Брой думи: 3220
Стихосбирката „Дръвче“ на Румен Иванчев – Пловдив, изд. Жанет-45, 2017
Излезе от печат юбилейната стихосбирка „Дръвче“ на Румен Иванчев. Ще кажете, че това не е новина, и с право. Тя излезе още в началото на ноември, миналата година (2017) и заслужено бе ознаменувана с поне две представяния пред изкушената пловдивска и столична публика. Както винаги „Жанет-45“ са безупречни в оформлението и подредбата на книжното тяло, а от очарователната корица на художника Любомир Михайлов ни се усмихва прясно разлистено младо дръвче, прошумолява обнадеждаващо, защото сред клоните му ни поглежда любопитно и живо синьо око, широко отворено към света. Пролетно ми е някак и разтварям отново стихосбирката, която, признавам, в началото на зимата само прелистих. Юбилейна е за автора, но няма да спомена кръглия брой на годините, защото и без друго никой не ще ми повярва. Юбилейна е и защото точно преди петдесет години едно младо момче обикаля столичните вестникарски будки, за да види реакцията на своите читатели, открили първите му стихове по страниците на „Родна реч“, „Средношколско знаме“ и „Народна младеж“. Днес вече отдавна по будки и лавки не се продава поезия.
Ранната лирика на Румен Иванчев е събрана в стихосбирката „Сянка на река“ (1983), а зрялата се разлиства в неговото прелестно „Дръвче“(2017). „Онзи Румен остана в миналия век, а аз продължих, пренесъл сърцето му в Италия“ – отбелязва във встъпителните си думи Иванчев. А аз си мисля: въпреки драматичните перипетии на напускането, заминаването и завръщането, въпреки чужбинския живот, колко е щастлив творецът, когато има две родини. Няма да крия, както Румен не крие любовта си към Италия, че най-завладяващо ми действат стиховете, посветени на лазурната му втора късна родина. Но и констатирам, че е съвършена симбиозата между ранния и късния Румен – с онова пантеистично светло и философски дълбоко овладяно чувство за смисъла на човешкия живот, надникнат (по Далчевски) през призмата на „простите неща“. Домът, хоризонтът, залезът, стълбата и покривът, диненият фенер от детството, смокинята, гущерът, катеричката „окъпана от дъжд и обещаваща любов“, каменното мостче над реката, асмата, радиото… Това са неговите лирически персонажи, които са впрочем част от безкрайно сложната натура на мирозданието.
Поетът с две родини е почувстван от публиката по този начин много преди обширното му представяне в престижния римски периодичен сборник „Pagine“ (Страници) през 2017 г. Защото Румен не престава през всичките тези десетилетия на Апенините да пише поезия, мислейки, чувствайки, пеейки и плачейки едновременно и на български, и на италиански. Толкова малко са поетите, които го могат, нали? Самият Бродски не написва нито стих на английски, френски или италиански език, например. Стиховете на Иванчев на италиански се раждат в годините „подир жестоки изпитания“, в които всичко, което го е влюбвало в Италия, разцъфва в поетическата му фантазия като: „Мамма Рома“, „Венецианска безсъница“, „Утро в Монтепулчано“, „Тоскана“, „Миг в Остия“, „Виа Апиа“, „Вила Ада“. Тръгвам от края към началото в подредбата на поетическите цикли на стихосбирката му, правейки близките до филологическия ум моментални аналогии с Вазовия цикъл „Италия“, в асонас с по-ранния на Патриарха, наречен „Под нашето небе“. Металитературната ми контаминация (повече от 130 години, назад към далечната 1884) в случая, разбира се, е чисто механична, но към нея, по-точно към свежия и вечно стар тематичен интерес на поетите към блясъка на Средиземноморието, към люлката на нашата цивилизация и нашата духовност (да, точно така, нашата – българската, италианската, медитеранската), могат да бъдат прибавени и други лирически аромати. Аромати от българската поетическа класика и модерност, идващи от Далчевия цикъл за Париж, от прошумоляващите природни звукове в стиховете на Александър Геров и Валери Петров. Казвам всичко това само, за да очертая контекста, но и да задам дистанциите – защото вкусът и нюхът са едно, поетическият контекст на това, което вече все по-несмело наричаме „традиция“ – друг. А съвсем други са самобитните, оригинални поетически образи, фигури, метафори, които Румен Иванчев извайва. Такава например е достолепната мама Рома (да, именно, на италиански Рим е в женски род), по чиито длани от „напукан камък“ се разхождат „калинките на вековете“, а „облаците сучат красота/и розовеят“ („Мамма Рома“). Самодостатъчният Град-родина-и-майка, чиито гърди са свенливо скрити „зад черното ветрило на скорците“ – Мамма Рома е и кокетната бална вечерна дама, и грижовната кърмеща майка, и лъчезарната светица, пазена от „сенките на ангелите, увенчали“ мостовете на нейния Тибър. Той и Тя. Там, в нозете Й, там в нозете Му, е положено сърцето на поета.
Фигурите на поетическата мисъл са изящни, нежно-лирични, но не изключват закачливата, понякога напомняща детска рисунка, тоналност, в която пролетта може да се появи и като мимолетна прегръдка във Вила Ада, разчертана като ръкописно поле, осеяно с удивителни знаци с рошави глави, там някъде, край Аниене… А радостта от живота – простичкото авторово кредо, което всъщност е най-сложно постижимото, най-великото изкуство – е стаена „в очакване на лятото, потънало дълбоко в плетения стол
с коктейл в ръка и ледчета, които парят“ („Вила Ада“).
Румен Иванчев обича закачливите контрасти, които носят радост и наслада, ето само един от тях:
В полята от едва зазряло жито,
от хладния тунел на кипарисите,
излиза път
и той ме води към слънчогледите
с наведени глави. (…) Засятото от други жъна с поглед…
(„Щедрост“)
Алитерационният комплекс, заложен в най-летния образ – на житото, като че нажежено от изгарящите лъчи, без още въобще да е узряло, някак по инерция ни води към тази очаквана представа, както и към съвсем конвенционалната алегория на лятото – слънчогледите. В излъганото звуково очакване на образа и образите е стаена играта, изненадата, неочакваността. Защото „невръстните зърна на хляба“ и „гроздóвете невидими едреят“… все още. Не напразно поставих ударението върху втората сричка на гроздóвете, защото Румен обича класическата силаботоника, и въпреки, че си позволява понякога модерни и постмодерни експерименти със стиха и образите понякога, предпочита като истински трубадур, слял се с чувствеността и сантимента на южните предели, песенността на силаботонизма и катрена. Но, мисля пък, че точно това е важното, ценното и красивото в неговия стих, който филологически страхопочитава класиката, ритмиката и ритъма на онова, което от времето на Пиндар и Сафо наричаме лирика. А през вековете от Петрарка насам зовем канцониéре.
Нежният лиричен унес на поета обаче е в състояние да се трансформира и в други регистри на чувството и мисълта. В „Излет с охлюви“, например (стихотворение, което разтърсва поета Александър Геров), злокобна „сянка на ръка“ откъсва от възторга и „пролетната радост“ „хладните черупки“ на… неназованите. Тези, които имат право, наравно с всички да „пасат листналите чудеса“ и да участват в пиршеството на празника, наречен живот. Нишката на този празник може в миг да се скъса, смъртта за едни е гощавка за други, а убийството може да се преназове и оневини просто в метонимичното „бране“ на охлюви:
Вечерта пълзят в блюдата силуетите им тъмни
Хубава си, моя горо… – пеят мляскащи уста.
Между празните къщурки бягат уличките стръмни,
на мегдана ги настига с ножицата си нощта.
(„Излет с охлюви“)
Какво ни се привижда отвъд осветените от прожектора образи, в метафоричните сенки на тази импресия: емпатия и жал ли, остра сатирична инвенция ли, вик от болка по нарушената хармония на мирозданието ли, или явна социална реакция, стаена в паремийни познати реплики от поствъзрожденските времена на Михайловски? Вероятно всичко това. Спомням си Борис Христовата апология на „човека в ъгъла“, малкия човек и неговата велика жертва, неговата грандиозна победа над делника, принесена пред олтара на битието. Битието на неравните, което всички ние живяхме (или живеем)?
Посланията на Румен Иванчев са многопластови, скрити в наглед невинни анималистични образи. Те обаче заживяват като разгърнати метафори на делника, на историята, на екзистенцията. Дали ще са сенки от черупките на изядените охлюви, блестящи в празните чинии? Или пък дивата пчела, кротко спяща „в мавзолея
на смачканата пита мед“, но защитила „горчивината на своя труден кръговрат
и правото си да се мята,/задъхана от цвят на цвят“? Темата за жертвата и спасението носи горчивия привкус на безизходицата и неутолимия копнеж за бягство, бягство към свободата:
Тя никого не ще ужили,
макар че жива е наглед
и сякаш търси още сили
да се превърне в капка мед.
(„Дива пчела“)
Читателят живее с менливото усещане, че е недоразбрал метафорите и посланията на поета, толкова органично вплетен се оказва четящият в една богата родна поетическа традиция. Тук улавяме и Ханчевското (лъжливо)оптимистично усещане за смисъл, и апологията на светостта на труда, на творческото себеосъществяване… И илюзиите на онова неговото: „за да останеш, за да си потребен…“. Но, затова пък, доминира философският скепсис, понесен от дивата „млада река“, пристегната с „безброй мостове/и всеки е един компромис“ („Дефиле“). Сянката на тази река преследва Румен от десетилетия, нейните очертания са менливи и тайнствени, а лично за мен точно тази фигура е откритие, на фона на митологемите „река“ и „мост“. Неочакваното лирическо попадение в контекста на познат фолклорен (а той е и чисто балкански, и медитерански) мотив за дивата река, обяздена от мост, тук впечатлява с акцента, поставен от думичката „компромис“. Думичка ли? Думище. Което заковава. Което съсипва животи…
И в тази поредица красиво нагарчащи стихове искам да откроя още една творба, титулната, физиономичната за сатирика Румен Иванчев:
Дон Санчо, знам. Кихот е мъртъв.
Забравен е и Росинант.
Онези мелници превърна
в ултрамодерен ресторант.
Продаде счупената пика,
а от печалното сърце
за теб двуличници скроиха
едно изискано лице…“
(„Дон Санчо“)
Горчива печал и светла тъга, деликатна усмивка и много мъдрост има в поезията на Румен Иванчев. Той е в състояние да осмисли и пренареди значенията на думите и образите така, че класическите закони на формата и логиката на стиха да тържествуват. В неговите творби има и провокации, и редуване на тези с антитези и най-важното – поанти. На финала на тази тъжно-смешна поетическа сатира очаквано излиза отново на бой автентичният Сервантесов рицар с думите „Измамнико, на бой излез!“. Неизтощимата енергия на живота надмогва изтощителното безверие и инертност на света (ни), заслужено изгубил своите донкихотовци. Въпросът е персонално отправен към мен, към теб читателю: кога и къде ще ги откриеш, ще ги постигнеш в себе си? Или на чужда земя, която те припознава като свой. Затова си мисля, че щастлив е поетът, който има две родини.
Харесват ми мелодичните ямбове (стоп – ямбът не беше ли сатиричният размер?) и закачливите хореи на Румен в стихосбирката „Дръвче“. Прекрасни са и полиметричните предизвикателства на поета, откриваме ги във „Венецианска безсъница“, където на всичкото отгоре е стаен и един драматичен сюжет.
Нощта е голяма
колкото моя прозорец.
Нощта е дълбока
колкото мойта тъга.
Долу в канала се дави звезда.
Мирише на гнило и вечност.
Съвестното стиховедско отношение към полиметричната строфа очертава изящното редуване на двустъпен амфибрахий и тристъпен дактил, след което – четиристъпен дактил и тристъпен амфибрахий. Почти по Дебеляновски, нали? В тоналността на добрите стари символисти. Обаче вижте втора и трета строфа, там, където се разгръща драматичната картина на прощаването с мъртвия приятел:
Утре ще кремират моят приятел поет.
Ще разпръснем
праха му в лагуната.
Нищо странно.
Пожелал е да има луна.
Нищо странно
Но защо е поръчал да му купят билет
за Ню Йорк,
преди да издъхне?
Някой би казал:
Нищо странно.
Класическият стих сам се е отрекъл от собствената си изящност, за да… премине в още по-изящния рисунък на свободния стих тук. И това е съчетано с умелото поантиране на реторичния въпрос. Той носи в себе си отговора на всички отговори – свободата. Свободата е и в музикалния рисунък на „Четирите сезона“ на Вивалди. Това е свободата на венецианския дъжд и блуждаещите призраци на младостта в този стар и винаги нов и различен град-клише, наречен Венеция.
Някак леко, като въздишка изрича Румен името на вечността и това е красиво в стиховете му.
Погален от ветреца привечер,
усмихвам се на Нищото
и казвам му: – Та ти си само миг!
Нюанс на хлътнало зелено
върху трапезата на вековете.
(„Руина в скалите“)
Казват, че изкуството на поезията е всъщност изкуство на метафората. В преплитането на буквални и преносни смисли на словата се ражда магията, че това е химията и алхимията на поезията. Че езикът е онзи инструмент, който успява най-съвършено да проникне в нейната невероятна преносимост на смисли, в нейните нюанси и внезапни пориви на мисловна съчетаемост. Ясно е, че Румен го може всимко това –и на българсик, и на италиански. Но… Художници, хайде моля ви се, опитайте да постигнете това „хлътнало зелено“? Нарисувайте го, ако можете. Какви бои ще смесите? Как ще постигнете оттенъка? Ако Гершуин е успял да се докосне до синьото на лятото в си бемол мажор с множество модулации, би ми било интересно как ли може да се изсвири това „хлътнало зелено“? И дали именно това зелено – на мъха, пролазил в пукнатините на каменните векове и вечността или в зеленикавия мухъл на тленността, не е всъщност онази обещаваща алегория на пролетта? Защо винаги през пролетта си спомняме за края? Може би заради осъзнатата мимолетност на нейното избухващо зелено, на ежечасно сменящите се картини на все по-буйното зелено, мамещ евъргрийн през прозореца, на пълзящо обличащите се дръвчета и поляни? И обратно – тъкмо зимата и снеговете ни спомнят за детството, за първоначалото? Синестезийното мислене на поета Румен Иванчев е философски проникнато в стихосбирката „Дръвче „от лайтмотивните теми на пролетта, спомена, радостта от живота, края и вечността. Неговото „Дръвче“ е „с тричетвърти чорапи/нехаещо, че идва зима“. То залага на вечната максима, според която „бялото блести чрез черното, а пък зеленкото ликува“. Нали всеки край е начало, а всяко начало предвкусва финала. Спасителната фигура на попрището жизнено е: „Детството на кръстопътя/с динено фенерче свети“ („Кръговрат“).
„Назад към сърцето“ – дава нежна команда Поетът. И аз тръгвам назад, към началото на неговата книга. Към циклите „Корени“ и „Нежни профили“. Тръгвам „По сандали в дъжда“, възторгната от нежната горчиво-сладка ирония на любовните разминавания сред измислената цъфнала ръж:
Тананикат по асфалта гъби.
Дирижира смахнат дъжд.
По сандали съм, болят ме зъби.
Не намерих никой в цъфналата ръж.
С навлажнени клепки конски кестен мига.
Помни ме глупакът, ръгнах го веднъж!
На кого да вярвам? Всичко е на книга.
Някой е измислил цъфналата ръж.
Вятър се е сгушил в моята китара.
Нецелунат скитам, ала изведнъж
виждам мойта Джени, там – по тротоара,
припка към чадъра на прошарен мъж.
(„По сандали в дъжда“).
Мисля, че това е уникално стихотворение, в което може да се влюби всеки, да го затананика, независимо от възрастта. Лично аз си го тананикам вече няколко седмици – е, не по сандали, но между скандали (медийни, социални, политически и всякакви други), които изместват поезията от темите на дневния ни ред – това, за щастие се случва само в едната родина на поета… И повярвайте ми, ако се подложите на подобно тананикане, то ще ви подейства терапевтично. В няколко щриха, с няколко размаха на четката вече е нарисувана чудно-смешна вълшебна картина, в която оживява рошавият диригент-дъжд, който може да възторгне и разсмее всяко умно дете и чийто пример е заразителен. Кестенът конски премигва глуповато, а измислените гъби разпукват асфалта, тананикайки нахално и лекомислено позната песен… Една Валери Петровска лекота улавям тук, но без помен от цитатност, а органична, искрена, Руменовска. Тази лекота успява да се справи както с традицията (като я почетé), така и с иронично си намигване към луциферовската изкусителност на шаблона:
Делфините играеха
с огнената топка на залеза,
когато нашата любов изгря.
Ти бе вълна, а аз скала изпръхнала
от дългото очакване
и взиране в далечината.
Иронизирайки шлагерния мотив, поетът ще го опровергае във внезапно изплетения красиво неочакван разгърнат метафоричен образ, който с лекота ще поантира:
Там пясъкът и днес е същият –
със цвят на нокътчета детски,
ала теб те няма.
(„Вечност“)
Красиво, нали?
С еднаква симпатия поетът умее да улови красотата на детството, но и на старостта – в нейната симпатична прелест на естествеността, на изплетената „кошничка от бръчки“, от която в „бедния сезон на старостта… запролетяваш“ („Обич“). Тази кошничка от бръчки е именно еманацията на любовното про-живяване. Не преживяване. Защото е вечност. Поетът трябва да умее да дефинира, Румен го прави безпогрешно. И достигаме (за сетен път) към утешителната Борис Христовска максима, че всъщност смърт няма. Към Александър Геровската неминуемост на разделите и мъдростта на годините. Към Далчевската вечна женственост на зеленооката жена, но тук, в Руменовата поезия тя е по медитерански премислена и естетизирана като средиземноморска богиня. От нея лъха еротика, от целия анимизиран свят около нея лъха еротизъм и вълнения от любов:
Сапфирен гущер закопчава на дъхавите дюни ципа.
На голите тела загара ветрецът отмалял опипва.
– Берачите защо не идват? – простенва старата смокиня.
Лози, оплезили езици, очакват покрай тях да мине
една жена зеленоока, родена в морските градини,
с коси от здрач, с чело високо и устни като мандарини.
(„Приморско“)
Отново улавяме с периферното си зрение хитроватото намигваме на поета, който съзнателно заиграва с шаблона на спомена. Стихотворението очевидно неслучайно се зове „Приморско“ (нещо някога се е случвало там, какво ли?), но поетическата картина ни оставя без дъх от неочаквани емоции и реакции, с които е заредена вселената и нейната жива природа. В ролите са: сапфиреният гущер – блюстител на морала (блюстител строг на строги нрави, би казал Пушкин) и още: разюзданата мъжка сила на пясъчните дюни, ветрецът-сладострастник, прегрешилата къснобременна смокиня, очакваща спасителни акушери-берачи, лозите, оплезили езици от желание, подобно задъханите старци на Троя, захласнати сред многото широкополи троянки точно по красивата Елена… Ето я и Нея, самата Нея, след внезапното салтомортале на строфичния анжамбман: „да мине/една жена зеленоока…“ Самата зеленоока Елена е Тя: тя принадлежи на Омир, тя е фигура от космоса на Андрич, тя е Далчевата красавица от „Любов“, разпознаваме я и в зеленооката „Жена на август“ на Господинов… И най-неочаквано, нейната хубост се оказва от онази, рядката хубост (този епитет го знам от баба ми) на брюнетка със светли очи, високо антично чело… И „устни като мандарини“.
Румен Иванчев успява с лекота да постигне симбиозата между лиричната печал и стършеловската светла усмивка, надничаща зад анекдота и късия хумористичен разказ на живота. Познаваме в България Румен и като редовен дългогодишен сътрудник на един от най-дълголетните и обичани специализирани печатни издания – вестник „Стършел“. Известен е в двете си родини и като детски поет със завиден успех, а да те обича детската аудитория, това е най-ценното признание за поетическия талант. Всъщност – има ли поезия за деца и поезия за възрастни? Има хубава поезия и толкова. Имам една любима негова творба, което се казва „Девет хремави планети“, една великолепна приказка-поема за големия взрив и отложения апокалипсис на вселената. Разказана е с усмивка, а явно тя, усмивката е тази, която ще преподреди обърканото ни мироздание и ще внесе отново ред в космоса. Когато говоря за поета Румен Иванчев, се сещам винаги за героическата фигура на неговия понастинал Сатурн: „с газ разтриват го комети“. И си мисля, че такава е завидната участ и на поета, който сбъдва шеговитото си, наглед, намерение да посади дръвче в новата ни българска поезия. И успява. Дръвчето впива корени дълбоко в пръстта, духът на поета и развинтеното му въображение се реят в космическите безпредели. И с газ разтриват го комети… С усмивка и тъга, с нежна меланхолия и упорита воля на писател-сатирик, лирик, технократ, който преподрежда светове и ландшафти, проектира и сади градини със слова, но и съвсем наистина. А едното деяние работи в полза и на другото. Градинарят е роден мъдрец. Градината пък открай време е метафора на литературата. Несъвършената-несвършена градина.
От високото – от стълбата в небето бавно слизам към тревата, пред мен е „хоризонтът пепелив“, галят ме „перата на младия вятър“ и звучи „Пени Лейн“ („Излишно“). Обичам Бийтълс, и въпреки, че не съм от поколението на Румен, по-късно в годините на ранната си младост съм ги слушала вече като тежка класика. Като спомен, но затова пък какъв! Като вечност. От две години, точно от днешния ден, се познаваме лично с поета Румен Иванчев. През август се разхождахме съвсем „на живо“ по снагата на Мамма Рома. И се заричам, че следващият път когато се видим, ще го помоля да попеем нещо по Бърнс или пък някой кавър на Бръмбарите. В „хлътнало зелено“.
1 април, на Цветница, 2018
