е сведен до пълна незначителност – тя издаде временна забрана за представяне на пиесите ѝ в държавни театри.

Най-четеният таблоид в страната, Kronenzeitung, я преследва с продължителна злоба, римува името ѝ с „мръсотия“[2] и я представя като порнографска Nestbeschmutzerin[3]. Това не вреди особено много на успехите ѝ. Романите Похот и Алчност станаха бестселъри. Пианистката спечели „Златната палма“ във филмовата адаптация с Изабел Юпер. Пиесите ѝ (последните от тях Спортна пиеса, Произведението, Страната на Бамби) се играят на най-големите немскоезични сцени. Последната ѝ пиеса, Вавилон, в която става дума за преплитането на религията, секса и насилието, въз основа на войната в Ирак, ще има премиера във виенския „Бургтеатър“ през март.

Елфриде Йелинек винаги е била затрупвана с награди: награда Хайнрих Бьол, Бременска литературна награда, награда Хайнрих Хайне, награда за драматургия Мюлхаймер, награда Франц Кафка, награда Георг Бюхнер … Невъзможно е да бъдат изброени всички. Сега тя най-после достигна върха. Но от това хулите не намаляват. В ZEIT и Spiegel се появиха унищожителни коментари за нейната Нобелова награда. Какво казва самата тя? „Не съм ги чела. Достатъчно съм разнебитена. Трябва да се пазя.“

* * *

Андре Мюлер: Едва узнахте, че сте получили Нобеловата награда, и вече декларирахте, че не я заслужавате. Но когато други казват същото, Ви боли.

Йелинек: Бях напълно сигурна, че е ред на Петер Хандке, живия класик.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Да, но на другите не им е позволено да казват нищо срещу вас.

Не е съвсем така! По-скоро е като да бъдеш инвалид и да седиш в инвалидна количка. На никой друг не е позволено да ви нарича „сакат“, но на вас самите е позволено. Аз мога да го кажа. Останалите не!

Ватиканът се разстрои от това, че, както беше казано, Нобеловата награда била получена от една нихилистична невротичка.

Това беше особено неприятно за мен, защото Ватиканът трябва да е на страната на слабите и болните. Той по-скоро трябва да каже, „оставете горката жена на мира, тя не може другояче; хубаво е, че е получила наградата, дори и ако онова, което пише, е нихилистично.“ Ватиканът трябва да защитава затормозените и обременените.

От милост …

Да, аз също мисля, че това е много нехристиянско от страна на Ватикана.

Марсел Райх-Раницки написа, че сте много страхотна жена, но не успявате да напишете добра книга.

Това е най-голямото унижение, да кажем, о, тя е впечатляваща, всеотдайна жена, но просто не може да пише. Това е презрение. Трудно ми е да живея с това, защото сама се презирам достатъчно.

Правото да се омаловажавате е единствено ваше.

Точно така, не искам никой друг да го прави. Не искам тортата, с която сама се замерям, така да се каже да бъде вдигната от земята, пълна с мръсотия, и запратена в лицето ми втори път, макар разбира се да знам, че това е нещо самонадеяно. Защото всеки може да каже и пише за мен, каквото си поиска.

Писателят Мартин Мозебах ви нарече един от „най-тъпите хора в Западното полукълбо“.

Това ми се стори много смешно, защото той произнася една истинска дума напълно спокойно. Всъщност аз наистина съм глупава. Само че той не може да знае това, защото не ме познава. Детската устица изпуска жълтица.

А ако някой Ви нарече умна…

… няма да му повярвам. Знам, че не съм умна. Например, те не могат да спорят с мен, защото не съм достатъчно умна, за да доведа до край която и да е мисъл. Наскоро телевизията ме покани на философска дискусия. Отговорих, съжалявам, глупава съм като мекица, не мога да го направя.

Казвате това със смях.

Да, но в действителност смехът ми е умолителен. Животните показват зъбите си, защото молят за милост.

А тя ви се отказва, отново и отново. Колкото повече унижавате себе си, толкова по-силно ще бъдете атакувана.

Да, можете ли да ми обясните това?

Вероятно някои не могат да търпят, че сте постигнали всичко, което може да се постигне, и въпреки това не се радвате.

Това са ми го казвали и други.

Колумнистът Франц Йозеф Вагнер пише в Bild-Zeitung: „Вземете паричната си награда, дайте я на терапевта си и бъдете щастлива!“

Е, чак един милион евро за терапевти няма да похарча. Предпочитам да си купя японска рокля.

Други вестници споменаха кандидати, които били по-подходящи за Нобеловата награда. Дорис Лесинг, Джойс Каръл Оутс, Филип Рот …

Е, какво да направя, като съм я получила? Не съм си я връчила сама.

На въпроса дали иска да ви поздрави, поетесата Фридерике Майрекер отговори: „Не съм чак толкова безкористна“.

Това ме учудва. Бих се радвала чистосърдечно, ако наградата беше получила тя, защото бих си помислила, слава Богу, не я получавам аз. От няколко години насам знаех, че съм в списъка и ежедневно се молех за здравето на Хандке. Молех се той да не умре или да се разболее, или да отново да забърбори някакви глупости за Сърбия.

Наистина ли е толкова лошо човек да получи най-високата литературна награда в света?

От една страна, разбира се, се чувствам поласкана. Радва се и обущарят, чиято работа е призната. От друга страна, за мен това е мъчение. Защото искам да имам спокойствие. В момента не смея да изляза от къщи. Зависима съм от градския транспорт, защото нямам кола. А сега вече не мога да ползвам метрото, защото не издържам да ме заговарят. Всеки израз на привързаност ме достига като лично нараняване. Дори и в кафенето не мога да отида повече.

Ако искате спокойствие, то не трябва да давате интервюта и да се появявате по телевизията.

Да, това е вярно. Защитавах се твърде малко. Участвах твърде често от рефлекс на несъзнателно послушание, който ми е внушен от изключително авторитарната майка. Та нали говоря и с вас тук.

Майка Ви е починала преди четири години.

Да, радвам се всеки ден, че е мъртва. Беше на деветдесет и седем и в последно време беше напълно полудяла. Параноята, която инак тя винаги е имала латентно, сега избухна напълно. Вярваше, че мъжът ми краде бижутата ѝ. Не му беше позволено да влезе в къщата. Това беше лудешка ревност. Още от детството ми винаги се е стремила да премахне около мен всеки, когото харесвах.

В романа си Пианистката описвате невротичната връзка с майка си. Живели сте в една и съща къща. Писането е било единственото Ви убежище.

Писането беше моята спасителна лодка, но да ме освободи не успя. От най-ранно детство бях фиксирана като зверче върху тази жена, която имаше абсолютна власт над мен. Откак тя почина се промениха много неща, но здрава не съм станала. Страхът става все по-голям, вместо по-малък.

Кой страх?

Това е специфична форма на агорафобия, която избухва, когато се чувствам наблюдавана в някакво човешко множество. Като момиче не напусках къщата в продължения на една година, и още като дете вече бях пациентка, защото тичах като луда из стаята и блъсках главата си о стената. Моят тогавашен психиатър казваше, че по този начин съм искала да се освободя от натиска, под който се намирам. Гледката не беше приятна[4].

Излекувана ли сте вече?

Все още правя такива неща и до днес, но не толкова екстремно. Вече не се блъскам в стените. Това е сякаш вътре в мен бушува нещо, някаква ярост, която днес вече ме кара да пиша. При мен писането е някакъв страстен акт, един вид ярост. Не съм човек, който работи върху всяко изречение като Томас Ман, а просто сека наоколо. Това продължава така около два-три часа, след което се сривам като суфле, прободено с игла.

Можете ли да спите без помощта на приспивателни?

Не, за Бога, без Валиум не функционира нищо. Основното ми оборудване се състои от Валиум, бета-блокери и антидепресанти. Пиесата Страната на Бамби написах в една-единствена вълна от наркотично опиянение.

Изглежда, че и писането не ви прави радостна.

Не. Радостна не ме прави нищо. Само дето понякога по време на писането изпадам в такива състояния, сякаш не съм напълно в съзнание. Това е вид транс, като при оргазъм. Но дори и тогава знам как възниква. В крайна сметка всичко е работа, дори и любовта.

Любовта?

Да, дори и любовта, каквато я описвам. В онова, което другите описват като дълбоки, силни чувства, при мен има нещо механично, като зъбни колелета, която се зацепват едни в други. Аз просто го изкарвам на повърхността.

Спомняте ли си първата си любовна връзка?

Да, разбира се. Все още не съм толкова сенилна, че да не я помня. Но не искам да говоря за това.

Хубавото предпочитате да запазите за себе си.

Така е. Моето творчество идва от негативното. Не мога да опиша нищо положително. Но разбира се, в живота си съм имала и много големи страсти.

Моменти на щастие?

Естествено! Не съм чудовище. Аз съм много сърдечен и способен на любов човек, но не пиша за това. Пиша за разрушителното, но на това съм способна само защото познавам и другото. Хората се лигавят за романтичните си преживявания, когато слънцето залязва в Майорка. Но кой върши мръсната работа? Аз трябва да свърша мръсната работа. Пречиствам емоционалната помия. Това е моята работа. В литературата аз съм жената, която разчиства развалините, жената с кошчето за боклук. Аз съм любовната боклукчийска служба.

Друг мотив от писането ви, казали сте в предишно интервю, е отмъщението. В романа Ви Децата на мъртвите всеки, който е в състояние да се наслаждава на живота, трябва да умре.

Всички, които могат да живеят, да. И когато са мъртви, аз ги убивам за втори път, на два пъти държи по-добре.

На бюрото си Вие сте убийцата.

Точно така, защото това не е възможно в реалния живот. На бюрото си водя война срещу хората, които са се почувствали удобно в нормалността и се радват на живота, заради което им завиждам. По принцип аз съм напълно тоталитарна. Казвам, че след онова, което са извършили нацистите тук, никой няма право да живее спокойно и щастливо.

Баща Ви е бил евреин.

Да, той е преживял националсоциализма с големи трудности, защото бракът с майка ми го е защитавал. Самата тя също не беше чиста арийка, защото имаше еврейски дядо, но беше успяла да получи фалшиво доказателство за арийски произход. Когато е била насилвана да се разведе, тя е отказала. В това тя беше героична.

Спасила е баща Ви.

Да, но четиридесет и девет други роднини по бащина линия са загинали по време на нацизма. Една моя братовчедка веднъж ги преброи. Все още виждам планините от трупове, които са били намерени, когато съюзниците са пристигнали в концентрационните лагери. След войната, когато бях дете, баща ми ходеше на кино с мен, за да гледаме филмите, които документираха това. Показваха ги в киното, но разбира се те не бяха подходящи за дете. Бях като парализирана от ужас.

И от ужаса се е получила омраза.

Да.

И когато тя се свърши…

Тогава ще трябва да мразя самата себе си. Нищо не помага. Омразата е моят двигател. Да не трябва да мразя, би било облекчение за мен. Но едно такова възстановяване очевидно не ми е предоставено.

Мислили ли сте някога конкретно да отнемете собствения си живот?

Не, странно. Всъщност това би било логичната последица от себепрезрението ми. Но човек някак се вкопчва в малкото от живота, което е налице, като страдащия от рак, който все още се вкопчва в последния етап и не иска да умре.

Как си представяте старостта си?

Ужасно! Изпитвам панически страх пред старостта, откак станах свидетел на този процес на гниене с майка ми. И така, преди да стигна дотам, се надявам да намеря сили да се самоубия. Човек трябва да познава лекар, който да помогне. Защото бих могла да го направя единствено с таблетки, по нежния начин. Никога не бих могла да се обеся. Трябва да смесите хапчетата с ябълков сос, за да не ги изповръщате.

Ах!

Да, и преди това първо да вземете Валиум.

Вие са ужасна. Не мога да проведа професионално интервю с вас.

Разоръжавам Ви…

Да.

… защото виждате, че наистина съм безпомощна.

Да, и не мога да Ви помогна.

Никой не може да ми помогне. Но с Вас обичам да говоря. Просто съм толкова изтощена в момента. Сега виждате как се разпада някой, който отдавна не е бил излаган на никаква човешка компания.

Аз също съм изтощен.

Да, добре. Ако вие също се разпадате, това е добре.

Има ли някое желание, което все още бихте искали да си изпълните?

Да, пътувания. Например, страхотно ми се иска да летя до Ню Йорк. Искам поне веднъж да видя небостъргачите, преди да умра. Но това не става с моята болест. Когато слизам от самолета и възприема онази скорост, шума и напълно различния ритъм, който цари там, бих паднала мъртва на място.

Трогвате ме.

Да, аз също мисля, че в скромността си съм трогателна. Нямам големи претенции към живота. Щастлива съм, когато гледам някой стар филм по телевизията. Зависима съм от телевизията, защото не мога да ходя на кино.

Дори не и това?

Не, защото там има врати, които се затварят и става мрачно, така че се чувствам заключена, макар и да знам, че мога да избягам по всяко време.

Литературната критичка Ирис Радиш се оплака наскоро в Die Zeit , че извличате светогледа си единствено от телевизията.

Госпожа Радиш не ме познава. Аз също не я познавам. Но разбира се, нейният светоглед също е извлечен от телевизията, само че тя не го знае, в това е разликата. Когато кръстосва пред камерата красивите си крака, тя го прави, защото го е видяла в някакъв филм. В края на краищата няма нищо автентично. Това, което днес считаме за реалност, е телевизионна реалност. И аз пиша за това.

Ирис Радиш, цитирам, би искала да прочете нещо за „мимолетния, но смислен свят“, който се намира пред вратата Ви.

Да, защото тя не осъзнава, че човек възприема живота и когато си остава у дома. Намирам всичко това толкова отвратително, когато се казва, че литературата ми не е светска, че ѝ липсвало съдържание, че нямало фигури. Защото литературата е стигнала, поне от Джойс или Бекет насам, много по-далеч. Нямам нищо против, ако някой разказва истории. Сама обичам да чета криминалета. Но освен това може да има и други неща. Днес отново искате да имате реалистични, сочни истории. Но за някой, който подобно на мен работи с езика и долавя частните неща по симптомите им, като лекар, или реагира на реалността с трептене, като [животинче]-чехълче, за да разобличи социалните стереотипи по забавен начин, това не е позволено. Той бива унищожен.

Защото хората не разбират хумора.

В чужбина го разбират. Моята житейска трагедия е в това, че в Германия евреите са били изтребени и този еврейски биотоп, това чувство за хумор, което имам от баща си, вече не съществува тук. Това, което аз казвам иронично, се приема мъртво-сериозно. За иронията немците нямат усет. Дори и госпожа Радиш.

Освен всичко друго, Шведската академия е обосновала присъждането на Нобеловата награда, описвайки Ви като „безстрашна социална критичка“, описваща „неспособността на жената“ „да постигне живот в един свят, в който е затрупана със стереотипни образи.“

Да, мъжки образи.

Образът на жената, казвате Вие, се определя от мъжете.

Да, ние жените трябва непрекъснато да преминаваме през мъжкия оценителен шлюз, а онези, сред нас, които искат да се утвърдят, го достигат не чрез някакви постижения, а като се хвърлят на пазара на телата. Преди много обичах да разказвам този виц: Няма значение дали сте Нобелова лауреатка или шестнадесетгодишна ученичка. Така или иначе мъжете или ще подсвиркват след вас, или ще подвикват „тлъста свиня“. Сега самата аз съм носителка на Нобелова награда. Но това не увеличава стойността ми в очите на мъжете, по-скоро напротив. За тях това ме прави още по-чудовищна.

Не и за мен.

Вие сте изключение. По време на първото ни интервю казахте нещо, над което често трябва да размислям, а именно, че проблемът с нежизнеспособността не е единствено женски. Мъжете също могат да бъдат неспособни да живеят.

Кафка, Роберт Валзер…

Да, междувременно съм съгласна с вас.

Като нежизнеспособен мъж може дори да ви е още по-тежко, защото не бихте могли да се идентифицирате като феминистка с потиснатите жени.

Вярно. Като мъж сигурно отдавна бих се самоубила. От друга страна, като мъж бих могла по-добре да се наслаждавам на Нобеловата награда. Защото един мъж става привлекателен чрез успеха. Аз не съм феминистка, тъй като се боря срещу мъжете, а жените бия и изнасилвам. А това, че съм против, е ясно. И съм феминистка, защото тази смазваща, фалична, фалократична ценностна система, на която е подчинена жената, е разпростряна върху всичко. Подчиняването на оценителната мъжка преценка е за мен вечно нарцистично оскърбление.

Днес мъжете също биват подлагани на преценка от жените.

Е добре, аз мога да кажа, че мъжът е мухльо, някакво смехотворно мъжле като нашия федерален канцлер Шюсел или Йорг Хайдер, който също е дребен и надут. Но това не се брои. Силата да се определи какво е красиво принадлежи винаги на мъжа.

Не се ли е променило това? В рекламата човек вижда все повече млади, мускулести мъже с кореми на плочки, които очевидно искат да се харесат на жените.

Не, защото това са мъже за мъжете. Дори идеалът за красота на мъжа се определя от самия него. В модната индустрия всички са гейове.

Едва се осмелявам да го кажа, но мисля, че сте красива жена.

Това ме радва, разбира се. Но не е вярно. Не съм красива. Имам прекалено голям нос, близко разположени очи. Лицето ми е по-скоро характерно. Никол Кидман е красива. Женският идеал, на който отговарят повечето филмови звезди, е възможно най-голямото приближение към детската схема: големи очи, малко носле, повдигнати устни, скули във формата на сърце.

Но не всички намират едно и също за красиво.

Ами Вие просто имате странен вкус.

Въпреки че отказвате да бъдете съдена по външния си вид, винаги сте забележително гримирана и облечена.

Това са стилизации и, разбира се, те будят любопитство. Може би трябва да се откажа от тях. Но защо?

В първия ни разговор не изключихте възможността да се подложите на пластична операция.

Днес също не го изключвам. Но все още не ми е необходимо. Е, в някакъв момент ще дойде редът на клепачите. (Дърпа кожата на слепоочията си с две ръце и изглежда като китайка.) Така е по-добре, нали?

Така изобщо не Ви разпознавам.

Мога да си окача табела, която казва, че съм аз.

Мислех, че не можете да търпите, когато Ви гледат.

Това е вярно. Така че би било жалко за парите. Когато се срещнахме за първи път, бях доста по-млада и все още исках да играя на този пазар на тялото. Сега вече не го искам.

По онова време казахте, че бихте искали да бъдете лесбийка.

Да, това би било приятно.

В сексуалността бихте искали да търсите познатото.

Би било по-лесно, да, защото в една лесбийска връзка възрастта и външният вид не са толкова важни. Чувствам се по-добре в компанията на жени. От мъжете се чувствам по-скоро застрашена. Страхувам се от тях.

Алис Шварцер[5] твърди, че жените могат свободно да избират между хомосексуалност и хетеросексуалност. Тя казва, че това не е предопределено.

Хубаво щеше да е.

Тя предлага женската хомосексуалност като стратегическа мярка за постигане на независимост от мъжете.

Това ми е съвсем ново. Означава ли това, че ей сега мога да стана лесбийка?

Да, ако само поискате.

Това не е възможно, защото познавам движещата сила на желанието. То е много по-силно от всякаква воля. Не мога да се насиля към определено желание.

Бихте могла да живеете аскетично.

Да, разбира се, че мога. Силата на желанията така или иначе отминава с възрастта, или поне при мен е така, не при всички. Тези, в които тя не отминава, ужасно съжалявам за тях. Има жени, които в напреднала възраст буквално започват да скачат на мъжете. Те имат тежък живот. Но не съм такава, слава Богу. Предпочитам да бъда сама.

И въпреки това сте щастливо омъжена от тридесет години насам.

Да, но това не е нормален брак.

Вие живеете във Виена. Съпругът Ви живее в Мюнхен. Посещавате го от време на време…

Съпругът ми ме заплаши с най-строги наказания, ако кажа нещо за него. Не иска да бъде разнасян публично.

Цитирам от първото ни интервю: „Той е екстремен самотник като мен, почти аутист“.

Ами да, ние си подхождаме добре.

Казахте, че винаги сте избягвали да имате деца, защото не сте искали едно невинно същество да плаща за вашите неврози.

С това внимавах, да. За щастие то вече не е проблем за мен. Онзи ден бях на рентген. Лекарката ме попита дали съм бременна, защото това трябва да се пита преди рентгена, инак плодът може да се увреди. Засмях се и казах: е, това вече е зад гърба ми. Така че вече не мога да стана майка. Доброволно се отказах от единственото нещо, което прави жените по-добри от мъжете, въпреки че копнея за подреден семеен живот от средната класа. Искам да бъда като другите, но не съм.

Трябва да се примирите с това, че сте нещо специално.

Не мога да го направя. Чувствам хората, които се справят с живота, като преобладаващо мнозинство, от което не съм част – и към това трябва да добавя, че не изпитвам никаква [надменна] гордост, кълна се, честна дума!

Добре де!

Трябва да ми повярвате.

Не искам да ви отнемам нещастието. „Известно постоянство в отчаянието“ – пише Албер Камю в дневника си, „в края на краищата създава радост“.

Не и при мен.

Трябва да сте търпелива.

Може би трябва отново да се подложа на лечение. Вече имам някои терапии зад гърба си. Ако намеря психиатър наблизо, би било по-лесно, защото не би ми се налагало да пътувам толкова далеч. Мога да си представя, че една поведенческата терапия ще ми бъде от полза. Трябва да ме дресират като куче. Защото човекът е животно. Психиатърът ще трябва да ме влачи всяка вечер през пет театри или кина, а ако се опитвам да изляза, той ще трябва да ме задържа и да казва: „Не, моля седнете си на мястото!“

Това не го казвате сериозно.

Напротив! Нуждая се от възпитание, от тежка дресура. Тогава може би щях да функционирам малко по-добре, като машина, която е била поправена. Бих се радвала, ако можех да напусна къщата без страх. За мен това би било напредък.

В продължение на дълги години сте била членка на Комунистическата партия на Австрия. Политическият ангажимент ви е давал опора.

Да, но с това е свършено.

През 1991 г. сте напуснала партията.

Като се присъединих към група, представляваща така наречените малки хора, исках да направя нещо против този процъфтяващ капитал, който изяжда всичко. Исках да направя нещо политически, но не само така, елегантно откъм бюрото, а конкретно.

И се провалихте.

Напълно! Капитализмът печели от всички страни. Битката ми беше безсмислена, като повечето неща в живота.

Също и писането?

Да, и писането. С писането си днес просто се стремя към оцеляване. Изхвърлям се от самата себе си, като пиша. Защото, ако осъзная идентичността си, съм мъртва. Не искам да се опозная. Живея на втора употреба, но не се оплаквам. Сама съм виновна за отдалечеността от живота, която е моята болест. Моята себеомраза идва всеки ден. Знам, че с писането си не променям нищо. Но какво друго да правя? Не мога нищо друго. За мен писането е благословия, защото не трябва да излизам от къщата. Ако не бях писателка, щях да бъда социална работничка.

 

Andre MuellerАндре Мюлер (1946–2011) е австрийски журналист и писател, чиито интервюта междувременно се радват на култов статус в немскоезичния свят.




Интервюто е публикувано през ноември 2004 г. във „Weltwoche“,
„Berliner Zeitung“ и виенския „профил“

Източник

 

[1] Текстът е от 2004 г. Бел. пр.

[2] На немски: Dreck. Бел. пр.

[3] Nestbeschmutzer/in (букв. „замърсител/ка на гнездото“). Изключително характерна за немския език дума, с която неодобрително се обозначават хора, които критикуват или посочват злоупотреби в социалната, икономическа или политическа система (семейство, професионална среда, село, град, компания, държава и др.), в която живеят или работят сами. Бел. пр.

[4] Всъщност онова, което Йелинек описва тук, са типични симптоми на принадлежност към аутисткия спектър на поведение, съчетани с изключително висока форма на интелигентност. В по-нови времена тя със сигурност би била диагностицирана с така модерния „Синдром на Аспергер“. Бел. пр.

[5] Алис Шварцер (род. 1942 г.) е немска журналистка и публицистка. Убедена феминистка, тя е основателка и издателка на женското списание Ема и една от най-известните представителки на немското женско движение. Бел. пр.

 

 
Елфриде Йелинек (род. 1946) е австрийска писателка, която живее във Виена и Мюнхен. През 2004 година тя получи Нобеловата награда за литература.

Pin It

Прочетете още...